Свечеряване

14

Елена се събуди на следващата сутрин в тясното легло на Стефан. Позна го още преди да се разсъни напълно. Надяваше се да е дала разумно обяснение на леля Джудит за миналата нощ. Миналата нощ — всичко й беше като в мъгла. Какво бе сънувала, че това събуждане й се струваше толкова необичайно? Не си спомняше… Боже, не си спомняше нищо!

После си спомни всичко.

Изправи се толкова рязко, че ако беше ден по-рано, щеше да излети от леглото.

Дневна светлина. Спомни си — дневна светлина, при това най-ярката — а тя не носеше пръстена си. Огледа като обезумяла двете си ръце. Нямаше пръстен. А тя стоеше, окъпана от силна слънчева светлина и не изпитваше болка. Не беше възможно. Знаеше, споменът бе съвсем ясен и отчетлив и проникна във всяка клетка на тялото й — дневната светлина щеше да я убие. Беше си научила урока, когато само един–единствен слънчев лъч бе докоснал ръката й. Никога нямаше да забрави пронизващата, изгаряща болка: това докосване завинаги бе предопределило поведението й. Да не излиза никъде без пръстена с лапис лазули, който сам по себе си беше много красив, ала още по-прекрасна бе увереността, че той е нейният спасител. Без него, тя можеше, щеше…

Ох.

Но тя вече беше, нали?

Беше умряла.

Не само се бе променила, когато стана вампир, но умря с истинска смърт, от която никой не се завръща. Според собствената й философия би трябвало да се разпадне на безброй атоми или да отиде право в ада.

Вместо това не бе отишла никъде. Припомни си сънища за бащински или майчински настроени хора, които й дават съвет — както и желанието да помогне на хората, което изведнъж стана много по-лесно. Училищният побойник? Бе наблюдавала с тъга как пияният му баща нощ след нощ излива гнева си върху него. Онова момиче, което никога не си подготвяше домашните? От нея се очакваше да отглежда трима по-малки сестри и братя, докато майка й лежеше по цял ден в леглото. Само да нахрани бебето, да го изпере и да почисти й отнемаше цялото време. За всяко поведение си имаше причина и сега тя можеше да я види.

Дори общуваше с хора в сънищата им. А след това един от Древните дойде във Фелс Чърч, но тя успя да се опълчи на намесата му в сънищата и не избяга. Той накара хората да повикат на помощ Стефан… Деймън също бе призован. И Елена направи всичко, което бе по силите им, за да им помогне, дори когато беше почти непоносимо, защото Древните управляваха любовта, знаеха кои бутони да натиснат и как да подтикнат враговете ти да действат в правилна посока. Но те се бориха с него — и победиха. А Елена, докато се опиташе да излекува раните на Стефан, някак си сама стана отново смъртна: гола, легнала върху земята в Олд Уд, покрита с якето на Деймън, докато самият Деймън изчезна, без да дочака да му благодари.

И онова събуждане беше свързано с основни неща като сетивата: докосване, вкусване, чуване, виждане — със сърцето, но не с разума. Стефан беше толкова добър с нея.

— А сега, какво съм аз? — изрече на глас Елена, взирайки се в ръцете си, докато ги обръщаше отново и отново. Не можеше да повярва на солидната, човешка плът, която се подчиняваше на законите на гравитацията. Беше казала на Стефан, че заради него би се отказала от умението да лети. Някой бе сбъднал думите й.

— Красива си — отвърна Стефан разсеяно, без да помръдва. Сетне се изстреля внезапно нагоре. — Ти говориш!

— Зная.

— При това съвсем логично!

— Много любезно от твоя страна.

— И то цели изречения!

— Забелязах.

— Продължавай, кажи нещо дълго… моля тя — избъбри Стефан, сякаш не вярваше на ушите си.

— Май се мотаеш твърде много с приятелите ми — рече Елена. — Изречението съдържаше дързостта на Бони, любезността на Мат и строгото придържане на Мередит към фактите.

