Свечеряване

29

— Елена!

Нещо я тормозеше.

— Елена!

Моля те, само не повече болка. Вече не я усещаше, но си спомняше… о, не искаше пак да се бори за глътка въздух…

— Елена!

Не… само ме пусни. Мислено Елена отблъсна онова, което измъчваше слуха й и мозъка й.

— Елена, моля те…

Искаше само да заспи. Завинаги.

— Проклет да си, Шиничи!

Деймън бе взел сферата със снежинките, с миниатюрната гора вътре, когато Шиничи откри неясното сияние на Елена да се излъчва отвътре. Вътре растяха дузини дървета — смърчове, американски орехи, борове и други видове — всички се извисяваха от една съвършено прозрачна вътрешна мембрана. Една миниатюрна личност — ако въобще някой можеше да бъде миниатюризиран и вкаран в такава сфера, би видяла дървета отпред, дървета отзад, дървета във всички посоки — и би могъл да върви по права линия, като накрая ще се върне в началната точка независимо по кой маршрут е пътувал.

— Това е за забавление — обясни му Шиничи нацупено, докато го наблюдаваше напрегнато под свъсените си вежди. — Играчка, обикновено за деца. Играчка–капан.

— И ти намираш това забавно? — Деймън удари с все сила сферата върху масата за кафе от плавей в изискано обзаведената хижа, служеща за тайно убежище на Шиничи. Тогава откри, че тези играчки за деца бяха нечупливи.

След това му бе нужен миг — само един миг — за да се овладее. На Елена може би й оставаха броени секунди живот. Затова трябваше много да внимава какво ще говори.

Но след този кратък миг на размисъл от устата му се изля порой от думи, повечето на английски, без ненужни ругатни и обиди. Не че бе загрижен да не засегне Шиничи. Само го заплашваше — не, по-скоро се заклеваше — да приложи срещу него най-разнообразни видове насилие, които по един или друг начин бе научил през дългото си общуване с хора и вампири с извратено въображение. Накрая Шиничи проумя, че е напълно сериозен, и Деймън се озова в сферата със страдащата Елена. Тя лежеше в краката му. Състоянието й се оказа по-зле и от най-лошите му опасения. Дясната й ръка беше изместена от раменната става. Имаше и много други фрактури, а левият й крак беше жестоко пострадал.

Той се ужаси, докато си представяше как се е влачила из гората в сферата, как е изтичала кръвта й, как е влачила левия си крак като ранено животно… Косата й, просмукана с пот и кал, се бе разпиляла по лицето й. И не беше на себе си, в буквалния смисъл на думата, изпаднала в делириум, говореше на хора, които не бяха там.

И беше започнала да посинява.

Бе успяла да изтръгне един пълзящ израстък. Деймън отскубна цели шепи от тях, като ги късаше настървено от земята, докато се опитваха да се усучат около китките му. Елена бе поела дълбоко дъх, малко преди смъртоносното задушаване, но сега не беше в съзнание.

Това не беше онази Елена, която помнеше. Когато я вдигна, не усети съпротива, нито покорство, нищо. Тя не го познаваше. Беше в несвяст от треската, изтощението, болките, но в един момент, когато наполовина се върна в съзнание, целуна ръката му въпреки че над лицето й падна сплъстената, разрошена коса, докато му шепнеше в унес: „Мат… намери… Мат.“ Не знаеше кой е той — едва ли си спомняше дори коя е самата тя, но се тревожеше за приятеля си. От целувката й ръката му изтръпна като от допир до нагорещено желязо и тъй като следеше съзнанието й, той се опита да отклони агонията, която я измъчваше — някъде надалеч — в нощта, към себе си.

Извърна се към Шиничи. Гласът му шибаше като леденостуден вятър:

— По-добре ще е да измислиш как да изцериш раните й — веднага.

Приятната хижа на Шиничи беше заобиколена от вечно зелени храсти, американски орехи и борове, същите като онези в сферата. Шиничи разбърка огъня и той се разгоря във виолетово и зелено.

