Свечеряване

18

Мат се събуди объркан. Откри, че е заспал зад волана на колата на Елена. Влезе в къщата си, като малко оставаше да забрави да заключи вратите на колата. После се замота с ключовете преди да отключи задната врата. Къщата тънеше в мрак. Родителите му вече спяха. Качи се в спалнята си и рухна върху леглото, без дори да си събуе обувките.

Когато отново се събуди, с изненада установи, че е станало девет сутринта и че мобилният му телефон звъни в джоба му.

— Мередит?

— Очаквахме те рано тази сутрин да дойдеш при нас.

— Така е, но преди това трябва да свърша нещо — изрече или по-скоро простена Мат. Усещаше главата си адски набъбнала, а ръката си — поне четири пъти по-голяма. Но въпреки това някъде в дъното на съзнанието си продължаваше да обмисля как да се добере до пансиона, без да поема по пътя покрай Олд Уд. Накрая няколко неврона в мозъка му се задействаха и му просветна.

— Мат? Още ли си там?

— Не съм сигурен. Снощи… Господи, дори не мога да си спомня повечето от случилото се снощи. Но по пътя към дома… слушай, ще ти го разкажа, като дойда. Първо трябва да се обадя в полицията.

— В полицията?

— Да… виж какво… просто ми дай още един час, става ли? Ще бъда при вас след час.

Когато най-после се домъкна в пансиона, наближаваше единайсет часа. Веднага след появата си се озова пред силно разтревоженото женско общество.

— Какво се случи, Мат?

Той им разказа всичко, което можа да си спомни. Елена присви устни и разви еластичния бандаж, който Мат бе усукал около ръката си. Всички изтръпнаха. Дългите му драскотини очевидно бяха много зле инфектирани.

— Всеки малах е отровно създание.

— Да — изрече Елена кратко. — Отровно и за тялото, и за ума.

— Мислиш ли, че някой малах може да проникне в човешкото тяло? — попита Мередит, докато се опитваше да скицира в бележника си подобие на съществото, описвано от Мат.

— Да.

За миг Елена и Мередит се спогледаха — сетне и двете сведоха очи. Накрая Мередит заговори:

— А как да разберем дали това същество е проникнало в някого… или не е проникнало?

— Бони може да го каже, ако изпадне в транс — припомни им Елена. — Дори и аз бих могла да се справя с това, но нямам намерението да използвам Бялата Сила за тази цел. Трябва да слезем долу и да потърсим госпожа Флауърс.

Заяви го с онзи специален маниер, който Мат отдавна се бе научил да разпознава. Щом Елена заговореше така, нямаше смисъл да се опитва да оспорва решението й, защото винаги налагаше волята си на всички около себе си.

Но истината бе друга — точно сега на него никак не му бе до спорове. Мразеше да се оплаква. Нали в миналото бе играл футбол дори със счупен прешлен, с навехнато коляно, с изкълчен глезен даже. Но сега беше различно. Усещаше как в следващия миг ранената му ръка ще се пръсне от болка.

Госпожа Флауърс беше в кухнята на долния етаж, но на масата във всекидневната се виждаха подредени четири чаши чай с лед.

— След малко ще се кача при вас — провикна се тя през въртящата се ниска врата, разделяща кухнята от всекидневната, където Мат и момичетата се настаниха. — Изпийте си чая, деца. Особено важно е това за ранения младеж. Ще облекчи болките му.

— Това е целебен билков чай — прошепна Бони на останалите, с потаен тон, сякаш споделяше някаква важна фирмена тайна.

Чаят не беше никак лош, макар че Мат би предпочел една кока–кола. Но като си спомни, че трябва да го приеме като лекарство, пък и момичетата го гледаха като ястреби, на бърза ръка пресуши половината чаша преди хазайката да се появи.

Госпожа Флауърс беше с шапката си с изкуствени цветя, с която работеше в градината. Донесе върху подноса бляскавите си инструменти, след като ги бе изварила с гореща вода.

— Да, скъпа, аз съм работила като медицинска сестра, също като сестра ти — обясни тя на Бони, която се изправи пред Мат с намерението да го защитава. — По мое време не насърчаваха жените да стават лекарки. Но през целия си живот съм била знахарка. Доста самотно занимание.

