Свечеряване

12

Спомни си всичко: тесните пътеки и малките прозорци и мухлясалата миризма от старите книги. Преди около петдесет години беше в Белгия и с изненада откри една книга на английски език по този въпрос. Беше чудно, че все още съществува, ала ето че бе пред него: с протърканата си ръждивокафява корица, върху която не се виждаше никакъв надпис, ако въобще е имало написано нещо. Вътре липсваха страници, така че никой нямаше да узнае името на автора или заглавието, ако изобщо са били отпечатани. Всяка „рецепта“ вътре — рецепта, заклинание или магия — съдържаха забранено познание.

Деймън без усилие си припомни най-лесното заклинание:

Тези малахи със сигурност правеха пакости в горите, а според древните легенди сега беше месецът на „лятното слънцестоене“. Деймън не искаше да оставя Бони и със сигурност не искаше Елена да види какво смята да направи. Като продължаваше да поддържа главата на Бони над топлата порозовяла вода, той разтвори ризата си. В ножницата, привързана към колана му имаше остър кинжал. Извади го и с ловко движение се сряза в основата на гърлото.

Бликна кръв. Проблемът беше как да я накара да пие. Пъхна кинжала в ножницата, повдигна я от водата и се опита да допре устните й до прореза.

Не, това беше глупаво, помисли си той с непривична самокритичност. Тя отново ще изстине, а ти не можеш да я накараш да преглътне. Пусна Бони обратно във водата и се замисли. След това извади отново кинжала и направи друг прорез: този път върху китката на ръката си. Проследи вената, докато кръвта не само започна да капе, а да тече. Сетне притисна срязаната си китка към устните на момичето, като нагласи главата й под подходящ ъгъл. Устните й бяха полуотворени и тъмночервената кръв се стичаше в красива струйка. От време на време тя преглъщаше. Явно искрата живот не бе съвсем угаснала в нея.

Беше все едно да храниш малко птиченце, помисли си Деймън, изпълнен с огромно задоволство от спомена, от находчивостта си и… от самия себе си.

Лицето му се озари от усмивка.

Сега оставаше само да се получи.

Деймън промени съвсем леко позата си, за да се настани по-удобно и отново пусна топлата вода, докато в същото време продължаваше да придържа Бони и да я храни — ефикасно и елегантно. Беше забавно. По някакъв начин удовлетворяваше склонността му към странни и абсурдни неща. Ето че в момента един вампир не пиеше кръвта на човешко същество, а се опиташе да го спаси, като го хранеше с вампирската си кръв.

Дори нещо повече от това. Бе спазил всички човешки традиции и обичаи, като се бе опитал да съблече Бони, без да накърни невинността й на девственица. А това беше вълнуващо. Разбира се, бе видял тялото й, нямаше как да се избегне това. Но наистина бе много по-възбуждащо, когато се опитваше да спазва благоприличие. Не го бе правил никога досега.

Може би затова Стефан жънеше такива успехи. Не, Стефан сега имаше Елена, която бе човешко същество, вампир и невидим дух, а сега изглежда беше жив ангел, ако изобщо подобно нещо съществуваше. Сама по себе си Елена бе достатъчно вълнуваща и забавна. При все това в последните няколко минути не бе мислил за нея. Дори можеше да се каже, че бе забравил за нея.

Може би трябваше да я извика, да я доведе тук и да й обясни какво прави, за да няма причини да му разбива черепа. Навярно щеше да е по-добре, ако и тя присъства.

Деймън внезапно осъзна, че не усеща аурата на Елена в стаята на Стефан. Но преди да отиде да провери, се чу трясък, последван от трополене на стъпки, после още един трясък, този път по-близо. И тогава вратата на банята се разтвори с ритник от Смъртния Дразнещ Досадник…

Мат пристъпи заплашително, нещо се заплете около краката му и той погледна надолу, за да ги освободи. Загорелите му страни внезапно се обляха в ярка руменина. Държеше малкия розов сутиен на Бони. Пусна го сякаш го бе ухапал, после отново го вдигна и се завъртя на пети. Едва не се блъсна в Стефан, който тъкмо влизаше. Деймън наблюдаваше развеселено сценката.

