23.

Звънецът в лабораторията на Кайл иззвъня. Той стана от стола пред конзолата на Чийтах и тръгна към вратата. Тя плавно се плъзна встрани при приближаването му.

Висок, слаб мъж стоеше в извития коридор.

— Професор Грейвс? — попита той.

— Да? — каза Кайл.

— Саймън Кеш — представи се мъжът. — Благодаря, че се съгласихте да ме приемете.

— О, няма защо. Бях забравил за вашето идване. Влезте, влезте. — Той се отмести встрани, за да даде път на Кеш. Седна пред конзолата на Чийтах и с жест покани Кеш да се разположи на другия стол.

— Зная, че сте зает човек — започна Кеш, — така че няма да ви губя времето с предисловия. Бихме искали да работите за нас.

— Нас?

— Северноамериканска банкова асоциация.

— Да, да, казахте го по телефона. Виж ти — банкер на име Кеш. Обзалагам се, че много хора се шегуват с вас за това.

Тонът на Кеш беше безпристрастен:

— Вие сте първият.

Кайл леко се смути.

— Но аз не съм банкер — каза той. — Защо, за бога, се интересувате от мен?

— Бихме искали да работите за нашия отдел по безопасност.

Кайл разпери ръце.

— Все още нищо не разбирам.

— Познахте ли ме? — попита Кеш.

— Не, съжалявам. Срещали ли сме се преди?

— Нещо такова. Присъствах на вашия семинар по квантовите компютри на конференцията по изкуствен интелект миналата година.

Срещата на Международната асоциация по изкуствен интелект за 2016 година се бе провела в Сан Антонио.

Кайл поклати глава.

— Съжалявам, но не си спомням. Зададохте ли ми някакъв въпрос тогава?

— Не, никога не го правя. На мене ми плащат просто да слушам. Да слушам и да докладвам обратно.

— Защо Банковата асоциация би се интересувала от моята работа?

Кеш пъхна ръка в джоба си. За един ужасен миг Кайл го споходи налудничавата мисъл, че другият ще измъкне оръжие. Но Кеш просто извади портфейла си и взе оттам кредитната си карта.

— Кажете ми колко пари има на тази карта — каза Кеш.

Кайл пое от него картата и силно я стисна между палеца и показалеца си; натискът задейства малкия дисплей върху повърхността.

— Петстотин и седем долара и шестнадесет цента — каза той, четейки цифрите.

Кеш кимна с глава.

— Преведох сумата точно преди да дойда тук. Имам причина да избера именно тази цифра. Това е средната сума, която всеки пълнолетен северноамериканец лично е програмирал върху кредитната си карта. Цялото безкасово общество се основава на защитеността на тези карти.

Кайл кимна; започваше да разбира накъде бие Кеш.

— Спомняте ли си проблема 2000-та година? — Кеш вдигна ръка. — Между другото, мисля, че ние, хората в банковата система, трябва да поемем цялата отговорност за това. Ние бяхме тези, които произведохме билиони книжни чекове с 19’, предварително напечатано на мястото, където трябва да се попълни годината; ние бяхме пионери във въвеждането на двуцифреното изписване на годината и научихме всички да го използват в ежедневието си. Както и да е, знаете, че ни струваше билиони да отклоним бедствието, което застрашаваше света една секунда след 23:59:59 на 31-ви декември 1999 година. — Той спря като чакаше Кайл да се съгласи. Професорът просто кимна.

— Е, проблемът, с който се сблъскваме сега е определено по-лош от този на 2000-та година. Има трилиони долари по света, които не съществуват никъде другаде, освен като съхранени данни върху кредитните карти. Цялата ни финансова система се основава на защитеността на тези карти. — Той пое дълбоко въздух. — Знаете, че когато за първи път бяха разработени кредитните карти, все още течеше Студената война. Ние — тоест, банковата система — се тревожехме за това, какво би се случило, ако се хвърлеха атомни бомби в Съединените щати или в Канада, или в Европа, където бяха въвели кредитни карти дори преди нас. Ужасявахме се, че електромагнитният импулс ще изтрие паметта на картите — само в един миг всички тези пари щяха да изчезнат. Така че ние проектирахме картите да устоят дори на това. Но сега ги заплашва опасност, която е даже по-голяма от атомната бомба, и професор Грейвс, заплахата сте вие.

Кайл си играеше с кредитната карта на Кеш като удряше с всеки от ъглите й върху плота. Спря да го прави и я постави пред себе си.

— Трябва да използвате PCA-кода.

— Използваме го, да. Още от първия ден — де факто сега той е стандарт за целия свят. Вашият квантов компютър, ако наистина можете да го построите, ще направи всяка една от единадесетте билиона карти в употреба уязвима на вмешателство. Един потребител може да вземе всичките пари на някой друг само с прост трансфер от карта в карта или да програмира собствената си карта с каквато сума пожелаете, като по такъв начин направи парите да падат от небето.

