Свечеряване

9

Когато Мат, Мередит и Бони потеглиха, Стефан остана с Елена, вече благоприлично облечена от Бони в своята „Нощна рокля“. Тъмнината отвън бе като балсам за възпалените му очи — не от дневната светлина, а от съобщаването на тъжните новини на най-добрите й приятели. Ала по-лошо от смъдящите очи беше силното усещане за глад на вампир, който дълго не се е хранил. Но скоро щеше да разреши проблема, каза си той. След като Елена заспи, ще се промъкне в гората и ще намери някой белоопашат елен. Никой не можеше да преследва плячката като вампира; никой не можеше да се сравнява със Стефан в лова. И дори и да бяха нужни няколко елена, за да утолят изгарящия го отвътре глад, никой от тях нямаше да пострада смъртоносно.

Но Елена имаше други планове. Не й се спеше и непрекъснато искаше да е с него. Веднага щом шумовете от колата на посетителите им заглъхнаха, тя стори това, което винаги правеше. Понесе се из стаята към него и вдигна лице със затворени очи и леко отворени устни. После зачака.

Стефан отиде до един от прозорците с вдигната щора, спусна я като защита срещу нежеланите любопитни очи на гарваните и се върна. Елена не бе променила позата си и го чакаше с леко поруменели страни и затворени очи. Понякога Стефан си мислеше, че би чакала така вечно, ако искаше целувка.

— Аз наистина се възползвам от теб, любов моя — промълви той и въздъхна. Наведе се и я целуна леко и целомъдрено.

Елена издаде звук на разочарование, който прозвуча точно като мъркането на котенце с нотка на любопитство. Потърка с нос брадичката му.

— Любима. — Стефан погали косата й. — Бони е успяла да разреше всички сплъстени кичури, без да те оскубе? — попита и в същото време се наведе, неспособен да устои на топлината й. Горната част на челюстта му изтръпна от смътна болка, която се усилваше.

Елена отново потърка нос в брадичката му, този път настоятелно. Той я целуна като леко удължи целувката. Разумът му твърдеше, че тя всъщност е голямо момиче. Беше по-възрастна и с повече опит, отколкото беше преди девет месеца, когато двамата се отдадоха на първата си страстна целувка. Ала при все това се измъчваше от вина и не спираше да се тревожи дали тя действително осъзнава какво върши.

Този път мъркането й бе на раздразнено котенце. Вече бе изгубила търпение. Изведнъж се отпусна с цялата си тежест върху него, принуждавайки го да поеме в прегръдките си топлата и чувствена женственост, която му се предлагаше, като в същото време нейното Моля те! отекна ясно като звънтенето на кристална чаша.

Това бе една от първите думи, които се бе научила да му предава с мислите си, след като се бе събудила безмълвна и безтегловна. И ангел или не, тя знаеше точно какво му причинява с това.

Моля те!

— О, любима — простена той. — Малка прекрасна любима…

Моля те!

Стефан я целуна.

Настъпи продължителна тишина, в която бесните удари на сърцето му отекваха като камбанен звън. Елена, неговата Елена, която веднъж бе пожертвала живота си заради него, беше топла и блажено отпусната в обятията му. Тя бе единствено негова и двамата винаги си бяха принадлежали. Искаше този миг да спре и никога да не се променя. Дори бързо засилващата се болка в горната част на челюстта му бе сладка и желана. Болката се превърна в удоволствие, когато усети топлите устни на Елена под своите, устни, които потръпваха в леки целувки, дразнеха и предизвикваха.

Понякога си мислеше, че тя е по-будна, когато беше полузаспала, както в момента. Винаги тя беше подбудителят, но той я следваше безпомощно, винаги когато тя пожелаеше. Единственият път, когато й отказа, беше когато прекъсна по средата една целувка. Тогава тя спря да му говори с мислите си. Отлетя в ъгъла, където се сгуши сред праха и паяжините… и заплака. Каквото и да правеше, не можа да я успокои, макар че коленичи върху твърдия дървен под и я моли и приласкава, почти се разплака с нея, но напразно… докато не я взе в прегръдките си.

Обеща си, че никога повече няма да прави подобна грешка. Но при все това вината го глождеше, макар че ставаше все по-далечна, по-смущаваща, когато Елена внезапно впи още по-страстно устните си в неговите. Светът се завъртя в бясна вихрушка и той заотстъпва заднешком, докато не се намериха седнали върху леглото. Главата му се замая. Единствената ясна мисъл беше, че Елена е отново с него, седнала в скута му, толкова развълнувана, толкова жива, докато накрая в него не избухна нещо като копринено мека експлозия и повече нямаше нужда да бъде подтикван.

