Свечеряване

27

Когато се събуди, Деймън с изненада откри, че още стиска в ръце волана на ферарито. Напредваше по тесния път право към чудесния залез, но вратата откъм дясната седалка зееше отворена.

За да не затъне в широките кални канавки от двете страни на пътя, отново го спаси съчетанието от почти мигновения му рефлекс и невероятната маневреност на превъзходното ферари. Деймън успя да се отърве невредим, като спря и обърна колата, така че посоката към залеза остана зад гърба му. За кратко остана загледан в дългите сенки нататък по пътя, докато се чудеше какво, по дяволите, се бе случило с него.

Нима бе шофирал заспал? А вратата откъм дясната седалка — защо е отворена?

И тогава нещо се случи. Една дълга тънка нишка, докато съвсем леко се поклащаше като паяжина, просветна на последните червеникави слънчеви лъчи. Висеше от горната рамка на отворения прозорец отдясно.

Не си направи труда да изтегли колата от едната страна, а просто спря насред пътя и отиде да провери тези косми.

Като ги стисна в пръстите си, му се сториха бели, но като се обърна към тъмната гора, видя истинския им цвят: като злато.

От дълга, леко къдрава златиста коса.

Косата на Елена.

Веднага щом я разпозна, се върна в колата и потегли назад. Нещо бе изтръгнало Елена от седалката, при това без дори да беше одраскана боята на колата му. Но какво може да е станало?

И как е могъл да остави Елена да изчезне? И защо нищо не си спомняше? Дали не са били нападнати…?

Но докато се връщаше с колата по обратния маршрут, следите откъм дясната страна на пътя му подсказаха как се е разиграла тази ужасна сцена. Поради някаква причина Елена се е изплашила, при това до такава степен, че е скочила от колата в движение… или някаква загадъчна сила я бе извлякла от там. А Деймън, целият облян в гореща пот от напрежението, веднага се досети, че в тази гора имаше само две създания, които можеха да са виновни за случилото се с Елена.

Изпрати проучваща мисъл във всички посоки, но едва не изгуби отново управлението на колата.

По дяволите! Ударът по колата бе нанесен от някаква странна сферична форма.

Нима бе някаква нова Сила? Не, това не беше вампир, а самото превъплъщение на смъртта. Деймън имаше само смътен спомен за това как бе пометен от някаква невидима вълна. Изчакваше стихията да отмине. Но откъде се бе взела тази Сила?

Ако беше сега на неговото място, Стефан щеше да спре колата, за да се помайва наоколо, докато се чуди какво да предприеме. А пък Деймън само се усмихна злобно, форсира двигателя на ферарито и в същото време изпрати хиляди пробни сигнали да се посипят като дъжд от небето, всичките с предназначението да засекат приличащото на лисица създание, което сега тичаше или се криеше някъде в Олд Уд.

Засече го за десета от секундата.

Ето го, скрило се под листата на една лютика. Шиничи също знаеше, че Деймън идва към него.

Добре. Деймън изпрати вълна от Силата направо срещу лисицата, за да я залови чрез кекай15. Бавно и внимателно затегна мрежата около съпротивляващото се животно. Шиничи се мяташе яростно, с убийствена сила, за да се откопчи от капана на Деймън. Но нищо не помагаше. Накрая Деймън прикова дребната лисица към земята. След още няколко безуспешни опита Шиничи реши да престане със съпротивата и вместо това да се престори на мъртъв. Този изход обаче чудесно устройваше Деймън. Така звярът най-много му харесваше, въпреки че още не можеше да си поиграе с него както си пожелае.

Накрая изтегли ферарито от пътя между две от най-близките дървета и се затича към храста, където Шиничи още се мъчеше да пробие бариерата около себе си, за да придобие човешки облик.

Деймън спря отстрани, присви очи, кръстоса ръце пред гърдите си и за кратко остана така да наблюдава борбата на Шиничи. После отстъпи малко, за да му остави достатъчно пространство, за да се преобрази в човек.

И в същия миг, в който Шиничи се преобрази в човек, ръцете на Деймън го стиснаха за гърлото.

