Свечеряване

17

През първите дни след завръщането й от отвъдното Стефан винаги я настаняваше рано в леглото, уверяваше се, че й е топло и едва тогава двамата се залавяха да работят с компютъра му — всъщност Стефан попълваше дневника й, записваше мислите й за случилото се през деня, като винаги добавяше и впечатленията си.

Сега тя затърси отчаяно във файла, като забързано прегледа текста до края.

Ето го. Намери го.

Елена дочете писмото.

И остана вцепенена.

След цялото това търсене най-после намери отговора.

Но не знаеше какво друго да направи, освен да закрещи.

Ако се нуждаеш от помощ, потърси Деймън… Доверявай се на преценката на Деймън… Нямаше да бъде по-дръзка възхвала на Деймън дори ако самият Деймън го беше написал.

А Стефан го нямаше. И дрехите му ги нямаше. Дори и обувките му ги нямаше.

Той я бе изоставил.

За да започне тя да гради своя нов живот…

Така я завариха Бони и Мередит, разтревожени, че не отговаря на обажданията им. За пръв път, откакто Стефан се бе завърнал по тяхна молба, за да убие чудовището. Но сега чудовището бе мъртво, а Елена…

Елена седеше пред гардероба на Стефан.

— Взел си е дори и обувките — заговори тя тихо и безжизнено. — Всичко е взел. Но е предплатил стаята за цяла година. А вчера сутринта ми купи ягуар.

— Елена…

— Не виждате ли? — развика се Елена. — Това е моето Пробуждане. Бони го предсказа, че ще бъде мъчително и внезапно и че ще се нуждая от вас двете. Ами Мат?

— Неговото име не беше споменато — уточни Бони мрачно.

— Но мисля, че ще се нуждаем от помощта му — додаде Мередит също тъй мрачно.

— Когато със Стефан бяхме заедно, преди да стана вампир, винаги съм знаела — прошепна Елена, — че ще дойде време, когато той ще ме изостави за мое добро. — Внезапно тя стовари юмрука си върху пода, толкова силно, че я заболя. — Знаех го, ала все си мислех, че ще поговорим и ще го убедя да не го прави! Той е толкова благороден — толкова самопожертвувателен. Но сега си е заминал.

— На теб всъщност не ти пука — заяви Мередит тихо, докато я наблюдаваше, — дали ще останеш човек или ще се превърнеш във вампир.

— Права си… въобще не ми пука! За нищо не ми пука, стига да сме заедно. Докато все още бях наполовина дух, знаех, че нищо не може да ме промени. Сега отново съм човешко същество, уязвимо към промяната като всички други хора — но това няма значение.

— Може би тъкмо в това е Пробуждането — изрече все така тихо Мередит.

— О, или може би пробуждането се е свело до това, че той не й е донесъл закуската в леглото! — възкликна Бони раздразнено. Вече повече от трийсет минути не откъсваше очи от пламъка на свещта, докато се опитваше да се свърже със Стефан. — Или не иска… или не може… — продължи тя, без да забележи как Мередит забързано поклати глава.

— Какво искаш да кажеш с това „не може“? — попита Елена настойчиво, като се надигна от пода, където се беше свлякла.

— Не зная. Елена, причиняваш ми болка!

— Той в опасност ли е? Съсредоточи се, Бони! Може ли да пострада заради мен?

Бони погледна към Мередит, която безмълвно й подсказваше да отговори „не“. После отклони очи към Елена, която настояваше да узнае истината.

— Не съм сигурна — отвърна Бони.

Тя бавно отвори очи, очаквайки Елена да избухне. Но нищо подобно не се случи. Елена само затвори бавно очи и стисна устни.

— Много отдавна се заклех, че той ще бъде мой, дори и двамата да загинем — тихо заговори. — И ако си мисли, че може да ме изостави само за да съм аз добре или поради някаква друга причина… той греши. Първо трябва да отида при Деймън, след като Стефан толкова много настоява да се срещна с брат му. Но после ще започна да го търся. Все някой ще ме насочи накъде да поема. Оставил ми е двайсет хиляди долара. Ще ги използвам, за да го проследя. И ако колата се повреди, ще продължа пеша. А когато вече няма да мога да ходя, ще пълзя. Но ще го намеря.

— Няма да бъдеш сама — обади се Мередит с типичния неин приглушен и успокояваш тон. — Ние ще дойдем с теб, Елена.

— И тогава, ако се окаже, че той е направил всичко това по своя воля, ще заплати с живота си.

— Както решиш, Елена — довърши Мередит все така утешително. — Нека първо да го намерим.

