Свечеряване

33

Деймън не помръдна. После облиза устните си, но не каза нищо, не направи нищо.

— Копеле!

— Да.

— Искаш да кажеш, че Стефан всъщност не ме е напуснал?

— Да. Искам да кажа… да, правилно, точно това.

— Тогава кой написа бележката в дневника ми?

Деймън не каза нищо, само се извърна.

— О, Деймън! — Не знаеше дали да го целуне, дали да го разтърси. — Как си могъл? Знаеш ли — заговори тя със задавен и заканителен глас — какво преживях след изчезването му? Знаеш ли какво е да си мисля всяка минута, че той просто така, съвсем внезапно, е решил да замине и да ме изостави? Дори и ако е смятал да се върне обратно…

— Аз…

— Само не се опитвай да ме убеждаваш колко много съжаляваш! Не се опитвай да ми кажеш, че знаеш какво представляват тези чувства, защото не ги познаваш. И как би могъл? Та ти въобще нямаш такива чувства!

— Мисля, че имах подобно преживяване. Но нямах намерение да се защитавам. Само да ти кажа, че разполагаме с ограничено време, докато още мога да блокирам способността на Шиничи да ни вижда.

Сърцето на Елена се разби на хиляди парченца. Усещаше как я боли всяко от тях. Вече нищо друго нямаше значение.

— Ти излъга, ти наруши обещанието си никога да не си причинявате зло един на друг…

— Зная… ала тъкмо това се оказа невъзможно. Всичко започна в онази нощ, когато дърветата се склониха над Бони и Мередит и… Марк…

— Мат!

— В онази нощ, когато Стефан ме удари и ми показа истинската си Сила — беше заради теб. Направи го, за да остана далеч от теб. Преди това Стефан просто се надяваше да те държи скрита. Но в онази нощ аз… се почувствах някак си предаден. Само не ме питай какъв е смисълът във всичко това, след като с години го тъпчех в прахта и го унижавах винаги щом пожелаех.

Елена се опитваше да схване смисъла на думите му, въпреки обърканото си състояние. Не можеше. Ала не можа да пренебрегне и чувството, което я споходи като ангел небесен.

Опитай се да погледнеш другояче. Да се вгледаш за отговора вътре в него, а не отвън. Познаваш Деймън. Вече си надзъртала в това, какво се крие в него. Откога е там?

— О, Деймън, толкова съжалявам! Зная отговора. Деймън… Деймън. О, Господи! Разбирам какво става с теб. Ти си по-обладан от всичките онези момичета.

— Аз? Имам в себе си едно от онези неща?

Елена кимна, без да отваря очи. Сълзи рукнаха по страните й. Усети как започна да й прилошава, докато се мъчеше да се съвземе, да събере достатъчно човешка сила, за да го погледне другояче, да проникне в него, както по някакъв необясним за самата нея начин се бе научила да прониква в другите хора.

Малаха, когото преди това бе видяла загнезден вътре в Деймън, както и описания от Мат, бяха прекалено големи за насекоми — може би дълги колкото човешка ръка. Но сега в Деймън тя долови нещо… огромно. Нещо чудовищно. Нещо, което напълно го бе обсебило, като прозрачната глава на чудовищното създание вътре в Деймън беше копирало красивите му черти, а хитиновата му обвивка беше дълга колкото торса му. Извитите му назад крака точно се наместваха в краката на Деймън. За миг тя се изплаши, че ще припадне, но след това успя да се овладее. Й докато не можеше да откъсне смаяния си поглед от този призрачен образ, си зададе въпроса: какво би сторила сега Мередит?

Мередит би запазила хладнокръвие. И не би прибягнала до лъжа, но сега Елена трябваше да намери начин да се справи.

— Деймън, това е лошо. Но трябва да има някакъв начин да го махнем от теб — и то в най-скоро време. Ще измисля как да стане. Защото докато това е в теб, Шиничи може да те накара да направиш всичко.

— Искаш ли да чуеш защо мисля, че е станало толкова огромно? В онази нощ, когато Стефан ме прогони от стаята си, всички останали влязоха в къщата като добрички малки момичета и момчета, само ти и Стефан излязохте да се поразходите. Летяхте. Носехте се.

Думите му не проникнаха веднага в съзнанието й и тя не разбра за какво й говори, макар че това бе последният път, когато бе видяла Стефан. Всъщност само това имаше значение за нея: това бе последният път, когато двамата със Стефан…

Усети как вътрешно се смрази.