— Как се убиват те, Стефан? Само с кол ли? Ще го държиш ли, докато… Кръв! Той й дава да пие кръв! — Мат приличаше на обезумял и сякаш всеки миг щеше да се нахвърли върху Деймън. Лоша идея, помисли си Деймън.

Мат го погледна. „Изправя се срещу чудовище — още по-развеселено си помисли Деймън.“

— Пусни… я… веднага. — Младежът говореше бавно явно, за да придаде повече застрашителност на думите си, ала на Деймън му приличаше по-скоро на бавноразвиващ се.

Малоумен Елементарен Тип, Деймън продължи да измисля описания за Мат. Но това правеше…

— МЕТ — рече на глас и поклати леко глава. Може би така най-накрая ще успее да го запомни за в бъдеще.

— Мет? Ти ме наричаш…? Господи, Стефан, моля те помогни ми да го убия! Той е убил Бони! — Думите излязоха на един дъх от устата му. Жалко, помисли си Деймън, значи все пак можеше да говори и последният му акроним отиваше по дяволите.

Стефан беше изненадващо спокоен. Дръпна Мат зад гърба си и му каза с тон, който не беше предложение, а по-скоро заповед:

— Върви и седни при Елена и Мередит. — После се обърна към брат си. — Ти не се хранеше от нея — рече и това не беше въпрос.

— Да смуча отрова? Не си падам по това, малки братко.

Ъгълчетата на устните на Стефан потрепнаха. Не каза нищо, а само погледна към Деймън с очи, които… разбираха. Деймън настръхна.

— Казах истината!

— Да не би да ти става навик?

Деймън понечи да освободи Бони. Реши, че ако я изтърве в окървавената вода, това ще бъде чудесен предлог да се махне от тази дупка, но…

Но. Тя беше неговото малко птиченце. Вече бе погълнала достатъчно от кръвта му и още малко щеше да я промени завинаги. А ако кръвта, която й бе дал не е била достатъчно, значи по начало не е била подходящ лек. Освен това вълшебникът вече беше тук.

Затвори прореза на ръката си, за да спре да кърви и понечи да заговори…

Вратата отново се разтвори с трясък.

Този път беше Мередит и държеше сутиена на Бони. И Стефан и Деймън се свиха уплашено. Мередит е доста страшна персона, помисли си Деймън. Но поне, за разлика от Мет, се спря да огледа купчината дрехи на пода.

— Как е тя? — попита Мередит, което Мет не бе направил.

— Ще се оправи — отвърна Стефан и Деймън се изненада от чувството на… не облекчение, разбира се, а от гордост за добре свършена работа. Освен това може би сега Стефан нямаше да го пребие до смърт.

Мередит пое дълбоко дъх и затвори за миг уплашените си очи. Когато го направи, цялото й лице се отпусна и сякаш се обля в мека светлина. Може би се молеше. Бяха минали векове, откакто Деймън се бе молил, а и никога не бе отговорено на нито една негова молитва.

Момичето отвори очи, все едно се отърси от нещо и отново доби застрашителен вид. Побутна дрехите на пода и изрече бавно и натъртено:

— Ако другата част на бельото, която е в комплект с тази, не е на Бони, някой ще си изпати.

Размаха сутиена сякаш бе знаме.

Стефан изглеждаше объркан. Как може да не разбира незададения, но важен въпрос за липсващото бельо, чудеше се Деймън. Как може някой да е толкова… толкова ненаблюдателен глупак? Елена никога ли не бе носила… Деймън стоеше като замръзнал, твърде погълнат от образите на вътрешния си свят, за да помръдне. После заговори. Имаше отговор на гатанката на Мередит.

— Искаш ли да дойдеш да провериш? — попита, като извърна целомъдрено глава.

— Да, искам.

