Свечеряване

22

Бони бе притеснена и объркана. Всичко около нея тънеше в непрогледен мрак.

— Добре — проговори някакъв глас, безцеремонно и едновременно с това успокояващо. — Имаме две наранявания. Едното изисква инжекция против тетанус… хм, и се опасявам, че трябва да дам успокоително на твоето момиче, Джим. Освен това се нуждая от помощ, но на теб въобще не ти разрешавам да се движиш. Само ще лежиш по гръб и ще държиш очите си затворени.

Бони отвори очи. Смътно си спомняше, че пада към леглото си. Но не си беше у дома. Още се намираше в дома на семейство Сайтоу и лежеше на дивана.

Както винаги, когато я обземаше страх или смущение, тя потърси помощта на Мередит. За щастие Мередит тъкмо сега се върна от кухнята с лед, увит в кърпа. Постави го върху челото на Бони, още бе намокрено от предишното налагане с лед.

— Само припаднах — обясни Бони, след като осъзна какво се бе случило. — Това е всичко.

— Зная, че припадна. Тресна си хубавата главица о пода — повтори й Мередит и по лицето й веднага си пролича какво изпитва. Тревога, симпатия и облекчение от съвземането на приятелката й. Дори се забелязваха напиращите сълзи в очите й. — Ох, Бони, колко жалко, че не успях навреме да те уловя. Изобел ми препречи пътя, пък и тези рогозки, не са никак дебели и не могат да омекотят удара при падане. Цял час не успя да дойдеш в съзнание. Адски много ме изплаши.

— Съжалявам. — Бони измъкна ръката си изпод одеялото, с което беше завита, и стисна ръката на Мередит, за да й потвърди, че си остават по-близки дори от родни сестри. И за да й благодари за грижите.

Джим се бе проснал на другия диван, притиснал кърпа с лед към главата си. Лицето му беше белезникаво. Опита се да се надигне, но доктор Алпърт — именно нейният глас преди малко беше прозвучал едновременно безцеремонно и успокояващо — го бутна отново назад, за да легне пак на дивана.

— Не бива да се напрягаш повече — каза му лекарката. — Но ми е необходим помощник. Мередит, можеш ли да ми помогнеш с Изобел? Тя е много буйна.

— Ох, как ме халоса по тила с лампата — предупреди ги Джим. — Никога не бива да оставате с гръб към нея.

— Ще внимаваме — обеща доктор Алпърт.

— Вие двамата оставате тук — нареди им Мередит с тон, нетърпящ възражения.

Бони погледна Мередит в очите. Искаше да може да стане и да й помогне за Изобел. Но Мередит я изгледа така решително, че по-добре беше да не спори с нея.

Щом излязоха, Бони все пак се опита да се надигне. Но очите й тутакси се замъглиха. Виждаше само някаква неясна, пулсираща сивота.

Пак се отпусна на дивана и стисна зъби.

Дълго след това откъм стаята на Изобел се чуваха само трясъци и викове. Бони чу как се повиши гласът на доктор Алпърт, после и гласът на Изобел, а накрая се чу и трети глас… само че не на Мередит, която никога не крещеше. По-скоро прозвуча като гласа на Изобел, но по-отслабнал и смутен.

Накрая настъпи тишина. Мередит и доктор Алпърт се върнаха, влачейки между тях накуцващата Изобел. От носа на Мередит капеше кръв, а прошарената коса на доктор Алпърт беше настръхнала, но някак си бяха успели да навлекат една тениска върху нараненото тяло на Изобел. Доктор Алпърт не само че придържаше Изобел, но и носеше лекарската си чанта в другата.

— Вие, ранените, изчакайте там, където се намирате. След малко ще се върнем за вас — каза им лекарката.

После доктор Алпърт и Мередит се качиха на горния етаж, за да приберат и бабата на Изобел.

— Никак не ми харесва цвета на лицето й — отбеляза доктор Алпърт лаконично. — Нито тика на лицето й.

След минута се върнаха, за да помогнат на Джим и Бони да се настанят в джипа на доктор Алпърт. Небето оставаше забулено в облаци. Слънцето висеше като червена сфера ниско над хоризонта.

— Искаш ли да ти дам някакво болкоуспокояващо? — попита я лекарката, като видя как Бони гледаше черната й лекарска чанта. Изобел беше натикана най-отзад в джипа, където седалките бяха сгънати.