— Вие отидохте в Олд Уд. Душевно ти още беше малко момиче, което още не разбираше кое е добро и кое зло. Но Стефан би трябвало да знае много добре какво го очаква, преди да направи това — на моя територия. Вампирите винаги са възприемали крайно сериозно понятието за територия. И то в мястото ми за почивка — точно пред очите ми.

— О, Деймън! Не!

— О, Деймън, да! Двамата споделяхте кръвта си, така че ти и той бяхте прекалено погълнати един от друг, за да ме забележите, дори и да бях скочил върху вас, за да ви разделя. Тогава ти носеше бяла нощница с висока яка и приличаше на ангел. Изпитах дивото желание да убия Стефан на мига.

— Деймън…

— И точно тогава Шиничи се появи. Не бе нужно да му обяснявам какво изпитвах. Пък и той разполагаше с готов план, с оферта… с предложение.

Елена отново затвори очи и поклати глава.

— Той те е подготвил преди това. Ти вече си бил обладан и готов да се изпълниш с гняв.

— Не зная защо стана така — продължи Деймън, сякаш въобще не я бе чул, — но изобщо не се замислих какво ще означава това за Бони и Мередит и останалите жители на града. Мислех само за теб. Исках само теб, както и да си отмъстя на Стефан.

— Деймън, ще ме изслушаш ли? По това време ти вече си бил обсебен, и то съвсем преднамерено. Виждам съвсем ясно малаха в теб. Ти призна — тя усети как той понечи да заговори, — че нещо е започнало да ти влияе отпреди това, като те заставило да наблюдаваш в онази нощ как Бони и останалите са умирали в нозете ти. Деймън, мисля, че тези създания ще се окажат доста по-трудни за изтръгване, отколкото си въобразяваме. Ти например иначе не би наблюдавал хората, докато вършат интимни неща, нали? Не доказва ли този факт, че в теб се е загнездило нещо лошо?

— Това е само теория — отбеляза Деймън, но не прозвуча щастливо.

— Но не го ли разбираш? Именно това те е накарало да кажеш на Стефан, че си спасил Бони просто така, заради своя прищявка. Същото зло те подтиква да откажеш да споделиш с всички, че малахът те е накарал да гледаш нападението на дърветата и че гледката дори те е хипнотизирала. Това е била причината, както и твоята глупава, упорита гордост.

— Внимавай с комплиментите. Мога дотолкова да се главозамая, че да се пръсна от гордост.

— Не се безпокой — изрече Елена хладно. — Каквото и да се случи с нас, останалите, имам чувството, че твоето его ще оцелее. Какво още следва?

— Сключих сделка с Шиничи. Той трябваше да примами Стефан някъде настрани от пътя, където аз да мога да се срещна с него без свидетели, а после да го отмъкне някъде, където ти да не можеш да го намериш…

Нещо заклокочи и се надигна в гърдите на Елена. Нещо кораво, като стегната топка от дълго сдържано въодушевление. Събра сили да попита за най-важното:

— Не си го убил, нали, Деймън?

— Какво?

— Жив ли е Стефан? Да или не? Жив ли е? Наистина ли е… жив?

— Успокой се — отвърна той студено. — Успокой се, Елена. Не можем да си позволим да припаднеш. — Хвана я за раменете. — Ти си мислиш, че съм искал да го убия?

Елена трепереше толкова силно, че едва продума.

— Защо не ми каза преди?

— Извинявам се за пропуска.

— Той е жив… сигурно ли е това, Деймън? Абсолютно ли си сигурен?

— Напълно.

Без да помисли за себе си, всъщност без каквато и да била мисъл в главата си, Елена направи това, в което беше най-добра — отдаде се на импулса си. Обгърна ръце около врата на Деймън и го целуна.

За миг Деймън остана вцепенен от изненадата. Беше заговорничил с убийци, за да отвлекат любимия й и беше покосил толкова жертви в нейния град. Но Елена явно не възприемаше така събитията.

— Ако беше мъртъв… — Млъкна и отново се опита да заговори. — Цялата сделка с Шиничи зависи от това той да остане жив. Жив, но далече от теб. Не можех да рискувам да се самоубиеш или наистина да ме намразиш. — В тона му отново се прокрадна хладна нотка на отчуждение. — Ако Стефан е мъртъв, какво ще те задържи с мен, принцесо?

