Свечеряване

24

Никаква кратка целувка по устните няма да удовлетвори Деймън, помисли си Елена. От друга страна Мат трябваше да бъде открито съблазнен, преди да се предаде. За щастие Елена отдавна беше разгадала защитата на Мат Хъникът. И сега възнамеряваше да бъде безмилостна в използването на това, което беше научила за желанията, скрити в отслабналото и податливо тяло на приятеля й.

Но за негово нещастие Мат можеше да бъде доста упорит. Той позволи на Елена да притисне меките си устни към неговите, позволи й да го обгърне с ръцете си. Ала щом Елена се опита да приложи някои от нещата, които той най-много харесваше — като да го одраска нежно с нокти по гърба или да докосне леко с език устните му — той стисна зъби. И въобще не направи опит да я прегърне.

Елена се отдръпна от него и въздъхна. После я обзе онова пълзящо усещане между плешките, спускащо се надолу по гръбнака й, сякаш някой я следи, само че сега бе сто пъти по-силно. Извърна се рязко назад и видя Деймън останал назад, все още с клона в ръката си, но не забеляза нищо необичайно. Обаче при следващото си извъртане назад застина и от сепването веднага притисна ръка към устата си.

Деймън вече не беше там, а се беше прокраднал тъкмо зад гърба й. Между нея и него бе останала междина само от няколко сантиметра. Защо тогава не я бе докоснал? Достатъчно би било съвсем леко да протегне ръка. Така тя неволно се озова заклещена между две мъжки тела.

Но как го бе постигнал? Между двете й обръщания назад нямаше време за преодоляване на разстоянието от там, където стоеше преди и тук, където се намираше сега, само на два–три сантиметра от нея. Нито се дочу някакъв звук от приближаването му, сякаш въобще не бе настъпил боровите иглички, пръснати на земята. Също като ферарито си той просто се бе озовал тук като по чудо.

Елена преглътна отчаяния си вик, надигнал се в дробовете й. Цялото й тяло се скова от страх. Мат зад нея също трепереше. Деймън се наведе още напред, но тя долови само сладникавия мирис на борова смола.

Нещо с него не беше наред. Нещо не беше наред.

— Знаеш какво трябваше да направиш — рече Деймън, като се наведе напред, така че тя трябваше да отстъпи и да се облегне на Мат. От допира тресящото се от напрежение тяло на Мат се огъна. Озова се право срещу слънчевите очила на Деймън, и то само на десетина сантиметра. — Но с това изпълнение не заслужаваш оценка дори три минус.

Сега и Елена се разтрепери, също като Мат. Но трябваше на всяка цена да се съвземе, да посрещне агресията му с готовност за защита. Колкото по-пасивно се държаха двамата с Мат, толкова повече време оставаше за Деймън да обмисля ходовете си.

Елена обмисляше трескаво какво може да предприеме. Той вероятно не може да чете мислите ми, помисли си девойката, но със сигурност ще се досети, ако се опитам да го излъжа. Това бе съвсем нормално за вампирите, пиещи човешка кръв. Какво ми остава тогава? Какво мога да направя?

— Това беше само целувка като за поздрав — отвърна тя дръзко. — За да опознаеш човека пред себе си, така че след това винаги да го разпознаеш. Дори и прерийните кучета го правят. А сега, моля те, би ли се отместил малко, Деймън? Чувствам се притисната.

И това е прекалено провокативна позиция, помисли си тя. За всички присъстващи.

— Ще ти дам още един шанс — отстъпи Деймън, ала този път не се усмихна. — Искам да видя целувка, истинска целувка, между вас двамата. В противен случай…

Елена се извърна въпреки тясното пространство. Погледна към Мат. Нали, в края на краищата, миналата година бяха гаджета за известно време. Елена разпозна какво се криеше зад погледа на сините очи на Мат: той искаше да я целуне, ако изобщо можеше да желае нещо след непоносимата болка, която бе изпитал. И се бе досетил, че тя е длъжна да изтърпи цялата тази невероятно игра, за да го спаси от Деймън.

Все някак си ще успеем да се измъкнем от капана, помисли си Елена. А сега ще ми сътрудничиш ли? Някои момчета въобще нямат бутони в егоистичните си мозъци и в тях нищо не може да бъде задействано. Докато други, като Мат, притежават бутони с надписи В ИМЕТО НА ЧЕСТТА или ЗАРАДИ ЧУВСТВОТО НА ВИНА.

Мат остана неподвижен, когато тя притисна длани към двете страни на лицето му, за да го наведе надолу. В същото време момичето се надигна на пръсти, защото той бе израснал толкова висок. Припомни си тяхната първа истинска целувка, в колата му по пътя към дома, след танците в прогимназията. Тогава той бе ужасно притеснен, дланите му бяха изпотени и отвътре целият се тресеше. Докато тя си остана хладна, умела, нежна.