— Къде е Елена, коно бакаяро16? — Всеки вампир, след като е живял толкова дълго, неминуемо научава десетки ругатни и псувни, при това на най-различни езици. Деймън винаги бе предпочитал да прибягва до обидните изрази на майчините езици на жертвите си. Имаше право да нарича Шиничи както си иска, защото Шиничи се съпротивляваше яростно, дори телепатично призова сестра си на помощ. Деймън спокойно можеше да уязви с обидни изрази на своя италиански, докато му обяснява къде се е скрила сестра му, близначката на Шиничи… но предпочете да си премълчи, за да не прекалява с ругатните.

Тогава засече нападението на друго създание, също с формата на лисица. Разбра, че Мисао искаше да го убие. Тя действително приличаше на китсуне. Също като онази лисица, с която се сблъска, докато возеше Дамарис в колата си. Да, лисица, но с две, три… общо шест опашки. Досети се, че петте бяха невидими, когато ги заклещи с мрежата кекай. Но тя беше готова да ги размаха, за да използва всичките свои сили при спасяването на брат си.

— Твоята сестричка се справя с борбата по-добре от теб, бакаяро. А сега ми върни Елена.

Шиничи много бързо смени формата си и се хвърли към гърлото на Деймън, с оголени бели зъби на двете си челюсти. И двамата съперници бяха настръхнали, готови за схватка на живот и смърт, изпълнени с много тестостерон, а Деймън — зареден с новата си Сила, за да оставят всичко да се размине без бой.

По гърлото си Деймън усети острото одраскване на зъбите му, но в следващия миг ръцете му се впиха във врата на лисицата. Шиничи веднага показа опашките си, ала Деймън дори не си направи труда да ги преброи.

Вместо това стъпка опашките с ботуша си и ги сграбчи с двете си ръце. Мисао, както наблюдаваше отстрани единоборството им, изкрещя, ужасена и разгневена. Шиничи се разтресе, изви се на дъга и впери в Деймън златистите си очи. В следващата минута гръбнакът му изпука.

— Това ще ми достави удоволствие — осведоми го Деймън с най-милия си тон. — Готов съм да се обзаложа, че Мисао знае всичко, което знаеш и ти. Жалко, че няма да си тук, за да я видиш как умира.

Шиничи, побеснял от ярост, сякаш предпочиташе да умре, вместо да остане негов пленник, като обрече Мисао на милостта на Деймън, само за да не изгуби двубоя. Ала очите му изведнъж почерняха и тялото му се отпусна. В ума на Деймън неясно изплуваха думите, изречени от Шиничи:

… боли… не мога… да мисля…

Деймън го изгледа намръщено. Сега, при това положение, Стефан би отпуснал натиска си върху китсуне, за да може бедната лисица да си възвърне мисловните способности, но за разлика от него Деймън, макар и само за кратко, още повече засили притискането, след което го отпусна до предишното ниво.

— Сега по-добре ли е? — запита той с престорена загриженост. — Може ли сега умната малка лисица да мисли?

Ти… копеле…

Деймън се вбеси и внезапно си припомни за какво беше всичко това.

— Какво стана с Елена? От нея видях само следи по едно дърво? Тя да не е вътре в него? Остават ти само броени секунди от живота ти, така че говори.

— Говори — повтори още един глас и Деймън погледна към Мисао. Беше я оставил без надзор и тя бе насъбрала сила, а имаше и необходимото пространство, за да се промени в човешкия си вид.

Изглеждаше дребна, като най-обикновена японска ученичка, с изключение на това, че косата й беше като на брат й — черна, но прошарена с червени кичури. Единствената разлика с Шиничи беше, че тези кичури в косата на Мисао имаха по-светъл и по-ярък оттенък и бяха яркочервени. Отпред се спускаха върху очите й, а отзад черната й коса достигаше до раменете. Гледката бе силно въздействаща, но единствените неврони, които при реакцията му се задействаха в мозъка на Деймън, бяха свързани със сигналите за тревога и оптична измама.

Може да попадне в капан, изплаши се Шиничи.