— Елена, това си ти!

Вместо да продължи тъпия диалог с възклицание от рода на: „Стефан, аз съм!“, Елена замълча и се замисли. После стана предпазливо от леглото и направи една крачка. Стефан бързо се извърна, докато й подаваше пеньоара. Стефан? Стефан!

Тишина.

Когато Стефан се извърна, след като изчака малко за благоприличие, видя, че Елена е коленичила, огряна от слънчевата светлина и държи пеньоара.

— Елена? — Знаеше, че на него му прилича на много млад медитиращ ангел.

— Стефан.

— Но ти плачеш.

— Аз отново съм човешко същество, Стефан. — Тя вдигна ръка, която след миг падна надолу под влияние на гравитацията. — Отново съм човешко същество. Ни повече, ни по-малко. Предполагам, че са били нужни само няколко дни, за да стана отново предишната.

Надникна в очите му. Толкова невероятно зелени очи. Като зелен кристал, отразяващ някаква светлина зад тях. Като зелено листо през лятото, огряно от слънчевия лъч.

Мога да чета мислите ти.

— Но аз не мога да чета твоите, Стефан. Мога само да разбера общия им смисъл и дори и тогава… не можем да сме сигурни в нищо.

Елена, всичко, което искам, е в тази стая. Той потупа леглото. Седни до мен, за да кажа: Всичко, което искам, е на това легло.

Но вместо това тя се хвърли в прегръдките му, обви ръце около врата му, а краката й се преплетоха с неговите.

— Аз все още съм много млада — прошепна, като се притисна към гърдите му. — И, ако броиш дните, не сме имали много дни заедно като този, но…

— Аз все още съм твърде стар за теб. Но мога да те гледам и да виждам как ти отвръщаш на погледа ми…

— Кажи ми, че винаги ще ме обичаш.

— Винаги ще те обичам.

— Каквото и да се случи.

— Елена, Елена… обичах те, когато беше смъртна, като вампир, като чист дух, като дете дух… и сега отново като човек.

— Обещай ми, че винаги ще бъдем заедно.

— Винаги ще бъдем заедно.

— Не, Стефан, това съм аз. — Тя посочи към главата си, за да подчертае, че зад тъмносините очи със златисти точици са бурно препускащите й мисли. — И аз те познавам. Дори да не мога да чета мислите ти, мога да чета по лицето ти. Всички стари страхове се върнаха, нали?

Той отвърна поглед.

— Аз никога няма да те напусна.

— Нито за ден, нито за час дори?

Той се поколеба, после я погледна право в очите. Ако наистина го искаш. Няма да те напусна, дори и за час. Натъртваше мислено думите си, за да може да го чуе.

— Освобождавам те от всичките ти обещания.

— Но, Елена, аз бях съвсем искрен.

— Зная. Но когато си отидеш, не искам да изпитваш вина, задето си ги нарушил.

Дори без телепатия, Елена знаеше какво си мисли той до най-малката подробност: искаше да я ободри и развесели. Все пак тя току-що се бе събудила. Вероятно беше малко объркана. Но нямаше намерение да прояснява мислите си или неговите. Навярно поради това захапа леко брадичката му. И го целуна. Определено, помисли си Елена, един от двамата беше много смутен…

Времето сякаш се проточи безкрайно, а сетне спря. А след това вече нямаше нищо смущаващо или объркано. Елена знаеше, че Стефан знае какво иска тя, а той искаше всичко, което желаеше тя от него.

Бони се втренчи тревожно в номера, изписан върху дисплея на телефона й. Стефан се обаждаше. После прокара ръка през косата си, разроши къдриците си и отговори на видео обаждането.

Но вместо Стефан се оказа Елена. Бони се закиска и понечи да й каже да не си играе с играчките на възрастните — сетне впери поглед в екранчето.

— Елена?

— Всеки път ли ще го чувам? Или само от моята сестра вещица?