Така постъпи и сега, като прокара върха на топлия си език по стиснатите му устни, за да ги поразмекне поне малко. И за да се предпази допълнително, в случай че Деймън някак съумяваше да чете мислите й, Елена се постара да не мисли за никого другиго, освен за Мат, за слънчевото му излъчване, за топлината в тяхното приятелство, за уважението и кавалерството, които той винаги бе проявявал към нея, дори и след като тя скъса с него. Унесена в спомените си, момичето дори не усети кога ръцете му обвиха раменете й или кога той пое водещата роля в тяхната целувка. Като зажаднял, който най-после се е добрал до водата. Това ясно се долавяше в него… той явно никога не бе очаквал повече да се целува с Елена Гилбърт.

Елена така и не разбра колко дълго продължи това. Накрая свали ръце от врата на Мат и се отдръпна назад.

И тогава осъзна нещо. Явно не бе някакво нелепо и случайно хрумване от страна на Деймън да се разпорежда като филмов режисьор. Защото той държеше в ръцете си портативна видеокамера и гледаше през визьора. Очевидно бе заснел цялата сцена.

На която Елена се виждаше съвсем ясно. Тя нямаше представа защо се бе дегизирал с тази бейзболна шапка и слънчеви очила. Косата му бе разрошена, а дишането накъсано, смутено. Тя веднага се изчерви. Мат също не беше в по-добро състояние.

Деймън погледна към тях през визьора на видеокамерата.

— Какво искаш да постигнеш с това? — изръмжа Мат с тон, съвсем различен от обичайния за него. Вероятно целувката бе объркала и него, каза си Елена. При това повече, отколкото нея.

Деймън отново надигна клона от земята и пак го размаха като някакъв смахнат японски фен на филми за бойни изкуства. Ароматът на борово дърво облъхна Елена. Изглежда той обмисляше дали да поиска преиграване на сцената, но после смени намерението си, дари ги с една от чаровните си усмивки и напъха видеокамерата в джоба си.

— Достатъчно е само да знаете, че сцената се получи превъзходно.

— Тогава да си тръгваме. — Целувката като че ли бе придала на Мат нова сила, дори и само за да говори не това, което беше най-разумно. — И то веднага.

— О, не, но можеш да запазиш доминиращото си агресивно поведение. Като й свалиш блузата.

— Какво?

Деймън повтори думите си с нетърпящата възражение интонация на режисьор, раздаващ на актьорите последните си разпореждания за претенциозните си изисквания.

— Да разкопчееш, моля, копчетата на блузата й и после да я свалиш.

— Ти си откачил. — Мат погледна към Елена и зърна самотно търкулналата се сълза, която не остана скрита от него.

— Елена…

Пристъпи напред, но тя се извърна. Не можа да понесе да го гледа в лицето. Накрая спря, със сведени очи, обляна в сълзи. Мат усещаше физически топлината, излъчваща се от пламналото й лице.

— Елена, нека да се преборя с него. Не помниш ли как ти се бореше с онези зли създания в стаята на Стефан?

— Но това тук е по-лошо. Мат. Никога досега не съм усещала нещо толкова лошо. Това тук е силно. То… то ме притиска.

— Нали не искаш да кажеш, че трябва да му се подчиним? — процеди през зъби Мат, с вид на човек, едва сдържащ се да не стори някое зло. А това, което се четеше в чистите му сини очи, бе още по-просто: Не. Не, дори и да ме убие заради отказа ми.

— Искам да кажа… — Елена внезапно се извърна отново към Деймън. — Хайде да го направим — рече му тя. — Това е само между мен и теб. Да го уредим сами. — Беше решена на всичко, само и само да спаси Мат. Дори и ако той самият не желаеше да бъде спасен.

Ще направя всичко, което пожелаеш, помисли си тя решително, без да сваля очи от Деймън, с надеждата той да прочете мислите й. В края на краищата нали той вече се бе възползвал от кръвта й против волята й или поне отначало беше така. Ще успее и сега да го преживее.

— Да, ще направиш всичко, което пожелая — закани се Деймън, с което й доказа, че действително бе съумял да прочете мислите й, при това по-ясно отколкото тя бе допускала. — Но въпросът е: на каква цена? — Не каза нищо повече. Пък и не бе необходимо. — А сега от мен се иска само да издам заповедта — добави, извърнат наполовина към Мат, но все още не свалящ очи от Елена, — защото виждам, че още мога да улавям какво се върти в съзнанието ти. Обаче…

Елена видя изражението в очите на Мат, пламтящото му лице и разбра — тутакси се опита да скрие това прозрение от Деймън — какво бе решил да направи приятелят й.

Той бе решил да се самоубие.