— Тази вода ей сега ще заври. Направи й чай с това. — Подаде на Деймън почерняла плоска манерка, която някога е била красива сребърна вещ, а сега бе силно очукана. Връчи му и един чайник с някакви начупени листа в него и други неприятно изглеждащи съставки на дъното. — Погрижи се отварата да запълни три четвърти от купата. Като я изпие, тя ще заспи, а щом се събуди, ще бъде почти напълно излекувана.

Сръга с лакът Деймън в ребрата.

— Или можеш да й дадеш да отпие няколко глътки — да я излекуваш само донякъде, за да разбере, че от теб зависи дали ще й дадеш още… или не. Сещаш се, ще зависи доколко ще е покорна…

Деймън не каза нищо, но се извърна настрани. Защото, каза си той, ако го погледна, ще го убия. А може пак да ми потрябва.

— Ако наистина искаш да ускориш лечението й, добави малко от собствената си кръв. Някои предпочитат да го правят по този начин — добави Шиничи, като от прекалена възбуда заговори забързано. — Виж колко болка може да понесе един човек, а когато започне да умира, можеш да го захраниш с този чай и кръв и да започнеш отново… ако те помни от последния път — което рядко се случва. Хората обикновено са готови да преживеят много повече болка, само и само за да имат шанс да се преборят с теб… — изкиска се той, а Деймън си помисли, че говори като луд.

Но замря, като се обърна рязко към Шиничи. Сега Шиничи се бе преобразил в блестящо до заслепяване подобие на себе си, разпръсквайки лъчи като огнени езици, подобни на слънчеви изригвания. Деймън едва не ослепя. Знаеше, че тъкмо това е било намерението на Шиничи. Деймън здраво стисна сребърната манерка, сякаш се вкопчваше в здравия разум.

А може би наистина и той полудяваше. Имаше празно петно в паметта си — а сетне внезапно нахлуха спомените как се опитваше да намери Елена… или Шиничи. Защото Елена изведнъж изчезна някъде, далеч от него, което можеше да е единствено по вина на китсуне.

— Тук има ли баня? — обърна се Деймън към Шиничи.

— Тук има всичко, каквото си пожелаеш. Само трябва да решиш, преди да отвориш една врата, като я отключиш с този ключ. А сега — Шиничи се протегна, златистите му очи оставаха полузатворени. Прокара лениво ръка през блестящата си черна коса, с пламъци по краищата. — А сега мисля да се оттегля, за да подремна под някой храсталак.

— Само това ли правиш? — Деймън не се опита да прикрие горчивия сарказъм в язвителната си интонация.

— И се забавлявам с Мисао. И се боря с нея. Ходя и по турнири. Те са… ами, трябва да дойдеш и да се убедиш колко са вълнуващи.

— Никъде няма да ходя. — Деймън изобщо не се интересуваше от забавленията на тази лисица и сестра му.

Шиничи се пресегна и отне от огнището миниатюрния котел, в който водата вече кипеше. Изля кипналата вода върху сместа от кора от дърво, листа и други съставки, струпани на дъното на очукания чайник.

— Защо не отидеш да потърсиш храста, под който искаш да се изтегнеш? — попита Деймън. Не беше любезна покана. Вече му беше писнало от лисицата, която и без това бе свършила работата, която искаше от нея. Не му пукаше какви злини замисля Шиничи спрямо другите хора. Искаше само да остане насаме с Елена.

— Запомни: трябва да й дадеш да изпие всичко, ако искаш да я запазиш жива за известно време. Без тази отвара ще умре. — Шиничи прецеди тъмния зелен чай през една гъста цедка. — По-добре ще е да опиташ преди да се е събудила.

— А ти защо просто не се изметеш от тук?