Той остана с гръб към нея, докато тя приближи към ваната, бръкна в розовата вода и леко повдигна кърпата. Деймън чу въздишката й на облекчение.

— По устата ти има кръв — отбеляза тя като се обърна. — Очите й бяха по-тъмни от всякога.

Деймън се изненада. Не бе възможно да е ухапал червенокоската по навик, а след това да е забравил, нали? В следващия миг се досети за причината.

— Опитал си се да изсмучеш отровата, нали? — попита Стефан, като му подхвърли бялата кърпа за лице. Деймън избърса тази част от устата си, която гледаше Мередит, и върху кърпата се появи червено петно. Нищо чудно, че имаше чувството, че устата му гори. Тази отрова трябва да беше доста гадна, макар че явно не въздействаше на вампирите така, както на хората.

— Има кръв и на гърлото ти — изтъкна Мередит.

— Неуспешен експеримент — рече Деймън и сви рамене.

— И си срязал китката си. При това доста дълбоко.

— За човек може би. Пресконференцията свърши ли?

Мередит се укроти. Изражението на лицето й бе достатъчно красноречиво и той вътрешно се усмихна. Екстра! Екстра! СТРАШНАТА МЕРЕДИТ!

ПОБЕДЕНА. Познаваше добре израженията на онези, които си бяха счупили зъбите в костеливия орех, наречен Деймън.

Мередит се изправи.

— Има ли нещо, което да му дам, за да спре кървенето на устата му? Може би нещо за пиене?

Стефан изглеждаше сломен. Проблемът на Стефан — е, един от многото проблеми на Стефан — беше, че той смяташе храненето за грях. Дори и говоренето за това.

Може би така беше по-вълнуващо. Хората имаха навика да смятат, че всичко, което си мислят, е грях. Дори вампирите го правеха. Деймън беше затруднен и раздразнен. Какво да кажеш, когато всичко, което правиш, се смята за грях? Деймън се почувства отхвърлен.

Обърната с гръб, Мередит не изглеждаше толкова плашеща. Деймън реши да рискува да отговори на въпроса какво би могъл да пие.

— Ти, скъпа… ти, скъпа.

— Май станаха много „скъпи“ — заяви загадъчно Мередит и преди Деймън да осъзнае, че тя говори за граматичните правила, а не за личния му живот, вече бе излязла. Заедно със сутиена.

Сега Деймън и Стефан останаха сами. Стефан приближи с една крачка, без да гледа към ваната. Пропускаш много, глупако, помисли си Деймън. Това бе думата, която търсеше преди малко. Глупак.

— Направил си много за нея — рече Стефан. Изглежда му бе също толкова трудно да погледне към брат си, както и към ваната. Това му оставаше малко свобода на действие. Реши да се втренчи в стената.

— Ти ми каза, че ще ме набиеш, ако не го направя. А никога не съм си падал по боя. — Озари брат си с ослепителната си усмивка, която се задържа на устните му, докато Стефан не започна да се извръща, за да го погледне. Тогава тутакси се стопи.

— Ти далеч надмина обикновения дълг.

— С теб, малки братко, човек никога не знае къде свършва дълга. Кажи ми, как изглежда безкрайността?

Стефан изпусна дълбока въздишка.

— Поне не си от онези грубияни, които тероризират останалите само когато са по-силни.

— Това да не е покана „да излезем навън“, както се казва?

— Не, правя ти комплимент, че си спасил живота на Бони.

— Не знаех, че имам избор. Между другото, как успя да излекуваш Мередит и… и… как изобщо се справи?

— Елена ги целуна. Не си ли разбрал, че е излязла? Тъкмо бяхме пред пансиона, когато тя изтича надолу по стълбите, вдъхна в устата им и ги излекува. От това, което наблюдавам, тя много бавно се превръща от дух в човек. Предполагам, че ще са нужни още няколко дни, съдейки по прогреса й, откакто се е събудила.

