Четвъртото измерение

27.

Хедър продължаваше да гледа втренчено необятната стена от шестоъгълници, мислеше, опитвайки се да запази бистър разума си.

Реши да опита отново. Докосна нов шестоъгълник.

И се сви от ужас.

Умът, в който навлезе, беше извратен, тъмен, всяко възприятие беше изкривено, всяка мисъл осакатена и несвързана.

Беше мъж — отново! Бял: това беше важно за него, това, че е бял, че е чист. Намираше се в един парк близо до изкуствено езеро. Беше тъмно като в рог. Хедър предположи, че връзките, които осъществяваше, ставаха в реално време, което означаваше, че е някъде извън Северна Америка; тук все още беше следобед. Мъжът мислеше на френски.

По-вероятно бе да е във Франция или Белгия, отколкото в Квебек.

Мъжът се криеше — по-точно, дебнеше зад едно дърво и чакаше.

Нещо не беше наред обаче. Някакво напрежение, което се канеше да избухне.

Господи, помисли си Хедър. Ерекция, която издуваше панталона му. Значи такова бе усещането. Милостиви боже!

Фройд грешеше — да се завижда на това, беше невъзможно. Пенисът бе напрегнат, като че ли щеше да се разцепи по дължината си, все едно колбас, който разпуква опаковката си.

Приближаваше една жена, която се виждаше докато минава под светлината на някоя лампа.

Млада, симпатична, бяла, обута в розови кожени ботуши, вървяща сама.

Той я пропусна да мине покрай него и после…

И после изскочи иззад дървото, допря нож до гърлото й и Хедър чу глас. Говореше на френски — и акцентът му бе като на такъв от Париж, а не от Квебек. Хедър знаеше достатъчно френски, за да разбере, че казва на момичето да не се съпротивлява, че е по-добре да го направи доброволно…

Хедър не можеше да понесе това; тя силно стисна очи, оставяйки образът на конструкцията отново да се оформи около нея. Чувстваше се безпомощна; съсипана. Беше чела, че на всеки единадесет секунди е изнасилвана по една жена някъде по земното кълбо — статистика, която не й говореше нищо преди. Но сега това ставаше пред очите й.

Трябваше да направи нещо.

Тя пое дълбоко въздух, после отново отвори очи.

— Спри! — изкрещя Хедър.

«Спри!», извика наум.

После опита на френски.

Но чудовището продължаваше — сега ръцете му мачкаха гърдите на жената през сутиена й.

Хедър дръпна собствените си ръце назад, опитвайки се с тях да изтегли и неговите.

Без резултат. Нищо от това, което правеше, не му въздействаше. Хедър трепереше от ярост и гняв, и страх, но мъжът продължи, несмущаван от виковете на Хедър, както и от тези на неговата жертва.

Не, не, той не се смущаваше от плача на жертвата. Нейното хленчене дори повече го настървяваше…

Хедър чувстваше, че ще повърне.

Мъжът разкъса бикините на жената и…

… и Хедър успя да визуализира кристалите, утаяващи се от разтвора, да се освободи от неговия извратен, отровен ум и да се завърне пред стената от шестоъгълници.

Тя затвори очи като остави конструкцията отново да се материализира в ума й, облегна се на задната субстратна стена, чакайки да се успокои сърцето й, чакайки да стихне гневът й, като правеше успокояващи дихателни упражнения.

Независимо дали Кайл беше невинен или виновен, имаше една истина, в която никой не можеше да се усъмни, никой не можеше да оспори. Мъжете понякога правеха ужасни неща, неизразими с думи неща.

Тялото й продължаваше да трепери.

По дяволите всичко, на това чудовище във Франция трябваше да му отсекат пениса.

Чувстваше се така, все едно върху нея бе извършено физическо насилие. Отне й доста време, за да си възвърне равновесието, да се дистанцира от ужаса.

Най-накрая беше готова да опита отново. Протегна ръка предпазливо, страхувайки се от това, на което можеше да попадне, и докосна един друг бутон.

Жена — най-после! Но много, много по-стара от Хедър. Италианка може би; луната се виждаше през прозореца. Стени с гипсови орнаменти; затруднено дишане. Една възрастна италианка в една стара къща — тя почти не мислеше за нищо, просто гледаше, дишаше, чакаше, чакаше година след година…

Хедър отново визуализира кристалите, прекъсна връзката, а след това докосна друг шестоъгълник.

Отначало помисли, че е навлязла в ненормален човек, но после разбра истината и се засмя.

Новородено — бебе, което лежеше в детско креватче и гледаше нагоре. Леко размазаните лица, надвесени над него, изразяващи гордост и радост, бяха на чернокож мъж, около двадесетгодишен, с бакембарди и къса брада, и на чернокожа жена на същата възраст, с красива гладка кожа. Образът не значеше почти нищо за детето, освен чувството на задоволство, на щастие, на простота, на принадлежност. Хедър се забави известно време, за да може невинността и чистотата на мига да отмият останалия в нея ужас от Франция.

