Свечеряване

8

Старинният часовник показваше три часа сутринта, когато Мередит внезапно се събуди от дълбокия си сън.

Прехапа устни, за да възпре вика си. Едно лице се бе надвесило над нея, обърнато наопаки. Последното, което си спомняше, бе, че лежи по гръб в спалния си чувал и говори с Бони за Аларик.

Сега Бони се бе надвесила над нея, но лицето й бе обърнато на обратно, а очите й бяха затворени. Беше коленичила до възглавницата на Мередит и обратно насоченият й нос докосваше този на Мередит. Като се прибави към това и странната бледост на лицето й, както и накъсаният й горещ дъх, който гъделичкаше челото на Мередит, всеки — абсолютно всеки, помисли си Мередит — щеше да се разпищи от ужас.

Втренчена в мрака в тези тайнствено затворени очи, тя зачака Бони да заговори.

Но вместо това Бони се изправи, приближи уверено бюрото на Мередит, върху което се зареждаше мобилния й телефон, и го взе. Сигурно го бе включила да записва на видео, защото отвори уста и започна да жестикулира и да говори.

Беше ужасяващо. Звуците, които излизаха от устата на Бони, бяха напълно неразбираеми: говореше отзад напред. Обърканите, гърлени или пискливи звуци съдържаха онази зловеща интонация, която направи толкова популярни филмите на ужасите. Но да умееш да говориш по този начин нарочно… не беше възможно за нормално човешко същество или за нормален човешки разсъдък. Мередит имаше мрачното усещане за нещо, което се опитва да протегне разума си към тях, опитва се да ги достигне през някакво невъобразимо измерение.

Може би то живееше наопаки, помисли си Мередит, опитвайки се да се дистанцира, докато страховитите звуци продължаваха. Може би то смята, че могат да го разберат, но просто измеренията им не се пресичаха.

Мередит не можеше да издържа повече. Започваше да си въобразява, че чува думи, дори фрази в преобърнатите звуци и никоя от тях не беше приятна. Моля те, нека спре — сега.

Хленчене и мърморене…

Устата на Бони се затвори с рязко изтракване. Звуците мигом спряха. И тогава, като видео, което се връща назад в забавен кадър, тя пристъпи към спалния си чувал, коленичи, пропълзя в него и отпусна глава на възглавницата — и всичко това, без да отваря очи, за да погледне какво прави.

Това бе едно от най-страшните неща, които Мередит бе виждала и чувала, а през живота си досега бе видяла и чула доста.

Мередит не можеше да дочака до сутринта, за да провери записа.

Стана, отиде до бюрото и занесе мобилния телефон в другата стая. След това го свърза към компютъра и пусна записаното съобщение.

Когато изслуша съобщението няколко пъти отзад напред, реши, че Бони не бива никога да го чува. Щеше да я изплаши до смърт и повече нямаше да иска да има контакти с паранормалното заради приятелите на Елена.

В записа се чуваха животински звуци, премесени с изкривения, забавен глас… който при всички случаи не беше гласът на Бони. Не приличаше и на нормален човешки. Звучеше дори по-зле, когато го пуснеше направо, отколкото когато говореше на обратно — което може би означаваше, че каквото и да е било казано, е трябвало да бъде изречено на обратно.

Сред фона на накъсания и изкривен смях и животинските звуци Мередит различи някакви човешки гласове. И въпреки че те накараха всяко косъмче по тялото й да настръхне, тя се опита да отдели думите сред общите безсмислици. Когато ги свърза, получи следното:

Мередит продължи да пише съсредоточено в бележника, докато накрая върху листа се подреди следното:

Мередит остави писалката до дешифрираното съобщение в бележника.

След това се пъхна в спалния си чувал, докато наблюдаваше зорко спящата Бони, както котката дебнеше край миша дупка, докато накрая умората я надви и тя заспа.

