Свечеряване

31

Позволи ни поне с достойнството да се измъкнем от капана ти на собствените си нозе — или би трябвало да кажа, като използваме твоя ключ, изпрати Деймън мисленото си послание до Шиничи. А на Елена каза:

— Да, търсихме онзи твой приятел. Но ти падна лошо. Заради това искам — по-скоро бих искал да те помоля — да останеш тук и да се възстановяваш, докато аз изляза да го потърся.

— Мислиш, че знаеш къде е Мат?

Всичко, което й каза, беше старателно подбрано. Само това трябваше да чуе.

— Да.

— Можем ли да тръгнем още сега?

— Няма ли да ме оставиш сам да се заема с търсенето му?

— Не — отвърна Елена кратко. — Аз трябва да го намеря. Няма да мога да заспя, ако отидеш да го търсиш сам. Моля те, не може ли да тръгнем веднага?

— Добре — въздъхна Деймън. — В дрешника има някакви (или вече трябваше да има) дрехи, които ще ти бъдат по мярка, като джинси и всичко останало. Ще ги донеса — додаде. — След като не мога да те убедя да лежиш тук и да почиваш, докато аз го търся.

— Ще се справя — обеща му Елена. — Но ако решиш да излезеш без мен, просто ще изскоча през прозореца и ще те последвам.

Говореше напълно сериозно. Той се надигна и донесе, както й бе обещал, цял куп дрехи, след което се извърна с гръб към нея, докато Елена си облече едни джинси, подобни на нейните, после и риза Пендълтън, каквато носеше и преди, но тази беше нова и нямаше следи от кръв. После излязоха от къщата. Елена отметна енергично косата си и се огледа внимателно назад.

— Какво правиш? — попита я Деймън, точно когато бе решил да я вземе в прегръдките си, за да я носи на ръце.

— Чакам къщата да изчезне. — Той я погледна удивено, сякаш я питаше „Какви ги приказваш?“ Тя му обясни: — Джинси „Армани“, при това точно от моя размер. И блуза от „Ла Перла“, също по мярка? И риза „Пенделтън“, вярно че с два размера по-голяма, но иначе точно като онази, която носех? Това място или е някакъв склад, или е омагьосано. Обзалагам се, че е омагьосано.

Деймън я взе на ръце, за да я накара да замълчи и отиде към дясната врата на ферарито. Питаше се дали в момента са в реалния свят или в някоя от сферите на Шиничи.

— Изчезна ли? — попита той.

— Да.

Колко жалко, помисли си той. Искаше му се къщата да остане.

Можеше да се опита да преговаря отново с Шиничи, но сега трябваше да мисли за други, много по-важни неща. Стисна леко Елена, докато обмисляше другите, много по-важни неща.

В колата се погрижи за три неща. Първо провери дали си е закопчала предпазния колан. Второ, дали са заключени вратите, при това от бутоните на таблото пред него. И трето, този път подкара съвсем бавно. Не допускаше през следващите часове някой във формата на Елена пак да се опита да изскочи от колата, но искаше напълно да се застрахова.

Нямаше представа колко дълго ще действа тази магия. Рано или късно Елена щеше да излезе от амнезията. Според него това бе единственият логичен изход. Самият той беше буден много по-отдавна в сравнение с нея. Така че съвсем скоро тя ще си спомни… какво? Че я бе качил във ферарито против волята й (лоша постъпка, но можеше да му бъде простена — откъде да знае, че на нея ще й хрумне да скочи от колата в движение)? И че се беше заяждал на поляната с нея и онзи Майк или Мич или както там се казваше? Самият той имаше доста смътна представа за всичко това — или е било само някакъв сън?

Искаше му се да знае истината. Кога най-после той ще си спомни всичко? Тогава щеше да бъде в много по-силна позиция при пазаренето с Шиничи.

