Четвъртото измерение

31.

В лабораторията прозвуча звънецът на вратата. Заедно с Кайл вътре работеха двама аспиранти. Единият се приближи до вратата и тя се отвори.

— Бих искал да видя професор Грейвс — каза мъжът, който стоеше от другата страна на прага.

Кайл вдигна поглед.

— Мистър Кеш, нали? — каза той, като пресече стаята с протегната напред ръка.

— Точно така. Надявам се нямате нищо против, че дойдох без уговорена среща, но…

— Не, не. Няма нищо.

— Можем ли да поговорим някъде?

— В офиса ми — каза Кайл. Той се обърна към един от аспирантите: — Пиетро, виж дали можеш да напреднеш малко по проблема с неопределяемостта. Аз ще се върна след няколко минути.

Студентът кимна, а Кайл и Кеш се отправиха надолу по коридора към клиновидния офис на Кайл. Когато влязоха, Кайл избърза напред, за да разчисти втория стол, докато Кеш съзерцаваше плаката на «Алосаурус».

— Извинявайте за бъркотията — каза Кайл. Кеш сгъна своите ръбести форми в стола.

— Имахте една събота и неделя, професор Грейвс. Надявам се, че сте помислили върху предложението на Банковата асоциация.

Кайл кимна.

— Мислих за това, да.

Кеш чакаше търпеливо.

— Съжалявам, мистър Кеш. Аз наистина не желая да напускам университета. Това място е било много добро към мене години наред.

Кеш кимна.

— Зная, че сте срещнали съпругата си тук и че сте защитили и трите си степени тук.

— Така е. — Кайл сви рамене. — Тук е моят дом.

— Вярвам, че офертата, която ви направих, беше много щедра — каза Кеш.

— Така е.

— Но ако трябва, мога да предложа повече.

— Не е въпрос на пари; точно това казвах на един колега по-рано днес. Тук ми харесва и искам да правя изследвания, които ще бъдат публикувани.

— Но ударът върху банковата индустрия…

— Разбирам, че съществуват потенциални проблеми. Мислите ли, че аз искам да предизвикам хаос? Ние сме още на години от поставянето на реална заплаха за сигурността на кредитните карти. Погледнете го по този начин: вие сте предупредени, че има вероятност квантовите компютри да преминат бариерата; сега можете да започнете работа върху нова система за кодиране. Вие оцеляхте при «Година 2000», ще оцелеете и при това.

— Моята надежда беше — каза Кеш — да се справим с тази ситуация по възможно най-икономичния начин.

— Като купите мен — каза Кайл.

Кеш мълчеше.

— Залогът е много голям, професоре. Кажете своята цена.

— За мое голямо удоволствие, мистър Кеш, открих, че нямам такава.

Кеш стана.

— Всеки има цена, професоре. Всеки има. — Той се отправи към вратата. — Ако промените решението си, обадете ми се.

И след тези думи излезе.

Хедър изпитваше нужда да убеди своята единствена жива дъщеря в истината. Ако семейството щеше да се одобрява, трябваше да се започне с Беки.

Но това повдигаше един по-голям въпрос.

Кога Хедър щеше да излезе пред обществеността с нейното откритие на психопространството?

В началото тя го беше пазила под секрет, защото искаше да разработи една задоволителна теория за публикуване.

Сега обаче разполагаше с такава — макар и в необработен вид.

Но все още не беше направила изявление. Всичко, което трябваше да направи, за да установи своето първенство в тази област, се свеждаше до патентоващо съобщение пред новинарската група за извънземни сигнали. После щяха да последват по-задълбочено прецизирани издания, но тя можеше, още в тази минута да съобщи за своето откритие, ако искаше.

Платон беше казал, че един непознат живот не си струва да се живее.

Но той беше имал предвид себепознанието.

Кой можеше да живее със знанието, че всички и всеки би могъл под лупа да разглежда собствените му мисли? Какво щеше да стане с личната тайна? С търговските секрети? С правосъдието? С междуличностните взаимоотношения?