Капан ли? Деймън се намръщи. Какъв капан.

Ще те отведа там, където можеш да ги видиш, обеща му Шиничи мислено, макар и доста уклончиво.

— Ето че лисицата внезапно си възвърна мисленето. Но знаеш ли какво? Въобще не ми харесваш — прошепна Деймън и тръшна китсуне на земята. Човешката форма на Шиничи се надигна, а Деймън поотпусна мрежата дотолкова, че лисицата в човешка форма да може веднага да изправи глава. После се наведе към Шиничи и с един удар го отпрати към дървото зад гърба му. След това пристъпи към замаяното същество, вдигна го, преметна го през рамо и закрачи назад към колата.

А какво ще стане с мен! Мисао се стараеше да прикрие яростта си и да звучи умолително и жално, но не беше много добра в преструвката си.

— И ти не си особено готина — подметна Деймън безгрижно. Започваше да му харесва да се чувства Супермен. — Но ако искаш да знаеш кога ще се отървете от мен, то ще е когато си върна Елена. И то ако не е пострадала. Цяла и в безопасност.

Остави я да го проклина зад гърба му. Искаше да отведе Шиничи някъде, докато лисицата все още беше зашеметена и гърчеща се от болки.

Елена броеше. Давай право напред, една крачка, още една напред — освободи патерицата от онова пълзящо растение, три, четири, продължавай напред, пет — вече стана съвсем тъмно, продължавай, шест, внимавай, нещо се закачи в косата, дръпни я, седем, осем, напред — по дяволите! Паднало дърво. Прекалено високо, за да се покатери върху него. Ще трябва да заобиколи. Все надясно, пак надясно, една, две, три — дълго дърво — седем крачки. Седем крачки назад — ето, рязък завой надясно и продължавай да вървиш. Колкото и да искаш, не можеш да преброиш всичките крачки. Сигурно станаха девет. Завий, защото това проклето дърво се оказа прегънато под прав ъгъл — о, небеса, вече е тъмно като в рог. Не спирай да броиш, единайсет и…

… и полетя. Така и не разбра защо патерицата се изплъзна от ръката й. Наоколо бе прекалено тъмно, за да претърсва, за да намери някой отровен дъбов клон. Трябваше да събере мислите си, да измисли нещо, за да стихне най-после проклетата болка в левия й крак. И дясната й ръка беше зле — размаха инстинктивно ръце в опит да се залови за нещо, за да не падне. Господи, онова падане беше наистина болезнено. Цялото й тяло пламтеше от болките…

Но трябваше да се добере до цивилизацията, защото вярваше, че само цивилизацията може да помогне на Мат.

Трябва да се стегнеш, Елена.

Ще го направя!

Сега не виждаше нищо, макар че преди да падне имаше сравнително ясна представа накъде се бе запътила. Ако пък се окаже, че е сбъркала, ще излезе на пътя и ще поеме назад.

Дванайсет, тринайсет — продължи да брои тя, като си говореше на глас. Щом преброи до двайсет, се почувства за миг облекчена. Само още една минута и щеше да излезе на пътя.

Всичко наоколо съвсем почерня, но тя пристъпваше крайно внимателно, за да опипва с десния си крак или с върха на патерицата къде стъпва.

Само… още минута… сега…

Когато Елена отброи до четиридесет, знаеше, че е загазила.

Но как така бе стигнала толкова далеч и то в грешна посока? Когато всеки път някакво малко препятствие я бе принуждавало да завива надясно, след това тя завиваше наляво. И нали по маршрута й напред се изреждаше цяла поредица от отличителни белези като къщата, обора, малката царевична нива. Как е могла да се изгуби? Как? Достатъчно й бе да напредва само още половин минута в гората… само няколко крачки в Олд Уд.

Дори и дърветата се промениха. Там, където беше преди, недалеч от пътя, повечето от дърветата бяха американски орехи или магнолии. А сега се бе озовала сред гъсто прераснали бели и червени дъбове и някакви други иглолистни.

Стари дъбове… а пък по почвата имаше иглички и листа, заглушаващи стъпките в тишината.

Пълна тишина… но тя се нуждае от помощ!