— Поне говори. Не много, но не можеш да искаш всичко. — Деймън си спомни гледката от поршето, когато Елена подскачаше като балон във въздуха. — Тази червенокоска не е казала нито дума — додаде недоволно, сетне сви рамене. — Все едно.

— Защо, Деймън? Защо просто не си признаеш, че те е грижа за нея, при това достатъчно, за да я спасиш — при това без дори да се опиташ да се възползваш от нея? Знаеше, че тя не може да си позволи да губи повече кръв…

— Беше експеримент — даде си труд да обясни Деймън. И вече бе приключил. Бони щеше да се събуди или да заспи, да живее или да умре в ръцете на Стефан — не в неговите. Той беше мокър, чувстваше се некомфортно, гладен и ядосан. Устата го болеше. — Поеми главата й сега — рече кратко. — Тръгвам си. Ти и Елена и… Мет можете да довършите…

— Казва се Мат, Деймън. Не е толкова трудно да се запомни.

— Така е, когато не се интересуваш от някого. В околността има твърде много хубави дами, така че той ще е последният ми избор за гризкане.

Стефан удари гневно по стената. Юмрукът му разтроши старата мазилка.

— По дяволите, Деймън, хората не са само това.

— Това е всичко, което искам от тях.

— Ти не искаш, а направо си вземаш. В това е проблемът.

— Беше просто евфемизъм. Това е всичко, което възнамерявам да взема от тях. Със сигурност всичко, което ме интересува. Не се опитвай да се накараш да повярваш, че има нещо повече. Няма смисъл да търсиш под вола теле.

Юмрукът на Стефан се стрелна. Беше левият, а Деймън поддържаше главата на Бони от тази страна, така че не можа да се наведе грациозно и да го избегне, както би направил при друг случай. Момичето беше в безсъзнание; ако я бе изтървал, водата можеше да нахлуе в дробовете и тя да умре за секунди.

Кой можеше да е сигурен с тези хора, особено, когато са отровени?

Вместо това концентрира цялото си умение, за да закрие дясната страна от брадата си. Реши, че би могъл да понесе удара, дори от Новия Подобрен Стефан, без да изпусне момичето — дори и брат му да му счупи челюстта.

Юмрукът на Стефан се спря на милиметри от лицето на Деймън.

Двамата братя застинаха на разстояние около метър, вперили погледи един в друг.

Стефан пое дълбоко дъх и се отдръпна.

— Сега ще признаеш ли?

Деймън беше искрено озадачен.

— Да призная какво?

— Че те е грижа за някои от тях. Достатъчно, за да понесеш удар, но не и да изпуснеш Бони във водата.

Деймън се втренчи в него, сетне избухна в гръмогласен смях. Не можеше да се спре.

Стефан на свой ред го загледа изумен. После затвори очи и се извърна. По лицето му бе изписана болка.

Деймън все още се давеше в кикот.

— И ти си по-омисли, че ме е гр–ижа за тази малка… ха–ха…

— Защо го направи тогава? — попита Стефан уморено.

— При–и–щяя–вка. Ка–а–з–аах ти. Просто при–и–щяя–вка… — Деймън се срина на пода, отмалял от липса на храна и твърде много емоции.

Главата на Бони потъна под водата.

Двамата вампири се хвърлиха начаса във водата и си удариха главите, когато се сблъскаха в средата на ваната. Паднаха за кратко назад, замаяни.

Деймън вече не се смееше. Всъщност се бореше като тигър, за да измъкне момичето от водата. Стефан също не оставаше по-назад, тласкан от новите си, изострени рефлекси. За секунда изглеждаше, че той ще спечели. Но, както Деймън си бе мислил около час по-рано — на нито един от двамата не му хрумна да обединят усилията си, за да измъкнат Бони. Всеки се опитваше да го направи сам и в опитите си само си пречеха взаимно.

— Махни се от пътя ми, малкия — озъби се Деймън, почти съскайки от злоба.

