Свечеряване

25

Мат се хвърли към Деймън с бързина и ловкост, демонстрирайки уменията, придобити в училищния футболен отбор. За броени секунди постигна невероятно ускорение, от пълна неподвижност до вихрен устрем в опита си да блъсне с все сила Деймън и да го повали на земята.

— Бягай! — извика той в същия миг. — Бягай!

Елена не помръдна. Опитваше да се справи с тази катастрофа чрез план А. Беше принудена да наблюдава унижението на Стефан в ръцете на Деймън в пансиона, но не мислеше, че ще може да понесе и това.

Но като погледна отново към тях, видя Мат изправен на десетина метра от Деймън, с пребледняло лице и мрачно изражение. Поне още бе жив, та дори на крака. Подготвяше се отново да връхлети срещу Деймън.

А Елена… не можеше да бяга. Знаеше, че вероятно това би било най-добрият изход — Деймън може би съвсем скоро щеше набързо да накаже Мат, но по-голямата част от вниманието му ще бъде насочено как да нарани нея.

Ала и в това все пак не можеше да е сигурна. Нито можеше да е уверена, че наказанието на Деймън няма да причини смъртта на Мат или че той ще се измъкне преди Деймън да я настигне и да му остане време да мисли и за Мат.

Не, не и този Деймън, толкова безмилостен и жесток.

Трябва да има някакъв начин — тя почти усещаше как колелцата се въртят в мозъка й, докато мислеше трескаво.

И тогава го видя.

Не, това не…

Но какво друго да направи?

Мат отново се втурна към Деймън и този път беше още по-гъвкав и неудържим, като нападаща змия. Но Елена видя и какво направи Деймън. Той просто се отдръпна в последния миг, тъкмо когато Мат се бе приготвил да го блъсне с рамото си. От силното си засилване Мат продължи напред, а Деймън само се върна на мястото си и отново зае позиция с лице към нападателя си. После се наведе и взе в ръката си проклетия клон. Беше пречупен в единия си край.

Деймън се намръщи, като огледа пречупения клон, после сви рамене и го вдигна. Ала в следващия миг и той, и Мат застинаха като вцепенени. Нещо долетя отстрани, за да падне на земята между тях. И остана там проснато, леко поклащано от вятъра.

Риза, марка Пенделтън, в кафяво и синьо.

Много бавно Деймън спусна клона.

Двамата бавно се обърнаха към Елена, останала по бяла дантелена камизола. Тя леко потръпна и обгърна раменете си с ръце. Беше необичайно студено за това време на вечерта.

— Спасен от своята инамората — каза той на Мат.

— Зная какво означава това, но не е вярно — отговори Мат. — Тя ми е приятелка, но не и гадже.

Деймън се усмихна отнесено. Елена усещаше погледът му, прикован в голите й ръце.

— И така… следващата стъпка — изрече той.

Девойката не се изненада. Сърцето й се сви, но не се удиви. Не се смая и като видя как Деймън се обърна да погледне към Мат, а после пак към нея, с червен отблясък в очите си, който сякаш се отразяваше отвътре, зад слънчевите му очила.

— Сега — заговори той на Елена, — ще те настаним там, на онзи камък, някак си наполовина облегната. Но първо — още една целувка. — Отново погледна към Мат. — Спазвай програмата, Мат, не се разтакавай. Може първо да целунеш косата й, после тя да отметне глава назад, за да я целунеш по шията, докато тя ще постави ръце върху раменете ти…

Мат, помисли си Елена. Деймън бе казал Мат. Изплъзна се от устата му така лесно, така невинно. Внезапно тя цялата се разтресе, сякаш в нея завибрира една-единствена музикална нота. И като че ли бе облята от леден душ. А това, което й подсказа този вибриращ звук, не бе шокиращо, защото бе нещо, което тя вече знаеше, макар и на някакво подсъзнателно ниво.

Това не бе Деймън.

Не беше личността, която познаваше от… действително ли само от девет или десет месеца? Беше го виждала, когато беше все още обикновено момиче, когато му се противопоставяше и в също толкова силно го желаеше — а той сякаш я обичаше най-силно, когато го предизвикваше.

Беше го виждала, когато беше вампир и бе привлечена към него с цялото си същество, а той се грижеше за нея като за малко дете.

Беше го виждала, когато беше дух, както и след като се завърна от отвъдното, където бе научила толкова много.

Той беше женкар, можеше да бъде коравосърдечен, преминаваше през живота на жертвите си като химера, като катализатор, променяйки всички около себе си, докато самият той оставаше непроменен. Той заблуждаваше хората, объркваше ги, използваше ги — и ги оставяше объркани, защото притежаваше дяволско очарование.