— Нямаше да сте толкова самотна — обади се озадачената Мередит, — ако живеехте по-близо до града.

— Ах, да, така е, но как да търпя хората през цялото време да надничат в къщата, хлапаците да притичват около мен с намерението да ме докосват или да мятат камъни по прозорците ми? Или да понасям хората да ме зяпат всеки път, когато изляза да напазарувам нещо? И как тогава щях да опазя градината си?

Това бе най-продължителното изказване, което те бяха изслушвали от нея. Толкова ги смая, че Елена дръзна да заговори едва след една неловка пауза:

— Все пак не разбирам, как успявате да опазите градината си, след като наоколо се скитат толкова много елени, зайци и други животни.

— Знаете ли, повечето от посятото в градината е именно за животните — усмихна се госпожа Флауърс мило и лицето й светна. — Те със сигурност харесват градината ми, но не заради билките, които отглеждам, за да лекувам рани. Може би знаят, че съм знахарка, защото винаги ми оставят непокътната част от градината, където пазя билките за себе си и за още един или двама от гостите си.

— Защо ни разказвате всичко това? И то точно сега? — запита Елена настойчиво. — Случвало се е, когато съм търсила вас или съм идвала за Стефан, да си мисля… е, няма значение какво съм си мислила. Но невинаги съм била сигурна, че сте наша приятелка.

— Истина е, че с остаряването си много се усамотих и живея съвсем изолирано. Но сега, като ти изгуби твоя млад приятел, не си ли и ти самотна? Съжалявам, че тази сутрин не успях да стана по-рано. Тогава бих могла да поговоря с него. Оставил е парите за наема за цяла година на масата в кухнята. Винаги съм имала слабост към Стефан и това е самата истина.

Устните на Елена потрепериха. Мат повдигна ранената си ръка, стоически понасяйки силната болка.

— Ще може ли да ми помогне с това? — попита той и отново размота превръзката.

— Ох, момчето ми. Какъв звяр те е нахапал така? — завайка се госпожа Флауърс, докато оглеждаше раните му, а трите момичета потрепнаха.

— Мислим, че е малах — промълви Елена тихо. — Знаете ли нещо за това чудовище?

— Да, чувала съм тази дума, но нищо повече не ми е известно. Кога се случи това? — попита тя Мат. — Прилича ми повече на белези от зъби, а не от нокти.

— Точно така е — призна той мрачно и й описа малаха колкото можа по-подробно. Това донякъде го разсея, защото междувременно госпожа Флауърс взе един от блестящите си хирургически инструменти от подноса за изваряване и започна да почиства зачервената му подута ръка.

— Стискай колкото можеш по-силно тази кърпа — каза му тя. — Раните вече са хванали коричка, но непременно трябва пак да се отворят, за да се почистят както е редно. Ще те заболи. Не може ли някоя от тези млади жени да те държи за ръката, за да не се дърпаш?

Елена се надигна, но Бони я отблъсна, след което едва не се сблъска с Мередит, която също протегна ръка.

Подсушаването и почистването на раните бяха болезнени манипулации, но Мат ги изтърпя без да гъкне. Дори намери сили да се усмихне на Бони, макар и болезнено, докато от ръката му изтичаха кръв и гной. Отначало пробожданията бяха много мъчителни, но му поолекна. Напрежението в ръката му спадна, след като всичките му рани бяха подсушени и почистени, а накрая завързани със студен билков компрес. Вече не горяха и сигурно скоро щяха да зараснат.

Но докато благодареше на старата госпожа Флауърс, Мат забеляза как Бони се взираше напрегнато в него, по-точно във врата му. Внезапно тя се закиска.

— Какво? Какво ти е толкова смешно?

— Насекомото — обясни му тя. — Имаш смучка на врата. Освен ако тази нощ не си правил нещо, за което не си споделил с нас.

Мат усети как се изчерви и вдигна яката си.

— Казах ви за всичко, което ми се случи. Всичко е от онзи малах. Той обви около врата ми нещо като пипало със смукало накрая. И се опита да ме удуши!

— Спомних си — отвърна Бони с по-мек тон. — Извинявай.