Знаеше, че тя се наслаждава на мъчително-сладката болка в горната част на челюстта му не по-малко от него.

Вече нямаше време за разум или мисъл. Елена се топеше в прегръдките му, косата й галеше пръстите му с копринената си мекота. В съзнанието си двамата вече се бяха слели. Болката в кучешките му зъби най-сетне бе постигнала неизбежния резултат — те се удължиха и изостриха; докосването им до долната устна на Елена предизвика ярък пламък от болезнена наслада, която едва не го накара да простене.

И тогава Елена направи нещо, което не бе правила никога досега. Нежно и внимателно тя пое единия кучешки зъб на Стефан между устните си. След това леко, но целенасочено го задържа.

Целият свят се завъртя около Стефан.

Само заради огромната му любов към нея и единението на умовете им, той не впи зъбите си в устните й и не ги прониза докрай. Древните нужди на вампира, които никога не можеха да бъдат укротени, крещяха да направи точно това.

Но той я обичаше и двамата бяха едно цяло — освен това не бе в състояние да помръдне дори на милиметър. Беше замръзнал от удоволствие. Зъбите му никога не се бяха удължавали толкова много, нито са били толкова остри. Без да направи каквото и да било, острият като бръснач ръб на единия се вряза в долната устна на Елена. Кръвта потече бавно в гърлото му. Кръвта на Елена, която се бе променила, след като се завърна от света на духовете. Някога беше прекрасна, пълна с младежка виталност и есенцията на живота, туптящ във вените й.

Сега… беше просто неописуема. Никога досега не бе вкусвал кръвта на завърнал се дух. Тя бе наситена със Сила, която бе различна от човешката кръв, както бе различна човешката от животинската.

За един вампир кръвта, стичаща се в гърлото му бе удоволствие, толкова остро и всепоглъщащо, каквото нито един човек не би могъл да си представи или да изпита.

Сърцето на Стефан сякаш щеше да изхвръкне от гърдите му.

Елена подразни нежно зъба, който бе уловила между устните си.

Той усещаше задоволството й, когато леката повърхностна болка се превърна в удоволствие, защото тя беше свързана с него и защото беше едно от най-редките човешки същества: такова, което изпитваше истинско удоволствие да храни с кръвта си вампир, обичаше да усеща задоволство, което му доставя, нуждата му от нея. Тя бе неповторима.

По гърба му преминаха сладостни тръпки. Кръвта на Елена продължаваше да кара света да се върти.

Тя пусна зъба му и облиза долната си устна. Сетне отметна глава назад и откри врата си.

Откритата шия бе твърде голямо предизвикателство, на което дори той не можеше да устои. Познаваше линиите на вените на Елена също толкова добре колкото и лицето й. И все пак…

Добре. Всичко е наред… подканваше го телепатично Елена.

Той впи двата си кучешки зъба в една малка вена. Те вече бяха толкова остри, че Елена, която вече бе свикнала с подобни змиевидни ухапвания, почти не усети болка. Аз за него това най-после бе пълноценно хранене, когато неописуемата сладост на новата кръв на Елена изпълни устата му, а блаженството да дарява извиси Елена до тръпнещ екстаз.

Винаги съществуваше опасност да вземе твърде много или да не й даде достатъчно от собствената си кръв, за да я предпази да не умре. Не че той се нуждаеше от много кръв, но с вампирите винаги съществуваше тази опасност при обменянето на кръв. Ала накрая мрачните мисли отстъпиха пред радостта и задоволството, обзело и двамата.

Мат затърси ключовете си, когато той, Бони и Мередит се настаниха на широката предна седалка на очуканата му кола. Беше го срам да паркира до поршето на Стефан. Тапицерията на задната седалка беше цялата на парцали и се залепваше към задните части на всеки, имал неблагоразумието да седне там, а Бони лесно се побираше на подвижната седалка между шофьора и Мередит, снабдена също с предпазен колан. Мат не я изпускаше от поглед, защото когато бе развълнувана, тя забравяше да си слага колана. Обратният път през Олд Уд беше тесен, с твърде много завои и не биваше да се рискува, дори и да бяха единствените пътници.