— Госпожо Дънстан! Господин Дънстан! Кристин! Джейк! — Изкрещя имената в един свят, който правеше всичко възможно, за да заглуши гласа й. Всъщност мракът, в който тя различаваше някаква вихреща се, но редееща сивота, като че ли беше… да… беше мъгла.

— Госпожо Дънста–а–а–ан! Господин Дънста–а–а–ан! Криииистиииин! Джееееейк!

Нуждаеше се от убежище, нуждаеше се от помощ. Всичко я болеше, но най-вече левият крак и дясното рамо. Можеше само да гадае каква гледка представляваше… в кал от главата до петите, с полепнали по нея листа от падането на всеки три крачки, косата й на безформено вълмо от закачането по дърветата, навсякъде кръв…

Поне едно беше за добро: сега никак не приличаше на Елена Гилбърт. Елена Гилбърт винаги бе имала дълга копринена коса, винаги превъзходно фризирана и очарователно изискана. Елена Гилбърт беше законодател на модата във Фелс Чърч и никога не бе носила окъсана блузка, нито оплескани с кал джинси. Който и да срещнеше тази окаяна странница, никога не би допуснал, че е Елена Гилбърт.

На окаяната странница внезапно й прилоша. През целия си живот бе скитала из гората и никога косата й не беше разрошвана. О, разбира се, тя не можеше да се види сега как изглежда, но не помнеше друг път да й се бе налагало да се отдръпва от пътя си, за да избягва тръните и клоните.

Вече започваше да подозира, че дърветата нарочно се свеждат надолу, за да я докопат и закачат косата й. Трябваше да напредва приведена, а в най-лошите случаи да отмята глава настрани — не можеше да остане изправена, нито да избягва тръните.

Само че колкото и да беше мъчително това с косата й, не можа да я изплаши чак толкова, както когато нещо я сграбчи за краката.

Елена беше израснала сред игри в гората и винаги бе намирала достатъчно пространство, за да крачи, без да се нарани. Но сега… нещо наоколо се протягаше към нея, някакви влакнести пипала, които я докопаха за глезена, тъкмо където най-много я болеше. Последва истинска агония, когато се опита да отскубне крака си от тези дебели, слузести, парещи корени.

Изплашена съм, помисли си девойката, най-сетне формулирайки с думи чувствата, които я изпълваха, откакто бе пристъпила сред мрака на Олд Уд. Цялата бе плувнала в студена пот, косата й бе мокра, сякаш бе ходила под дъжда. Наоколо бе толкова тъмно! Въображението й заработи, като за разлика от въображението на повечето хора, нейното беше изключително проникновено. Все едно ръката на някакъв вампир се заплете в косата й. След безкрайната агония от болките в глезена и рамото тя се опита да извие ръката, прокраднала се в косата й — за да открие още една.

Добре. Ще се опита да пренебрегне болката, ще се постарае да открие някакви ориентири тук. Ето там има едно отличаващо се дърво, масивен бял бор, с голяма дупка в центъра, достатъчно широка и висока, за да премине през нея. Ще остави това дърво зад гърба си и ще продължи право на запад — не можеше да вижда звездите заради облаците по небето, но някак си инстинктивно предусещаше, че западната посока й се пада откъм лявата й страна. Ако не е сбъркала в ориентацията си, ще стигне до пътя. Ако пък се окаже, че е сгрешила и се е запътила на север, вместо на запад, тогава просто ще се озове пред къщата на семейство Дънстан. Но в случай че е тръгнала на юг, това решение накрая ще я изведе до следващия завой на пътя. Е, ако пък е избрала да върви на изток… е, тогава ще й се наложи да ходи по-дълго, но в крайна сметка ще стигне до реката.

Но първо трябва да събере цялата си Сила. Цялата онази Сила, която досега несъзнателно бе използвала да потиска болката и да я крепи… ще я събере, за да може да освети това място и да се опита да види пътя… или още по-добре някоя къща… Засега можеше да разчита единствено на нея, на собствената си Сила, но цялата разлика бе в това, че знаеше как да я използва. Събра Силата в една стегната бяла топка и после я пусна да се завърти и да освети всичко наоколо, преди да изчезне.