Госпожа Флауърс успя да намери лечебни билки дори за белега, останал от смучещото пипало на малаха. Приготви цяр и за одраните кокалчета по пръстите на другата ръка на Мат. Щом тя ги намаза, Мат се почувства толкова добре, че вече пак можеше да гледа добродушно Бони, която продължаваше да го съзерцава с големите си кафяви очи.

— Зная, че прилича на ухапване — призна Мат. — Тази сутрин го видях в огледалото. Има и още едно по-надолу, но яката ми го скрива. — Изсумтя и повдигна ризата си, за да го намажат с още от лечебната смес на госпожа Флауърс. Момичетата се закискаха и така напрежението, което всички усещаха, най-после се разсея.

Мередит пое нагоре по тясната стълба, водеща към стаята, която те още наричаха стаята на Стефан. Мат машинално я последва. Не бе забелязал, че Елена и Бони се бавят, докато не изкачи половината стъпала, където Мередит му даде знак с ръка да мине отпред.

— Обсъждат нещо — каза му Мередит с характерния за нея тих и разумен тон.

— Мен ли? — преглътна Мат. — За онова нещо, което Елена е видяла вътре в Деймън? Невидимият малах. И дали и аз не съм се сдобил с такъв — вътре в мен — и сега е там?

Мередит, която не обичаше да говори със заобикалки, само му кимна. Но отпусна за кратко ръка върху рамото му, преди да влязат в полутъмната спалня с високия таван.

Скоро след това Елена и Бони се качиха при Мат и Мередит. Съдейки по израженията на лицата им, Мат се досети, че поне не се е сбъднал най-лошият възможен сценарий. Елена видя тревожната му физиономия и тутакси пристъпи към него, за да го прегърне. Бони последва примера й, макар и малко по-стеснително.

— Добре ли се чувстваш? — попита го Елена и Мат кимна утвърдително.

— Чувствам се екстра — успокои ги той, но мислено добави: „Като след ръкопашна схватка с алигатори“. Сега за него не съществуваше по-голяма утеха от ласкавите прегръдки на двете момичета.

— Е, ние и двете единодушно се съгласихме, че вътре в теб няма нещо, което да не е там по рождение. Аурата ти ни изглежда чиста и силна, което доказва, че сега не страдаш.

— И слава богу — зарадва се Мат. Прозвуча съвсем сериозно.

Тъкмо в този момент звънна мобилният му телефон. Мат се смръщи, озадачен от изписания на дисплея непознат номер, но въпреки това реши да отговори на повикването.

— Матю Хъникът?

— Да.

— Изчакайте, моля.

Обади се някакъв друг глас:

— Господин Хъникът?

— Ъ, да, аз съм, но…

— Обажда се Рич Мосбърг от полицията на Фелс Чърч. Вие ли сте изпратил тази сутрин сигнал за паднало дърво на пътя към Олд Уд?

— Да, аз…

— Господин Хъникът, ние не одобряваме подобни обаждания. Дори всъщност много се дразним от тях. Това отнема ценно време на нашите полицаи, а освен това е наказуемо да се подават фалшиви сигнали до полицията. Ако исках, можех да ви обвиня в нарушаване на реда, господин Хъникът, и да ви изправя пред съдията. Не виждам какво толкова забавно намирате във всичко това.

— Ама аз не съм… Нищо забавно не намирам в това! Вижте, снощи… — Внезапно гласът на Мат заглъхна. Какво щеше да му каже? Че снощи е бил нападнат от някакво чудовищно насекомо, изпълзяло изпод едно дърво, повалено насред безлюдния път? Някакъв тих гласец вътре в мозъка му нашепна, че почитаемите полицаи от Фелс Чърч посвещават повечето от ценното си време да висят пред магазина за донъти на централния площад, но следващите думи, които чу, набързо го разубедиха да изказва гласно мислите си.

— Всъщност, господин Хъникът, на основание на закона за реда в щата Вирджиния, алинея 18.2–461, подаването на фалшив сигнал до полицията се наказва като престъпление от първа категория. Можете да се озовете за една година в затвора или да бъдете задължен да платите глоба от двайсет и пет хиляди долара. Това също ли ви звучи забавно, господин Хъникът?