— Ти не даваш и пукната пара за нея. Ти се махни от пътя ми…

В този миг последва нещо като гейзер и Бони изплува сама от ваната. Изплю водата от пълната си уста и извика:

— Какво става? — с интонация, която би разтопила и сърце от камък.

Което и стана. Като видя измокрената си малка птичка, която инстинктивно се бе вкопчила в кърпата, с полепналата по главата й коса и големи кафяви очи, които примигваха на парцали, нещо изригна в гърдите на Деймън. Стефан хукна към вратата, за да съобщи добрата новина на останалите. За миг в банята останаха само двамата: Деймън и Бони.

— Има ужасен вкус — проплака момичето и изплю още вода.

— Зная — промълви той, втренчен в нея. Новото усещане нарастваше вътре в душата му, докато натискът стана твърде голям, за да го издържи. Когато Бони каза: „Ама аз съм жива!“, сменяйки настроението си на сто и осемдесет градуса, а сърцевидното й лице поруменя внезапно от радост, безумната гордост, която изпита Деймън, беше повече от опияняваща. Той сам я бе довел обратно, само на крачка от ледената смърт. Отровеното й тяло бе излекувано от него; неговата кръв бе разтворила и унищожила отровата. Неговата кръв…

И тогава надутото нещо в гърдите му се пръсна.

За Деймън това бе съвсем осезаемо, макар и да не се чу звук от пукване, когато камъкът, в който бе затворена душата му, се разтвори и голямо парче от него се откърти.

Вътре в него зазвуча прекрасна мелодия, той стисна Бони в прегръдките си. Усети мократа кърпа през плътната коприна на ризата си, слабото й тяло. Определено девица, макар вече не и дете, помисли си той замаяно. Притискаше я към гърдите си, сякаш се нуждаеше от кръвта й — сякаш двамата бяха корабокрушенци сред разлените вълни на океана и да я пусне означаваше да я изгуби завинаги.

Вратът го болеше, но още пукнатини се разпростираха по камъка; щеше да експлодира напълно, пускайки навън Деймън, който бе затворен в него — а той бе като пиян от гордост и радост, да, радост, за да го е грижа. Пукнатините се разпростираха във всички посоки, парчета от камъка летяха…

Бони го отблъсна.

Притежаваше изненадваща сила за някой с толкова слабичко тяло. Изтръгна се напълно от ръцете му. Сега изражението й бе драстично променено: по лицето й се четеше само страх и отчаяние… и, да, погнуса.

— Помощ! Някой да ми помогне! — Кафявите й очи бяха огромни, а лицето й — отново бяло като платно.

Стефан мигом се появи в банята. Това, което видя той, както и Мередит, която се шмугна под ръката му от другата стая, или Мат, който се опитваше да надзърне в малката баня, беше следното: Бони се бе вкопчила отчаяно в кърпата, опитвайки се да се покрие с нея, а Деймън бе коленичил до ваната с безизразно лице.

— Моля ви, помогнете ми. Той ме чу да го призовавам — почувствах го — но само наблюдаваше. Стоеше и ни наблюдаваше как умираме. Той иска всички хора да умрат, а нашата кръв да потече по белите стъпала някъде. Моля ви, махнете го от мен!

Значи така. Малката вещица имаше повече умения, отколкото бе смятал. Не беше необичайно, че някой улавяше посланията ти — ти също улавяш неговите — но да идентифицираш източника се изискваше талант. Освен това тя бе чула ехо от някои от мислите му. Тя имаше дарба, неговата птичка… не, не беше неговата птичка, не и след като го гледаше с този поглед, пълен с омраза, доколкото Бони изобщо можеше да изпитва омраза.

Настъпи тишина. Деймън имаше възможност да отхвърли обвиненията, ала защо да си прави труда? Стефан щеше да разбере истината. Може би и Бони.

Едно по едно, по лицата на всички присъстващи се изписа отвращение, сякаш беше някаква заразна болест.