— Казала съм какво? — Бони бе искрено изумена на следващата сутрин, докато си изстискваше сок от грейпфрут и наливаше топло мляко в купичката с овесени ядки като съвършена домакиня, макар че в това време Мередит приготвяше бъркани яйца край печката.

— Вече ти го казах три пъти. Думите няма да се променят, обещавам.

— Е — поде Бони, внезапно сменяйки темата, — съвсем ясно е, че Пробуждането ще се случи с Елена. Първо, защото ние трябва да бъдем там, когато се случи и второ — тя е тази, която трябва да се пробуди.

— Именно — съгласи се приятелката й.

— Тя трябва да си спомни коя е в действителност.

— Точно така — кимна Мередит.

— А ние трябва да й помогнем да си спомни!

— Не! — избухна Мередит, изкарвайки яда си на яйцата с пластмасовата шпатула. — Не, Бони, ти не каза това, а и така или иначе не мисля, че ние бихме могли да й помогнем. Навярно бихме могли да я научим на някои малки неща, както прави Стефан. Как да си връзва обувките. Как да разчесва косата си. Но от това, което ти каза, излиза, че Пробуждането ще е шокиращо и внезапно — а и ти не каза, че ние ще го направим. Ти каза само, че трябва да бъдем там, за да я подкрепяме, защото след това някак си вече няма да сме там.

Бони свъси вежди и потъна в мрачен размисъл.

— Няма да сме там? — попита накрая. — Все едно че няма да сме с Елена? Или няма да сме там, като да речем… няма да сме никъде?

Мередит погледна закуската. Внезапно изгуби апетит.

— Не зная.

— Стефан каза, че днес може пак да отидем — напомни й Бони.

— Стефан ще бъде любезен дори в смъртния си час.

— Зная — съгласи се внезапно Бони. — Да се обадим на Мат. Бихме могли да отидем да видим Каролайн… искам да кажа, ако тя пожелае да ни види. И да проверим дали днес е различна. След това ще изчакаме до следобед и тогава ще се обадим на Стефан да го попитаме дали можем да отидем и пак да видим Елена.

В къщата на Каролайн майка й им съобщи, че дъщеря й е болна и ще остане в леглото. Тримата — Мат, Мередит и Бони — потеглиха обратно към къщата на Мередит, но Бони продължи да хапе устните си и да поглежда от време на време назад към улицата на Каролайн. Майката на Каролайн също изглеждаше болна, а под очите й имаше дълбоки тъмни кръгове. А къщата изглеждаше като прихлупена и смазана под надвисналото усещане за наближаваща буря и някакво напрежение.

Пред дома на Мередит Мат зачовърка нещо по мотора на колата си, която постоянно се нуждаеше от ремонт, докато Бони и Мередит се разровиха в гардероба й, за да изберат подходящи дрехи за Елена. Щяха да й бъдат големи, но все пак бяха по-добри от тези на Бони, които пък щяха да й бъдат твърде малки.

В четири следобед се обадиха на Стефан. Да, всички били добре дошли. Слязоха долу, за да вземат Мат.

В пансиона Елена не повтори ритуала с целувката, както предишния ден — за огромно разочарование на Мат. Но тя се зарадва на новите дрехи, макар и не така, както предишната Елена. Като се носеше на около метър над пода, тя ги притискаше към лицето си и ги миришеше. После се извърна към Мередит със сияйна усмивка, което учуди Бони, защото когато бе избрала тениската, тя не бе усетила никаква миризма, освен тази на омекотителя за дрехи. Нямаше дори следа от парфюма, който Мередит използваше.

— Съжалявам — каза Стефан безпомощно, когато Елена се разкиха, докато притискаше към гърдите си светлосиньото потниче. Но лицето му бе разнежено и Мередит леко се смути и го увери, че се чувства поласкана, задето дрехите й са така оценени.

— Тя може да каже къде са били изработени — поясни Стефан. — Няма да облече нищо, което е било ушито от експлоатирани работнички.