Ала никога преди това не го бе виждала да нарушава думата си. Елена не можеше да се отърси от непоколебимото си убеждение, че ставащото сега не бе резултат от някакво решение — нещо, което въобще не беше характерно за Деймън, дори бе така дълбоко вкоренено в подсъзнанието, че той за нищо на света не би могъл да го промени. Той не би нарушил думата си. По-скоро би умрял от глад.

Деймън още говореше на Мат, като продължаваше да го затрупва с нареждания: „… и да й свалиш…“

Какво стана с обещанието му да бъде неин бодигард, да я пази от опасности?

Сега заговори на нея:

— А ти знаеш ли кога да отметнеш главата си назад? След като той…

— Кой си ти?

— Какво?

— Чу ме. Кой си ти? Ако наистина си видял Стефан, преди да замине, и си му обещал да се грижиш за мен, нищо от това не би трябвало да се случва. О, ти може би ще се сбиеш с Мат, но не пред мен. Ти не си Деймън, Деймън не е глупав. Той знае какво означава да си бодигард. Той знае, че да гледам как Мат се гърчи в болки… това наранява и мен. Ти не си Деймън. Кой… си… ти?

До този момент силата и бързината на Мат, сравнима с бързината на гърмяща змия, не му донесоха нищо добро. Може би трябваше да опита различен подход. Докато говореше, Елена съвсем бавно се доближаваше до Деймън. И ето че сега, само с едно движение, тя успя да смъкне слънчевите му очила.

И срещу нея светнаха очи, червени като прясно пролята кръв.

— Какво си направил? — прошепна тя. — Какво си направил на Деймън?

Мат беше малко отдалечен и не успя да я чуе, но се преместваше наоколо с цел да привлече вниманието й, докато тя страстно копнееше той просто да побегне и да се спаси. Защото досега ролята му беше само да улеснява това създание да я изнудва.

Без да изглежда, че се движи бързо, нещото–приличащо–на–Деймън се наведе и сграбчи слънчевите си очила от ръката й. Жестът му беше прекалено бърз, за да му попречи.

След това стисна болезнено китката й.

— Щеше да бъде много по-лесно, ако и двамата се бяхте съгласили да сътрудничите — подметна той с небрежен тон. — Изглежда не ви е ясно какво може да се случи, ако ме ядосате.

Силната му хватка я натискаше надолу, принуди я да падне на колене. Но Елена не искаше да се предаде. Ала за съжаление собственото й тяло й изневери, изпращайки до съзнанието й спешни сигнали за болка, за агония, за изгаряне. Толкова болезнени, че притъпиха усещанията й. Надяваше се, че ще може да ги пренебрегне и ще устои на опитите му да счупи китката й. Но се заблуждаваше. По едно време нещо в мозъка й напълно блокира, причерня й и следващото, което осъзна, бе, че вече е на колене, с подпухнала китка, трескаво изгаряща от непоносимата болка.

— Човешка слабост — презрително процеди Деймън. — Всеки път ще те проваля… Сама разбираш, че за теб ще е по-добре, ако ми се подчиняваш безпрекословно.

Не е Деймън, помисли си Елена, така яростно, че остана изненадана от това, че този измамник не чу мислите й.

— Добре — продължи да говори над нея гласът на Деймън, толкова развеселено, сякаш й предлагаше нещо приятно. — Ще се настаниш до онзи камък, ще се облегнеш назад, а ти, Мат, ще застанеш до нея и ще приближиш лицето си към нейното. — Интонацията му си оставаше учтива, но все пак заповедническа. Мат обаче не му обърна внимание. И без това вече се бе приближил до Елена, вперил поглед в следите от пръстите на Деймън по китката на Елена, но не можеше да повярва на очите си.

— Мат, изправи се. Елена, седни. Хайде, хлапета, да продължим да се забавляваме. — Деймън отново взе видеокамерата.

Мат и Елена се спогледаха. Тя се обърна към измамника и му каза съвсем ясно:

— Върви по дяволите, който и да си ти.

— Ще отидеш там, ще направи това и ще…

След което размаха клона.

Мат не му обърна внимание. Само чакаше, със стоическо изражение, болката пак да го връхлети.

Елена се надигна, за да застане до него. Двамата, рамо до рамо, можеха да се противопоставят на Деймън.

Който точно в този момент изглеждаше като побеснял.

— Опитвате се да се престорите, че не ви е страх от мен. Но се лъжете. Ако имате малко разум, сега е моментът да го докажете.

Пристъпи застрашително към Елена.

— Защо не се страхуваш от мен?

— Който и да си ти, си оставаш само един голям глупак. Ти нарани Мат. Не се съмнявам, че можеш да ни убиеш. Но ние не се плашим от глупаци.