— Елена?

— Пробудена и все едно като нова — рече Стефан и се появи на екрана. — Обаждаме ти се веднага след като се събудихме…

— Еле… но вече е почти обяд! — изтърси Бони.

— Бяхме малко заети — заяви Елена спокойно. О, не беше ли страхотно да чуе приятелката си да говори по този начин! Малко невинно и изцяло самодоволно, така че ти се искаше да я разтърсиш и да я умоляваш да ти сподели и най-малката порочна подробност.

— Елена — ахна Бони, като използва най-близката стена, за да се подпре, сетне се плъзна надолу по нея. Чорапи, ризи, пижами и бельо полетяха от ръката й към килима, а очите й плувнаха в сълзи. — Елена, те казаха, че трябва да напуснеш Фелс Чърч — ще го направиш ли?

Елена настръхна.

— Те казаха какво?

— Че двамата със Стефан ще трябва да заминете заради ваше добро.

— Никога!

— Малка моя прекрасна лю… — поде Стефан, сетне млъкна рязко и затвори уста.

Бони се втренчи. Всичко това ставаше в долния край на екрана и не се видя, но Бони можеше да се закълне, че малката му прекрасна любима го е ръгнала яко в корема.

— Ще се видим, да кажем „Земя Нула“ в два часа? — попита Елена.

Бони се върна обратно в реалността. Елена никога не ти даваше време за размисъл.

— Ще съм на линия! — извика тя.

— Елена! — възкликна, едва поемайки си дъх Мередит. — Елена! — този път прозвуча като ридание. — Елена?

— Мередит. О, не ме карай да плача. Тази блуза е от чиста коприна!

— Тя е от чиста коприна, защото е моята блуза, ето защо!

Елена внезапно доби невинния вид на ангел.

— Знаеш ли, Мередит, явно напоследък доста съм пораснала…

— Ако краят на изречението е: … така че на мен ми стои по-добре… — гласът на Мередит прозвуча заплашително — тогава те предупреждавам, Елена Гилбърт… — Млъкна и двете момичета избухнаха в смях, а сетне се разплакаха. — Можеш да я задържиш! О, можеш да я задържиш!

— Стефан? — Мат размаха телефона си, първо предпазливо, сетне го удари в стената на гаража. — Не мога да видя… — Спря и преглътна. — Е–ле–на? — Думата излезе бавно и разчленено.

— Да, Мат. Върнах се. Дори и тук. — Тя посочи към главата си. — Искаш ли да се видим?

— Слава богу, слава богу — промърмори Мат, облегнат на новозакупената си, почти в движение, кола.

— Мат? Не те виждам. Добре ли си? — чу се някакво шумолене. — Мисля, че той припадна.

— Мат? — раздаде се гласът на Стефан. — Тя наистина иска да те види.

— Да, да. — Мат вдигна глава и примигна срещу телефона. — Елена, Елена…

— Съжалявам, Мат. Не си длъжен да идваш…

Мат се изсмя кратко.

— Сигурна ли си, че си Елена?

Елена се усмихна с усмивката, която бе разбила хиляди сърца.

— В такъв случай — Мат Хъникът, настоявам да дойдеш и да се срещнеш с нас при „Земя Нула“ в два часа. Така по-добре ли е?

— Мисля, че почти го налучка. Старата Елена с нейния императорски маниер. — Той се закашля театрално и подсмръкна. — Съжалявам — малко съм настинал; или е някаква алергия.

— Не ставай глупав, Мат. Ти ревеш като бебе, аз също — сряза го девойката. — Както и Бони и Мередит, когато им се обадих. Аз пък плача почти цял ден — и вече трябва да побързам, ако искам да се приготвя за пикника и да бъда навреме за срещата. Мередит смята да те вземе с колата. Донеси нещо за пиене или ядене. Обичам те!

Елена остави телефона. Дишаше тежко.

— Ех, това беше доста тежко.

— Той все още те обича.