Не беше много вероятно онзи Майк да е пострадал от премръзване въпреки връхлетялата посред лято снежна буря, дори и още да лежи на поляната. Наистина нощта беше мразовита, но най-лошото, което това момче можеше да очаква, бе да го свие ревматизмът, когато наближи осемдесетте.

Най-важното беше да не го намерят. Той би могъл да разкрие някои неприятни истини.

Деймън забеляза, че Елена отново направи същите неща — докосна гърлото си, намръщи се, пое дълбоко дъх.

— Да не ти прилоша?

— Не, аз… — Въпреки слабата лунна светлина забеляза, че тя се изчерви, макар и само за кратко. С детекторите по лицето си долови излъчваната от нея топлина. Сега лицето й стана пурпурночервено. — Нали ти обясних за чувството… да си прекалено заситен. Така стана и сега.

Какво трябваше да направи един вампир?

Да каже: „Извинявай… но съм подвластен на обаянието на празника на лятното слънцестоене?“

Или: „Извинявай — ще ме мразиш ли на сутринта?“

Или: „По дяволите какво ще стане на сутринта, да спусна ли седалката с пет сантиметра?“

Но ако се доберат до поляната и открият, че нещо наистина се е случило с този Мет… Нет… с момчето, де? Деймън щеше да съжалява за това до последните двадесет секунди от живота си. Елена щеше да призове батальоните от небесните духове, за да се стоварят на главата му. Дори и никой друг да не вярваше в нея, Деймън не се съмняваше.

Неволно заговори, така непринудено, все едно че разговаряше с Пейдж или Дамарис:

— Вярваш ли ми?

— Какво?

— Ще ми се довериш ли за следващите петнайсет или двайсет минути, за да отидем до мястото, където мисля, че се намира той… как му беше името? Ако е там — обзалагам се, че ще си спомниш всичко и никога повече няма да поискаш да ме видиш отново, докато си жива. Но ако не е — нито колата му, тогава това ще се окаже най-щастливият ден в живота ми и Мет печели наградата на живота си — тогава ще продължим да го търсим.

Елена го изгледа напрегнато.

— Деймън, знаеш ли къде е Мат?

— Не. — Е, не беше лъжа. Но тя беше умна малка хитруша, малка хубава роза, всъщност прекалено умна… Деймън прекъсна разсъжденията си за интелигентността на Елена. Защо бе започнал да мисли в стихове? Да не би наистина да полудяваше? И преди си бе задавал този въпрос, нали? Не е ли доказателство, че не си луд, ако се питаш дали наистина си? Истински лудите никога не се съмняват в здравия си разум, нали? Да. Точно така. Или се съмняват? Но едно е сигурно: да говори на себе си не бе добре за никого.

По дяволите.

— Добре тогава. Вярвам ти.

Деймън пое дълбоко дъх, от който не се нуждаеше, и насочи колата към поляната.

Беше едно от най-рискованите и вълнуващи залагания в живота му. От една страна бе заложен неговият живот — сигурен бе, че ако е убил Мат, Елена ще намери начин да убие него. От друга страна… вкусът на рая. С една желаеща Елена, жадна Елена, готова за него Елена… преглътна. Едва не прибягна до молитва, което не му се бе случвало от половин хилядолетие.

Като завиха зад завоя на пътя и излязоха на малката поляна, той остана нащрек. Двигателят на колата едва бръмчеше. Нощният въздух доставяше всякакви сведения за сетивата му, изострени като при всеки вампир. Беше нащрек за евентуална засада, която можеше да е заложена тук. Но поляната се оказа празна. И тогава натисна рязко педала за газта, за да стигне по-бързо до средата на поляната, но я завари пуста, без кола сред нея, без млад мъж на колежанска възраст, чиито имена винаги започваха с „М“.

Сега вече можеше да се отпусне спокойно в седалката.

Елена го наблюдаваше.

— Мислеше, че може да е тук.