Мередит и Джим седнаха на двете седалки отпред, като баба Сайтоу бе притисната между тях. Бони, по изричното настояване на Мередит, седна най-отпред, до лекарката, която бе зад волана.

— Хм, не, добре съм — каза Бони. Всъщност само тя се питаше дали в болницата наистина ще могат да спасят Изобел от инфекцията по-добре, отколкото билковите компреси на госпожа Флауърс.

Но макар че главоболието й не отслабваше, а на челото си имаше подутина колкото яйце, мислите й бяха съвсем ясни. Имаше нещо, което я глождеше, не й даваше мира — някакъв сън или нещо друго, което я бе осенило, докато, както каза Мередит, е била в безсъзнание.

Но какво беше то?

— Е, добре, да тръгваме. Поставихте ли си коланите? — Джипът потегли от къщата на семейство Сайтоу. — Джим, ти спомена, че на горния етаж е тригодишната сестричка на Изобел. Затова позвъних на внучка си Джейнила да дойде. Поне ще остане някой в къщата.

Бони се изви, за да погледне към Мередит. И двете заговориха едновременно.

— О, не! Не бива да идва! Особено в стаята на Изобел! Виж какво, моля те, ние трябва да… — започна да заеква Бони.

— Не съм сигурна дали идеята е разумна, доктор Алпърт — заяви Мередит, също забързано, но много по-свързано. — Освен ако не стои надалеч от тази стая и може би ако има още някой с нея. Едно момче може да помогне.

— Момче? — Доктор Алпърт се озадачи за миг, но съчетанието от тревогата на Бони и искреността на Мередит май успя да я убеди да промени решението си. — Добре, тогава, моят внук Тайрон, гледаше телевизия, когато излязох. Ще се опитам да го повикам.

— О! — неволно възкликна Бони. — Да не е същият Тайрон, който през следващата учебна година ще бъде защитник във футболния отбор на нашата гимназия? Чух за него, че го наричали Тайминатор.

— Ами да кажем, че ще може да защити поне Джейнила — сподели с нея доктор Алпърт, след като се свърза по телефона с Тайрон. — Но да не забравяме, че сега сме в джипа с това превъзбудено момиче. Като си спомня как се бореше срещу мен, за да не й дам успокоителното, по-скоро би нарекла нея „терминатор“.

Мобилният телефон на Мередит звънна, но със сигнала, програмиран само за незапомнени в паметта телефонни номера, след което се чу глас:

— Търси ви госпожа Флауърс. Ще приемете ли обаждането?

Мередит веднага натисна бутончето за разговор.

— Госпожа Флауърс? — заговори Мередит. Заради силното бръмчене на джипа Бони и останалите не чуваха много добре, заради това Бони предпочете да се съсредоточи върху две задачи: какво знаеше за „жертвите“ на салемските вещици и върху онази изплъзваща й се мисъл, която съвсем смътно я бе споходила, докато е била в безсъзнание.

Всичко това обаче на бърза ръка се изпари от ума й, когато Мередит привърши разговора.

— Какво ти каза? Какво? Какво? — В тъмното Бони не можеше да вижда ясно лицето на Мередит, но й се стори пребледняло. Когато Мередит заговори, опасенията на Бони се засилиха.

— Госпожа Флауърс работила нещо в градината си и тъкмо се канела да се прибере в къщата си, когато забелязала нещо скрито сред бегониите. Каза, че й приличало на вързоп, забутан там от някого, между храстите и стената. От вързопа се подавало парче плат.

Бони се почувства както издухана от внезапно връхлетял вятър.

— И какво се оказало?

— Ами торба, най-обикновена торба, натъпкана с дрехи и обувки. Имало и ботуши, и ризи, и панталони. Всички принадлежали на Стефан.

Бони изпищя тъй силно, че доктор Алпърт неволно извъртя волана и после с усилие овладя джипа.

— О, боже мой, о, боже мой — той не е заминал!

— О, не, аз мисля, че е заминал. Само че не по своя воля — завърши Мередит с мрачна интонация.

— Нима Деймън е… — ахна Бони и се свлече в седалката си, с насълзени очи. — Не мога да повярвам…

— Усили ли се главоболието ти? — попита я доктор Алпърт, която досега тактично не се намесваше в разговора, който не я засягаше.

— Не… е, да, така е — призна Бони.