— Аз си купувам дрехите само от проверени магазини — уточни Мередит. — Двете с Бони имаме да ти кажем нещо — додаде. Докато му разказваше накратко за среднощното пророчество на Бони, приятелката й заведе Елена в банята и й помогна да се преоблече в шорти, които й бяха по мярка и светлосиньото потниче, което също й стана, само дето й беше малко дълго.

Цветовете се връзваха идеално със сплъстената, но при все това великолепна коса на Елена, но когато Бони се опита да я накара да се погледне в огледалцето, което бе взела — парчетата от старото бяха почистени — Елена се смути като малко кутре, което вижда отражението си. Бони продължи да държи огледалото предизвикателно пред лицето й, а Елена не спираше да наднича ту от едната, ту от другата страна зад него като малко дете, което си играе на „криеница“ с някой възрастен. Бони се потруди доста с четката за коса, докато оправи сплъстената златна грива, с която очевидно Стефан не знаеше как да се справи. Когато косата на Елена отново заблестя и стана коприненомека, Бони гордо я поведе навън, за да я покаже на останалите.

И тутакси съжали. И тримата изглежда бяха потънали в някакъв мрачен разговор. Бони пусна неохотно Елена, която полетя — буквално — в скута на Стефан.

— Естествено, че разбираме — казваше Мередит. — Дори преди Каролайн да откачи, в крайна сметка какъв друг избор имате? Но…

— За „какъв друг избор“ става дума? — намеси се Бони и се отпусна на леглото до Стефан. — За какво говорите?

Последва продължително мълчание, сетне Мередит се изправи и я прегърна.

— Говорим за това защо Стефан и Елена трябва да напуснат Фелс Чърч, да се махнат по-далеч оттук.

Отначало Бони не реагира — знаеше, че би трябвало да почувства нещо, но беше толкова потресена, че не можеше да осъзнае чутото.

— Да заминат? Защо? — бе единственото, което успя да изрече, когато се окопити от смайването.

— Ти сама видя защо — тук, вчера — отвърна Мередит. Тъмните й очи бяха пълни с болка, а лицето й за пръв път показваше съвсем открито безкрайната мъка, която изпитваше. Ала в момента Бони се интересуваше най-вече от собствената си болка.

И тя се носеше безпощадно срещу нея като огромна снежна лавина, нажежена до червено. Успя все пак да се отърси от усещането и да изрече:

— Каролайн няма да направи нищо. Тя подписа тържествена клетва. Знае, че ако я наруши… особено когато… когато знаеш също кой я подписа…

Мередит явно бе разказала на Стефан за гарвана, защото той въздъхна, поклати глава и отстрани нежно Елена, която се опиташе да погледне в лицето му. Тя явно бе усетила общото тъжно настроение, но очевидно не можеше да разбере каква е причината.

— Брат ми е последният, който бих искал да се навърта около Каролайн. — Стефан отметна раздразнено тъмния кичур, паднал на челото му, сякаш си спомни колко много двамата си приличат. — Освен това не вярвам, че заплахата на Мередит, че ще го разгласи в клуба на Каролайн, ако тя наруши клетвата, ще има особен ефект. Вече е затънала твърде надълбоко в мрака.

Бони потрепери вътрешно. Никак не й харесаха мислите, които извикаха у нея думите „в мрака“.

— Но… — поде Мат и Бони осъзна, че и той се чувства по същия начин като нея, зашеметен и изплашен, сякаш всички се впускаха в някакво евтино карнавално забавление.

— Чуйте — заговори Стефан, — има и друга причина, поради която не можем да останем тук.

— Каква друга причина? — попита Мат бавно. Бони бе твърде разстроена, за да говори. Една мисъл отдавна я измъчваше, скрита някъде дълбоко в подсъзнанието й, но всеки път щом се опиташе да изскочи на повърхността, момичето я пропъждаше.

— Мисля, че Бони вече е разбрала. — Стефан я погледна. Тя отвърна на погледа му с очи, замъглени от напиращите сълзи.