Дървета. Дървета. Дървета.

Дъбове и хикории, бели борове и букови дървета. Никъде обаче не се виждаше възвишение, на което да може да се изкачи, за да се огледа. Във всички посоки нямаше нищо друго, освен дървета. Като нищо можеше да се изгуби напълно в тази мрачна, омагьосана гора и никога да не успее да се измъкне от нея.

Но щеше да се измъкне. В която и посока да се отправи, накрая все ще се натъкне на хора — дори и да поеме на изток. Ако върви на изток, ще стигне до реката, която ще я изведе до хората.

Искаше й се да има компас.

Искаше й се да може поне звездите да вижда.

Цялата трепереше, и то не само заради студа. Беше ранена; беше ужасена. Но трябваше да забрави за всичко това. На нейно място Мередит не би се разплакала. Мередит не би изпаднала в неописуем ужас. Мередит щеше да изнамери някакъв разумен начин да се справи. С всичко.

Трябваше да помогне на Мат.

Стискайки зъби, за да потисне болката, Елена пое в мрака. Ако бе пострадала само от една от сегашните й рани, тя би вдигнала невъобразим шум и щеше да оплаква участта си и да се вайка до небесата. Но сега, с толкова много и различни рани всичко се сля в една обща агония.

Заради това трябваше да бъде крайно внимателна. Да е сигурна, че ще върви все направо и че никъде няма да се отклони. Да си набележи следващата цел, но само в непосредствена близост, видима по права линия.

Проблемът бе в това, че точно сега беше станало прекалено тъмно, за да вижда каквото и да било. Напипа кората на дървото пред себе си, с дълбоки вдлъбнатини по него. Може би беше червен дъб. Добре, така да бъде. Подскочи леко със здравия си крак… ох, как боли… още един подскок… сълзи рукнаха по страните й… подскок… още малко по-нататък… подскок… ето че можеш… подскок. Опря ръка о грапавата кора. Добре. А сега погледни право напред. Аха. Нещо сиво, заоблено и голямо се мержелееше напред. Може би бял дъб. Подскочи до него… агония… подскок… ох, няма ли някой да ми помогне отнякъде… подскок… колко дълго ще трае тази мъка… подскок… вече не е чак толкова далеч… подскок. Ето. Пак се подпря на следващата нарязана кора.

И отново го повтори.

И отново.

И отново. И отново. И отново.

— Какво е това? — попита Деймън настоятелно. Влачеше Шиничи със себе си след като пак излязоха от колата, но без да сваля от него възпиращата мрежа кекай, без да изпуска от очи лисицата. Вече не му вярваше… хм, всъщност въобще не му се доверяваше. — Какво има зад бариерата? — повтори Деймън, още по-грубо, като пристегна примката около шията на китсуне.

— Нашата малка хижа… за Мисао и мен.

— Нали няма да се окаже някакъв капан?

— Ако така си мислиш, чудесно! Тогава ще отида сам… — Шиничи най-после се беше преобразил като наполовина лисица, наполовина човек: с черна коса до кръста, само по краищата с рубинено червени кичури, като че ли косата му бе обгърната от пламъци. Зад гърба му се поклащаше копринено мека опашка със същия цвят, а от главата му стърчаха две копринено фини, но силно щръкнали пурпурно–червени уши.

От естетическа гледна точка Деймън одобряваше вида му, но по-важно бе, че сега имаше под ръка много удобна дръжка за хващане. Веднага сграбчи опашката на Шиничи и я изви силно.

— Ох! Престани!

— Ще престана само ако си върна Елена — освен ако ти съзнателно не си я скрил някъде. Ако е наранена, ще се докопам до този, който е виновен, и ще го накълцам на късчета. Животът му ще е свършен.

— И няма значение кой ще е той?

— Не, няма никакво значение.

Шиничи леко потръпна.

— Студено ли ти е?

— … само… се възхищавам от решителността ти. — Последва още по-силно спонтанно изтръпване. Почти цялото му тяло се разтресе. Да не би от смях?