— Щом не можем да ви разубедим, не можем — каза Мередит на госпожа Флауърс. — Но навън има едни неща…

— Да, скъпа, зная. Между другото слънцето вече клони към залез. Не е подходящо за излизане. Но както майка ми все повтаряше: две вещици са по-добре от една. — Усмихна се разсеяно на Бони. — И тъй като беше така любезна да не го кажеш преди, сега спокойно мога да споделя, че съм много стара. Мога например да си спомня времето, когато още не се бяха появили първите автомобили и самолети. Но имам познания, които могат да ти бъдат от полза в търсенето на твоите приятели. А от друга страна можете да се справите и без мен.

— Сигурно е, че не можем без вашата помощ — намеси се Бони разгорещено. Момичетата се разровиха в гардероба на Елена и измъкнаха много дрехи от там. Мередит взе торбата с дрехите на Стефан и ги тръсна върху леглото, но щом взе една от ризите му, отново я пусна.

— Бони, можеш да си избереш нещо от дрехите на Стефан — каза тя. — Виж дали нещо ще ти хареса. Хм, а може и да се намери нещо за вас, госпожо Флауърс? — добави. Бони разбра какво имаше предвид Мередит. Едно бе да позволиш някой да те нарече вещица, но съвсем друго бе да те нарече много опитна вещица.

Най-долу в гардероба на Стефан бе оставена една от неговите ризи. Госпожа Флауърс натика в джоба си един от чорапите му.

— Но не искам да излезем от предната врата — заяви Бони с непреклонен тон. Не можеше да понася повече бъркотията в стаята.

— Добре тогава, ще излезем отзад — съгласи се Мередит и угаси лампата на Стефан. — Хайде, да тръгваме.

Тъкмо се измъкваха през задната врата, когато чуха звънеца от предната врата.

Трите си размениха озадачени погледи. После Мередит рязко се обърна.

— Може да са те! — И забърза обратно през потъналата в мрак къща към предната врата. Бони и госпожа Флауърс я последваха, но много по-бавно.

Като чу как вратата се открехва, Бони присви очи. Но ги отвори леко, когато не чу очакваните възклицания, както при радостна среща.

Нямаше никакви признаци да се случва нещо необичайно отвън пред вратата. Никакви смазани тела на подобни на насекоми създания, нито умрели или умиращи гигантски буболечки по предната веранда.

Но въпреки това косъмчетата по тила на Бони настръхнаха. Не че искаше да види някой зловещ малах. Но искаше да узнае какво се е случило с тях. Машинално вдигна ръка към косата си, за да провери дали не се провисва нещо подозрително от нея. Нищо подобно не откри.

— Търся Матю Хъникът. — Гласът я сепна, като се вряза в нейната замечтаност подобно на нагорещен нож в пакет масло. Бони веднага отвори широко очи.

Да, това бе шериф Мосбургер, в цялото си величие, от лъскавите си ботуши до идеално огладената яка на ризата си. Бони отвори уста и понечи да заговори, но Мередит я изпревари:

— Тук не е къщата на Мат — обясни му тя с тих и съвсем спокоен глас.

— Всъщност аз вече посетих къщата на семейство Хъникът. Както и къщите на семейства Сулес и Маккълоу. И всъщност хората във всеки от тези домове споделиха с мен предположенията си, че ако Мат не е в някое от тези места, то би могъл да е някъде навън с вас.

Бони изпита желание да го срита в глезените.

— Мат не би откраднал нито един стоп знак! Той никога, никога, никога не би сторил нещо подобно. И аз искам, за бога, да зная къде е сега, но не знам. И никой от нас не знае! — Млъкна, понеже се усети, че може да издрънка повече, отколкото трябва.

— А вашите имена са?

Намеси се госпожа Флауърс:

— Тя е Бони Маккълоу, а до нея е Мередит Сулес. Аз съм госпожа Флауърс, собственик на този пансион. И се доверявам напълно на Бони за тези стоп знаци…

— Всъщност има нещо по-сериозно от липсата на стоп знаците, мадам. Матю Хъникът е заподозрян за посегателство срещу една млада жена. В подкрепа на нейната версия има значителни физически доказателства. Освен това тя твърди, че се познава с него от детството си, така че не може да е сгрешила при разпознаването му.

Всички замлъкнаха, смаяни, а после Бони почти изкрещя:

— И коя е тя? Коя?

— Оплакването е постъпило от госпожица Каролайн Форбс. И аз всъщност предполагам, че ако на вас трите се случи да срещнете Матю Хъникът, посъветвайте го да се предаде, преди да бъде арестуван. — Шериф Мосбърг пристъпи напред, сякаш заплашваше да нахълта вътре, но госпожа Флауърс мълчаливо му препречи пътя.

— Всъщност — заговори Мередит, вече възвърнала самообладанието си, — сигурна съм, че сте наясно, че е необходима съдебна заповед, за да влезете вътре. Имате ли заповед за обиск?

Шериф Мосбърг не й отговори. Само се обърна рязко кръгом и тръгна по алеята към полицейската кола, за да изчезне с нея по улицата.