— Да. — А сега вече бе време за истинския въпрос. Без него цялата тази работа щеше да се окаже преструвка, измама. — Помниш ли това място?

Тя се озърна.

— Не. Трябва ли да го помня?

Деймън се усмихна.

Но все пак не забрави за предпазните мерки — премести колата на още триста метра в друга поляна, в случай че паметта й внезапно се пробуди.

— На другата поляна има малах — обясни й той с привидно спокоен тон. — А тук чудовищата няма да се появят.

О, какъв съм лъжец, каза си той развеселено. Още не съм изгубил тренинг, нали?

Когато Елена се завърна от Другия живот, той беше много… объркан. Но ако в онази първа нощ той се бе почувствал неудобно, когато буквално трябваше да й даде ризата от гърба си… хм, все още не можеше да намери думите, с които да опише как се бе почувствал, когато тя се изправи пред него, завърнала се съвсем наскоро от отвъдното, а кожата й блестеше сред мрака на поляната, гола, без никакъв свян, без помен от срам дори. А по време на масажа, можеше да проследи вените й като очертания, оставени от синия огън на комета в небето на вселената. Деймън усещаше нещо, което не помнеше от петстотин години.

Изгаряше от желание.

Човешко желание. Вампирите не го изпитват. При тях всичко се свеждаше до жажда за кръв, винаги кръв…

Ала сега усещаше истинско желание.

И знаеше на какво се дължи всичко това. На аурата на Елена. На кръвта на Елена. Тя го беше покорила с нещо много по-съществено от онези криле. Но докато крилете й изчезнаха, новият й талант май щеше да остане за постоянно.

Осъзна, че от много дълго време се чувства по този начин, но в същото време може просто да се заблуждаваше. Но не мислеше така. Според него аурата на Елена бе в състояние да изправи на крака дори най-изтощения вампир, за да го накара отново да разцъфти като жизнен млад мъж.

Отдръпна се леко настрани, доколкото позволяваше малкото пространство в купето на ферарито.

— Елена, трябва да споделя нещо с теб.

— За Мат ли? — попита го тя и го измери с откровен, разучаващ поглед.

— За Мат ли? Не, не. За теб. Зная, че беше изненадана, когато Стефан те остави на грижите на такъв като мен.

Нямаше много пространство за уединение във ферарито и той усещаше топлината на тялото й.

— Да, бях — съгласи се тя.

— Е, това може да е свързано с…

— Може да е свързано с преценката, че моята аура може да въздейства дори на старите най-жестоки вампири. Стефан каза, че само заради това ще ми е необходима солидна защита.

Деймън не знаеше какво означава това, но бе готов да благослови тези жестоки вампири. Какво деликатно обяснение за дамата.

— Мисля — поде той предпазливо, — че Стефан е искал да те предпази от злите сили, привлечени тук от всички краища на земното кълбо, но най-вече от всички други неща, с които не би искала да си имаш работа.

— А сега ме остави като някой себичен, глупав идеалистичен идиот, като се има предвид колко много лоши хора има на този свят, които могат да ми причинят зло.

— С това съм напълно съгласен — кимна Деймън, като внимаваше да не се издаде, за да не разкрие тя лъжата за доброволното заминаване на Стефан. — Вече съм се зарекъл да ти осигуря цялата защита, на която съм способен. Наистина ще сторя всичко, Елена, всичко, което е по силите ми, за да не се доближи никой до теб.

— Да — каза Елена, — но после се появява нещо като това… — Тя махна с ръка, вероятно за да напомни за Шиничи и за проблемите, свързани с появата му — идва и никой не знае как да се справи с него.

— Истина е — потвърди Деймън. Трябваше да се напрегне, за да не го издаде треперенето му и да си напомни каква бе истинската му цел. Той бе тук, за да… е, не беше като свети Стефан. При това беше много лесно…

Ето я тук, пред него, отмятаща косата си назад… прекрасна девица, разресваща косите си… дори слънцето на небето не изглеждаше толкова златно. Деймън се сепна. Откога бе започнал да се увлича по старите народни песни? Какво му ставаше?