Когато Шиничи пристъпи през пролуката между измеренията, като внимаваше много да не сбърка и да се озове в някоя друга сфера, а не в реалния свят. Кипеше от гняв. Искаше да се върне обратно и да смаже Деймън докрай. Искаше да задейства малаха, имплантиран вътре в Деймън, за да го накара да… е, разбира се, не да убие сладката Елена. Тя беше като цвете с невкусван още нектар, така че Шиничи никак не бързаше да я види погребана.

Но колкото до останалото от идеята… да, струва си, реши той. Сега знаеше какво ще направи. Ще бъде страхотно да наблюдава как Деймън и Елена ще се справят, а после, довечера, тъкмо по време на празника на лятното слънцестоене, отново ще призове чудовището. Е, може да остави Деймън да продължи да си вярва, че са „съюзници“, но тъкмо тогава, в разгара на веселбата — ще остави обладания от злите сили Деймън да изгуби играта. Ще му покаже, че той, Шиничи през цялото време е командвал парада.

Ще накаже Елена по такива начини, каквито не бе сънувала и тя ще издъхне сред страшна агония… и то от ръката на самия Деймън. При тази мисъл опашките му потрепнаха в лек екстаз. Но засега нека тя и Деймън се посмеят, да се позабавляват заедно. Временно ще ги остави на мира. Нали с течение на времето отмъщението само съзрява по-добре. Пък и когато се вбеси Деймън, действително става доста труден за контролиране.

Болезнено бе за него да признае това. Болеше също толкова, колкото и опашката му — онази истинската, стърчаща в средата — я наболяваше от отвратителната жестокост, която Деймън бе склонен да проявява към животните. Когато Деймън се развилнееше, на Шиничи бе необходим всеки грам от концентрацията му, за да го контролира.

Но по време на празника на лятното слънцестоене Деймън ще бъде спокоен, ще бъде кротък. Защото ще е доволен от себе си, докато несъмнено замисля заедно с неговата Елена някакъв абсурден заговор да се справят с Шиничи.

И тъкмо тогава ще започне най-смешното, истинското забавление.

Елена ще стане неговата красива робиня. И ще остане такава завинаги.

След като проклетото китсуне се омете, Деймън усети, че може да се държи по-естествено. Взе чайника и изпробва как е на вкус лечебната отвара, преди да я поднесе към устните й. Стори му се само малко по-поносима в сравнение с миризмата й, но иначе пак си оставаше неприятна, та чак да ти се повдигне. Но Елена нямаше друг избор, нито пък можеше да направи нещо по своя воля, така че малко по малко тя изпи цялата отвара.

После и малка доза от неговата кръв. Елена и сега остана в безсъзнание, така че пак нямаше думата и по този въпрос.

След като пак се унесе в сън, само че това вече бе нейният истински, естествен сън.

Деймън неспокойно закрачи из стаята. В спомените му всичко бе толкова объркано. Наистина ли Елена се бе опитала да скочи навън от ферарито, докато се носеше със сто километра в час, за да избяга… от какво?

От него?

Но защо?

Е, това, във всеки случай, не беше най-доброто възможно начало.

Само че това бе всичко, което той си спомняше! По дяволите! Абсолютна празнота бе изместила спомените му за това, което се бе случило точно преди това. Дали не бе наранил Стефан? Не, Стефан вече беше заминал. Май имаше друго момче с него, онзи… Мет. Какво се бе случило?

Какво се бе случило?

По дяволите! Трябваше да си спомни какво се бе случило, за да го обясни на Елена, когато се събуди. Искаше тя да му вярва, да му се доверява. Не искаше Елена само за една нощ. Искаше тя сама да го избере. Искаше тя да се убеди колко повече й подхождаше той вместо брат му, който бе толкова безцветен и мекушав.

Неговата принцеса на мрака. В това би трябвало да се превърне тя. А той, като крал или поне принц–консорт, т.е. съпруг на кралицата. И въобще каквото тя пожелае. И когато започне по-ясно да разбира всичко, ще осъзнае, че това всъщност няма значение. Че нищо друго няма значение, освен да бъдат заедно.