— Всички за един и един за всички! — извика Бони. — Ще го върнем и ще го накараме да съжалява… или няма — добави тя забързано, щом Мередит отново поклати глава. — Елена, недей! Не плачи — помоли я тя в мига, преди Елена да се облее в сълзи.

— Щом Деймън е определен да се грижи за Елена, то следва, че Деймън е този, който последен е видял Стефан тази сутрин — заяви Мат, когато пристигна от дома си и момичетата му обясниха ситуацията.

— Да — заговори Елена тихо, но уверено. — Но ти грешиш, като си мислиш, че Деймън е направил нещо, за да ме раздели със Стефан. Деймън не е такъв, за какъвто всички вие го мислите. Онази нощ той наистина се опитваше да спаси Бони. И бе наранен, задето всички вие го мразите.

— Мисля, че това се нарича „доказателство за мотив“ — отбеляза Мередит.

— Не. Това е доказателство за характер. Доказателство, че Деймън също има чувства, че е загрижен за човешките същества — опроверга я Елена. — Освен това той никога няма да нарани Стефан заради… заради мен. Той знае колко много ще страдам.

— А защо тогава не ми отговоря? — попита Бони раздразнено.

— Може би защото последния път, когато ни видя заедно, ние го гледахме така, сякаш го мразим — предположи Мередит, която винаги се стремеше към справедливост.

— Кажи му, че го моля да ни извини — рече Елена. — Кажи му, че искам да говоря с него.

— Чувствам се като комуникационен спътник — оплака се Бони, но вложи цялото си сърце и сила във всяко призоваване. Накрая се отпусна безпомощно с напълно изтощен вид.

Накрая дори Елена трябваше да признае, че положението никак не бе добро.

— Може би той ще се осъзнае и ще ти се обади — предположи Бони. — Може би още утре.

— Тази нощ ще останем при теб — заяви Мередит. — Бони, обади се на сестра си и й кажи, че ще бъдеш с мен. Аз пък ще позвъня на баща ми, за да му кажа, че ще бъда с теб. Мат, ти не си поканен…

— Благодаря — отвърна Мат сухо. — Това означава ли, че ще трябва да се прибирам пеша?

— Не, можеш да вземеш колата ми — обади се Елена. — Но, моля те, върни ми я утре рано сутринта. Не искам хората да започнат да разпитват за нея.

Вечерта трите момичета се настаниха удобно, както някога. Благодарение на госпожа Флауърс разполагаха с резервни чаршафи и одеяла. Интересно защо тъкмо днес тя изпра толкова много чаршафи, замисли се Елена. Сигурно е узнала по някакъв начин, че ще потрябват. Трите момичета разместиха мебелите към стените и разпънаха спалните чували в средата на стаята. Събраха главите си по-близо, докато телата им се разпростираха като три лъча.

Ето, това трябва да е Пробуждането, помисли си Елена.

Това доказва, че отново мога да остана сама. О, да, трябва да съм благодарна, че имам Мередит и Бони, които не се отделят от мен. Присъствието им означава повече, отколкото мога да им призная.

Тя посегна машинално към компютъра, за да попише малко в дневника си. Но след първите няколко думи отново се разплака и тайно се зарадва, когато Мередит я прегърна през раменете, преди да я накара насила да изпие чаша топло мляко с ванилия, канела и индийско орехче, както и когато Бони й помогна да се настани сред купчината от одеяла и дори й държа ръката, докато не заспа.

Мат бе останал до късно. Потегли към дома си чак по залез-слънце. Ще трябва да се надпреварвам с мрака, помисли си той внезапно, опитвайки се да не обръща внимание на миризмата на чисто нов автомобил. Някъде в дъното на съзнанието му се загнезди тревога. Не искаше да споделя с момичетата, но около заминаването на Стефан имаше нещо, което го безпокоеше. Но трябваше да се увери, че не е само плод на наранената му гордост.

Защо Стефан не бе съобщил на тях! На нито един от приятелите на Елена. Можеше да го каже поне на момичетата, ако се допусне, че заради болката от раздялата си с Елена, Стефан бе забравил за Мат.

Какво още? Определено имаше още нещо, но Мат не можеше да се досети. Само си припомни, но смътно, за господин Хилдън, учителя по английски от последната година в гимназията.

Мат се замисли, но внимаваше и в шофирането. Нямаше как да избегне навлизането в Олд Уд, понеже дългото тясно шосе от пансиона до Фелс Чърч минаваше през старата гора. Но младежът гледаше внимателно напред, като през цялото време оставаше нащрек.

Видя падналото дърво веднага щом взе завоя и натисна спирачките навреме, за да спре с остро изсвирване на гумите. Колата се завъртя почти под прав ъгъл на шосето.

И мигом настръхна.

