Четвъртото измерение

26.

Хедър реши да се отдръпне, да се отскубне от Айдеко.

Но как?

Изведнъж тя се обърка.

Разбира се, можеше отново да визуализира конструкцията на кентавърийците, после да отвори кубичната врата; със сигурност това щеше да пресече връзката.

Но колко брутално щеше да бъде едно такова прекъсване? Като физическа ампутация? Щеше ли част от нея да остане тук, вътре в Айдеко, а останалата — това нейно аз, свързано с анатомията й навярно — щеше да бъде изхвърлена обратно в Торонто?

Тя почувства, че сърцето й бие до пръсване, че челото й се покрива с пот; поне дотолкова беше свързана с тялото си, намиращо се в нейния офис.

Как да се отдели? Средствата трябваше да са тук; трябваше да има начин. Но това беше същото, както изведнъж да прогледнеш за първи път. Мозъкът възприемаше цветовете, светлината, но не можеше да извлече смисъл от това, което вижда, не можеше да анализира образите.

Беше като ампутация — отново тази метафора, която отразяваше безпокойството й от предстоящото разделяне. Ампутация, придружена от слагане на изкуствена ръка. Отначало тя щеше да бъде просто мъртъв метал и пластмаса, висяща от торса. Умът трябваше да се научи да я контролира, да я задвижва. Трябваше да бъде установена нова съгласуваност: тази мисъл причинява това движение.

Щом като съставеният от плът и кръв мозък можеше да се научи да тълкува светлината, да премества стомана, да прекарва найлонови влакна през тефлонови макари, сигурно можеше да се научи да работи в този странен свят. Човешкият ум нямаше да е нищо, ако не бе в състояние да се приспособява. Гъвкавостта беше неговият основен капитал.

Хедър се опитваше да се успокои, опитваше се да мисли разумно, систематично.

Тя си изгради картина на това, което искаше да направи — все едно, че можеше да го направи. Нейният мозък бе свързан с този на Айдеко; тя си представи как прекъсва тази връзка.

Но тя все още беше там, вътре в него, възприемайки с неговите очи гледката през прозорците на метрото, която ту се замъгляваше, ту се изясняваше, когато неговото въображение — доста силно, между другото — вземаше връх или биваше потискано.

Хедър се опита да изгради друг образ: разтвор в една стъкленица — умът на Айдеко и нейният, разтворен в него, с малка разлика в отразяването на светлината, която маркираше ясно лентите на нейния ум сред прозрачната течност на неговия. Тя си представи, че се утаява под формата на бели кристали — шестоъгълни в напречно сечение, далечно ехо на стената от умове — които падат на дъното на стъкленицата.

Това даде резултат!

Тунелът на токийското метро избледня.

Бъртвежът от мисли на Айдеко заглъхна.

Бърборенето на японските гласове се изгуби.

Но не…

Не!

Нищо не се появи на тяхно място; беше пълна тъмнина. Тя бе напуснала Айдеко, но не се беше завърнала в себе си.

Може би трябваше да избяга от конструкцията. Все още имаше някаква власт над тялото си или поне си мислеше, че е така. Тя пожела ръката й да се придвижи до там, където смяташе, че е стоп бутонът.

Но дали ръката й действително се движеше? Почувства, че отново я обхваща паника. Може би си представяше ръката си, както хората прекарали ампутация, имат усещане за своите крайници-фантоми, или както хората, страдащи от хронична болка, са се научили да си мислят за един лост вътре в главата си, лост, който могат да дръпнат с усилие на волята, така че да потиснат агонията поне за няколко минути.

Продължаването на процеса, напускането на психопространството, щеше да потвърди или отрече това, дали тя има контрол върху физическото си тяло.

Но първо — по дяволите! — трябваше да удържи паниката, да я отблъсне. Беше се отделила от Айдеко; беше на половината път до вкъщи.

Разтворимата утайка извън разтвора.

Кристали, които лежат на дъното на стъкленицата…

… струпани на купчина; без ред, без структура.

Тя трябваше да въведе ред в своето избавено аз.

Кристалите затанцуваха, образувайки матрица от бели диаманти.

Нищо не ставаше, нямаше полза, не…

Изведнъж, слава богу, тя се озова вкъщи, вътре в своите собствени възприятия.