Попита, но само за да има за какво да каже:

— Как се чувстваш сега?

В този миг тя вдигна ръка към гърлото си.

— Не съвсем зле — отвърна.

Това ги накара да се спогледат многозначително. После Елена се усмихна и той се почувства задължен също да й се усмихне, отначало съвсем леко, но после от все сърце.

Тя беше… по дяволите, тя беше всичко. Остроумна, очарователна, смела, интелигентна и… красива. И той знаеше, че всичко това го казваха очите му и че тя не извърна поглед от тях.

— Бихме могли… малко да се поразходим — предложи й Деймън. Стори му се, че камбани зазвъняха, фанфари засвириха, конфети се посипаха към земята, гълъби полетяха към небето…

Вместо с много думи тя просто му отвърна:

— Добре.

Поеха по малка пътека, извеждаща настрани от поляната, която се стори лесна за проследяване за привикналите с нощта вампирски очи на Деймън. Не искаше тя да ходи пеша прекалено дълго. Знаеше, че още е слаба, но в същото време не искаше и да я глези допълнително. Докато в него заговори някакъв вътрешен глас: „Нищо, изчакай я да си признае, че се е уморила и тогава ще й помогнеш да седне.“

Но тогава се случи нещо, оказало се извън неговия контрол. Започна като леко потръпване на крака й, затова той я взе на ръце, като междувременно не пропусна да й поднесе извиненията си на десетина различни езици. Действително се държеше като глупак, докато не я остави да седне на една удобно издялана дървена пейка с облегалка. Наметна коленете й с едно леко пътническо одеяло.

— Ще ми кажеш ли — добави, — ако има още нещо, което искаш да направя за теб? — Без да иска й изпрати порой от мисли за възможни желания: да й даде чаша вода, да седне до нея или пък да й достави едно малко столче, което бе видял по-рано в мислите й и знаеше, че беше спечелило възхищението й.

— Много съжалявам, но не вярвам, че мога да направя столче — каза й той, както бе застанал на колене, за да направи по-удобна поставката, на която тя трябваше да седне. В този миг май не се различаваше много от Стефан.

Нито едно друго име не можеше да го подтикне да направи това, което стори тогава. Нито една дума или мисъл небможеше да окаже такъв ефект върху поведението му. Миг след като одеялото се смъкна, той се надигна и остави Елена да се облегне назад, като оголи шията си и я изложи напълно открита пред него.

Разликата между мен и брат ми е в това, всъщност й казваше Деймън, че той все още се надява някак си да се промъкне през някаква странична врата в небесния рай. Аз не хленча за това, с което съдбата ще ме накаже. Или ще ме възнагради. Зная си мястото. И пет пари не давам за всичко това, усмихна й се той и разкри докрай кучешките си зъби.

Очите й се разшириха — беше я изплашил. При това неволно и я бе подтикнал към несъзнателен, напълно откровен отговор. Мислите й бяха насочени изцяло към него, така на Деймън му бе лесно да ги разчете: Зная го — и това ми харесва. Зная какво искам. Не съм толкова добра като Стефан. И не зная…

Той беше очарован. Какво не знаеш, скъпа?

Но тя само поклати глава, без да отваря очи.

За да прекъсне унеса й, прошепна на ухото й:

Очите й се отвориха.

— О, не! Моля те, Деймън — прошепна тя. — Моля те! Моля те, не сега! — Преглътна мъчително. — Освен това ти ме попита дали искам нещо за пиене, а после внезапно се оказа, че става дума за питие. Нямам нищо против да пиеш от мен, ако ти харесва, но първо да кажа, че съм толкова жадна… може би жадна колкото теб?

И отново потупа три пъти с пръсти под брадичката си.

Вътрешностите на Деймън омекнаха.