— Да не би да е искал да си остана бебе през целия си живот?

— Може би му е харесвал начина, по който казваше „здравей“ и „довиждане“.

— Сега ти ме поднасяш. — Брадичката на Елена потрепери.

— Никога на този свят — рече Стефан нежно. После внезапно сграбчи ръката й. — Хайде, трябва да напазаруваме за пикника, а също и да купим кола — рече и я дръпна нагоре.

Тя смая и двамата като полетя толкова бързо, че Стефан едва успя да я стисне за китката, за да не се изстреля към тавана.

— Мислех, че вече имаш гравитация!

— Аз също! Какво да правя?

— Мисли тежки мисли!

— Ами ако не се получи?

— Ще ти купим котва!

В два часа Стефан и Елена пристигнаха на гробището на Фелс Чърч със съвсем нов червен ягуар. Елена носеше черни очила, косата й бе вдигната нагоре и забулена с черен шал, малко шалче, което закриваше долната част на лицето й, черни дантелени ръкавици, заети от госпожа Флауърс и спомен от младостта й, за които призна, че не знае защо си ги е сложила. Мередит заяви, че наистина представлява страхотна картинка с виолетовото потниче и джинсите. Бони и Мередит вече бяха постлали покривката за пикника и мравките опитваха от сандвичите, гроздето и нискокалоричната салата със спагети.

Елена им разказа как се събудила тази сутрин, след което последваха още прегръдки, целувки и сълзи, така че на мъжката част от компанията малко й писна.

— Искаш ли да проверим гората наоколо? Да проверим дали тези неща малахи са наоколо? — предложи Мат на Стефан.

— Дано да не са — отвърна Стефан. — Ако тези дървета, които са толкова далеч от мястото на инцидента, гъмжат от…

— Няма да е на хубаво?

— Би било сериозна беда.

Двамата се канеха да тръгват, когато Елена ги повика.

— Можете да престанете да се правите на мъжаги и закрилници — спря ги тя. — Да потискаш емоциите си е лошо за личността. Изразяването им поддържа душевното равновесие.

— Вижте, вие май сте по-корави, отколкото си мислех — поклати глава Стефан. — Да си устройвате пикници на гробището?

— Елена често идваше тук — обясни Бони и посочи със стръка целина, който държеше в ръка, към близкия надгробен камък.

— Това е гробът на родителите ми — обясни Елена просто. — След катастрофата… тук винаги съм се чувствала най-близо до тях. Идвах тук, когато станеше много напечено или когато се нуждаех от отговор на някой въпрос.

— А някога получавала ли си отговори? — поинтересува се Мат, извади една кисела краставичка от буркана с домашно приготвена туршия и завинти капака.

— Не съм сигурна, дори и сега — отвърна Елена. Беше свалила тъмните очила, шала за глава, малкото шалче и ръкавиците. — Но винаги след това съм се чувствала по-добре. Защо? Да не би да имаш въпрос?

— Ами… да — отвърна Мат неочаквано. После се изчерви, след като се озова внезапно в центъра на вниманието. Бони завъртя очи и се втренчи в него със стръка целина между устните, Мередит се размърда неспокойно, Елена изправи рамене. Стефан, който се бе облегнал с непринудена вампирска грация на близкия натруфен надгробен камък, седна на земята.

— Какво има, Мат?

— Щях да кажа, че днес не изглеждаш добре — заяви Бони тревожно.

— Благодаря ти — тросна й се Мат.

В кафявите очи на Бони заблестяха сълзи.

— Не исках…

Но не можа да довърши. Мередит и Елена застанаха закрилнически от двете й страни като „братство на динозаврите велосираптор7“, както се наричаха. Това означаваше, че който си има неприятности с една от тях, ще си има работа с всички.

— Сарказъм вместо кавалерство? Това не е Мат, когото познавам — заговори Мередит, повдигнала едната си вежда.