Гледаше безстрастно очертанията на тялото й, скрито под завивката — не, не беше безстрастно, а с чувство за вина. Мили боже — ами, ако не я бях намерил? Не можеше да изтрие от паметта си ужасяващата картина, която Елена представляваше, когато я откри, как залиташе и се олюляваше… как лежеше там бездиханна, как му целуваше ръката…

Деймън седна и се почеса по носа. Защо е била във ферарито с него? Тя беше ядосана — не, не беше ядосана. По-точно би било да се каже, че беше бясна, но и толкова изплашена… от него. Сега вече си спомни съвсем ясно мига, когато се хвърли навън от колата, но не можеше да възстанови спомена за случилото се преди това.

Как е могло да се изтрие от паметта му?

И какво е причинило на нея всичко това? Не… Деймън отхвърли лесните въпроси и си зададе най-важния въпрос. Какво бе сторил той на Елена? Не беше трудно, дори и без телепатия, да прочете изписаното в очите на Елена — тъмносините й очи, със златни точици, с цвета на лапис лазули. Какво той… й бе сторил…, за да се изплаши тя до такава степен, че да скочи от бързо движещата се кола, само и само за да се махне от него?

Беше подразнил онова момче с русата коса. Мет… Нет… или както там се казваше. Тримата бяха заедно, а той и Елена бяха… по дяволите! От онзи момент до мига, когато се събуди върху волана на ферарито, целият този отрязък от времето представляваше в паметта му едно голямо бяло петно. Спомняше си как спаси Бони в къщата на Каролайн; не беше забравил, че закъсня за срещата си със Стефан в четири часа и четирийсет и четири минути; но след това спомените му ставаха накъсани. Шиничи, това злокобно създание! Тази проклета лисица! Той със сигурност знаеше повече, отколкото споделяше с Деймън.

Винаги… съм бил по-силен… от враговете си, помисли си той. Винаги… съм… контролирал положението.

Чу някакъв съвсем лек шум и моментално се озова до Елена. Сините й очи още си оставаха затворени, но миглите й леко потрепваха. Нима се събуждаше?

С усилие на волята събра смелост, за да дръпне чаршафа, под който бе скрито рамото й. Шиничи се оказа прав. По ръката й имаше много от засъхналата й кръв, но на него му се струваше, че този кръвоизлив изглеждаше нормален. Макар че имаше и нещо ужасно… не, не можеше да повярва.

Деймън едва се сдържа да не изкрещи от ярост. Проклетата лисица я беше оставила с изместена раменна става.

Събитията днес определено не се развиваха добре за него.

А сега какво? Да повика ли Шиничи?

Не. Ако отново види лисицата тази вечер, трудно щеше да се сдържи да не я убие.

Явно се налагаше сам да намести рамото й обратно в раменната й става. Това бе сложна процедура, изискваща обикновено двама души, но какво би могъл да стори сега?

Все още поддържаше Елена с блокирано съзнание. Първо провери дали няма опасност тя да се събуди. После улови ръката й и се зае с допълнителното болезнено изместване на раменната й кост, за да може да я освободи от напрежението, и да започне болезненото наместване, докато не чуе звука, който ще му подскаже, че дългата кост на предмишницата се е наместила обратно в раменната става. От болките Елена замята глава, докато от гърлото й се отронваха глухи стенания. Деймън й донесе малко от магическия чай на Шиничи от очукания чайник, после нежно повдигна главата й отляво, за да нагласи купата точно до устните й. Остави я да си поеме въздух и тя се опита да повдигне дясната си ръка, но скоро я отпусна безпомощно.

Въздъхна, остави купата, наведе главата й, за да допре устните й до сребърната манерка, от която се отпиваше по-лесно. Чаят се изля в устата й. Деймън знаеше, че не може да върне Елена на приятелките й в това състояние, без риза и потник, с окъсани джинси, цялата изпоцапана със засъхнала кръв.