Протегна ръка и пръстите й се стегнаха около високото столче на изящна кристална чаша. С жест на опитен познавач я разклати, за да се завърти течността вътре, за да пробва букета от аромати, след което леко отпи и го задържа на езика си. Беше от единственото вино, което вампирите можеха да пият. Виното, наричано Черната магия, от гроздето растящо в льосовата почва покрай река Клариън. Разказваха се истински легенди за това как това вино им позволявало да се държат на крака, когато не са могли да задоволяват жаждата си.

Елена изпи виното в чашата си. Сините й очи се разшириха, докато оставаше приведена над чашата с тъмно виолетовото вино, докато той й разказваше някои от легендите за това вино. Приятно му беше да я наблюдава, когато изглеждаше такава… да изследва нещо, напрегнала всичките си сетива. Деймън затвори очи и си припомни някои подбрани моменти от миналото. После отново ги отвори, за да се вгледа в Елена, която имаше вид на ожадняло дете, жадно поглъщащо…

— Но това е твоята втора чаша…? — Видя първата чаша да се търкаля в краката й. — Елена, откъде намери още една чаша?

— Просто постъпих като теб. Протегнах ръката си. Нали това не е много силен алкохол? Има вкус на гроздов сок, пък и бях толкова жадна.

Можеше ли наистина да бъде толкова наивна? Наистина виното Черната магия нямаше острия вкус или мирис на повечето спиртни напитки. Беше нежен, създаден за небце на опитен вампир. Деймън знаеше, че гроздето за това вино се отглеждаше само върху льосова почва, която някога е била създадена от спускащите се ледници. Разбира се, този процес е бил достъпен само за вампирите с много дълъг живот, защото са били необходими много години, за да се натрупа достатъчно льос. И когато почвеният слой най-после бил готов, гроздето започнало да расте върху него, а виното отлежавало в бъчви от дърво с много твърда дървесина, без никога да бъде излагано на въздействието на слънчевите лъчи. Точно това му придало този странен оттенък на черно кадифе и толкова деликатния вкус. А сега…

Елена имаше „мустачета“ на устните си от „гроздовия сок“. Силно му се искаше да ги изтрие със своите устни.

— Хм, някой ден ще можеш да разказваш на хората как си изпила само за минута-две чаши от Черната магия. Много ще ги впечатлиш с това — обясни й той.

Но тя отново се потупа под брадичката.

— Елена, да не искаш да ми дадеш от твоята кръв?

— Да! — изрече тя звънко, като човек, който най-после може да отговори на правилно зададен въпрос.

Явно беше пияна.

Разтвори двете си ръце и ги изви назад, разпростря ги на пейката, която тутакси се промени, за да се нагоди към извитото й тяло. Сега пейката магически се превърна в диван от черна шведска кожа с висока облегалка. Нежната шия на Елена се отпусна върху най-високата част на облегалката, с напълно открито гърло. Деймън се отвърна с тихо стенание. Искаше да върне Елена в цивилизацията. Тревожеше се за здравето й, а донякъде бе загрижен и за… Мет. Ала ето че сега… не можеше да има това, което желаеше. Едва ли щеше да склони да пие от кръвта й, когато беше пияна.

Елена издаде някакъв странен звук, може би наподобяващ името му.

— Де… мн? — промърмори тя. Очите й се наляха със сълзи.

Деймън направи за Елена нещо, което една медицинска сестра би направила за някой свой пациент. Но на нея явно й бе неудобно да изкара обратно съдържанието на двете чаши Черна магия пред него.

— Л’шо мие — завалено избъбри тя и накрая изхълца дълбоко. Сграбчи китката на Деймън.

