Свечеряване

5

Деймън караше без посока, когато видя момичето. Тя беше сама и вървеше надолу по улицата, а вятърът рошеше златисто червеникавата й коса. Ръцете й бяха пълни с пакети.

Деймън тутакси се прояви като кавалер. Спря плавно колата и изчака момичето да се изравни с него — жестоко! — после изскочи от колата и бързо отвори вратата на мястото до шофьора.

Както се оказа, името й беше Дамарис.

След миг ферарито отново се носеше по шосето толкова бързо, че златисто–червеникавата коса на Дамарис се вееше зад нея като знаме. Тя беше млада жена, която оцени подобаващо комплиментите, с които той я обсипваше през целия път, целящи да я замаят и доведат до състояние на транс — което беше добре, помисли си сухо Деймън, тъй като запасът му от ласкателства вече се изчерпваше.

Но за негов късмет, това красиво създание, с разкошна златисточервеникава коса и млечно бяла кожа не притежаваше почти никакво въображение. Не очакваше да му създаде неприятности и възнамеряваше да я задържи за през нощта.

Veni, vidi, vici4, помисли си Деймън и по устните му пробягна лукава усмивка. После се поправи — е, може би още не съм победил, но залагам ферарито си, че много скоро и това ще стане.

Спряха край една „живописна отбивка“ и когато Дамарис изпусна чантата си и се наведе, за да я вдигне, той зърна извивката на врата й, където тези изящни златисто червеникави къдрици изпъкваха смайващо на бялата кожа.

Деймън я целуна импулсивно и установи, че кожата й е мека като на бебе — и топла под устните му. Остави й пълна свобода на действие, любопитен да види дали тя ще му удари шамар, но вместо това младата жена се изправи и пое дълбоко дъх, преди да му позволи да я вземе в обятията си и да я целуне, превръщайки я в тръпнещо, несигурно създание, чиито тъмносини очи едновременно умоляваха и се опитваха да устоят на съблазънта.

— Аз… не биваше да ти позволявам да правиш това. Няма да ти позволя отново. Сега искам да си вървя у дома.

Деймън се усмихна. Ферарито му беше в безопасност.

Неизбежната й капитулация ще е много приятна, помисли си той, докато шофираше. Ако наистина се окаже толкова податлива, колкото изглежда, може би щеше да я задържи няколко дни и дори да я промени.

Но отвътре го глождеше необяснимо безпокойство. Заради Елена, разбира се. Да е толкова близо до пансиона и да не се осмели да я види заради онова, което би могъл да стори. О, по дяволите, което вече трябваше да съм сторил, помисли си, обхванат от внезапно нетърпение. Стефан беше прав — днес с него ставаше нещо нередно.

Беше необяснимо объркан и разстроен. Това, което вече трябваше да е сторил, бе да смачка лицето на малкия си брат в прахта, да му извие врата като на пиле, а след това да изтича нагоре по онези тесни и извити стълби и да отведе Елена доброволно или против волята й. Не го бе направил, заради някаква сладникава сантименталност и глупост, защото не искаше да чуе виковете й, когато повдигне тази несравнима брадичка и забие удължените си, изострени от изгарящото го желание зъби, в нежната й бяла лебедова шия.

В колата се разнесе някакъв шум.

— … не мислиш ли? — питаше Дамарис.

Раздразнен и твърде погълнат от фантазията си, за да внимава за това, което говореше спътницата му, той рязко й нареди да замълчи и тя тутакси притихна. Дамарис беше тъпа, но хубава провинциалистка. Сега седеше с развяна от вятъра коса, с празни очи, с присвити зеници, абсолютно неподвижна.

Деймън изсъска раздразнено. Не можеше да се върне към фантазията си; дори и в тишината на колата, въображаемите ридания на Елена му пречеха.

Но тя няма да плаче, след като веднъж завинаги я превърне във вампир, обади се един тънък глас в съзнанието му. Деймън наклони глава и се наведе назад, отпуснал ръце върху волана. Веднъж вече се бе опитал да я направи своята принцеса на мрака — защо да не опита отново? Тогава ще му принадлежи напълно и ако трябва да се откаже от човешката й кръв… е, в момента и без това не получаваше нито капка от нея, нали така?, обади се отново подигравателният вътрешен глас. Елена, бледа и заобиколена от сиянието на Силата, присъща само на вампирите, с русата си почти до бяло коса, облечена в черна сатенена рокля, открояваща ослепителната белота на кожата й. Това бе картина, която би накарала сърцето на всеки вампир да забие по-бързо.