— Фелс Чърч — обясни Стефан тихо и тъжно — е построен на място, където се пресичат лей линии. Това са линиите на първичната земна сила, спомняте ли си? Не зная дали е било нарочно. Някои от вас знае ли дали семейство Смолуд са имали нещо общо с избора на мястото?

Никой не знаеше. В стария дневник на Хонория Фел нямаше нищо по въпроса дали семейството на върколака е участвало в избора на местоположението при основаването на града.

— Е, ако е било случайност, е била доста злощастна. Градът, или по-точно казано гробището на града, е било построено точно върху мястото, където се пресичат много лей линии. Тъкмо това го превръща в нещо като фар за свръхестествените същества, лоши и не чак толкова лоши. — Доби смутен вид и Бони разбра, че говореше за себе си. — Аз бях привлечен тук. Както и другите вампири, които познавате. И с всяко свръхестествено създание, което притежава Силата и идва тук, този фар става все по-мощен. По-ярък. По-привлекателен за други притежатели на Силата. Това е един порочен кръг.

— И рано или късно някое от тях ще види Елена — продължи вместо него Мередит. — Бони, не забравяй, че това са създания като Стефан, но без неговите морални принципи. Когато те я видят…

При мисълта Бони едва не избухна в сълзи. Сякаш виждаше пред очите си безброй бели пера, които бавно се сипят върху земята.

— Но… тя не беше такава, когато се събуди за пръв път — настоя Мат. — Тя говореше. Мислеше рационално. Не летеше.

— Дали говори или не, дали лети или не, тя притежава Силата — отвърна Стефан. — Достатъчна да подлуди останалите вампири. Да ги накара да обезумеят и да поискат да я наранят. А тя никога не би убила някого. Поне аз не мога да си представя, че би го сторила. Единствената ми надежда е — продължи той и лицето му потъмня, — че ще мога да я отведа някъде, където ще бъде… защитена.

— Но ти не можеш да я отведеш — не се предаваше Бони. Осъзнаваше, че почти хленчи, ала не можеше да се контролира. — Не ти ли съобщи Мередит какво съм казала? Тя ще се пробуди. И двете с Мередит трябва да бъдем с нея, докато това става.

Защото по-късно няма да сме заедно с нея. Внезапно това придоби смисъл. И макар че не беше толкова зловещо, както възможността да–не–бъдат–никъде, пак беше достатъчно лошо.

— Не мисля да я отвеждам преди поне да се научи да ходи както трябва — рече Стефан и изненада Бони като я прегърна през раменете. Беше като прегръдката на Мередит — приятелска, но силна, макар и кратка. — И не можете да си представите колко се радвам, че тя ще се събуди. И че вие ще сте с нея, за да я подкрепяте.

— Но… — Но нали тези вампири ще продължат да идват във Фелс Чърч, помисли си Бони. И вие няма да сте с нас, за да ни защитите?

Огледа се и видя, че Мередит си мисли същото.

— Бих казала — заговори Мередит с възможно най-внимателно премерения си тон, — че Стефан и Елена вече направиха достатъчно за града.

Е, никой не можеше да го оспори. Както и никой явно не би могъл да разубеди Стефан. Той вече бе взел решение.

След това говориха докато се стъмни, обсъждайки различни възможности и сценарии, както и предсказанието на Бони. Не решиха нищо конкретно, но поне нахвърлиха няколко възможни плана. Бони настоя, че трябва да имат някаква връзка със Стефан и тъкмо се канеше да поиска малко от кръвта и косата му, за да може да го призовава, когато той внимателно й напомни, че вече има мобилен телефон.

Накрая стана време да си тръгват. Хората бяха изгладнели, а Бони предполагаше, че и Стефан също. Изглеждаше необичайно блед, седнал с Елена в скута му.

Докато се сбогуваха на горната площадка, Бони не спираше да си повтаря, че Стефан обеща, че Елена винаги ще подкрепя нея и Мередит. И че никога няма да я отведе без да им каже.

Дори не беше истинско сбогуване.

Тогава защо имаше чувството, че е точно такова?