Това щеше да промени всичко и Хедър съвсем не беше сигурна, че щеше да е за добро.

Но не, не за това го пазеше под секрет. Не заради някаква възвишена загриженост за личната тайна на другите хора, макар че й харесваше мисълта, че поне малко отдаваше значение на това; освен при Кайл, тя се въздържаше от изкушението да навлиза в умовете на хора, които познаваше лично.

Не, истинската причина да не направи публично изявление беше много по-проста; харесваше й, поне засега, да бъде единствената, която притежава тази сила. Тя имаше нещо, което никой друг нямаше и все още не й се искаше да го сподели с останалите.

Не се гордееше с този факт, но си беше така. Дали Супермен беше пропилял и една минута в размисъл как да даде свръхсила на останалата част от човечеството? Разбира се, че не; той просто им бе помагал. Тогава защо нейна първа грижа трябваше да бъде споделянето на откритието?

Тя имаше още какво да открие в психопространството, което пряко да кореспондира с архетиповете на Юнг. Не можеше да посочи завихрянето и да каже, че то представлява изворът на човешките символи, не можеше да посочи група шестоъгълници и да каже, че те крият в себе си архетипа на войника-герой. Дори самото размишление какво да прави с откритието си, й даваше прозрение за нейния собствен ум.

Коя беше тя, преди всичко? Майка? Съпруга? Учен?

Съществуваха архетипове на родители и съществуваха архетипове на съпруги, но Юнг не беше дал дефиниция на западното схващане за учен.

Тя вече беше взимала същото, решение преди време. Кариерата й можеше да почака. Семейството беше по-важно.

А със своето откритие щеше да докаже на Беки, че нейният баща не беше злоупотребил с нея — по същия начин, както беше доказала сама на себе си. Само това беше от значение в момента.

Един от начините беше да покаже на Беки архивите на собствения й ум. Все още съществуваше обаче спорният въпрос как да се различат фалшивите спомени от истинските. Все пак, фалшивите спомени определено изглеждаха автентични, иначе Беки никога не би повярвала в тях така силно; човек би могъл да ги чувства реални, колкото всеки друг спомен, дори и когато ги наблюдава отвътре, но…

Но Некеровото преминаване към друг човек не би могло да се осъществи от такива спомени!

Разбира се!

Със сигурност трансформацията на Некер — преминаването в ума на някой, който също си спомня определена сцена — просто нямаше да стане, ако спомените бяха фалшиви. Нямаше да ги има съответствуващите спомени у другия човек, допирните точки между умовете на двамата.

Ако в Хедър все още бяха останали някакви съмнения относно вината на Кайл, би могла да нахлуе в интимния свят на Беки, да намери фалшивите спомени и да демонстрира сама на себе си невъзможността за преминаване от гледната точка на Беки към тази на Кайл.

Но…

Но не. Тя вече не се съмняваше.

И освен това…

Освен това, едно беше да търси спомени, за които молеше бог да не съществуват. Съвсем друго щеше да бъде действително да види, макар и фалшив, спомена за прелъстяването. Нека Беки, която вече беше изгаряна от тези противни образи, сама да изпита невъзможността да извърши преминаването на Некер. За Хедър дори и една фалшива представа как нейният съпруг наранява тяхното дете, беше нещо, на което не желаеше да бъде свидетел.

Все пак Беки може би щеше да иска още доказателства. И тя би могла да ги получи, разбира се, като минеше по стъпките на Хедър, като погледнеше право в ума на Кайл.

Кайл щеше да бъде напълно реабилитиран, но дали нещата между бащата и дъщерята действително щяха да се подобрят, ако Беки откриеше, че нейният баща в действителност е харесвал повече по-голямата й сестра, че тя е била непредвидено събитие, което е обременило финансите им, когато и двамата с майка й са били аспиранти, че нейният баща имаше долни мисли, непочтени мисли?

Това ли беше наистина пътят към оздравяването?

Не, не, това не беше отговорът.

