Четвъртото измерение

23.

Звънецът в лабораторията на Кайл иззвъня. Той стана от стола пред конзолата на Чийтах и тръгна към вратата. Тя плавно се плъзна встрани при приближаването му.

Висок, слаб мъж стоеше в извития коридор.

— Професор Грейвс? — попита той.

— Да? — каза Кайл.

— Саймън Кеш — представи се мъжът. — Благодаря, че се съгласихте да ме приемете.

— О, няма защо. Бях забравил за вашето идване. Влезте, влезте. — Той се отмести встрани, за да даде път на Кеш. Седна пред конзолата на Чийтах и с жест покани Кеш да се разположи на другия стол.

— Зная, че сте зает човек — започна Кеш, — така че няма да ви губя времето с предисловия. Бихме искали да работите за нас.

— Нас?

— Северноамериканска банкова асоциация.

— Да, да, казахте го по телефона. Виж ти — банкер на име Кеш. Обзалагам се, че много хора се шегуват с вас за това.

Тонът на Кеш беше безпристрастен:

— Вие сте първият.

Кайл леко се смути.

— Но аз не съм банкер — каза той. — Защо, за бога, се интересувате от мен?

— Бихме искали да работите за нашия отдел по безопасност.

Кайл разпери ръце.

— Все още нищо не разбирам.

— Познахте ли ме? — попита Кеш.

— Не, съжалявам. Срещали ли сме се преди?

— Нещо такова. Присъствах на вашия семинар по квантовите компютри на конференцията по изкуствен интелект миналата година.

Срещата на Международната асоциация по изкуствен интелект за 2016 година се бе провела в Сан Антонио.

Кайл поклати глава.

— Съжалявам, но не си спомням. Зададохте ли ми някакъв въпрос тогава?

— Не, никога не го правя. На мене ми плащат просто да слушам. Да слушам и да докладвам обратно.

— Защо Банковата асоциация би се интересувала от моята работа?

Кеш пъхна ръка в джоба си. За един ужасен миг Кайл го споходи налудничавата мисъл, че другият ще измъкне оръжие. Но Кеш просто извади портфейла си и взе оттам кредитната си карта.

— Кажете ми колко пари има на тази карта — каза Кеш.

Кайл пое от него картата и силно я стисна между палеца и показалеца си; натискът задейства малкия дисплей върху повърхността.

— Петстотин и седем долара и шестнадесет цента — каза той, четейки цифрите.

Кеш кимна с глава.

— Преведох сумата точно преди да дойда тук. Имам причина да избера именно тази цифра. Това е средната сума, която всеки пълнолетен северноамериканец лично е програмирал върху кредитната си карта. Цялото безкасово общество се основава на защитеността на тези карти.

Кайл кимна; започваше да разбира накъде бие Кеш.

— Спомняте ли си проблема 2000-та година? — Кеш вдигна ръка. — Между другото, мисля, че ние, хората в банковата система, трябва да поемем цялата отговорност за това. Ние бяхме тези, които произведохме билиони книжни чекове с 19’, предварително напечатано на мястото, където трябва да се попълни годината; ние бяхме пионери във въвеждането на двуцифреното изписване на годината и научихме всички да го използват в ежедневието си. Както и да е, знаете, че ни струваше билиони да отклоним бедствието, което застрашаваше света една секунда след 23:59:59 на 31-ви декември 1999 година. — Той спря като чакаше Кайл да се съгласи. Професорът просто кимна.

— Е, проблемът, с който се сблъскваме сега е определено по-лош от този на 2000-та година. Има трилиони долари по света, които не съществуват никъде другаде, освен като съхранени данни върху кредитните карти. Цялата ни финансова система се основава на защитеността на тези карти. — Той пое дълбоко въздух. — Знаете, че когато за първи път бяха разработени кредитните карти, все още течеше Студената война. Ние — тоест, банковата система — се тревожехме за това, какво би се случило, ако се хвърлеха атомни бомби в Съединените щати или в Канада, или в Европа, където бяха въвели кредитни карти дори преди нас. Ужасявахме се, че електромагнитният импулс ще изтрие паметта на картите — само в един миг всички тези пари щяха да изчезнат. Така че ние проектирахме картите да устоят дори на това. Но сега ги заплашва опасност, която е даже по-голяма от атомната бомба, и професор Грейвс, заплахата сте вие.

Кайл си играеше с кредитната карта на Кеш като удряше с всеки от ъглите й върху плота. Спря да го прави и я постави пред себе си.

— Трябва да използвате PCA-кода.

— Използваме го, да. Още от първия ден — де факто сега той е стандарт за целия свят. Вашият квантов компютър, ако наистина можете да го построите, ще направи всяка една от единадесетте билиона карти в употреба уязвима на вмешателство. Един потребител може да вземе всичките пари на някой друг само с прост трансфер от карта в карта или да програмира собствената си карта с каквато сума пожелаете, като по такъв начин направи парите да падат от небето.