— Ще започнеш да трепериш от страх. — Сега гласът на Деймън спадна до заплашителен шепот. — Само почакай.

Нещо прозвъня в ушите на Елена, като й подсказа да се вслуша в думите му и да си спомни за крайно болезненото усещане преди малко. Но чий беше този глас?

Коленете й се подкосиха. Но сега не падна на колене. Опита се да се свие на кълбо, за да намали агонията. От главата й мигом излетяха всичките разумни мисли. Усети Мат до себе си, но по-скоро би могла да полети, отколкото да общува с него. Разтресе се и падна настрани, сякаш бе припаднала. Цялата вселена се превърна за нея в кълбо от болки и едва чуваше гласовете на двамата мъже, долитащи някъде отдалеч.

— Спри! — изкрещя Мат. — Спри! Да не си полудял? Та това е Елена, за Бога! Да не искаш да я убиеш?

Съществото, имитиращо Деймън, го посъветва с умерен тон:

— На твое място бих сдържал виковете си.

Но от гърлото Мат се изтръгна яростен рев на първичен гняв.

— Каролайн! — Бони се втурна в стаята на Стефан, трескаво кръстосваше напред–назад, докато Мередит работеше нещо на компютъра. — Как смее тя да…?

— Тя не е посмяла открито да нападне Стефан или Елена… нали се закле — припомни й Мередит. — Затова е измислила това, за да си го върне на всички нас.

— Но Мат…

— О, Мат просто й е бил под ръка — каза Мередит мрачно. — За нещастие и по двамата има следи от физическо насилие.

— Какво искаш да кажеш с това? Мат не би…

— Белезите, скъпа — намеси се госпожа Флауърс, чието лице внезапно се натъжи, — от онова твое насекомо с остри като на бръснач зъби. Благодарение на лапата с билкова отвара раните скоро ще заздравеят и ще заприличат на одраскано от ноктите на момиче, преди да завехнат напълно. А колкото до белега на врата ти… — госпожа Флауърс деликатно се прокашля, — той ми прилича на това, което по мое време наричахме „любовно ухапване“. Да не би да е знак, че нечие доверие към теб е било изчерпано? Не искам да кажа, че твоят приятел някога би си позволил нещо подобно.

— А помниш ли, Бони, как изглеждаше Каролайн, когато я видяхме там? — попита Мередит. — Тя не пълзеше… по-скоро бих се обзаложила, че си ходеше съвсем нормално. Обаче лицето й беше ужасно зле…, с насинено око и подутина на бузата. И всичко това е станало точно по същото време.

На Бони й се стори, че всички освен нея знаеха нещо важно, а тя бе безнадеждно изостанала.

— Как така по същото време?

— През нощта, в която онова насекомо нападнало Мат. В онази сутрин, след като шерифът позвъни и говори с него. Мат призна, че майка му не го е виждала през цялата нощ и че кварталните полицаи са забелязали паркираната пред къщата му кола.

— Този белег се е получил от отровата на насекомото. Той се е борил с малаха!

— Това го знаем. Но те го обвиняват, че точно тогава се е прибрал след нападението му срещу Каролайн. Майката на Каролайн едва ли ще може да свидетелства… нали я видя как изглежда. Кой тогава ще докаже, че Мат не е нападнал Каролайн? Особено ако е планирал нападението.

— Ние! Можем да гарантираме за него… — Бони внезапно замлъкна по средата на изречението. — Не. Предполагам, че е станало, след като той си е тръгнал. Само че това въобще не е вярно! — Тя отново закрачи нервно из стаята. — Видях отблизо едно от тези насекоми и то изглеждаше точно както Мат го описваше…

— Но какво доказателство е останало сега от него? Нищо. Освен това те веднага ще кажат, че за да го спасим, ние сме готови да кажем какво ли не.

Бони не можеше да изтърпи това бездействие. Единственото, което можеше да направи сега, бе да кръстосва, нервно и безцелно, из стаята. На всяка цена трябваше да излезе и да намери Мат, за да го предупреди — ако въобще открият него или Елена.

— Мислех, че ти беше тази, която настояваше веднага да тръгнем да ги издирваме — заяви тя на Мередит с обвинителен тон.

— Зная, аз настоявах. Но първо трябва да проверя нещо — искам още веднъж да се опитам да видя онази уебстраница, която е предназначена за четене само от вампири. Онази, на която се споменава за Ши но Ши. Досега се опитвах да регулирам екрана по всички възможни начини, за които можех да се досетя. Но така и не разбирах какво е изписано на тази уебстраница, ако въобще има някакъв текст.