Повече никаква смърт, помисли си Мат, докато потегляше от пансиона. Както и без чудодейни спасявания. Беше се нагледал на достатъчно свръхестествено, за да му стигне за остатъка от живота му. Също като Бони; искаше нещата да се върнат отново в нормалното си русло и да продължи да живея по добрия стар обикновен начин.

Без Елена, нашепна му подигравателен глас в главата му. И ще се откажеш без битка?

Хей, не бих могъл да победя Стефан в никаква битка, дори и двамата да сме с вързани ръце и торби върху главите. Забрави. С това е свършено, а и тя ме целуна. Сега вече ми е приятел.

Ала продължаваше да усеща топлите устни на Елена върху своите след вчерашната целувка — едно леко докосване, за което тя не знаеше, че не е съвсем социално приемливо между двама души, които са само приятели. Усещаше тази топлина и полюшващото се, танцуващо във въздуха стройно и гъвкаво тяло.

По дяволите, тя се бе завърнала съвършена — поне физически, помисли си младежът.

Жалостивият глас на Бони прекъсна приятните мисли.

— И то тъкмо, когато вече си мислех, че всичко ще е наред — хленчеше тя, почти през сълзи. — Тъкмо, когато си мислех, че в крайна сметка всичко ще се нареди. Че ще бъде както преди.

— Трудно е, зная — отвърна нежно Мередит. — Ще трябва да свикнем с мисълта, че ще я изгубим. Но не можем да бъдем егоисти.

— Аз мога — заяви безцеремонно приятелката й.

Аз също, прошепна вътрешният глас на Мат. Поне в мислите си, които никой не може да прочете и да разбере за егоизма ми. Добрият стар Мат, Мат нямаше да има нищо против — какъв свестен и добър младеж е Мат. Е, точно сега добрият стар златен Мат имаше против. Но тя избра друг и какво бих могъл да сторя? Да я отвлека? Да я държа заключена? Да се опитам да я покоря насила?

Мисълта му подейства като кофа с ледена вода и Мат тутакси се окопити и насочи вниманието си към пътя. Някак си вече бе взел машинално няколко остри завоя по разбития тесен път, който пресичаше Олд Уд.

— Предполагаше се, че ще отидем заедно в колежа — не спираше да се жалва Бони. — А след като го завършим да се върнем във Фелс Чърч. У дома. Всичко беше планирано още от детската градина. И сега, когато Елена отново е човешко същество си помислих, че това означава, че всичко отново ще стане постарому. Но вече никога няма да бъде същото, нали? — завърши тя и преглътна. — Нали! — Последното всъщност не беше въпрос.

Мат и Мередит се спогледаха, изненадани от силата на болката й и остротата на съжалението й, безпомощни да я утешат. Бони се бе обгърнала с ръце и се дръпна рязко, когато Мередит понечи да я докосне.

Просто Бони… малко преиграва, каза си Мат, но вродената му честност се надигна.

— Предполагам — заговори бавно, — че всички си мислехме точно това, когато тя се върна. — Когато танцувахме из гората като обезумели, додаде наум. — Предполагам смятахме, че те някак си ще се установят да живеят тихо и кротко близо до Фелс Чърч и нещата ще си бъдат както преди. Преди Стефан…

Мередит поклати глава, втренчена в далечината през предното стъкло.

— Не е Стефан.

Мат осъзна какво искаше да каже тя. Стефан бе дошъл във Фелс Чърч, за да се присъедини към човешкото общество, а не да отведе човешко момиче към неизвестността.

— Права си — кимна Мат. — И аз тъкмо си мислех същото. Тя и Стефан навярно щяха да измислят някакъв начин да живеят тук, без да привличат внимание. Или поне да останат близо до нас. Деймън е. Той дойде, за да отведе Елена против волята й и това промени всичко.

— А сега Стефан и Елена ще заминат. А когато заминат, никога няма да се върнат — проплака Бони. — Защо? Защо Деймън започна всичко това?

— Веднъж Стефан ми каза, че той обича да променя нещата просто от скука. Този път навярно е заради омразата му към Стефан — обади се Мередит. — Искам поне веднъж той просто да ни остави на мира.

— И какво значение има? — Сега вече Бони плачеше с глас. — Е, вината е на Деймън. Не ми пука чия е. Това, което не разбирам, е защо нещата трябва да се променят?

— „Никога не можеш да прекосиш два пъти една и съща река“5. Или дори веднъж, ако си силен вампир — рече Мередит иронично. Никой не се засмя. — Може би задаваме неправилния въпрос — продължи много нежно. — Може би Елена е тази, която би могла да ти каже защо нещата трябва да се променят, ако си спомни какво й се е случило… в Другото място.