— Ето, отвори чантата ми и ми я подай, за да потърся някакво лекарство в нея. Имам от това и това… добре, ето, от това ще вземеш. Някой вижда ли бутилката с водата?

Джим безмълвно й подаде бутилката.

— Благодаря — рече Бони и пое хапчето заедно с голяма глътка вода. Главата й трябваше да е във форма. Ако Деймън бе отвлякъл Стефан, тогава трябва да го потърси чрез Призоваване, нали така? Но само бог знаеше къде се е озовал Стефан този път. Защо на никого от тях не хрумна тази възможност?

Преди всичко, понеже се предполагаше, че Стефан вече е силен, и второ: заради бележката му в дневника на Елена.

— Това е! — извика Бони тъй силно, че самата тя се сепна. Всичко сега си дойде на мястото, всичко, което бе споделяла с Мат…

— Мередит! — заговори Бони забързано, без да обръща внимание на озадачения поглед на доктор Алпърт, — докато бях в безсъзнание, разговарях с Мат. Той също беше в безсъзнание…

— Наранен ли е?

— Да, господи, да. Деймън сигурно е извършил нещо ужасно. Но Мат ми каза да не му обръщам внимание, защото много повече го безпокояло нещо в бележката, оставена от Стефан за Елена. И това, добави Мат, го мъчело още откакто прочел написаното. Беше нещо за това как Стефан бе разговарял с учителя по английски миналата година и те двамата спорели за правописа на думата преценка. А накрая Мат ми каза само: „Погледни резервното копие на текста на писмото, отвори архивния файл… преди Деймън да го изтрие“.

Бони се взря в смръщеното лице на Мередит. Осъзна, че доктор Алпърт и Джим я гледаха доста особено, но чак когато джипът намали скоростта, за да спре на следващото кръстовище. Дори и тяхната тактичност си имаше своите граници.

Гласът на Мередит наруши неловката тишина:

— Доктор Алпърт, трябва да ви помоля за нещо. Само един ляв завой тук и после още един надолу по Лоръл стрийт, както и после още пет минути нататък до Олд Уд. Така няма много да се отклоним. Но така ще продължа пеша до пансиона, където е компютърът, за който Бони спомена. Може да ме сметнете за луда, но трябва да се добера до този компютър.

— Зная, че не си луда. Вече го забелязах — засмя се лекарката с безрадостен смях. — И аз подочух някои неща за младата Бони оттук–оттам… е, нищо лошо, гарантирам, но ми беше донякъде трудно да го повярвам. Ала след това, което видях днес, мисля, че започвам да си променям мнението за тези събития. — Жената зави рязко наляво и промърмори: — Някой е премахнал стоп–знаците и от този участък от пътя. — После продължи, като се обърна към Мередит: — Ще направя каквото поискаш. Ще те закарам до пансиона.

— Не! Това може да се окаже много опасно!

— … но аз съм длъжна да отведа Изобел колкото е възможно по-скоро в болницата. Да не говорим за Джим. Мисля, че той наистина има мозъчно сътресение. А пък Бони…

— Бони също ще отиде в пансиона — решително заяви Бони.

— Не, Бони! Аз трябва да тичам до там, не разбираш ли? Трябва да изтичам до там колкото мога по-бързо… така че не мога да те чакам, ако ще ме забавиш — заговори Мередит с още по-решителен тон.

— Няма да те забавя, заклевам се. Ти ще тръгнеш напред, ще тичаш. И аз ще тичам. Поне краката ми са здрави. Ако трябва да ме оставиш назад, нищо лошо няма да се случи, защото аз ще продължа да тичам след теб.

Мередит отвори уста, сетне отново я затвори. Имаше нещо в изражението на Бони, което й подсказа, че всякакви спорове са излишни. Защото най-важното сега бе да установят истината.

— Ето че стигнахме — съобщи им доктор Алпърт след пет минути. — Сега сме на ъгъла на Лоръл стрийт и пътя към Олд Уд. — Измъкна малко фенерче от черната си лекарска чанта и светна с него в очите на Бони, първо в едното и после в другото. — Хм, добре, все още нямаш признаци на мозъчно сътресение. Но трябва да си наясно, Бони, че според моята медицинска преценка сега въобще не трябва да тичаш. Не мога насила да те заставя да се лекуваш, ако не искаш. Но поне мога да ти дам това. — Подаде на Бони фенерчето. — Желая ви успех.