Физическата Хедър изпусна една гигантска въздишка на облекчение.

Тя все още беше в психопространството, с лице към голямата стена от шестоъгълници.

Пръстът й се беше отделил на сантиметър и нещо от ключалката на Айдеко.

Разбира се, това беше само концептуализация, само интерпретация. Навярно нямаше действителна ключалка на Айдеко; навярно психопространството, каквото и да беше то, приемаше някаква друга форма. Сега обаче тя познаваше умствената гимнастика, която щеше да я освободи от чуждия ум. Знаеше как да напусне и как да се свърже наново.

И тя отчаяно искаше да опита пак.

Но как бяха подредени нещата в нейната мисловна конструкция на индексите към умовете? Това тук беше бутонът на Айдеко. А какви бяха шестте, долепени до него? Неговите родители? Децата му? Съпругата му — или може би не съпругата му, тъй като тя нямаше общ генетичен материал с него.

Но едва ли щеше да е толкова просто или толкова ограничаващо. Не беше възможно никакво строго групиране на хората, основаващо се на прости кръвни връзки; имаше твърде много размествания, твърде много вариации в размера и състава на семействата.

Все пак, навярно тя се намираше в японската зона на стената; навярно всички тези шестоъгълници представляваха хора от тази култура. Или може би това бяха хора с един и същ рожден ден, разпръснати между четирите краища на света.

Или по всяка вероятност тя беше привлечена към това място инстинктивно. Може би собственият шестоъгълник на Кайл беше съседният: тя почти щеше да докосне него, а не този на Айдеко, но в последния миг промени решението си, също както в училище винаги се отказваше от първия си, най-добрия отговор и вместо него казваше нещо погрешно, мърморейки винаги, когато някой друг даваше верния отговор: «Щях да кажа точно това.»

Седем билиона бутони.

Тя пробва бутона, който първоначално възнамеряваше да докосне, като доближи пръста си и…

Контакт!

И вторият път също толкова стъписващо, както и първият.

Изумително усещане.

Контакт с един друг ум.

Този човек поне притежаваше нормално цветно зрение. Но цветовете бяха малко странни; кожата на хората изглеждаше твърде зелена.

Навярно всеки възприемаше цветовете по малко по-различен начин от другите; може би всеки човек с нормално зрение имаше собствено тълкуване за тях. Цветът, все пак, беше психологически продукт. В реалния свят нямаше такова нещо като «червено»; това просто беше начинът, по който умът е избрал да тълкува вълни с дължина от 630 до 750 нанометра. Всъщност седемте цвята на дъгата — червено, оранжево, жълто, зелено, синьо, индиго и виолетово — бяха произволно обозначени от Нютон; беше избрано това количество, защото на сър Исак му е харесвала идеята за неделимо число цветове, но Хедър в действителност никога не успяваше да разграничи предполагаемото «индиго» между синьото и виолетовото.

Скоро вниманието на Хедър беше приковано от нещо друго.

Човекът, в който се намираше — отново от мъжки пол, или поне така се усещаше по някакъв неизразим с думи, леко агресивен начин — силно се колебаеше за нещо. Той беше в магазин. Универсален магазин. Но повечето от стоките бяха непознати за Хедър. А цените…

Ах, да, символът за английска лира. Беше в Британия. Тук се продаваха вестници и списания, а не беше универсален магазин. И този британец — по-скоро, това британско момче — гледаше в коша с бонбони.

Между нея и Айдеко беше имало езикова бариера, но тук нямаше такава — поне не съществена.

— Млади човече! — изкрещя тя. — Младежо!

Нямаше промяна в умственото състояние на момчето; той изобщо не усещаше нейните опити да се свърже с него.

— Младежо! Момче! Приятел! — Тя спря за малко. — Пич! Копеле!

Последното поне трябваше да привлече вниманието му. Но нямаше нищо. Умът на момчето бе изцяло насочен към…

Господи!

… към задигането на нещо.

Този бонбон. «Кърли Уърли» — що за шантаво име.

Хедър опита да избистри ума си. Момчето — беше на тринадесет; разбра го в мига, в който се запита за това — имаше достатъчно пари на кредитната си карта, за да плати бонбона. Плъзна ръка в джоба си и стисна картата, която бе приела топлина от неговото тяло.