— Но за доброто на Елена ще го запазя жив. Само че ще живее в непрекъсната агония. — Деймън още по-силно усука опашката му. — Хайде, мърдай!

Шиничи направи още една крачка и пред тях се появи една очарователна хижа, отпред със застлана с чакъл алея за автомобили, водеща между пълзящи растения към верандата.

Възхитителна гледка.

Дори когато болката й се усили, Елена не изгуби надежда. Нямаше значение накъде точно ще продължи, все някога трябваше да се измъкне от гората. Почвата тук беше здрава — нямаше никакви следи от свлачища или нанадолнища. Явно не напредваше към потока. Беше поела към пътя. Можеше да се обзаложи за това.

Фиксира погледа си към по-отдалеченото дърво с гладка кора. Надяваше се да се добере до него и едва не забрави временно за болката, щом в нея пропълзя нов полъх на надеждата и усещане за някаква сигурност.

Опря се на масивното дърво с цвят на пепел, с обелена кора. Отпочина си малко, както бе подпряна на дървото, когато нещо отново я разтревожи. Кракът, висящ във въздуха, докато се бе подпряла на дървото и на патерицата. Защо не я прониза пак жестоката болка, когато кракът й се заклати и се удари в дървото? При всички други дървета, където бе спирала да си отдъхва, ставаше точно така. Отдръпна се леко от дървото и сякаш знаеше, че е важно, събра цялата си Сила, като я остави да избухне като сноп от бяла светлина.

В дървото зееше огромна дупка. Пред нея се намираше същото онова дърво, от което бе потеглила.

За миг Елена замря, останала съвсем вцепенена, като прахосваше скъпоценната си Сила, за да поддържа светлината. Може би все пак беше някакво различно дърво…

Не. Беше се озовала от другата му страна, но иначе си беше съвсем същото дърво. Онова, за което се бе закачил кичур от косата й. Със светлосива кора. А тази засъхнала кръв тук беше с отпечатък от нейната ръка. По-надолу пък се напипваше следата, останала от окървавения й крак. Следата бе още прясна.

Заобиколи го и излезе точно зад дървото.

— Нееееееееееееееее!

Това бе първият звук, изтръгнал се от гърлото й откакто бе паднала от ферарито. През цялото време досега бе понасяла болките мълчаливо, само с охкания и въздишки, но без нито една ругатня, без нито един писък. А сега й се искаше и да ругае, и да крещи.

Може би все пак не беше същото дърво.

— Нееееееееееее, неееееееееееее, нееееееееееее!

Може би Силата ще се върне и ще се убеди, че просто халюцинира…

Не, не, не, не, не, не!

Не беше възможно…

Нееееееее!

Патерицата се изплъзна изпод ръката й. Толкова дълбоко се бе впила под мишницата й, че болката си съперничеше с другите й болки. Всичко вече я болеше. Но най-зле беше умът й. Представяше си съзнанието си като някаква топка, като онези прозрачните, стъклените, дето ги подаряваха по Коледа, със снежинки вътре, които блестят при разклащане. Само че това кълбо имаше отвътре дървета от всички страни. От горе до долу, от едната до другата страна, навсякъде дървета, всичките насочени към средата. А самата тя лутаща се из това самотно кълбо… и независимо накъде ще върви, ще попада на още дървета, защото само това имаше в този свят, в който се бе озовала.

Като кошмар, само че толкова приличащ на реален.

Тогава се досети, че тези дървета притежават свой разум. Както малките пълзящи ластуни, така и цялата растителност наоколо. Ето, сега този разум изтръгна патерицата изпод мишницата й. Патерицата се заклатушка наоколо, сякаш бе предавана от ръка на ръка от някакви много дребни невидими човечета. Пресегна се и едва успя да хване края й.

Не помнеше да е падала на земята, но ето че лежеше върху нея. И пак вдъхна миризмата, онази сладникавата, на борова смола. И пак тези пълзящи израстъци започнаха да я опипват, да я вкусват. С деликатните си фини докосвания те се засукваха в косата й до такава степен, че тя не можеше повече да повдигне глава. После ги усети надолу по цялото си тяло, по рамото, по раненото коляно. Не че това сега имаше кой знае какво значение.