Първата му инстинктивна реакция бе: обади се на Стефан. Само той можеше да премести дървото от шосето. Но си спомни, че това бе невъзможно. Последва още един въпрос: да се обади ли на момичетата?

Не можеше да си го позволи. Не беше само заради мъжка гордост, а заради прекалено голямото дърво, паднало пред него. Дори ако се съберат трите момичета, за да му помагат, пак нямаше да помръднат дървото, защото беше прекалено тежко.

И беше изпаднало от Олд Уд така че запречваше изцяло шосето, все едно че бе повалено нарочно, за да отреже пансиона от града.

Мат спусна предпазливо прозореца откъм шофьорската седалка. Загледа се навътре в гората, за да види корените на падналото дърво, както и да провери дали нещо се движи. Не забеляза нищо особено.

Не видя корените на дървото, но му се стори твърде здраво, за да рухне само в този слънчев летен следобед. Нямаше вятър, нито дъжд, нито мълнии, нито пък имаше следи бобри да са прегризали ствола му. Дори и дървосекачи не се забелязваха, мрачно си каза Мат.

Е, крайпътната канавка отдясно беше по-плитка и короната на дървото не я запълваше добре. Възможно бе…

Нещо помръдна там.

Но не в гората, а в поваленото дърво, буквално пред очите му. Нещо прошумоля в горните клони, нещо, което не беше само вятър.

Когато го видя, не повярва на очите си. Това беше част от проблема. Другата част беше в това, че не беше със своята изпитана, яка и удобна таратайка, а с новия ягуар на Елена, все още непознат за него. Трескаво се зае да затваря прозореца. Но не успя да напипа бутона, защото не беше в своята кола, където всичко можеше да намери и със завързани очи. Не можеше да откъсне смаяния си поглед от онова, което се отдели от дървото.

И последното, което съвсем влоши ситуацията, бе, че тайнственото чудовищно създание се оказа много бързо. Прекалено бързо дори за истинско същество.

Следващото, което Мат осъзна, бе, че се бори отчаяно с него да го изтласка навън от прозореца на колата.

Мат не знаеше какво бе показала Елена на Бони по време на пикника. Но ако това тук не беше малах, какво по дяволите беше? През целия си живот Мат бе живял край гората, ала никога не бе виждал насекомо, което дори смътно да наподобява на това тук.

Защото бе насекомо. Отвън приличаше на обвито в кора от дърво, но беше само за камуфлаж. Хвърли се с огромна сила върху полуотворения прозорец. Мат го заудря с двете си ръце, но нищо не постига, защото създанието имаше дебела броня от нещо като хитин. Дълго беше колкото ръката му. Придвижваше се, като размахваше пипалата си кръгообразно. Колкото и да изглеждаше невъзможно, вече бе успяло да се напъха наполовина през прозореца.

Всъщност приличаше повече на пиявица или сепия, отколкото на някакво друго насекомо. Дългите му змиеподобни пипала смътно напомняха на диви лози, но бяха по-дебели от човешки пръст и завършваха с дълги смукала, а вътре в тези смукала се мяркаше нещо остро. Зъби. Едно от пипалата вече бе успяло да се увие около врата му. Мат усети едновременно как нещо го засмука отзад по врата и веднага след това там го прониза силна болка.

Пипалото се усука три или четири пъти около гърлото му, като стягаше все по-здраво хватката си. Мат го стисна с едната си ръка и успя да го отскубне от кожата си. Това обаче не му позволи да отблъсне безглавото чудовище… което внезапно показа, че има уста, а може би и очи. Като всичко друго по него, устата му също бе радиално симетрична — кръгла, с подредени в кръг зъби. Но навътре, дълбоко в кръга, за свой ужас Мат съзря… щом ръката му се оказа притеглена навътре… чифт щипки, достатъчно едри, за да срежат пръста му.

Господи… не. Стисна юмрука си, отчаяно опитвайки се да го измъкне навън.

Рязкото покачване на адреналина, след като видя това, му помогна да отскубне следващото пипало, залепнало върху гърлото му. Сега обаче другата му ръка се оказа погълната до лакътя в пастта на чудовищното създание. Със свободната си ръка Мат заблъска по туловището на гигантското насекомо, като го налагаше сякаш беше акула, на каквато съществото също приличаше. Трябваше да измъкне другата си ръка. Със свободната заудря рязко дъното на зеещата уста и успя да избие парче от челюстта, което падна в скута му. Междувременно пипалата на чудовището продължаваха да се размахват наоколо, да блъскат по колата, да опипват всевъзможни пролуки за проникване в купето. Накрая Мат осъзна, че преди всичко трябваше да смачка тези виещи се като лиани израстъци, за да не им позволи да го погълнат.

