Свечеряване

37

Докато падаше, всичко премина през съзнанието й.

Първият път, когато видя Стефан… тогава беше съвсем различна личност. Леденостудена отвън, вманиачена отвътре — или обратното? Все още вцепенена от гибелта на родителите си, макар това да се бе случило толкова отдавна. Уморена от всичко на този свят и от всичко, свързано с момчетата… Принцеса в ледена кула… жадна единствено за завоевания, за власт… докато не го видя.

Вяра.

После дойде светът на вампирите… и Деймън. И цялата онази порочна необузданост, която откри в себе си, цялата страст. Стефан бе нейната опора, но Деймън беше горещият дъх под крилете й. Но колкото и далече да стигаше, Деймън сякаш я мамеше да продължи още малко по-нататък. Знаеше също, че един ден ще стигне далече, твърде далече… за тях двамата. Но засега от нея се искаше само да извърши нещо съвсем просто. Вяра.

И Мередит, и Бони, и Мат. Беше непостоянна в отношението си към тях, о, това не можеше да се оспори. Отначало не можеше да си обясни с какво бе заслужила да има такива приятели, след като дори не се беше постарала да се държи с тях така, както заслужаваха. При все това всички те бяха очаровани от нея. А сега ги оценяваше — знаеше, че ако се стигне дотам, ще умре заради тях.

Долу, погледът на Бони следеше полета й. Публиката от терасата на покрива на пансиона също я гледаше, но Елена се взираше само в лицето на Бони, която я изпиваше с изумения си поглед, ужасена, не вярваща на очите си, готова да закрещи. Но в същото време разбираше, че нищо няма да спаси Елена от убийствения й полет с главата надолу, право към смъртта.

Повярвай ми, Бони. Ще те спася.

Ще си припомня как се лети.