Имаше по-добър начин.

Нека Беки погледне в ума на своята психоаналитичка, за да види манипулациите, за да види лъжите.

Само по себе си, това може би нямаше да премахне съмненията на Беки. Макар и методите на психоаналитичката да бяха подвеждащи и неуместни, това не доказваше напълно, че такова нещо не се е случило. Но заедно с демонстрацията, че собствените спомени на Беки бяха фалшиви и несподелени от никой друг, щеше да е достатъчно, за да я убеди напълно.

Беше време — време да започне лечението.

Тя вдигна слушалката и набра номера на Беки.

Беки живееше и работеше само на няколко пресечки от университета, така че Хедър я помоли да се срещнат във «Водната дупка» за обяд. В дните, които беше прекарала в изследване ума на Кайл, тя бе узнала много неизвестни досега неща за съпруга си, най-малкото от които беше, че е започнал да харесва това място, без дори да надникне вътре.

Хедър знаеше, че в момента Кайл има часове; нямаше вероятност да се засекат там.

Тя вече беше видяла интериора на «Водната дупка» през очите на Кайл — при търсенето на спомените за Беки, Хедър беше открила времето, когато Кайл се бе изповядал пред Стоун Бейли.

Беше обаче изненадващо да види истинската «Водна дупка». Първо, разбира се, цветовете изглеждаха по-различни от тези, които бе видяла в ума на Кайл.

Но имаше и още нещо. Кайл беше съхранил само някои от детайлите. Повечето от това, което изграждаше неговия спомен, беше интерпретация или екстраполация. О, да, той си спомняше плаката на Молсън с тази зашеметяваща русокоса скиорка, но нямаше никакъв спомен за останалите поставени в рамка плакати по стените. Беше запазил спомен за покривките по масите като еднородно червени, а в действителност те бяха на червени и бели карета.

Беше понеделник, 14-ти август; Беки работеше в магазина за дрехи по цял ден в събота и неделя, но понеделник и вторник й бяха свободни. Въпреки това, тя закъсняваше и когато най-после се появи, не изглеждаше щастлива.

— Благодаря, че дойде — каза Хедър, когато Беки седна на стола срещу нея зад малката кръгла маса.

Лицето на Беки беше неприветливо.

— Съгласих се само защото каза, че той няма да присъства.

Нямаше съмнение за кого се отнасяха думите й.

Хедър се беше надявала да чуе нещо приятно, някакви новини от живота на дъщеря си. Но очевидно нямаше да има такива. Тя кимна мрачно и каза:

— Трябва да разрешим този проблем с баща ти.

— Ако предлагаш извънсъдебно уреждане на нещата, искам да присъства адвокат.

Хедър почувства, като че ли някой я удари през лицето. Тя пое дълбоко въздух, после с усилие успя да изрече думите:

— Няма да има съдебен процес.

— Аз също не го желая повече от теб — каза Беки, малко по-меко. Тя никога не беше успявала да запази сурово изражение. — Но той ми съсипа живота.

— Не, това не е вярно.

— Не дойдох да слушам как го защитаваш. Да го извиняваш е също толкова лошо, колкото…

— Млъкни! — Хедър беше изненадана от това колко остро прозвуча гласът й. Очите на Беки се разшириха от учудване. — Просто замълчи — продължи Хедър, — ставаш смешна. Млъкни, преди да кажеш нещо, за което ще съжаляваш.

— Не съм длъжна да търпя това — каза Беки и се надигна да става.

— Сядай! — изсъска Хедър. Няколко от другите клиенти се обърнаха към тяхната маса. Хедър хвърли остър поглед към най-близкия до тях, принуждавайки го да сведе очи към супата си.

— Мога да ти докажа, че баща ти не ти е посегнал — каза Хедър. — Мога да ти го докажа стопроцентно, отвъд всякаква сянка на съмнение, до каквато и степен на сигурност пожелаеш.

Беки стоеше с отворена уста, с израз на силна изненада върху лицето си.