Разбира се, той можеше да плати бонбона — днес. Но тогава какво щеше да прави утре?

Продавачът — индиец с акцент, който Хедър намираше за очарователен, но според момчето беше смешен — разговаряше на касата с един постоянен клиент.

Момчето грабна бонбона «Кърли Уърли» и хвърли поглед през рамото си.

Продавачът все още беше зает.

Хлапакът носеше тънко яке с големи джобове. Стискайки здраво бонбона в дланта си, той го вдигна малко, още малко, отвори капака на джоба и пусна бонбона вътре. Момчето — и за своя изненада, Хедър също — въздъхна с облекчение. Успя…

— Младежо! — каза гласът с акцента.

Абсолютен ужас обхвана хлапето, ужас, който накара Хедър също да се разтрепери.

— Младежо! — каза гласът отново. — Може ли да видя какво имаш в джоба?

Момчето замръзна. Той си помисли да избяга, но индиецът — за който момчето мислеше, че е азиатец — стоеше между него и изхода. Беше разперил ръцете си с длани напред.

— Нищо — каза хлапакът.

— Би ли върнал обратно този бонбон?

Момчето бързо премисляше: все още можеше да избяга или да върне обратно бонбона и да помоли за милост. Можеше да каже, че баща му го бие, и да помоли продавача да не се обажда на родителите му.

— Казах ти, че не съм взел нищо — отвърна момчето, опитвайки се да звучи извънредно обиден от такова безпочвено обвинение.

— Лъжеш. Аз те видях, а също и камерата. — Продавачът посочи към малък уред, монтиран на стената.

Момчето затвори очи. Картината на вътрешността на магазина се затъмни, но мозъкът му все още бе осветен от образи — на хора, които трябва да бяха родителите му, на един приятел, чието име беше Джеф. Джеф винаги се измъкваше, когато задигаше бонбони.

Хедър беше очарована. Тя си припомни своя собствен глупав опит в младостта си да открадне, когато опита да свие чифт джинси от един магазин за дрехи. Нея също я хванаха. Тя познаваше страха и гнева, който изпитваше момчето. Искаше да види какво ще се случи с него, но времето й не беше неограничено. Все някога трябваше да прекрати връзката, за да удовлетвори нуждите на живота; вече съжаляваше, че не посети тоалетната, преди да влезе в конструкцията.

Тя изолира ума си от неговия, извика образа на своите кристали, утаяващи се в течността и напусна момчето, както бе напуснала Айдеко.

Същата тъмнина като преди.

Тя подреди кристалите, възстановявайки чувството си за собствено аз. Отново бе пред стената от шестоъгълници.

Беше удивително и, трябваше да признае, дяволски забавно.

Внезапно й хрумна идеята, че тук бе възможен истински туризъм. Проблемът с виртуално-реалните симулации беше точно в това: те бяха симулации. Въпреки че «Сони», «Хитачи» и «Майкрософт» бяха инвестирали билиони в създаването на забавна индустрия в областта на виртуалната реалност, те никога не го бяха постигнали. Имаше фундаментална разлика между това да караш ски в Банф и да караш ски в дневната си; част от трепета бе възможността да си счупиш крак, част от преживяването беше пълният пикочен мехур, който не можеше лесно да бъде отстранен, част от забавлението беше истинското слънчево изгаряне, получено през деня по склоновете на планината, дори в средата на зимата.

Но това надникване в живота на другите беше реално. Това английско момче наистина щеше да се срещне с последствията от своето престъпление. Тя можеше да остане с него, колкото искаше; да го следва в неговите премеждия с часове, дори с дни. Цялата тази притегателна сила на воайорството, плюс една симулация, много по-жива, по-вълнуваща, по-непредсказуема от всяка друга, която ти се доставяше вкъщи в загънат пакет.

Щеше ли това да бъде регулирано? Можеше ли да бъде регулирано? Или цялото човечество трябваше да се изправи пред възможността безброй индивиди да навлизат в главите на другите, споделяйки всяко тяхно преживяване, всяка тяхна мисъл?

Може би величината от седем билиона не беше толкова плашеща; може би всъщност това беше едно прекрасно число; може би самата случайност на избора, самият брой възможности, щеше да е достатъчен, за да не може човек да навлезе в ума на някого, когото познава.