Може би трябваше да направи нещо и за това. Отиде до втората врата в спалнята, помисли си „баня“ — модерна баня, отключи и отвори вратата. Беше точно такова, каквото си го бе представил: скромно обзаведено, светло, чисто помещение, с голям куп кърпи до ваната, очакваща гостите.

Деймън изля малко топла вода върху една от кърпите. Знаеше, че трябва да съблече Елена и да я изкъпе с топла вода. Тя се нуждаеше от това, но ако някой разбереше, приятелките й щяха да изтръгнат туптящото му сърце от гръдта му и да го набучат на копие. Дори не му се мислеше за това… просто си го знаеше.

Върна се при Елена и започна нежно да изтрива засъхналата кръв от рамото й. Тя измърмори нещо и разклати глава, но той не престана, докато рамото й най-после не възвърна нормалния си вид.

После взе още една кърпа и се зае с глезена й. Още беше подут… скоро нямаше да може да бяга. Нейната тибия, предната от двете дълги кости под коляното й, беше заздравяла като по чудо. Това бе още едно доказателство, че Шиничи и Ши но Ши не се нуждаеха от пари, иначе просто щяха да предложат своя лечебен чай на пазара и да натрупат истинско състояние.

— Ние гледаме на нещата… различно — му бе споделил Шиничи, докато го фиксираше със странните си златисти очи. — Парите не означават много за нас. Какво има значение? Предсмъртната агония на закоравял негодник, който се бои, че ще отиде в ада. Да го наблюдаваме как се поти, опитвайки се да си спомни отдавна забравени битки. Първият съзнателен страх от самотата на новороденото, изтръгнато от майчината утроба. Емоциите на невярна съпруга, заловена от мъжа си с любовника си. Чувствата на девственицата… при първата й целувка и първата й нощ на познанието. На брат, желаещ да умре заради брат си. Ето такива неща.

И много други неща, които не бива да се споменават в любезна компания, помисли си Деймън. Много от тях бяха свързани с болката. Те бяха емоционални пиявици, които смучеха чувствата на смъртните, за да запълнят пустотата в собствените си души.

Усети как отново му прилоша, когато се опита да си представи… да определи с максимална точност… болката, която Елена трябва да е изпитвала, като е скочила от колата му. Трябва да е очаквала мъчителна смърт — но дори и тя е била по-добра вместо да остане с него.

Този път, преди да влезе през вратата на банята с белия фаянс той си помисли: Кухня, модерна кухня, с изобилие от лед във фризера.

И не остана разочарован. Озова се в кухня с подчертано „мъжки“ облик, с блестящи хромирани домакински уреди и черно–бял фаянс. Във фризера намери шест форми с лед. Взе три от тях и ги отнесе при Елена. Постави леда от първата форма около рамото й, от втората — на лакътя й, а от трета около глезена й.

После се върна в безупречно чистата кухня за чаша леденостудена вода.

Уморена. Толкова бе уморена.

Елена се чувстваше адски натежала, сякаш тялото й бе от олово.

Всеки крайник… всяка мисъл… бяха като налети с олово.

Имаше например нещо, което точно сега се очакваше от нея да направи — или да не направи. Но не можеше да накара мисълта да изплува на повърхността на съзнанието й. Беше прекалено натежала. Всичко бе натежало. Не може дори клепачите си да повдигне.

Звук от някакво стържене. Имаше някой наблизо, на стола. После нещо мокро охлади устните й. Само няколко капки, но я подтикнаха да задържи сама чашата и да отпие. О, скъпоценна вода. Имаше по-добър вкус от всичко, което бе вкусвала дотогава. Рамото ужасно я болеше, но си струваше болката да пие и пие… не! Чашата й бе отнета. Беше изтощена, слаба, за да задържи чашата, изтръгната от ръката й.