Сервитьорът избра точно този момент да дойде до масата им.

— Здравейте, дами. Мога ли да взема…

— Не сега — остро каза Хедър. Сервитьорът се засегна, но бързо изчезна.

Беки примигна.

— Никога не съм те чувала да говориш така.

— Това е защото ми дойде до гуша, мамка му.

Беки изглеждаше още по-шокирана; нещо друго, което не бе чувала преди, бе майка й да казва «мамка му».

— На никое семейство не се е налагало да премине през всичко това, което трябваше да преживее нашето. — Хедър замълча като пое дълбоко въздух. — Виж, съжалявам. Но това трябва да свърши, трябва. Повече не мога да издържам, баща ти също. Трябва да дойдеш с мен в офиса ми.

— Какво ще правиш? Ще ме хипнотизираш да не вярвам в нещо, за което знам, че е истина?

— Нищо подобно.

Тя даде сигнал на сервитьора и докато той колебливо се приближаваше, Хедър каза на дъщеря си:

— Не си поръчвай много за пиене — няма да имаш възможност да отидеш до тоалетната в продължение на няколко часа след обяда.

— Какво, за бога, е това?

Лицето на Беки изразяваше искрена изненада, когато влезе в офиса на майка си.

— Скъпа моя, това е, което кентавърийците се опитваха да ни кажат как да направим. Виждаш ли малките плочки, които образуват по-големите панели? Всяка една от плочките е картинно изображение на едно от извънземните послания.

Беки се наведе, за да разгледа конструкцията.

— Значи така — каза тя като се изправи и втренчено се загледа в Хедър. — Мамо, зная, че всичко това беше много трудно за тебе…

Хедър не можа да се сдържи да не се засмее.

— Мислиш, че напрежението ми е дошло твърде много? Че не съм била в състояние да разбера как да разчета посланията и че съм прекарала времето си просто в сглобяване на плочките и изграждане на разни неща от тях?

— Ами — измрънка Беки и посочи с ръка конструкцията, като че ли самото й съществуване изясняваше всичко.

— Съвсем не е така, скъпа. Именно това са искали кентавърийците да направим от техните послания, формата — това е разгънат хиперкуб.

— Разгънат какво?

— Четириизмерен двойник на куба. Раменете се сгъват и краищата се допират, и това нещо става правилна геометрична фигура с четири измерения.

— И за какво точно служи? — попита Беки много колебливо.

— То те пренася в един четириизмерен свят. Позволява ти да видиш четириизмерната реалност, която ни заобикаля.

Беки мълчеше.

— Виж — каза Хедър, — всичко, което трябва да направиш, е да влезеш вътре.

— Вътре?

Хедър сви вежди.

— Зная, че трябваше да я направя по-голяма.

— Значи казваш, че това е нещо като машина на времето и — какво? — ще ме върне обратно, за да видя това, което татко направи?

— Времето не е четвъртото измерение — каза Хедър. — Четвъртото измерение е пространствена посока, точно перпендикулярна на другите три.

— А — промълви Беки.

— И въпреки че всички ние изглеждаме като отделни индивиди, когато сме наблюдавани в три измерения, всъщност сме част от едно по-голямо цяло, когато сме наблюдавани в четири измерения.

— За какво говориш?

— Говоря за това как разбрах… как разбрах със сигурност, че баща ти не те е прелъстил. И как ти можеш да разбереш също.

Беки мълчеше.

— Виж, всичко, което ти говоря, е истина — каза Хедър. — Скоро ще го съобщя пред обществеността… може би. Исках обаче ти да разбереш първа, преди всички други. Искам да погледнеш в ума на един друг човек.

— В този на татко, искаш да кажеш?

— Не. Не, това няма да е правилно. Искам да видиш своята психоаналитичка. Ще ти кажа как да намериш нейния ум; мисля, че не трябва да влизаш в ума на баща си, не и без негово разрешение. Но тази проклета психоаналитичка — ние нищо не дължим на тази мръсница.