Но в действителност нямаше ли точно то да привлича хората? То беше това, което Хедър търсеше и навярно тези, които щяха да я последват, щяха да искат същото: възможност да се потопят в умовете на родителите си, на децата си, на шефовете си.

Но как? Хедър все още нямаше представа как да открие даден човек. Кайл беше някъде тук… ако можеше само да разбере как да достигне до него.

Тя се вторачи в безбрежното табло от шестоъгълни ключалки с чувство на безкрайна обърканост.

Кайл продължи да върви през гробището. Усещаше, че челото му лъсва от пот. Гробът на Мери не беше много далеч зад него. Той пъхна ръце в джобовете си.

Толкова много смърт; толкова много смърт.

Помисли си за зебрата, която бе нападната и убита от лъвицата.

Сигурно е ужасно да умреш по този начин.

Или не беше така?

Потискане.

Дисоциация.

Това бяха нещата, които Беки твърдеше, че са се случили с нея.

И не само с Беки. С хиляди мъже и жени. Потискане на спомените за война, за изтезания, за изнасилване.

Може би, просто може би, зебрата не усещаше как умира. Навярно тя бе откъснала съзнанието си от реалността в мига, в който беше нападната.

Може би всички висши животни можеха да правят това.

То надделяваше над възможностите да умреш в агония, да умреш в ужас.

Но механизмът на потискането трябваше някъде да се пропуква — иначе спомените нямаше изобщо да се завръщат.

Или ако не се пропукваше, то сигурно поне биваше изтласкан отвъд… отвъд проектните си параметри.

В света на животните в действителност няма травматични физически наранявания, които да не са фатални. Да, животното можеше да бъде уплашено, ужасено… и да продължи да живее още един ден. Но след като веднъж хищникът — бе забил зъби в жертвата си, тя, почти със сигурност, щеше да умре. Потискането щеше да действа само няколко минути — или най-много, няколко часа — за да спести на животното ужаса от собствената му смърт.

Ако никой не оцеляваше от физически травмиращи преживявания, тогава нямаше да има нужда мозъкът да потиска спомена в продължение на дни или седмици, или месеци.

Или години.

Но човечеството — какво иронично име — беше измислило травми, които не са смъртоносни.

Изнасилването.

Изтезанието.

Ужасите на войната.

Може би наистина умът се оказваше пренапрегнат, за да потисне най-лошите физически преживявания.

И може би, съвсем неволно, след време тези преживявания наистина излизаха на повърхността. Преди няколко десетки хилядолетия не е имало нужда от по-дълъг период на потискане на спомените — най-краткият промеждутък време тогава е бил животът на Земята. Може би такова умение изобщо не се е развило.

Развило.

Кайл обмисляше думата, прехвърляйки я в ума си; често беше мислил за това напоследък след откровенията на Чийтах за това как микротубулното съзнание може да е възникнало по пътя на еволюцията.

Той погледна към ширналите се паметни плочи с техните разпятия и сключени за молитва ръце.

Еволюцията можеше да засегне само онези неща, които увеличаваха шанса за оцеляване; по дефиниция, тя не можеше да усъвършенства реакцията на събития, които ставаха след последната пречка за продължаване на съществуването… а смъртта, разбира се, винаги беше последното събитие.

Всъщност Кайл не можеше да види начин, по който еволюцията би могла да доведе до хуманна смърт за животните, без значение колко голям процент от населението би имало изгода от това. И все пак…

И все пак, ако имаше потвърждение на потиснатите спомени у човека, това умение трябваше да е дошло отнякъде. То би могло наистина да бъде работа на механизма, който позволяваше на животните да умрат в мир, дори и когато биваха изяждани живи.

Ако такъв механизъм всъщност съществуваше.

И ако това беше така, то означаваше, че на вселената не й беше все едно, въпреки всичко. Нещо отвъд еволюцията беше оформило живота, беше му дало, ако не смисъл, то поне освобождение от мъките.

Освен при мъките, когато спомените се връщаха.

Кайл бавно стигна до станцията на метрото. Беше ранен петъчен следобед; влаковете, които идваха от центъра, бяха претъпкани с пътници, бягащи от своите градски затвори. Кайл водеше два летни курса, единият от тях в четири часа следобед в петък. Отправи се обратно към университета, за да проведе последния си час за седмицата.