Елена не обърна внимание на тези негови думи.

— Ако е жив, ще успея да го намеря.

— Ако още те помни. Ами ако вече са заличили всеки спомен за теб?

— Какво? — Сега Елена беше готова да избухне. — Ако всеки спомен за Стефан бе заличен у мен — продължи тя с ледена интонация — щях пак да се влюбя в него и то още в мига, в който го видя. Ако пък всеки спомен за мен е заличен у Стефан, той ще преброди целия свят, за да търси нещо, без да знае какво точно търси.

— Много поетично.

— Но, о, Деймън, благодаря ти, че не си позволил на Шиничи да го убие!

Той поклати глава, удивен на себе си.

— Не бих могъл — или поне така излиза — да направя това. Сигурно е свързано с думата, която съм дал. Въобразявах си, че ако той е свободен и щастлив и нищо не помни, това в някаква степен ще изпълни…

— Обещанията, които си ми дал? Сгрешил си. Но сега няма значение.

— Има значение. Ти го изстрада.

— Не, Деймън. Единственото, което сега наистина има значение, е, че той не е мъртъв… и че не ме е изоставил. Още има надежда.

— Но, Елена — заговори Деймън по-оживено, едновременно възбудено и категорично, — нима не разбираш? Да оставим миналото настрани, но ти трябва да признаеш, че ние с теб си принадлежим. Ти и аз просто си подхождаме повече поради природата ни. Дълбоко в себе си знаеш това, защото така добре се разбираме един друг. Ние сме на еднакво интелектуално ниво…

— Както и Стефан!

— Добре, тогава всичкото, което мога да кажа, е, че той се укри забележително умело. Не усещаш ли — сега хватката му около ръката й стана трудно поносима, — че ти си моята принцеса на мрака, че дълбоко в себе си ме желаеш? Ако ти не го разбираш, аз го разбирам.

— Не мога да бъда каквато и да била за теб, Деймън. Освен почтена снаха.

Деймън поклати глава и се засмя грубо.

— Не, ти си подходяща само за главната роля. Е, мога да кажа само, че ако оцелеем в борбата с близнаците Шиничи и Мисао, ти ще откриеш в себе си качества, каквито никога не си подозирала. Освен това самата ти отлично знаеш, че ние с теб сме най-подходящи като двойка.

— А пък аз мога само да кажа, че ако преживеем тази борба с тези дяволски изчадия, ще се нуждаем от цялата духовна сила, която ще ни остане. За да можем да върнем Стефан обратно.

— Може и да не успеем да го върнем обратно. Или пък ако отблъснем Шиничи и Мисао далече от Фелс Чърч, има опасност да не можем да приключим напълно с тях. Ти не си воин. Вероятно дори няма да успеем да ги нараним сериозно. А освен това аз не зная къде точно се намира Стефан.

— Тогава се оказва, че близнаците са единствените, които могат да ни помогнат.

— Ако пожелаят, могат да ни помогнат и тогава, о, да, признавам, всичко ще бъде наред. Тези Ши но Ши вероятно са пълна измама. Може би са събрали някакви спомени от различни вампири и после са ги използвали за користни цели. Те са измамници. Цялото това място е едно гигантско, но фалшиво представление, нещо като Лас Вегас.

— Но не се ли опасяват, че измамените от тях вампири могат да потърсят отмъщение?

Деймън се засмя, този път по-мелодично.

— Един вампир, който не иска повече да е вампир, се намира на най-ниското стъпало в стълбата на ценностите в Другия свят. Е, да, като изключим света на хората. Възприемат ги наравно с любовници, прибягнали към самоубийство или деца, скочили от покрива, защото са повярвали, че тяхната шапка с надпис супермен ще им помогне да полетят…

Елена се опита да се отдръпне от него, за да го обсипе с укори, но той се оказа изненадващо силен.

— Не ми изглежда като много хубаво място.

— Не е.

— И там ли е Стефан?

— Ако имаме късмет.

— Тогава, в основни линии — заговори Елена, обмисляща както винаги своите планове А, В, С и Д, — трябва да научим от тези близнаци къде се намира Стефан. Второ, трябва да заставим близнаците да излекуват момичетата, които са обсебили със зли сили. Трето, трябва да ги заставим сами да се изтеглят от Фелс Чърч за тяхно собствено добро. Но преди всичко трябва да открием Стефан. Той ще може да ни помогне. Убедена съм, че ще пожелае да се присъедини към нас. И тогава ще ни остава просто да се надяваме, че ще се окажем достатъчно силни, за да се справим и с останалите задачи.