— Благодаря за всичко — изрече Бони набързо и за миг отпусна бледата си длан върху дългите тъмнокафяви пръсти на доктор Алпърт. — Вие също трябва да внимавате… за паднали дървета и с Изобел, както и с нещо червеникаво по пътя.

— Бони, аз тръгвам — извика й Мередит, която вече бе слязла от колата.

— И си заключете вратите! И не спирайте никъде, докато не се отдалечите от гората! — довърши Бони, докато се измъкваше от колата, за да се присъедини към Мередит.

Двете се затичаха. Разбира се всичко, което Бони бе наговорила за това как Мередит ще бяга пред нея, а тя плътно ще я следва, си бяха пълни глупости. И двете го знаеха. Веднага щом краката на Бони се спуснаха върху пътя, Мередит сграбчи ръката на Бони и я задърпа след себе си. Мередит се втурна напред, устремена като ловджийска хрътка, дърпайки с много усилия Бони, като понякога едва ли не я повдигаше при неравностите по пътя.

На Бони не бе нужно да се обяснява защо трябваше толкова да се бърза. Отчаяно й се искаше сега да имаха кола на разположение. Всъщност искаше много неща, но най-вече госпожа Флауърс да не си бе избрала да живее на толкова отдалечено и диво място. Защо къщата й не беше в центъра на града?

Накрая, точно както Мередит предвиждаше, Бони се задъха, а дланта й стана тъй хлъзгава от потта, че започна да се изплъзва от дланта на Мередит. По едно време не издържа, спря, преви се и опря ръце на колене, докато се опитваше да си поеме дъх.

— Бони! Избърши си дланта! Трябва да тичаме!

— Само… дай ми… една минута…

— Никаква минута нямаме! Не чуваш ли? Идва!

— Ама само трябва… да… си поема дъх.

— Бони, погледни назад. Ама не крещи!

Бони погледна зад себе си, изкрещя и тогава откри, че всъщност въобще не се задъхваше. Само сграбчи ръката на Мередит и се втурна да търчи като обезумяла.

Чуваше го вече, въпреки задъханото си дишане и бумтенето в ушите си. Беше някакъв звук като от насекомо, ала не като безобидно жужене, а по-скоро като пробиващо ушите бръмчене. Напомняше на шума от перките на хеликоптер, само че по-тънко и пронизително, сякаш този хеликоптер нямаше перки, а пипала като на насекомо. Само с един поглед тя съзря цялата сивееща маса от пипала, с глави накрая, като във всичките тези глави зееха разтворени уста с остри бели зъби в тях.

Опита се да включи фенерчето. Нощта вече се спускаше, а Бони представа си нямаше кога ще изгрее луната. Знаеше само, че май и дърветата станаха още по-мрачни и сякаш те също се включиха в преследването на двете момичета.

Малахът се носеше по петите им.

Воят на размахваните във въздуха пипала ставаше все по-силен. И все по-близък. Бони не искаше да се обръща, за да вижда източника на шума. Звукът и без това вече пронизваше цялото й тяло извън всякакви поносими граници. Не можеше да забрави мрачните думи на Мат: все едно да отрежеш едната си ръка и да я захвърлиш на някое сметище…

Ръцете и на двете момичета отново се изпотиха. А сивата маса отзад определено ги настигаше. Разстоянието между тях вече бе наполовина скъсено в сравнение с началото на гонитбата, а шумът от плясъка на пипалата се извиси още повече.

В същото време тя усещаше краката си като гумени. В буквалния смисъл. Въобще не усещаше коленете си. Или ги усещаше само като гума, разтворена в желатин.

Пляс–пляс–пляс–пляс–пляс…

Беше звукът от едно от пипалата, по-близо от останалите. По-близо, още по-близо и ето че се показа пред тях, със зееща овална уста, пълна със зъби по цялата си обиколка.

Точно както го бе описал Мат.

На Бони не й бе останал дъх, за да закрещи. Но трябваше да крещи. Безглавото същество, без очи, без лице… само тази ужасяваща уста… се насочи право към тях. И ако реагираше инстинктивно… да го заблъска с двете си ръце… можеше да й коства една ръка. О, Господи, какво й се струпа на главата…

— Ето го пансиона — изохка Мередит и я дръпна силно, за да я изправи на крака. — Бягай!