— Да, с това вино не бива да се прекалява. Почакай, само се изправи малко и ме остави да опитам… — Може би защото произнесе тези думи без да се замисли, без да се усети, че прозвучаха грубо или без да има намерението да я манипулира по един или друг начин, те свършиха работа. Елена му се подчини и той можа да притисне по два пръста към всяко от слепоочията й и леко да ги натисне. За част от секундата положението стана още по-зле, но след малко Елена задиша по-бавно и по-спокойно. Още бе опиянена от виното, но повече не пожела да пие.

Моментът бе настъпил. Най-после щеше да й разкрие истината.

Но преди това трябваше да я събуди.

— Тройно еспресо, моля — заяви той, като протегна ръка. Кафето веднага се появи, ароматно и черно като душата му. — Според Шиничи дори само изобретяването на еспресото е достатъчно извинение за човешката раса.

— Който и да е този Шиничи, аз съм съгласна с него или с нея. Тройно еспресо, моля — поръча Елена на магията, която представляваше тази гора, тази сфера, тази вселена. Ала нищо не се случи.

— Може би магията засега е настроена само към моя глас — заяви Деймън, като я ослепи с усмивката си, излъчваща увереност, след което с едно махване на ръка достави кафе и на нея.

За негова изненада Елена се намръщи.

— Ти каза Шиничи. Какво е това?

Деймън не искаше Елена за нищо на света да се замесва с китсуне, но ако наистина искаше да споделя с нея всичко, тя трябваше да узнае и това.

— Той е китсуне или дух на лисица — заговори той. — И личност, която ми даде уебадреса, заради който Стефан замина.

Лицето на Елена се смрази.

— Всъщност — добави Деймън, — смятам, че първо трябва да те прибера в къщата, преди да предприема следващата стъпка.

Елена вдигна отчаян поглед към небето, но го остави да я вземе на ръце и да я върне в колата.

Той току-що бе осъзнал, че това бе най-подходящото място за разговора с нея.

Нали спешно, точно сега, им трябваше място, което да е извън Олд Уд. Не можаха да намерят нито един път, който да не се окаже задънен накрая, завършващ обикновено сред някоя малка поляна или просто сред дърветата. Елена сякаш не се изненада, че намериха тази малка поляна, от която лесно се стигаше до тяхната малка, но безупречно обзаведена хижа. Деймън нищо не каза, като се върнаха там, само провери какво ново се бе появило в обзавеждането.

Имаха една спалня с грамадно луксозно легло. Имаха кухня. И всекидневна. Но всяка от тези стаи можеше да се превърне в някаква друга просто като си пожелаеш мислено, преди да отвориш вратата. Освен това имаше ключове — оставени от това, което според Деймън беше сериозно разтърсеният Шиничи — позволяващи с вратите да се извършват и други операции. Достатъчно бе да пъхнеш ключа във вратата и обявиш какво желаеш или да уточниш къде искаш да се преместиш и желанието ти се сбъдваше, дори и да се намираше извън територията на Шиничи във времето и пространството. С други думи те като че ли бяха свързани с външния свят, но Деймън вече не беше абсолютно сигурен в това. Дали беше истинският свят или само поредната игра и капан, заложен от Шиничи?

А сега пред тях се разкри дълга спираловидна стълба, извеждаща до тераса на покрива, същата като онази в пансиона. Имаше дори и стая на тавана, точно като стаята на Стефан, отбеляза мислено Деймън, докато водеше Елена по стъпалата.

— Ще се изкачим чак там горе? — попита Елена учудено.

— Да, чак догоре.

— И какво ще правим там? — попита Елена, когато той я настани на един стол с подложка за краката и одеяло, преметнато върху него.

Деймън седна на люлеещия се стол, полюля се за малко, обвил ръце около едното си коляно, вдигнал лице към облачното небе.

Олюля се още веднъж, после спря и се обърна към нея.

— Предполагам, че след като вече сме тук — заговори той с нехаен тон, изпълнен с лека самоирония, което обаче всъщност означаваше, че е много сериозен, — най-после мога да ти кажа истината, цялата истина и само истината.