После се опита да докосне рамото си, обаче тези нежни, невидими ръце не й позволиха, докато не измият нейните с топла вода. След това й наложиха леда и обвиха с чаршафите за няколко минути, плътно, отвсякъде, като мумия в саван. Вцепеняването от студа моментално намали усещането за болка, макар че оставаха другите болки, дълбоко навътре в нея…

Трудно й бе да мисли за това. А когато ръцете отново й отнеха леда… сега тя потръпна от студ… и пак се отпусна в обятията на съня.

Деймън лекуваше Елена и задрямваше, лекуваше я и задрямваше. В чудесно обзаведената баня намери четка за коса с дръжка от черупка на костенурка, както и гребен. Изглеждаха напълно подходящи. Поне едно знаеше със сигурност: косата на Елена никога не беше изглеждала така в целия й живот… както в този, така и в другия. Опита се да прокара съвсем нежно гребена през косата й, но откри в нея повече възли, отколкото очакваше. Като дръпна малко по-силно четката, тя се размърда и промърмори на някакъв неин странен език, на който говореше може би само в просъница.

А накрая тъкмо сресването на косата й помогна. Без да отваря клепачи, Елена се пресегна и пое четката от ръката му, след което улучи най-объркания възел, намръщи се, улови по-здраво четката и се опита да разреши сплъстената си коса. Деймън напълно й симпатизираше на усилията. Беше преживял толкова столетия и се бе случвало да носи дълга коса… най-вече, когато това не можеше да се избегне. И макар че косата му беше естествено хубава като тази на Елена, отлично познаваше крайно досадното усещане, когато нещо се опитва да изтръгне космите от корените им. Деймън тъкмо се накани да й отнеме четката, когато тя отвори очи.

— Какво…? — попита и примигна удивено.

Деймън се напрегна, готов да я върне, ако се налага, в пълна душевна забрава. Но тя дори не се опита да го удари с четката.

— Какво… се е случило? — Беше ясно какво изпитваше Елена в момента: не й се хареса това, което видя. Чувстваше се нещастна още със събуждането си, със смътна идея в съзнанието си за това, което се е случило, докато е спяла.

Деймън не сваляше очи от лицето й, готов и за борба, и за бягство, докато тя бавно започна да осъзнава какво се бе случило.

— Деймън? — Изгледа го открито със сините си очи, с цвят на лапис лазули.

Те питаха: „Била ли съм измъчвана или лекувана от теб или ти просто си ме гледал като заинтригуван наблюдател, за да се наслаждаваш на нечие страдание, докато отпиваш от чашата си с коняк?“

— Те готвят с коняк, принцесо. Те пият арманяк. Аз не пия коняк — каза Деймън. Но провали целия ефект, като додаде припряно: — Това не е заплаха. Кълна ти се, Стефан ме остави за твой бодигард.

Това формално бе вярно, ако се припомнят фактите: Стефан бе изкрещял: „По-добре се погрижи нищо да не се случи на Елена, проклето копеле, или ще намеря начин да се върна и да ти изтръгна…“ Останалите закани останаха заглушени в схватката между двамата братя, но Деймън бе запомнил най-важното. И сега възприемаше съвсем сериозно ангажимента си.

— Нищо вече няма да те нарани, ако ми позволиш да се грижа за теб — добави той, с което навлезе в сферата на измислиците, защото който и да я бе изплашил или накарал да скочи от колата, очевидно е бил наблизо, заедно с него. Но нищо няма да й се случи отсега нататък, закле се той пред себе си.

Не се опитваше да шпионира мислите й, но когато тя го изгледа продължително, с неоспорима яснота — и пълна мистерия — се образуваха думите: „Знаех си, че съм права. Там имаше още някой.“ И той знаеше, че въпреки болката Елена бе обзета от дълбоко задоволство.

— Ударих си рамото. — Тя протегна дясната си ръка да го пипне, но Деймън я спря.

— Изместена е раменната ти става — обясни й той. — За известно време ще те боли.