След малко се оттегли и опита още веднъж.

Тъмнина. Тишина. Нахлуващи образи, избледняващи в периферията, разкривени пропорции.

Един спящ човек; сън на… на какво? Това беше иронично за последовател на Юнг: да види съня на някой друг, вместо да го чуе описан и да бъде напълно неспособен да тълкува дори явното съдържание, какво оставаше за по-дълбокия смисъл.

Напусна сънуващия и опита отново.

Доктор — дерматолог, навярно. Намираше се някъде в Китай, преглеждаше обрив по крака на един мъж на средна възраст.

Прекъсна връзката; опита отново.

Някой, който гледаше телевизия, отново в Китай.

Трябваше да има по-добър начин от това, просто да опитва. Тя се опита да мисли за Кайл, да извика образа на лицето му. И преди да докосне друг ключ, тя се съсредоточи върху него. Въпреки това, необятните редици от шестоъгълници изглеждаха напълно безразлични към нейните желания.

Хедър продължи да скача от ум на ум, от човек на човек — преминавайки през различни полове и полови ориентации, през различни раси, националности и религии. Изминаха часове и макар че беше очарователно, тя не бе по-близо до целта си, по-близо до откриването на Кайл.

Продължи своето търсене.

Най-после, след десетина случайни попадения, пробивът се осъществи.

Най-накрая откри един друг канадец: жена на средна възраст, която явно живееше в Саскачеван. Гледаше телевизия.

А на телевизора беше лице, което Хедър разпозна.

Грег МакГрегър, мъжът, който понякога водеше Нюсърлд новините на Си Би Си от студиото в Калгари.

Една мисъл хрумна на Хедър.

Казваха, че които и двама души да вземем, те не са отделени на повече от шест градуса[2] един от друг — Джон Гуеър дори написа пиеса и филмов сценарий върху тази тема.

Често това е като един връх — три стъпки нагоре и три стъпки надолу. Един човек познава местния си свещеник, свещеникът познава Папата, Папата познава всеки голям световен водач, съответният водач е познаван от по-второстепенни политици, а дори второстепенните политици познават своите избиратели. Прекаран е мост от Торонто до Токио или Владивосток до Виена, или от Майями до Мелбърн.

Картината се смени, като лицето на МакГрегър изчезна при появата на кадър от новините. Това беше репортаж от анкетата «Хосек» — която наистина се провеждаше днес; контактите наистина ставаха в реално време.

Хедър чакаше МакГрегър да се върне на екрана. И това стана.

Сега, само ако имаше начин да прескочи от тази жена в МакГрегър, на стотици километри от Саскечаван.

Предаването беше на живо. МакГрегър го правеше в момента.

Което значеше, че в момента той възприема съвсем същите думи; онова, което казваше, беше точно това, което жената чуваше.

Хедър си помисли за по-ранната си промяна на перспективата.

Можеше ли да опита нещо подобно и тука?

Жената от Саскачеван слушаше МакГрегър, но тя също разсеяно отбелязваше колко симпатичен е той, колко искрено звучи.

Хедър се концентрира единствено върху думите, които МакГрегър казваше, разфокусира погледа си и опита да приложи трика на Некер като преориентира гледната си точка и…

… и изведнъж тя се озова в ума на МакГрегър!

Беше открила начин да се прехвърли от един човек на друг; ако едно преживяване пряко се споделяше, дори на голямо разстояние, скокът можеше да се осъществи.

МакГрегър, облечен в син блейзер, седеше на говорителския стол и четеше надписите от екрана.

Докато четеше новините, той беше съсредоточен изключително върху тях. Но след като представи следващата новина, се отпусна.

Директора на продукцията му каза няколко думи. МакГрегър се разсмя. Всякакви мисли преминаваха през главата му сега.

Ако предишните срещи й се бяха стрували малко воайорски, то тази определено беше такава. Хедър никога преди не се бе срещала с МакГрегър, но го познаваше като присъствие в медиите, като лице върху стената в дневната й стая.

МакГрегър мислеше за свадата, която бе имал снощи със съпругата си; освен това се притесняваше какво да прави с откритието, че сина му пуши трева, като се питаше колко да се прави на възмутен, след като самият той бе използвал марихуана в колежа. Бегло мислеше и за своите договорни взаимоотношения — Хедър бе учудена да разбере, че той прави много по-малко от онова, което си бе представяла за него.

Страхотно.

Но каква беше следващата стъпка?

Досега се бе свързвала с други умове в настоящето. Имаше достъп до това, което те преживяваха в този момент.