Кайл мълча в продължение на един дълъг миг.

— Вие не искате да работя за вас. Вие искате да погребете моята работа.

— Професор Грейвс, ние сме готови да ви направим много щедра оферта. Каквато и сума да ви плаща Университетът на Торонто, ние ще удвоим цифрата в американски долари. Ще имате най-съвършената лаборатория в който град на Северна Америка пожелаете да живеете. Ще ви осигурим работен екип според вашите изисквания и ще можете да си правите изследвания, колкото ви сърце иска.

— Просто никога няма да мога да публикувам никое от тях, нали така?

— Ще ви накараме да подпишете СНТ, разбира се. Но нали повечето изследвания днес са частна собственост? Обикновено не виждате компютърните компании или производителите на лекарства да издават на всеослушание своите тайни. А ние ще започнем да търсим по-сигурна алтернатива на кодиращата система, която сега използваме, така че евентуално някой ден вие ще можете да публикувате своята работа.

— Не зная. Имам предвид, че изследването, което правя, може да ми донесе Нобелова награда.

Кеш кимна с глава, като че ли нямаше никакво намерение да оспорва това.

— Сегашната парична премия, която придружава Нобеловата награда, е в размер на 3,7 милиона канадски долари; аз съм упълномощен да ви предложа тази сума като премия при подписване на договора.

— Това е лудост — каза Кайл.

— Не, професор Грейвс. Това е просто бизнес.

— Трябва да си помисля.

— Разбира се, разбира се. Поговорете със съпругата си Хедър.

Сърцето на Кайл подскочи при споменаване на името й.

Върху лицето на Кеш се изписа студена усмивка за няколко секунди.

— Познавате съпругата ми? — попита Кайл.

— Лично, не. Но съм изчел пълните досиета и на двама ви. Зная, че е две години по-млада от вас; зная, че сте се оженили на дванадесети септември хиляда деветстотин деветдесет и пета; зная, че понастоящем живеете разделени; зная къде работи. И разбира се, зная всичко за Ребека. — Той отново се усмихна. — Не се бавете да се присъедините към нас, професоре.

След тези думи той си тръгна.

* * *

Носейки се из психопространството, Хедър се бореше да намери равновесие, разум, логика.

Беше толкова завладяващо, толкова невероятно. Но как да действа?

Тя пое глътка въздух, за да се успокои и реши да опита с най-очевидния подход.

— Покажи ми Кайл.

Нищо не се случи.

— Кайл Грейвс — каза тя отново.

Пак нищо.

— Брайън Кайл Грейвс.

Безуспешно.

Разбира се, нямаше да стане така. Щеше да е прекалено лесно.

Тя се опита де се концентрира върху лицето му, върху една мислена представа за него.

Ядец.

Тя въздъхна.

Да избира между седем билиона. Дори и да откриеше как да достигне до някого, можеше да прекара остатъка от живота си да опитва наслуки.

Очевидно интуитивната следваща стъпка беше да се придвижи по-близо до мозайката, да докосне един от шестстенните скъпоценни камъни. Тя заплува, като загребваше с ръцете си, придвижвайки се напред към извитата стена от искрящи светлини.

Можеше да различи отделните шестоъгълници, въпреки че все още беше доста далече от тях и имаше толкова много, че не би трябвало изобщо да може да разграничи отделните компоненти.

Трик на възприятието.

Начин да се справи с информацията.

Тя се придвижи по-близо, макар че изобщо не изглеждаше да се приближава. Шестоъгълниците в центъра на зрителното й поле се свиваха пропорционално с приближаването й; тези, които бяха извън зрителното й поле, представляваха спектрална мъгла.

Хедър се носеше или летеше, или беше дърпана през пространството, скъсявайки разстоянието.

По-близо и още по-близо.

И най-после стигна до стената.

Всяка клетка от пчелната пита сега беше може би сантиметър и половина по диагонал, не по-голяма от капачка на ключалка, като че ли цялото нещо беше едно необятно табло с ключалки. Докато гледаше, всяка от шестоъгълните капачки леко хлътна навътре, образувайки вдлъбнатина, все едно я канеше да постави там пръста си.

Свита в конструкцията на кентавърийците, Хедър въздъхна дълбоко. Почувства парене в протегнатия си показалец, като че ли той беше пълен с енергия и чакаше да я излъчи. Тя приближи пръста си като почти очакваше да изскочи искра между невидимия й пръст и шестоъгълния ключ. Но енергията продължи да напира вътре в нея без отслабване.

Оставаха още пет сантиметра.

Още четири.

Три.

Два.

Един.

И ето, най-после…

Контакт.

Загрузка...