Нещо остро одраска кокалчетата на китката му. Щипките! Ръката му вече бе почти изцяло погълната. Макар да се фокусира изцяло върху усилието да измъкне заклещената си ръка, някаква част от мозъка не можеше да си обясни къде се крие стомахът на този невиждано странен звяр. Не, такова уродливо създание не можеше да съществува.

Веднага трябваше да освободи ръката си. Иначе рискуваше да остане без една ръка, все едно че я бе срязал и захвърлил на някое сметище.

Вече бе разкопчал колана към шофьорската седалка. Сега се надигна силно и рязко и отдръпна тялото си надясно, към съседната седалка. Усети как зъбите на чудовищното създание одраха ръката му, докато я измъкваше от устата му. Видя дългите кървави следи от захапванията. Но вече нямаше значение. Най-важното сега бе да измъкне ръката си.

В същия миг пръстите на другата му ръка най-после напипаха бутона за вдигане на прозореца. Натисна го и прозорецът се вдигна, като секунди преди това издърпа ръката си от лакътя до китката си от голямата зейнала уста.

Очакваше да чуе пропукване на хитиновата броня на насекомоподобното същество, както и да бликне от него черна кръв или дори да се промъкне през пода на купето на колата като гадно всепроникващо създание от филма „Пришълецът“.

Ала вместо това гигантското насекомо се изпари. Просто… стана прозрачно, преди да се разпадне на съвсем дребни светлинки, които изчезнаха, докато Мат ги гледаше смаяно.

Той остана все така вцепенен, с дълги кървави драскотини по едната си ръка, с болезнени подутини по шията си и одрани кокалчета на пръстите на другата си ръка. Но нямаше време да брои раните си. Трябваше веднага да се махне от тук. Клоните на падналото дърво отново се разклатиха и той не искаше да чака още, за да провери дали вятърът бе причината за разклащането им.

Имаше само един път. През канавката.

Насочи колата към нея и натисна яко педала за газта. Подкара направо през канавката, като се надяваше да не се окаже много дълбока и колата да не затъне в нея.

Ягуарът подскочи рязко напред и зъбите на Мат изтракаха, прехапвайки езика му. Под гумите заскърцаха счупените клони и премазаните листа. За миг колата се закова на място, буксувайки, но Мат не отлепи крак от педала за газта и в следващия миг се измъкна от клопката, но после се завъртя в канавката. Успя да я овладее и я върна на шосето след един остър завой наляво.

Дишаше задъхано, докато взимаше следващите завои с повече от осемдесет километра в час, като при това се опитваше да поглежда и към Олд Уд. Внезапно в далечината пред него се появи самотна червена светлина, като му се стори като маяк в здрача.

Беше стигнал до кръстовището с Малъри. Трябваше да се насили, за да издържи до следващата пресечка, където закова спирачките тъй рязко, че гумите изсвистяха. Оставаше му още един десен завой и щеше да се отдалечи на безопасно разстояние от гората, а после трябваше да премине покрай десетина светофара, преди да стигне до дома си. До там поне нямаше никакви високи дървета.

Когато паркира ягуара пред дома си, му се виеше свят. Остана известно време отпуснат на седалката, спрял под уличната лампа. После остави колата да се спусне по инерция малко по-надолу, където бе тъмно. Не искаше някой да го види толкова объркан и смутен.

Дали да се обади още сега на момичетата? Да ги предупреди да не излизат никъде тази вечер, особено в гората, където бе толкова опасно? Но те вече знаеха това. Мередит никога не би оставила Елена да отиде до Олд Уд, особено сега, когато Елена отново бе възвърнала човешкия си облик. А пък Бони би вдигнала невероятна врява, ако само някой спомене да се излиза навън в мрака. В края на краищата нали Елена й бе показала онези неща, които върлуват навън?

Малах9. Грозна дума за истински отвратителни същества.

Сега те се нуждаеха от намесата на властите, които да организират вдигането на дървото от шосето. Само че не по това време, не посред нощ. Не бе особено вероятно някой друг да реши да мине сега, на смрачаване, по този пустеещ път, а да се изпратят хора там, би означавало да се поднесат на тепсия нови жертви на спотайващия се там малах. Но утре сутринта първата му грижа ще бъде да предупреди полицията. Те ще изпратят съответните хора, за да преместят дървото.

Вече беше съвсем тъмно и по-късно, отколкото смяташе. Вероятно все пак трябва да се обади на момичетата. Но искаше преди това да прочисти главата си от бурните преживявания. Раните го боляха и пареха. Не можеше да мисли за нищо друго. Може би ако само изчака малко, колкото да си поеме дъх…

Наведе се и опря чело на волана. И тогава мракът го погълна.