— Да, добре, наистина можем да използваме помощта на Стефан. Но ти пропускаш нещо важно: какво да направим, за да не позволим на близнаците да ни убият.

— Нали те все още вярват, че си техен приятел? — Умът на Елена се зае трескаво да обмисля всичките варианти. — Накарай ги да се убедят, че си такъв. Разполагаме ли с някакви оръжия срещу тях?

— Желязото. Те са безсилни пред желязото — нали са демони. А скъпият Шиничи е обсебен от теб, макар че не мога да гарантирам, че сестра му ще одобри това негово увлечение, когато го разкрие.

— Обсебен от мен?

— Да. От теб и от народните песни на староанглийски, забрави ли? Макар че лично аз не мога да си обясня защо. Имам предвид песните.

— Добре, само че не ми идва наум как бихме могли да се възползваме от това…

— Обзалагам се, че увлечението на Шиничи по теб ще накара Мисао да побеснее. Засега това е само мое подозрение, но нали хиляди години го е имала само за себе си.

— Тогава да ги настроим един срещу друг, като се престорим, че всичко е заради мен. Деймън… какво има? — довърши Елена тревожно, когато той стегна хватката си около нея.

— Той няма да се добере до теб — твърдо заяви Деймън.

— Зная.

— Никак не ми харесва идеята някой друг да те притежава. Ти трябва да бъдеш само моя, разбра ли?

— Стига, Деймън. Нали вече ти го казах. Моля те…

— Искаш да кажеш „моля те, не ме карай да те наранявам?“ Истината е, че ти не можеш да ме нараниш, освен ако аз не ти позволя. Ако се опълчиш срещу мен, можеш само себе си да нараниш.

Елена най-после успя да отдели горната част на тялото си от неговото.

— Деймън, нали току-що сключихме споразумение и се заехме да съставяме планове. И така, сега с какво първо ще се заемем, за да ги отблъснем?

— Не, аз обмислям друг начин, за да се превърнеш в първокласна супер героиня. Нали ми обеща, че ще мога да разчитам на твоята кръв за много време занапред?

— О… да. — Беше истина, въпреки че тя го бе казала, преди той да й признае за ужасните си постъпки. И…

— Деймън, какво се случи с Мат на онази поляна? Отидохме да го търсим, но не го намерихме. И ти остана доволен.

Той не си направи труда да отрече казаното от нея.

— В реалния свят аз му бях много разгневен, Елена. Той се очертаваше като още един мой съперник. Отчасти това е причината, поради която сега сме тук. Целта е да си спомня какво точно се е случило.

— Нарани ли Мат, Деймън? Защото ти нарани и мен.

— Да. — Гласът на Деймън внезапно започна да звучи безгрижно, дори с безразличие, сякаш намираше всичко това за забавно. — Предполагам, че съм го наранил. Прибягнах до психическа сила срещу него и така бяха предотвратени реалните му физически наранявания. Но твоят Мат се оказа костелив орех. Това ми хареса. Накарах го да страда още и още, но той ще продължи да живее. Трябва да знаеш, че той много се тревожи да не останеш сама.

— Деймън! — Елена се опита да се отскубне от него, но напразно. Той беше много, много по-силен от нея. — Как можа да му сториш това?

— Нали ти казах — той бе мой съперник. — Внезапно Деймън се разсмя. — Ти наистина не помниш, нали? Заради теб го принудих да изтърпи доста унижения. Буквално го накарах да яде прахта от земята.

— Деймън… ти луд ли си?

— Не. Всъщност именно сега си възвръщам здравия разум. Не ми е необходимо да те убеждавам, че ми принадлежиш, защото зная, че мога да те имам.

— Не, Деймън. Няма да стана твоята принцеса на мрака… или каквото друго там поискаш. Най-много да получиш мъртвото ми тяло, за да си играеш с него.

— Може би и това ще ми допадне. Но забравяш, че мога да прониквам в мислите ти. А ти още имаш приятели, надявам се — които сега са си у дома, и се канят да вечерят или да си легнат. Нали? Приятели, на които всичките им крайници са цели, които още не са понасяли физически страдания, които не знаят какво означава истинска болка.