— Нямах предвид, че те трябва да се променят…

— Но те са се променили — рече Мередит още по-нежно и тъжно. — Не виждаш ли? Няма нищо свръхестествено, просто такъв е животът. Всеки трябва да порасне…

— Зная! Мат е спечелил стипендия като футболист, а ти ще отидеш в колежа и после ще се омъжиш! И вероятно ще имаш един куп бебета! — По тона, с който го изрече Бони, сякаш ставаше дума за нещо неприлично — А аз за вечни времена ще си остана в подготвителния колеж. Вие и двамата ще пораснете и ще забравите за Елена, Стефан… и мен — завърши тя с отпаднал глас.

— Хей. — Мат винаги бе особено състрадателен към ранените и пренебрегнатите. Дори и в момента, когато Елена владееше мислите му — и той се питаше дали някога ще се отърси от усещането за онази целувка — бе привлечен към Бони, която изглеждаше толкова малка и крехка. — За какво говориш? След колежа ще се върна да живея тук. И навярно ще умра точно тук, във Фелс Чърч. И ще мисля за теб, искам да кажа, ако искаш.

Потупа Бони по ръката, а тя не се отдръпна от докосването му, както преди малко, когато Мередит се опита да я утеши. Наведе се към него и опря глава на рамото му. Когато тя потръпна, той я прегърна леко, без дори да се замисли.

— Не ми е студено — промърмори Бони, но не се опита да се освободи от ръката му. — Вечерта е топла. Просто… не ми харесва, когато говориш неща като: „Навярно ще умра точно…“ — внимавай!

— Мат, погледни навън!

— Леле! — Той натисна спирачките и завъртя с две ръце волана, докато Бони се наведе, а Мередит се хвана за дръжката на вратата. Заместничката на първата очукана кола на Мат бе също толкова раздрънкана таратайка, която нямаше въздушни възглавници. Тя представляваше сбор от частите на стари коли взети от моргата, сглобени в някакво „чудо“ на техниката.

— Дръжте се! — изкрещя младежът, докато колата поднасяше, а гумите свистяха. После всички бяха запратени настрани, когато задницата на колата хлътна в канавката край пътя, а предницата се удари с трясък в едно дърво.

Когато всичко спря да се движи, Мат пое дълбоко дъх и пръстите му отпуснаха волана. Извърна се към момичетата и застина. Намери пипнешком малката лампа и я включи. Това, което видя, смрази кръвта му.

Бони, както винаги в моменти на най-голяма беда, се бе обърнала към Мередит. Лежеше, заровила глава в скута на приятелката си, а ръцете й бяха вкопчени в ризата й. Самата Мередит се бе изпънала и навела колкото бе възможно по-назад, а протегнатите й крака се притискаха в пода под таблото на колата; тялото й бе извито назад в седалката, с отметната глава, а ръцете й стискаха здраво Бони.

През отворения прозорец — като обрасло със зелени листа копие или ужасяваща ръка на някакъв зловещ земен гигант — се бе проврял клон на дърво. Достигаше до извития врат на Мередит, а долните по-малки клони затискаха дребното тяло на Бони. Ако предпазният колан на Бони не й бе позволил да се извърти, ако не се бе хвърлила надолу, ако Мередит не я бе задържала…

Самият Мат се взираше право в разцепения, но остър край на копието. Ако неговият колан не го бе предпазил да се наклони натам…

Младежът чуваше собственото си тежко дишане. Миризмата на зеленина бе задушаваща в тясната кола. Дори подушваше мириса на дървесна смола, разнасяща се от по-малките клони, които се бяха прекършили и сълзяха.

Много бавно Мередит се протегна, за да счупи един от клоните, който бе насочен като стрела към гърлото й. Но не можа. Мат протегна изтръпналите си пръсти, за да опита той. Но въпреки че дървото не бе много по-дебело от пръста му, беше кораво и дори не се изви.

Сякаш е било закалено с огън, помисли си замаяно момчето. Но това е абсурдно. Дървото е живо, усещам отчупените парченца.

— Ох!

— Мога ли вече да се изправя? — Гласът на Бони прозвуча приглушено в крака на Мередит. — Моля те. Преди да ме е сграбчило. Иска да го направи.

Мат я погледна слисано, сетне почеса бузата си о разцепения край на големия клон.