— Вижте, аз…

— Всъщност разполагате ли, господин Хъникът, с излишни двайсет и пет хиляди долара?

— Не, аз… аз… — Мат зачака отсреща да прекъснат разговора, но после се досети, че няма да се случи така. Беше навлязъл в непозната територия. Какво да каже? Че малахът е разчистил дървото — или то само се е разчистило? Абсурдно. Накрая заговори смутено: — Съжалявам, че не са намерили дървото. Може би… някак си е било преместено.

— Може би някак си е било преместено — повтори шерифът насмешливо. — Всъщност може би пак така някак си са били преместени всичките онези стоп знаци и крайпътни табели. Това не ви ли безпокои, господин Хъникът?

— Не! — Мат усети как целия се изчерви. — Никога не съм бутал какъвто и да е пътен знак. — Момичетата се скупчиха около него, сякаш можеха да му помогнат, ако сформират група за подкрепа. Бони размаха бясно ръце. От възмутеното й лице си пролича какво искаше да каже на шерифа.

— Всъщност, господин Хъникът, — продължи все тъй невъзмутимо шериф Мосбърг, — първо ви потърсихме на домашния ви телефон, понеже оттам сте подали сигнала. Майка ви ни обясни, че цяла нощ не ви е виждала.

Мат пренебрегна гласеца в дъното на съзнанието му, който искаше от него да зададе някакъв по-заядлив въпрос като „Това не е престъпление, нали?“. Вместо това добави само:

— Това се случи, защото бях задържан…

— От някакво дърво, което се мести само от едно място на друго. Всъщност снощи получихме още едно обаждане. Един от кварталните полицаи рапортува за подозрителна кола, паркирана точно пред вашата къща. Според майка ви вие наскоро сте потрошили вашата собствена кола. Така ли е, господин Хъникът?

Мат се досети накъде клонеше разговорът и това никак не му хареса.

— Да — чу той гласа си, докато мозъкът му отчаяно търсеше приемливо обяснение. — Опитах се да избегна една лисица, която изникна изведнъж на шосето пред колата. И…

— Освен това има рапорт за чисто нов ягуар, оставен пред вашата къща, но достатъчно отдалечен от стълба за улично осветление, за да не изглежда… подозрително. Съвсем нова кола, все още без регистрационни номера. Това, всъщност, вашата кола ли е, господин Хъникът?

— Господин Хъникът е баща ми! — отчаяно го поправи Мат. — Аз съм Мат. А колата е на мой приятел…

— И как се казва приятелят ви?

Мат погледна към Елена. Тя му даваше знаци да изчака, докато трескаво се опитваше да измисли нещо. Истинско самоубийство би било да спомене името Елена Гилбърт. Полицията, както и всички хора в града, знаеха, че Елена е мъртва. Елена продължаваше да обикаля стаята и да му говори беззвучно.

Мат затвори очи, преди да отговори:

— Стефан Салваторе. Но той отстъпи ли колата на приятелката си? — Знаеше, че е странно отговорът му да прозвучи като въпрос, но не можа да разбере какво му подсказваше Елена.

Шерифът заговори уморено и раздразнено.

— Мен ли ме питате, Мат? Излиза, че карате новата кола на приятелката на ваш приятел. А нейното име е…?

Последва кратка пауза, през която момичетата май не се споразумяха какво да се отговори. Мат остана в недоумение. Но после Бони разтвори ръце, а Мередит пристъпи напред и посочи към гърдите си.

— Мередит Сулес — отговори Мат едва чуто. Долови отчаянието в собствения си глас и повтори, дрезгаво, но по-убедено. — Мередит Сулес.

Елена забързано започна да шепне нещо на ухото на Мередит.

— А колата къде е купена? Чувате ли ме, господин Хъникът?

— Да — каза Мат. — Само за секунда… — Прехвърли телефона в протегнатата ръка на Мередит.

— На телефона е Мередит Сулес — заяви тя спокойно, с овладян и уверен тон на водещ на предаване за класическа музика.

— Госпожице Сулес, чухте ли досегашния разговор?

— Да, сержант.

— Предоставихте ли колата си на господин Хъникът?

— Да.