Сега, след като бе дух, я искаше повече от всякога. Дори като вампир тя ще запази по-голямата част от същността си и той съвсем ясно си я представяше: светлината й срещу неговия мрак, меката й белота, сгушена в твърдите му мускулести ръце. Щеше да укроти тази прелестна уста с целувките си, да я задуши с тях…

Но какво си мислеше той? Вампирите не се целуваха за удоволствие — особено не и с други вампири. Кръвта, ловът, това беше всичко. Целувките, без да са необходими за покоряването на жертвата, бяха безсмислени; те нямаше да доведат до никъде. Само сантименталните идиоти като брат му се занимаваха с подобни глупости. Един зрял вампир може да сподели кръвта си с простосмъртна жертва, като в същото време контролира изцяло съзнанието й и свържат умовете си. Това бе тяхното удоволствие.

При все това Деймън изпитваше вълнение при мисълта да целуне Елена, да я целуне против волята й, да усети как отчаяната й съпротива замира… последвана от кратко колебание, миг преди да му се отдаде напълно.

Може би полудявам, помисли си Деймън. Доколкото си спомняше, никога досега не бе губил разсъдъка си и имаше нещо примамливо в идеята. Бяха минали векове, откакто бе изпитвал подобно вълнение.

Толкова по-добре за теб, Дамарис, помисли си той. Беше стигнал до мястото, където Сикамор стрийт свършваше внезапно и преминаваше в тясно и опасно шосе, водещо към Олд Уд. При все това той се обърна към Дамарис, за да я събуди. Забеляза със задоволство, че устните й и без червило са с естествения цвят на узряла череша. Целуна я леко и зачака отговора й.

Удоволствие. Виждаше как съзнанието й омеква и разцъфва за него.

Деймън погледна напред към шосето и я целуна отново, този път по-продължително. Остана възхитен от отклика й, от реакцията и на двамата. Беше удивително. Сигурно бе заради количеството кръв, което бе поел, повече отколкото обикновено за един ден, или от комбинацията…

Наложи се внезапно да отклони вниманието си от Дамарис и да го насочи към пътя. Някакво малко червеникавокафяво животно се появи като с магическа пръчка на шосето пред колата. Обикновено Деймън не се отклоняваше от пътя си, за да прегазва зайци, бодливи прасета и други подобни, но това животно бе разсеяло вниманието му в съществен момент и това го подразни. Сграбчи волана с двете си ръце, впери напред очите си — черни и студени като ледените дълбини на пещера — и се насочи право към червеникавокафявото нещо.

Но то не беше толкова малко — колата щеше да подскочи и да се раздруса.

— Дръж се — промърмори той към Дамарис.

В последната секунда червеникавокафявото нещо се стрелна встрани. Деймън завъртя волана, за да го последва и тогава насреща му се изпречи канавката. Единствено свръхчовешките рефлекси на вампир — и изключителната подвижност на всеки скъп автомобил — можеха да го спасят да не се озове в канавката. За щастие Деймън притежаваше и двете. Гумите изсвириха и запушиха в знак на протест.

Нямаше сблъсък.

С гъвкаво движение Деймън изскочи от колата и се огледа. Но каквото и да беше онова нещо, бе изчезнало също така мистериозно, както се бе появило.

Sconosciuto. Странно.

Искаше му се да не бе карал срещу слънцето; ярката следобедната светлина бе намалила рязко силата на зрението му. Когато бе приближил с колата онова нещо, бе успял да го зърне за секунда и то му се стори изкривено. Изпъкнало от единия край, а в другия подобно на ветрило.

— Е, добре.

Обърна се към колата. Дамарис бе изпаднала в истерия. Не беше в настроение да утешава когото и да било, затова просто я приспа. Тя се отпусна на седалката, а сълзите по страните й засъхнаха, неизтрити от нежна ръка.

Деймън се качи в колата объркан. Но вече знаеше какво иска да прави днес. Трябва да намери бар — долнопробен и мръсен или чист и скъп — както и друг вампир. След като Фелс Чърч се оказа толкова горещо място върху картата на лей линиите, околностите би трябвало да гъмжат от вампири. Подобни места привличаха вампирите и другите създания на мрака както цветята пчелите.

А след това искаше да се сбие. Щеше да бъде напълно нечестно — Деймън беше най-силният останал вампир, поне доколкото знаеше, а и освен това бе пълен до горе с коктейл от кръвта на най-сочните и свежи девойки на Фелс Чърч. Не му пукаше. Чувстваше, че трябва да си изкара на някого странното объркване, което изпитваше и — върху устните му затрептя неподражаемата му и унищожителна усмивка — някой върколак или таласъм щеше да срещне смъртта си. Може би не само един, ако имаше късмет да ги открие. А след това — прелестната Дамарис за десерт.

В крайна сметка животът е прекрасен. И безкраен, помисли си Деймън, а очите му блеснаха застрашително зад очилата, което беше още по-прекрасно. Нямаше да седне и да се самосъжалява само защото не може веднага да има Елена. Ще излезе и ще се забавлява и ще стане по-силен — и много скоро ще отиде при онова мамино синче, при малкия си брат, и ще я отведе.

В този момент погледна в огледалото за обратно виждане. Дали заради някаква игра на светлината или атмосферна инверсия, но му се стори, че в очите му зад слънчевите очила горят… червени пламъци.