— И глезенът ме боли адски… но някой… помня, че бях в гората и се огледах и това беше ти. Не можех да дишам, ама ти отскубна онези, пълзящите неща от мен и ме пое в ръцете си… — Изгледа го удивено. — Ти си ме спасил?

Прозвуча като въпрос, но не беше. Тя се удиви от нещо, което й се струваше невъзможно. После се разплака.

Първият осъзнат страх на новороденото от самотата.

Емоциите на невярна съпруга, заловена от мъжа си с любовника си…

И може би плачът на младо момиче, когато вярва, че нейният враг я е спасил от смъртта.

Деймън стисна ядно зъби. Мисълта, че Шиничи може би сега ги наблюдава отнякъде, че поглъща емоциите на Елена, че им се наслаждава… беше непоносима за него. Шиничи отново бе върнал паметта на Елена, Деймън бе сигурен в това. Но в място и във време, които бяха най-забавни за него.

— Това ми е работата — заяви той напрегнато. — Заклех се да те пазя.

— Благодаря ти — простена Елена през сълзи. — Не, моля те, не се извръщай. Наистина го мисля. Оххх, има ли пакет със салфетки или нещо друго, за да се избърша? — Тялото й отново се разтресе от хлипане.

В безупречно подредената баня имаше пакет с хартиени салфетки. Деймън го донесе на Елена.

Остана извърнат настрани, докато отново и отново издухваше носа си, без да спира да плаче. Сега пред него не беше омагьосан и омагьосващ дух, нито непреклонен и изискан борец със злото, нито фатална кокетка. Имаше само едно разкъсвано от болките момиче, стенещо като ранена кошута, плачещо като малко дете.

Несъмнено брат му сега би знаел какво да й каже. Докато той, Деймън, нямаше представа какво да направи — освен че бе готов да убива заради нея. Шиничи ще узнае какво означава да си имаш работа с Деймън, когато Елена бе жертвата.

— Как се чувстваш? — попита той рязко. Никой не можеше да го упрекне, че се бе възползвал от всичко това — никой не можеше да твърди, че я бе наранил… за да се възползва.

— Ти си ми дал от кръвта си — удиви се Елена. И щом той набързо сведе поглед към нагънатия си ръкав, тя добави: — Не… само имам чувството, че е било така. Когато за пръв път се завърнах на земята след живота ми като дух, Стефан ми даде от своята кръв и след това аз се чувствах… по същия начин. Много стоплена. И малко неудобно.

Той се обърна и я погледна.

— Неудобно?

— Прекалено заситена… тук. — Докосна шията си. — Ние мислим, че е нещо симбиотично… за вампири и хора, които живеят заедно.

— Искаш да кажеш за един вампир, който е променил друг човек във вампир — уточни той сърдито.

— С това изключение, че аз не преживях Промяната, когато още бях отчасти чисто духовно същество. Но после… се върнах в човешката си форма. — Тя се разхълца, опита се геройски да се усмихне, след което отново посегна към четката за коса. — Бих искала да ме погледнеш и да провериш дали не съм се променила, но… — Махна отчаяно с ръка.

Деймън седна и се опита да си представи какво ли ще бъде да се грижи за Елена като дух и едновременно с това като дете. Идеята му се стори много привлекателна.

Заговори безцеремонно:

— Когато каза, че преди си се чувствала донякъде неудобно, да не би да имаше предвид, че и аз трябва да поема малко от твоята кръв?

Тя отклони поглед, после пак се извърна към него.

— Казах ти, че съм ти благодарна. Казах ти, че се чувствам… прекалено заситена. Не зная как другояче да ти благодаря.

Деймън имаше зад гърба си столетия, посветени на усъвършенстване на самодисциплината си. Само това му помогна сега да не се разсмее… или да се разплаче. Тя му предлагаше себе си като жест на благодарност за това, че я бе спасил от страданието. От същото страдание, което той трябваше да предотврати, но се бе провалил.

Но той не беше герой. Не беше като свети Стефан, за да се откаже от най-скъпоценните награди, независимо от състоянието й.