— Ти дори не я познаваш, мамо.

— О, напротив, познавам я — срещнах се с нея.

— Какво? Как? Виж, ти дори не й знаеш името.

— Лидия Гурджиеф. Кабинетът й е на «Лоурънс Уест».

Беки изглеждаше смаяна.

— Знаеш ли какво се опита да направи с мен? — попита Хедър. — Опита се да ме накара да размишлявам за това как съм била прелъстена от собствения си баща.

— Но… но твоят баща… твоят баща…

— Починал е преди да се родя. Точно така. Въпреки че за мен беше категорично невъзможно да бъда прелъстена от баща си, тя каза, че проявявам всички класически признаци. Умее добре да говори, повярвай ми. Почти ме убеди, че някой също е посегнал на мен. Не баща ми, разбира се, но някой друг роднина.

— Аз… аз не ти вярвам. Измисляш си го. — Беки посочи конструкцията. — Всичко си измисляш.

— Не, не е така. Можеш сама да си го докажеш. Ще видиш как Гурджиеф насажда у теб спомени от своя гледна точка и аз ще ти покажа как можеш да демонстрираш, че спомените, които имаш, са фалшиви. Хайде, влез вътре в конструкцията и…

Гласът на Беки прозвуча полуподозрително, полуотчаяно.

— «Конструкцията»? Така ли го наричаш? Не «Кентавъромобил»?

Хедър се опита да говори с неутрален тон:

— Би трябвало да те запозная с Чийтах — един приятел на баща ти. Имаш подобно на неговото чувство за хумор. — Тя пое дълбоко въздух. — Виж, аз съм ти майка и никога не бих те наранила. Повярвай ми; опитай това, което ти казвам. Няма да можем да общуваме, когато си отвориш очите там вътре, но щом ги затвориш, след няколко секунди в съзнанието ти отново ще се появи интериорът на конструкцията. Ако имаш нужда от помощ, натисни стоп бутона. — Тя го посочи. — Хиперкубът ще се разгъне, ще можеш да отвориш вратата и аз ще ти кажа какво да правиш по-нататък. Не се притеснявай — когато натиснеш отново старт бутона, ще се намериш точно там, където си била. — Тя замълча за малко. — А сега, моля те, влизай. Между другото, вътре става доста горещо. Няма да те карам да се събличаш по бельо, както правя аз, но…

— Влизаш вътре по бельо? — смая се Беки.

Хедър отново се усмихна.

— Довери ми се, скъпа. А сега, влизай.

Четири часа по-късно Хедър помогна на Беки да свали кубичната врата и тя излезе, подкрепяна от протегнатата за помощ ръка на майка си.

Известно време стоя мълчаливо, а сълзите се стичаха по страните й, напълно загубила способност да говори; после се отпусна в прегръдката на майка си.

Хедър разроши косата на дъщеря си.

— Всичко е наред, мила. Сега всичко е наред.

Цялото тяло на Беки трепереше.

— Беше невероятно — каза тя. — Никога не съм преживявала подобно нещо.

Хедър се усмихна.

— Нали!

Гласът на Беки стана по-твърд:

— Тя ме е използвала. Тя ме е манипулирала.

Хедър нищо не каза и макар че я болеше да вижда дъщеря си разстроена, сърцето й се отпусна.

— Тя ме е използвала — повтори Беки. — Как съм могла да бъда толкова глупава? Как съм могла да бъда толкова заслепена?

— Всичко е наред — каза Хедър. — Свърши се.

— Не — каза Беки. — Не се е свършило. — Тя все още трепереше, а рамото на Хедър вече беше мокро от сълзите й. — Татко. Какво ще кажа на татко?

— Едно-единствено нещо можеш да му кажеш. Едно-единствено нещо има за казване — че съжаляваш.

Гласът на Беки беше невероятно тих.

— Но той никога няма да ме обича отново.

Хедър нежно повдигна брадичката на дъщеря си.

— Аз зная със сигурност, скъпа, че той никога не е преставал да те обича.