— А къде е — чу се прошумоляване от разлистването на някакви документи, — Стефан Салваторе, собственикът на колата?

Но не я попита къде е купена колата, каза си Мередит. Сигурно знае.

— Приятелят ми в момента е извън града — обясни Мередит, все още със същия равен, невъзмутим тон. — Не зная кога ще се върне. Да ви се обадя ли, когато се прибере?

— Може да е от полза — съгласи се шериф Мосбърг. — Напоследък твърде малко автомобили се купуват с пари в брой, особено пък чисто нови ягуари. Бих искал също да зная номера на вашата шофьорска книжка. Всъщност най-много бих желал да си поговоря с господин Салваторе, като се завърне.

— Сигурно ще е скоро — добави Мередит, но малко по-бавно, защото следеше какво й подсказва Елена с мимики. Накрая продиктува по памет номера на своята шофьорска книжка.

— Благодаря ви — каза шериф Мосбърг. — Това е всичко засега…

— Мога ли да добавя нещо? Мат Хъникът никога не е посягал на стоп знаци или на други крайпътни табели. Той е много съзнателен шофьор и първенец в нашия клас в нашето училище. Ако искате, попитайте когото желаете сред учителите в гимназията „Робърт Е. Лий“. Дори и директора, стига да не е във ваканция. Всеки ще го потвърди.

Шерифът обаче май не се впечатли от препоръката й.

— Предайте му от мен, че занапред ще го следя. Всъщност може да се окаже от полза да се отбие при нас, в полицейското управление, днес или утре — завърши той, преди да прекъсне разговора.

Мат избухна.

— Приятелката на Стефан? Ти, Мередит? Ами ако продавачът на автомобили съобщи, че момичето със Стефан е било русокосо? Как ще се оправяме тогава?

— Ние с нищо няма да се оправяме — успокои го Елена, като застана до Мередит. — Ще оставим всичко в ръцете на Деймън. От нас сега се иска само да го намерим. Сигурна съм, че той ще се погрижи за шериф Мосбърг, като използва уменията си за внушение. Ако се наложи да се стигне до там. А за мен не се тревожи — додаде тя нежно. — Ти се мръщиш, но ще видиш, че всичко ще е наред.

— А ти вярваш ли?

— Сигурна съм. — Елена още веднъж го прегърна и целуна по бузата.

— Ама шерифът очаква да се появя при него днес или утре.

— Само че няма да си сам! — извика Бони. От възмущение очите й заблестяха. — И като Деймън се появи с теб, шериф Мосбургер10 накрая ще се раздели с теб, все едно че си му най-добрия приятел.

— Добре — кимна Мередит. — Какво ще правим днес?

— Проблемът е в това, че ни се струпаха прекалено много проблеми наведнъж — заговори Елена, — и не искам никой — подчертавам никой — да се справя сам с тях. Ясно е, че в Олд Уд върлуват малахи и че те се държат враждебно с нас. Искат дори да ни убият.

Мат почувства как го облива топла вълна на облекчение, че са му повярвали. Разговорът с шериф Мосбърг го бе разтърсил повече, отколкото искаше да си признае.

— Тогава да организираме екип за спешно реагиране — предложи Мередит — и да си разпределим задачите. С кои проблеми да започнем планирането?

Елена се зае да отброява проблемите на пръстите си.

— Първият ни проблем е Каролайн. Наистина смятам, че някой трябва да се срещне с нея, поне за да се опита да разбере дали в нея няма някое от тези същества. Друг проблем е Тами… и кой друг? Ако Каролайн е… някак си заразена, може да предаде заразата на друго момиче… или на някое момче.

— Добре — съгласи се Мередит. — Какво още остава?

— Някой трябва да се свърже с Деймън. Да се помъчи да узнае от него защо Стефан е заминал. И освен това да го убеди да дойде с нас в полицията, за да повлияе на шериф Мосбърг.

— Ти си най-подходяща за първата задача, понеже си единствената, с която Деймън ще пожелае да разговаря — уточни Мередит. — А пък Бони също може да се присъедини, за да те подкрепя…

— Не. Не искам да го призовавам днес — помоли се Бони. — Съжалявам, Елена, но просто не мога, без да имам поне един ден почивка. А освен това Деймън иска да говори само с теб, така че само ти трябва да се срещнеш с него… само че не в гората, а някъде наблизо… като ти лично ще го потърсиш. Той е наясно с всичко, което се случва. Лесно ще разбере, че си там.