— Няма да те сграбчи. — Но стомахът му се сви, докато се опитваше да напипа закопчалката на предпазния колан. Защо Бони си бе помислила същото като него, че това нещо прилича на огромна, изкривена, космата ръка? Та тя дори не го бе видяла!

— Знаеш, че иска — прошепна Бони. Досегашно леко треперене бе обхванало цялото й тяло. Тя се протегна назад, за да разкопчае колана си.

— Мат, трябва някак си да се измъкнем — обади се Мередит. Тя успяваше да поддържа извитата си назад поза, но Мат чуваше, че дишането й става все по-тежко. — Трябва да се плъзнем към теб. Това нещо се опитва да се увие около гърлото ми.

— Това е невъзможно… — Но той също го виждаше. Току-що разцепения връх на едно по-малко клонче бе помръднало почти незабележимо и острия край се притискаше към гърлото на Мередит.

— Усещаш го по този начин, защото просто никой не може да остане така извит назад за дълго — рече Мат, знаейки, че дрънка глупости. — В жабката има фенерче…

— Жабката е напълно блокирана от клоните. Бони, можеш ли да се протегнеш и да разкопчееш колана ми?

— Ще опитам. — Бони се плъзна напред, без да вдига глава и затърси закопчалката на колана.

На Мат му се стори, че уханните, обрасли с гъсти бодли вечно зелени клони я поглъщат. Засмукват я в иглите си.

— Сдобили сме се с цяло шибано коледно дърво — изруга той. Извърна се и погледна през стъклото на прозореца до него. Направи с ръцете си фуния, за да вижда по-добре и облегна чело на изненадващо студеното стъкло.

Нещо го докосна по тила. Той подскочи и замръзна. Не беше нито топло, нито студено и приличаше на женски нокът.

— По дяволите, Мередит…

— Мат…

Мат се ядоса на себе си, задето бе подскочил. Но докосването беше толкова… драскащо.

— Мередит? — Той бавно отмести глава и погледна в отражението на тъмния прозорец. Мередит не го докосваше.

— Не… мърдай… наляво, Мат. Там има дълго и много остро парче. — Гласът й, обикновено хладен и леко отчужден, често го караше да си представя онези снимки в календарите, на които се виждат сини езера, заобиколени от сняг. Но сега звучеше задавено и напрегнато.

— Мередит! — обади се Бони, преди Мат да заговори. Гласът й сякаш идваше изпод пухена завивка.

— Всичко е наред. Трябва само да… дръж се — каза Мередит. — Не се тревожи. Няма да те пусна.

Мат усети остро убождане от разцепените краища. Нещо го докосна съвсем леко от едната страна на врата.

— Бони, престани! Дърпаш дървото! Дърпаш го върху Мередит и мен!

— Мат, млъкни!

Младежът се подчини. Сърцето му блъскаше бясно в гърдите. Последното, което усети, бе сякаш нещо се протягаше зад него. Но това е глупаво, помисли си, защото ако Бони наистина мърда дървото, аз мога поне да го задържа неподвижно.

Протегна се зад гърба си и се извъртя леко, за да може да вижда отражението си в прозореца. Ръката му се сключи около дебел израстък, покрит с кора и трески.

Не си спомням да съм видял подобен израстък, когато клонът бе насочен към гърлото ми…

— Стигнах го! — разнесе се приглушен глас и се чу изщракване, когато коланът се освободи. След това, вече по-треперещо гласът продължи: — Мередит? В гърба ми са се забили игли.

— Добре, Бони. Мередит. — Мередит говореше с видимо усилие, но с огромно търпение, по начина, по който всички разговаряха с Елена. — Мат, сега трябва да отвориш вратата си.

— Не са само игли — промълви Бони с глас, изпълнен с ужас. — Това са малки клони. Приличат на бодлива тел. Аз съм… пронизана като…

— Мат! Трябва да отвориш вратата си…

— Не мога.

Тишина.

— Мат?

Мат се бе изпънал и натискаше с краката си. И двете му ръце бяха обхванали дървесния израстък с грапавата кора. Буташе с все сила.

— Мат! — Мередит почти крещеше. — Това нещо прерязва гърлото ми!

— Не мога да отворя вратата! От другата страна също има дърво!

— Как може там да има дърво? Та там е пътят!

— Как може да влезе дърво тук?

Отново последва тишина. Мат усещаше треските — отломки от счупения клон — да се впиват надълбоко в тила му. Ако не помръднеше скоро, после няма да може да го стори никога.