Кайл мълча в продължение на един дълъг миг.

— Вие не искате да работя за вас. Вие искате да погребете моята работа.

— Професор Грейвс, ние сме готови да ви направим много щедра оферта. Каквато и сума да ви плаща Университетът на Торонто, ние ще удвоим цифрата в американски долари. Ще имате най-съвършената лаборатория в който град на Северна Америка пожелаете да живеете. Ще ви осигурим работен екип според вашите изисквания и ще можете да си правите изследвания, колкото ви сърце иска.

— Просто никога няма да мога да публикувам никое от тях, нали така?

— Ще ви накараме да подпишете СНТ, разбира се. Но нали повечето изследвания днес са частна собственост? Обикновено не виждате компютърните компании или производителите на лекарства да издават на всеослушание своите тайни. А ние ще започнем да търсим по-сигурна алтернатива на кодиращата система, която сега използваме, така че евентуално някой ден вие ще можете да публикувате своята работа.

— Не зная. Имам предвид, че изследването, което правя, може да ми донесе Нобелова награда.

Кеш кимна с глава, като че ли нямаше никакво намерение да оспорва това.

— Сегашната парична премия, която придружава Нобеловата награда, е в размер на 3,7 милиона канадски долари; аз съм упълномощен да ви предложа тази сума като премия при подписване на договора.

— Това е лудост — каза Кайл.

— Не, професор Грейвс. Това е просто бизнес.

— Трябва да си помисля.

— Разбира се, разбира се. Поговорете със съпругата си Хедър.

Сърцето на Кайл подскочи при споменаване на името й.

Върху лицето на Кеш се изписа студена усмивка за няколко секунди.

— Познавате съпругата ми? — попита Кайл.

— Лично, не. Но съм изчел пълните досиета и на двама ви. Зная, че е две години по-млада от вас; зная, че сте се оженили на дванадесети септември хиляда деветстотин деветдесет и пета; зная, че понастоящем живеете разделени; зная къде работи. И разбира се, зная всичко за Ребека. — Той отново се усмихна. — Не се бавете да се присъедините към нас, професоре.

След тези думи той си тръгна.

Носейки се из психопространството, Хедър се бореше да намери равновесие, разум, логика.

Беше толкова завладяващо, толкова невероятно. Но как да действа?

Тя пое глътка въздух, за да се успокои и реши да опита с най-очевидния подход.

— Покажи ми Кайл.

Нищо не се случи.

— Кайл Грейвс — каза тя отново.

Пак нищо.

— Брайън Кайл Грейвс.

Безуспешно.

Разбира се, нямаше да стане така. Щеше да е прекалено лесно.

Тя се опита де се концентрира върху лицето му, върху една мислена представа за него.

Ядец.

Тя въздъхна.

Да избира между седем билиона. Дори и да откриеше как да достигне до някого, можеше да прекара остатъка от живота си да опитва наслуки.

Очевидно интуитивната следваща стъпка беше да се придвижи по-близо до мозайката, да докосне един от шестстенните скъпоценни камъни. Тя заплува, като загребваше с ръцете си, придвижвайки се напред към извитата стена от искрящи светлини.

Можеше да различи отделните шестоъгълници, въпреки че все още беше доста далече от тях и имаше толкова много, че не би трябвало изобщо да може да разграничи отделните компоненти.

Трик на възприятието.

Начин да се справи с информацията.

Тя се придвижи по-близо, макар че изобщо не изглеждаше да се приближава. Шестоъгълниците в центъра на зрителното й поле се свиваха пропорционално с приближаването й; тези, които бяха извън зрителното й поле, представляваха спектрална мъгла.

Хедър се носеше или летеше, или беше дърпана през пространството, скъсявайки разстоянието.

По-близо и още по-близо.

И най-после стигна до стената.

Всяка клетка от пчелната пита сега беше може би сантиметър и половина по диагонал, не по-голяма от капачка на ключалка, като че ли цялото нещо беше едно необятно табло с ключалки. Докато гледаше, всяка от шестоъгълните капачки леко хлътна навътре, образувайки вдлъбнатина, все едно я канеше да постави там пръста си.

Свита в конструкцията на кентавърийците, Хедър въздъхна дълбоко. Почувства парене в протегнатия си показалец, като че ли той беше пълен с енергия и чакаше да я излъчи. Тя приближи пръста си като почти очакваше да изскочи искра между невидимия й пръст и шестоъгълния ключ. Но енергията продължи да напира вътре в нея без отслабване.

Оставаха още пет сантиметра.

Още четири.

Три.

Два.

Един.

И ето, най-после…

Контакт.