Бони се наведе, когато малахът се опита да връхлети върху нея. За миг усети как пипалата му се заровиха сред къдравата й коса, пляс–пляс–пляс… Тя рязко отскочи назад, препъна се, заболя я, а ръката на Мередит се отскубна от нейната. Краката й се подкосиха. Стомахът й се присви. В гърлото й се надигна писък.

— Ох, господи, Мередит, докопа ме! Бягай! Не се оставяй да те настигне!

Пред нея пансионът светеше като хотел. Обикновено тънеше в мрак, с изключение на прозореца на Стефан и още един. Но сега засия като диамант, само че недостижимо далеч.

— Бони, затвори очи!

Мередит не я бе изоставила. Още бе тук. Бони усети как пипалата, като диви лози, леко забърсаха ухото й, опипаха потното й чело, заровиха се по лицето й, по гърлото й… Тя заплака.

И тогава се разнесе остър, много силен трясък, като пръскане на диня. Нещо мокро обля гърба й. Отвори очи. Мередит пусна дебелия клон, който размахваше като бейзболна бухалка. Пипалата се отдръпнаха от косата на Бони.

Бони не посмя да погледне кашата, останала зад нея.

— Мередит, ти…

— Хайде! Да бягаме!

И тя отново побягна. През целия път до алеята с чакъл пред пансиона, през стъпалата до вратата. И после вътре по коридора. Госпожа Флауърс ги очакваше, изправена до вратата с една старомодна газена лампа.

— Влезте, влезте — подкани ги тя. Мередит и Бони профучаха навътре и чак там спряха, задъхани, а тя затръшна вратата след тях. И трите жени чуха звуците отвън. Приличаха на чупене на клони, многократно повторени, само че много по-шумни. Както и още някакъв шум, като пукане на пуканки.

Бони още се тресеше от страх, когато затисна ушите си и се свлече на килима в коридора.

— Какво, за бога, сте направили, момичета, със себе си? — попита госпожа Флауърс, докато оглеждаше челото на Бони, подутия нос на Мередит и изпотените им лица.

— Дълго е за обяснение — изрече Мередит уморено. — Бони! Горе ще си починеш!

По някакъв начин Бони успя да се добере до горния етаж. Мередит веднага отиде до компютъра и го включи, преди да рухне в стола пред него. Бони използва последните си запаси от енергия, за да съблече палтото си. Гърбът му беше изцапан със слуз. Сви го на топка и го захвърли в ъгъла.

После се тръшна в леглото на Стефан.

— Какво точно ти каза Мат? — нервно попита Мередит, след като си пое дъх.

— Каза ми: провери „резервния файл“… или „виж архивния файл“ или нещо от този род. Мередит, главата ми… не е добре.

— Добре. Само се успокой. Справи се много добре дотук.

— Направих го само защото ти ме спаси. Благодаря ти… отново…

— Не се безпокой за това. Но нещо не разбирам… — добави Мередит и продължи с типичното за нея мърморене под носа. — Има архивен файл в същата папка, но той не е различен от работния файл. Не разбирам какво е искал да каже Мат.

— Може би нещо се е объркал — уморено промълви Бони. — Или пък е бил зле заради болките и раната в главата.

— Архивен файл, архивен файл… почакай малко! Да не би програмата Уърд автоматично да запомня друг архивен файл на някакво странно място, като папка на администратора или нещо подобно? — Мередит забързано изреди много кликове с мишката върху папките. После се обади с разочарован тон: — Не, тук няма нищо.

Облегна се назад и издиша силно. Бони знаеше за какво си мислеше приятелката й. Тяхното тъй продължително и отчаяно тичане въпреки всичките опасности не бе довело до нищо. Не бяха успели.

И тогава Мередит рече бавно:

— Но защо за една толкова малка бележка има толкова много временни файлове?

— Какво е временен файл?

— Само временно съхраняване на твоя файл, докато работиш с него. Обикновено изглежда като безсмислена поредица от знаци. — Отново се заредиха кликвания с мишката. — Но все пак трябва да пробвам… о! — замлъкна тя. Кликовете престанаха.

И настъпи мъртвешка тишина.

— Какво има в него? — загрижено попита Бони.

Отново последва пауза.

— Мередит! Кажи ми нещо! Намери ли архивния файл?

Мередит не й отговори нищо. Сякаш не чуваше. Четеше текста като омагьосана, а лицето й бавно добиваше все по-ужасен израз.