На Елена й бе необходимо дълго време, за да си възвърне дар слово. Накрая заговори тихо:

— Взимам назад всички хубави неща, които някога съм казала за теб. Ти си чудовище, чу ли добре какво ти говоря? Ти си отвратите… — Гласът й постепенно спадна. — Те са те направили такъв, нали? — завърши тя уморено. — Шиничи и Мисао. За тях това е било едно приятно малко шоу. Също както когато те накараха да нараниш Мат и мен.

— Не, аз го направих само защото го исках. — Какъв бе този червен проблясък, който Елена зърна в очите му? Съвсем кратко припламване на огън… — Знаеш ли колко красива ставаш, когато плачеш? Още по-прелестна от всякога досега. Златните точици в очите ти като че ли изплуват до повърхността и се удавят в сълзи, искрящи като диаманти. Ще ми бъде много приятно да намеря някой скулптор, който да те извае плачеща.

— Деймън, зная, че всъщност не ти изговаряш всичко това. Зная, че онова нещо скрито в теб те подучва да го казваш.

— Елена, уверявам те, това съм само аз. И много се зарадвах, когато го накарах да те нарани. Приятно ми бе да чуя как ти се разкрещя. Накарах го да ти смъкне дрехите… исках после да го накажа, че е сторил това. Но ти не забеляза, че камизолата ти е разкъсана, че си боса. Мет е виновен за всичко това.

Елена се напрегна, за да си спомни момента, в който тя изскочи от ферарито. Да, тогава, пък и след това тя беше боса, с оголени ръце, само по камизола. След този инцидент по храстите край пътя беше се закачило само малко парче от плата на джинсите й. Както и по околните храсти. Но тя досега нито веднъж не се бе замисляла какво е станало с обувките и чорапите й, или как така камизолата й бе накъсана на ленти по краищата. Просто бе благодарна за помощта — на този, който най-много я бе наранил.

„О, Деймън сигурно го е възприел като забавна ирония.“ Тя внезапно осъзна, че мисли само за Деймън, а не за този, който владееше Деймън. Не се замисляше нито за Шиничи, нито за Мисао. Те не бяха като Деймън, каза си тя. „И това трябва непременно да го запомня!“

— Да, беше ми приятно да го карам да те наранява, и ми достави удоволствие аз да ти причинявам болка. Накарах го да ми донесе един върбов прът, с необходимата дебелина, след което го заудрях с него. И ти се наслаждаваше на гледката тогава, кълна ти се в това. Не се притеснявай за белезите, защото и те ще изчезнат като предишните. Ние тримата се наслаждавахме, като слушахме твоите викове. Ти… и аз… и Мет. Всъщност от нас тримата той май най-много се забавляваше.

— Млъкни, Деймън! Не искам да слушам да ми говориш за Мат по този начин!

— Аз обаче не исках да му позволя да те види без дрехи — призна й Деймън, сякаш не бе чул казаното от нея. — И тогава именно аз го отпратих. Преместих го в друга сфера. Исках да те преследва, при това със същото настървение, с което ти се опитваше да се отървеш от мен, само че всичко това ставаше в една празна сфера, от която ти никога не можеше да се измъкнеш. Исках да види онзи специален блясък в очите ти, когато се бориш с всичко, което имаш… и исках да дочакам да те видя победена. Защото ти не си воин, Елена. — Деймън внезапно се разсмя, грозен звук, а за ужас на Елена ръката му я сграбчи и я тласна към стената на терасата на покрива.

— Деймън… — разплака се тя.

— И тогава поисках да направя това. — Без никакво предупреждение юмрукът на Деймън повдигна рязко брадичката й, главата й подскочи назад. Другата му ръка се заплете в косата й, за да извие шията точно до онова положение, в което той искаше да застане. И тогава Елена изохка, когато я прободе бързо, като смъртоносна кобра, след което усети две разкъсващи рани отстрани на шията си, от които бликна кръв.

След много време Елена се пробуди, но безволева и отпусната. Деймън още се опиваше от насладата да притежава Елена Гилбърт. И вече нямаше никакво време, за да крои разни планове.

Тялото й просто се отпусна, с което изненада не само нея, но и Деймън. Когато той вдигна глава, Елена издърпа магическия ключ от пръстите му. После сви крака, обхвана коленете си, за да ги повдигне колкото може по-високо, преди да го изрита с всичка сила. Запрати Деймън към отдавна прогнилото дърво, от което бе скован външния парапет на терасата на покрива.