— Тогава аз ще придружа Елена — намеси се Мат. — Спорът с шерифа е мой проблем. Бих искал да отида и до мястото, където видях поваленото дърво…

Трите момичета посрещнаха с шумни протести предложението му.

— Казах само, че бих искал да отида там — заоправдава се Мат, — а не че ще го включим в плана. Всички знаем, че мястото е опасно.

— Нека да повторим — продължи Елена. — И така, Бони и Мередит ще посетят Каролайн, а двамата с теб ще тръгнем да търсим Деймън. Предпочитам да търся следите на Стефан, но още не разполагаме с достатъчно сведения за него.

— Точно така, но преди да тръгнете, може би не е зле да се отбиете в къщата на Джим Брайс. Мат лесно ще намери оправдание за това, понеже се познава с Джим. А ти, Елена, ще провериш какво става с Тами — предложи Мередит.

— Звучи ми като планове А, В и С — констатира Елена и всички се разсмяха.

Денят беше ясен, над главите им слънцето жарко припичаше.

На ярката слънчева светлина всички се чувстваха силни и уверени, въпреки краткотрайното смущение от обаждането на шериф Мосбърг.

Никой от тях обаче нямаше дори бегла представа, че тепърва започва най-страшният кошмар в живота им.

Бони се отдръпна назад, когато Мередит почука на вратата на семейство Форбс.

Никой не отвори. Къщата остана тиха. Мередит почука отново.

Този път Бони дочу някакъв шепот отвътре. Госпожа Форбс просъска нещо, после се чу и далечният смях на Каролайн.

Накрая, тъкмо когато Мередит се приготви да натисне звънеца, което сред жителите на Фелс Чърч се възприемаше като проява на нелюбезност, вратата се открехна. Бони ловко промуши обувката си във вратата, за да не бъде отново захлопната под носа й.

— Здравейте, госпожо Форбс. Ние само… — запъна се Мередит. — Искаме само да проверим дали Каролайн е по-добре — довърши тя сковано. Госпожа Форбс я изгледа като че ли бе видяла призрак, от който цяла нощ се беше мъчила да избяга.

— Не, не е добре. Тя още е… болна. — Гласът на майката на Каролайн прозвуча глухо и отнесено, а погледът й се вторачи някъде зад дясното рамо на Бони. Бони усети как косъмчетата по ръцете и врата й настръхнаха.

— Добре, госпожо Форбс. — Дори Мередит заговори с престорена бодрост.

Тогава някой внезапно се намеси:

— А вие добре ли сте? — С изненада откри, че това бе нейният собствен глас.

— Каролайн… не е добре. Тя… не желае да се вижда с никого — зашепна жената.

Сякаш айсберг се плъзна по гръбнака на Бони. Искаше й се тутакси да се обърне и да побегне далеч от тази къща и лошата й аура. Но в следващия миг госпожа Форбс най-неочаквано припадна. Мередит едва успя да я подхване да не падне на пода.

— Припадна — констатира Мередит кратко.

На Бони й се искаше да каже: „Ами само да я внесем вътре и да избягаме!“. Но едва ли можеха да постъпят така.

— Трябва да я внесем вътре — каза Мередит. — Бони, ще ми помогнеш ли?

— Не ми се иска — отвърна приятелката й, — но имаме ли избор?

Госпожа Форбс, макар да бе дребна, се оказа неочаквано тежка. Бони я подхвана за краката и последва Мередит в къщата, пристъпвайки колебливо, стъпка по стъпка.

— Само ще я оставим на леглото — каза Мередит. Гласът й потрепери. Имаше нещо в къщата, което беше ужасно обезпокояващо и сякаш я обливаха вълни от напрежение, отгоре до долу.

И тогава Бони го видя. Само за миг, когато пристъпиха във всекидневната. Беше нататък по коридора и можеше да се окаже само някаква причудлива игра на светлините и сенките, но на всеки би се сторило като силует на човек. Човек, който бягаше като гущер — но не по пода. А по тавана.