— Тя просто се опитва да прояви съчувствие — изтъкна Елена тихо. — А ти се държа гадно.

— Добре, добре! Съжалявам — наистина съжалявам, Бони, — младежът се извърна към нея със засрамено изражение — наистина бях гадняр, а ти просто се опитваше да бъдеш мила. Аз просто… наистина не знам какво точно правя и казвам. Както и да е, искате ли да чуете какво исках да ви кажа или не? — довърши той отбранително.

Всички го увериха в един глас, че искат.

— Добре. Отидох тази сутрин да посетя Джим Брайс — помните ли го?

— Разбира се, аз излизах с него. Капитан на баскетболния отбор. Добро момче. Малко е млад, но… — Мередит сви рамене.

— Джим си е добре. — Мат преглътна. — Ами, просто… не искам да клюкарствам или нещо такова, но…

— Клюкарствай! — наредиха му в един глас трите момичета като хор в гръцка трагедия.

Мат се стресна.

— Добре, добре! Е, бяхме се уговорили за десет часа, но отидох малко по-рано и — ами Каролайн беше там. Тъкмо си тръгваше.

Последваха три шокирани ахкания и един остър поглед от Стефан.

— Искаш да кажеш, че смяташ, че е прекарала нощта с него?

— Стефан! — възмути се Бони. — Така не се разказват сочни клюки. Никога не заявяваш направо какво мислиш…

— Не — прекъсна я Елена. — Остави Мат да отговори. Спомням си достатъчно от преди и имам основания да се тревожа за Каролайн.

— Съвсем сериозни при това.

Мередит кимна.

— Това не е клюка, а необходима информация — рече.

— Добре тогава. — Мат отново преглътна. — Ами, да, това си помислих. Той ми обясни, че тя дошла по-рано, за да се види с по-малката му сестра, но Тамра е само на петнайсет. И се изчерви като домат, докато ми го казваше.

Останалите си размениха сериозни погледи.

— Каролайн винаги е била… ами, леснодостъпна — започна Бони.

— Но аз никога не съм забелязвала да удостоява Джим дори с поглед — довърши Мередит.

Двете погледнаха към Елена за отговор. Тя бавно поклати глава.

— Наистина не виждам основателна причина тя да посещава Тамра. А и освен това… — стрелна бързо с поглед Мат — има още нещо. Какво друго се случи?

— Случило се е още нещо? Да не би да се е видяло бельото на Каролайн? — Бони избухна в смях, който обаче пресекна щом видя зачервеното лице на Мат. — Стига, Мат. Това сме ние. Можеш да ни кажеш всичко.

Момчето пое дълбоко дъх и затвори очи.

— Добре. Ами… докато излизаше, аз мисля… мисля, че Каролайн… ми предложи.

— Тя е направила какво?

— Тя никога не би…

— Как, Мат? — попита Елена.

— Ами… Джим си мислеше, че си е тръгнала и отиде до гаража, за да вземе баскетболната топка, но когато се обърнах, видях, че Каролайн се е върнала. Тя ми каза — е, всъщност няма значение какво ми е казала. Но беше нещо в смисъл че обича футбола повече от баскетбола и попита дали искам да спортуваме заедно.

— А ти какво й отговори? — попита Бони и затаи дъх, зяпнала го като омагьосана.

— Не отговорих нищо. Просто я гледах.

— И тогава Джим се върна? — предположи Мередит.

— Не! И тогава Каролайн си тръгна — изгледа ме по онзи начин, нали се сещате, така че да е съвсем ясно какво има предвид — и тогава излезе Тами. — Сега честното лице на Мат пламтеше. — И тогава — не зная как да го кажа. Може би Каролайн й е казала нещо за мен, защото тя… тя…

— Мат. — Досега Стефан почти не бе взел участие в разговора, но сега се наведе напред и заговори тихо: — Не те разпитваме, защото искаме да клюкарстваме. Опитаме се да разберем дали във Фелс Чърч не се случва нещо много лошо.