Но сигурно трябваше да има начин да достигне и до техните спомени — да претърси миналото им.

Беше опитала да разговаря с индивидите, които бе посетила, но без резултат.

Беше опитала и да контролира техните действия. Напразно.

Така че нямаше причина да очаква, че ще може да разлисти спомените им.

Но трябваше да опита. Трябваше да разбере.

Какво можеше да си спомня МакГрегър?

Той беше новинар; помнеше известни събития.

И бе познавал известни хора!

Разделени на шест градуса.

Шест градуса, нагоре.

Каква щеше да е логическата връзка, която да я доведе една стъпка по-близо до Кайл?

Кого би познавал МакГрегър, който по някакъв начин да се намира на пътя на съпруга й?

Министър-председателят! Кайл не я познаваше, но веригата, която водеше от нея надолу към него, беше очевидна.

Хедър прекрасно знаеше как изглежда Сюзан Каулс, разбира се. Милион пъти я бе виждала по телевизията.

Тя се концентрира върху нея. Силно.

Достопочтената Сюзан М. Каулс.

Втората жена министър-председател на Канада.

Господарката, както я бе нарекъл «Таймс».

Сюзан Каулс — в профил.

Сюзан Каулс — в анфас.

Сюзан Каулс — отдалече.

Сюзан Каулс — в близък план.

Грег МакГрегър трябва да я бе срещал или поне да имаше мислен образ за нея.

Но не — очевидно не ставаше само така. Скокът от жената в Саскачеван към Грег МакГрегър беше изисквал точно определени условия, неговата и нейната перспектива да съвпадат съвсем точно.

Е, нямаше как да знае какво прави Сюзан Каулс в този момент, освен ако, разбира се, не я даваха по парламентарния канал. Но дори и да беше така, МакГрегър не го гледаше.

Ала може би съвпадението не трябваше непременно да е в реално време. Навярно, ако двама души просто споделяха един и същ спомен, можеше да се осъществи скок. Имаше някои неща, които всеки човек бе виждал. Например срутването на Айфеловата кула.

А в Канада, със сигурност, всички трябваше да имат някакъв общ спомен за Сюзан Каулс. Тя беше първият министър-председател след Трудо, която се позова на Декрета за военните мерки; направи го в течение на четири дни, за да потуши бунта на Лонгуистите — точно по тази тема вървеше сега разследването на анкетата «Хосек». Нямаше човек в Канада, който да не си спомня ясно Сюзан Каулс да изрича тези думи, когато постави началото на стоте часа военно положение: «Истинският север може да е силен, но той няма да бъде отново свободен, докато аз не кажа». Навярно МакГрегър трябваше да има същия образ в ума си, навярно…

Да! Да, да, да! Стигна до него: собственият спомен на МакГрегър за същата тази реч.

Хедър се съсредоточи върху речта, съсредоточи се върху министър-председателката, като се опита да разфокусира ума си, да предизвика размяната на Некер и тогава…

… и тогава, ето, че беше там, в ума на Достопочтената Сюзан М. Каулс!

Беше го открила — беше открила начин да преминава от ум в ум. Трябваше да влезе в нечия памет, да обрисува желания човек, да изтласка човека в паметта от заден на преден план и после…

Готово!

Сега вече бе на вярна следа, бе намерила пътя към Кайл.

Все пак, какво преживяване! Докосване да историята. Хедър беше ходила в залите на федералния парламент само веднъж преди тридесет години при организирано посещение, когато беше в гимназията. Нямаше много промени оттогава — богата украса, елегантност, тъмно дърво, неизразимо английска атмосфера.

А Каулс беше пленителна! И Хедър трябваше да признае, че тя беше нещо като герой за хората. Беше удивително да погледне през нейните очи и…

О, господи!

Хедър внезапно осъзна, че не само личната интимност беше компрометирана чрез достъпа до психопространството, а също и националната сигурност. Без дори да беше мислила за това, тя изведнъж знаеше — просто знаеше — че въпреки преобладаващото обществено мнение, Канада щеше да се противопостави на Съединените щати при предстоящия вот в ООН по процесите за военните престъпления в колумбийската война.

Хедър проясни ума си, изтласквайки държавните секрети настрани. Сега не й беше до националните тайни.

Тя се концентрира върху премиера на Онтарио, Карл Льоандовски. Отне й известно време, но успя да се приближи до един от спомените, които Каулс имаше за него и беше шокирана колко много консерваторът Каулс мразеше либерала Льоандовски.

Тя се съсредоточи и приложи пак транслацията на Некер.

И вече беше в ума на Льоандовски.

А от него се прехвърли в ума на министъра на образованието.

Оттам — към Донълд Питкеърн, нискочелият президент на Университета на Торонто.

А оттам…

Оттам, най-накрая, в ума на Брайън Кайл Грейвс.