Сега Мередит пристъпи забързано напред и грабна друга кърпа. В другата си ръка държеше чаша с димяща напитка — какао, съдейки по аромата. Не беше достатъчно горещо, за да бъде ефективно оръжие, дори и срещу един уморен вампир.

— Ето — обърна се тя към Бони. — Вече си в безопасност. Стефан е тук. Вземи тази кърпа, просто я наметни около раменете си.

Досега Стефан стоеше безмълвен, наблюдаващ всичко това — не, наблюдаващ брат си. Сега лицето му доби сурово изражение и той изрече само една дума:

— Вън.

Гонеха го като куче. Деймън потърси якето си пипнешком зад гърба си и го намери. Искаше му се също така успешно да възвърне и чувството си за хумор. Лицата около него приличаха на издялани от камък.

Но не толкова твърд камък като този, който отново се издигаше около душата му. Пропукващата се скала се възстанови удивително бързо — дори бе добавен и още един слой, като обвивка от седеф, която обаче не покриваше нищо красиво.

Лицата им не промениха израженията си, когато Деймън се опита да се измъкне от малката баня, пълна с твърде много хора. Някои от тях говореха; Мередит на Бони; Мет — не, Мат — изливаше яростната си омраза… но Деймън не чу думите. Подуши твърде много кръв. Всички имаха малки рани. Индивидуалните им миризми — различни зверове в стадото — го задушаваха. Главата му се въртеше. Трябваше да се махне оттук или щеше да грабне първия попаднал насреща му съд и да го пресуши до капка. Сега вече не беше само замаян; изгаряше от жега, от… жажда.

Да, беше много, много жаден. Беше работил дълго време, без да се нахрани, а наоколо гъмжеше от плячка. Обикаляха около него. Как би могъл да се сдържи да не сграбчи някой от тях? Дали някой щеше да забележи?

Но имаше още един, който той още не бе видял и не искаше да види. Да стане свидетел как красивото, изваяно лице на Елена се сгърчва в същата маска на погнуса, която бе видял върху лицата на останалите, щеше да бъде… неприятно, помисли си той. Старото му безразличие най-после се бе завърнало.

Ала това не можеше да бъде избегнато. Когато Деймън излезе от банята, Елена беше точно пред него, носеше се из въздуха като огромна пеперуда. Погледът му тутакси бе привлечен от онова, което не искаше да види: изражението й.

Лицето на Елена не бе отражение на лицата на останалите. Тя изглеждаше загрижена, разстроена. Ала нямаше и следа от отвращението или омразата, която изразяваха лицата на приятелите й.

Тя дори заговори с този странен мисловен език, който не беше точно телепатия, но който й позволяваше да общува едновременно на две нива.

Деймън. Кажи за малахите. Моля те.

Деймън повдигна вежди. Да каже на тайфа обикновени човеци нещо за себе си? Дали нарочно не говореше подобни абсурди?

Освен това малахите не бяха направили нищо. Те просто бяха отвлекли вниманието му за няколко минути, това беше всичко. Нямаше смисъл да се обвиняват малахите, задето просто бяха усилили за кратко собствените му видения. Запита се дали Елена има някаква представа за съдържанието на малките му фантазии.

Деймън. Виждам. Всичко. Но все пак, моля те…

О, ами може би духовете са свикнали да виждат мръсното бельо на всички. Елена не отговори на това и той остана в неведение, в пълен мрак.

Пълен мрак. Към него бе привикнал, оттам бе дошъл. Всички ще поемат по различните си пътища — хората към топлите си и уютни домове, а той към някое дърво в гората. Елена ще остане със Стефан, разбира се.

Разбира се.

— Имайки предвид обстоятелствата, няма да ти кажа сбогом — рече Деймън и я озари с ослепителната си усмивка. Тя го погледна сериозно и печално. — Просто ще си кажем „довиждане“ и ще оставим нещата така.

Нямаше отговор от хората.

Деймън. Сега Елена плачеше. Моля те.

Деймън се запъти към мрака.

Моля те…

Разтривайки врата си, той продължи, без да се обръща.