Тя стисна очи, тялото й се разтърси от ридания. Пипалата се протегнаха към ранения й крак и тя инстинктивно се отдръпна. За миг болката я пробуди. Трябва да се добера до Мат, помисли си, ала в следващия миг мисълта й се замъгли. Сладникавата миризма на смола оставаше. Израстъците пропълзяха към надигащите й се гърди, обвиха корема й.

И тогава започнаха да я стягат.

Когато Елена осъзна опасността, те вече бяха започнали да я задушават. Не можеше да повдига гръдния си кош. Ако издишваше, те още повече стягаха обръчите си, действайки всичките заедно. Всичките толкова дребнички израстъци всъщност чудесно заместваха една гигантска анаконда или друга змия–удушвач.

Не можеше да се откъсне от тях. Стесняваха обръчите си, като бяха едновременно корави и еластични, та дори и с ноктите си не можеше да ги съдере. Тя впи длани в кожата си и се напрегна с все сили да ги махне от себе си, ала накрая успя да изтръгне само една ивица от тях, която се разлюля във въздуха.

Останалите пълзящи израстъци се стегнаха още по-силно.

Сега трябваше да се бори с тях, за да може да си поеме дъх. Израстъците деликатно се докоснаха до устните й, запълзяха по лицето й като множество от дребнички кобри, а после внезапно я заблъскаха по цялата й глава.

Ще умра.

Обзе я дълбока мъка. Беше й даден шанс за втори живот — трети, ако се брои и животът й като вампир — а нищо не бе постигнала. Нищо, освен да преследва собственото си удоволствие. И сега Фелс Чърч беше заплашен, Мат беше изложен на огромна опасност, ала тя не само че не можеше да му се притече на помощ, ами трябваше да се предаде и да умре точно тук.

Какво ще е най-разумно да стори? Нещо спиритично? Да се примири и да се сдружи със злото, като се надява по-късно да има шанс да го победи? Може би. Или може би само трябваше да потърси помощ от някого.

Липсата на въздух я замая. Никога не бе вярвала, че Деймън ще я подложи на подобно изпитание, че ще позволи тя да бъде убита. Само преди броени дни го беше защитила пред Стефан.

Деймън и малахът. Може би тя беше неговото жертвоприношение пред силите на злото. Те със сигурност са поискали много от него.

Или пък той просто иска да я накара да го моли за помощ. Може би сега се крие в мрака някъде съвсем наблизо, вторачен в нея, докато чака тя да прошепне: „Моля те“.

Опита се да възпламени последния остатък от своята Сила. Оказа се почти изчерпана, но тя продължи да се опитва, както се драска многократно кибритена клечка, която упорито отказва да пламне.

Сега си представяше как пламъкът ще проникне през челото й. За да влезе в главата й. Вътре. Точно там.

Веднага.

Въпреки ужасната агония, макар че едва си поемаше дъх, тя си повтаряше мислено: Бони, Бони, чуй ме.

Никакъв отговор.

Бони, Мат е на поляната в гората в Олд Уд. Може да кърви или да му трябва друга помощ. Потърси го. Намери го. В моята кола.

Не се тревожи за мен. За мен вече е прекалено късно. Намери Мат.

И това е всичко, което мога да кажа, уморено си помисли Елена. Оставаше й само смътното, натъжаващо интуитивно усещане, че Бони няма да успее да я чуе. Дробовете й щяха да се пръснат. Ужасен начин да се умре. Трябваше да може поне още веднъж да си поеме дъх, макар че после вече нямаше да може да диша…

Върви по дяволите, Деймън, каза си тя, след което концентрира всичките си мисли, цялото си съзнание само върху спомените си със Стефан. Върху чувството, че сега Стефан я държи в прегръдките си, а той й се усмихва и нежно я докосва.

Благоприличието, което той някак си успяваше да поддържа неопетнено…

Стефан… обичам те…

Винаги ще те обичам…

Обичам те…

Обичам…