— Най-добре е да не губим повече време — подкани ги госпожа Флауърс. — Хайде, облечи си якето, скъпа. Искате ли да потеглим с моята жълта карета?

За миг Бони си представи карета, теглена от коне. Като онази на Пепеляшка, само че не във формата на гигантска тиква. После си спомни обаче, че бе виждала старовремския автомобил на госпожа Флауърс, форд модел „Т“, боядисан в жълто, паркиран вътре в пристройката в двора, която някога може да е служела за конюшня.

— Все ще е по-добре, отколкото да тръгнем пеша. Макар че Мат пострада точно когато беше в колата — отбеляза Мередит и за последен път ядосано натисна бутона на мишката. — Поне ще сме по-лесно подвижни… О, Боже мой! Успях!

— Какво си успяла да направиш?

— Уебсайта. Най-после може да се чете в него. Елате да го видите.

Бони и госпожа Флауърс се приближиха към компютъра. Екранът беше с яркозелен фон, върху който трудно се забелязваха тънко изписаните тъмнозелени букви.

— Как успя да го настроиш? — заговори Бони изнервено на Мередит, която вече извади бележника си, за да препише текста от екрана.

— Сама не разбрах как стана. Какво ли не изпробвах… икономичен режим, режим при спаднало ниво на батерията, висока разделителна способност, повишен контраст и всякакви други комбинации, за които успях да се досетя.

Вгледаха се в написаното:

Следваше реклама за „Смърт на смъртта“ или място, в което вампирите можеха да бъдат излекувани от тяхната прокълната участ и отново да се превърнат в хора. Следваше и адрес, но беше само името на някаква улица, без да се споменава в кой град се намира или поне в кой щат. Все пак бе някакво указание, като за начало.

— Стефан не спомена за адрес на улица — припомни си Бони.

— Може би не е искал да изплаши Елена — отрони Мередит мрачно. — Или може още да не е бил написан адресът, когато е разглеждал тази уебстраница.

Бони потръпна.

— Хм. Ши но Ши. Не ми харесва как звучи. Нито ми изглежда смешно — добави, за да се оправдае пред Мередит. — Помниш ли какво говореше Стефан за моята интуиция?

— Никой не ти се присмива, Бони. Но първо трябва да намерим Елена и Мат. Какво ти подсказва твоята интуиция за тях?

— Подсказва ми, че ще се въвлечем в някаква голяма беда. И че Мат и Елена вече са се въвлекли в беда.

— Интересно, защото точно това ми подсказва и моят усет за преценка.

— Е, вече готови ли сме да тръгваме? — попита ги госпожа Флауърс и им подаде фенерчетата.

Мередит изпробва своето как свети. Лъчът му бе силен и стабилен.

— Да тръгваме — кимна тя, като пак угаси лампата на Стефан.

Бони и госпожа Флауърс я последваха надолу по стъпалата, излязоха от къщата и се озоваха на улицата, където не толкова отдавна двете момичета бяха тичали до задъхване. Сърцето на Бони отново се разтуптя. Наостри слух, готова да долови и най-тихия звук от пляскане на пипала. Но като се изключи светлината от фенерчетата им, Олд Уд си оставаше изцяло тънеща в мрак и загадъчна тишина. В безлунната нощ не се чуваха дори птичи песни.

Поеха напред и след броени минути се загубиха.

Мат се събуди, но в първия миг не разбра къде се намира. Някъде на открито. На земята. На пикник? Или на автостоп? И как е заспал тук?

После се опита да се помръдне, но агонията избухна в него като изригване на мощен пламък и той си припомни всичко. Онова копеле сигурно измъчва Елена, каза си.

Измъчва Елена.

Само че това не се връзва с Деймън. Какво му бе казала Елена накрая? Онова, което толкова го разгневи?

Мисълта го измъчваше и не му даваше мира, ала това бе още един въпрос без отговор като бележката на Стефан в дневника на Елена.

Мат установи, че може да се движи, макар и много бавно. Озърна се, все още целият нащрек, като предпазливо завъртя глава, докато не видя Елена, легнала близо до него като прекършена кукла. Болеше го, мъчеше го адска жажда. Сигурно и тя се чувстваше така. Първото, което трябваше да стори, бе да я отведе в някоя болница, за да проверят дали няма счупване на крака или ръката. Или изкълчване на някоя става. Без да се споменава и китката, която Деймън изкълчи.

Това беше практичната, здравомислещата част от мислите му. Но онзи въпрос не му даваше покой и продължаваше да го човърка и озадачава.

Той е наранил Елена? Както нарани мен. Не мога да повярвам. Знаех, че е гаден, извратен, но никога не бях чул да наранява момичета. И никога, никога не би наранил Елена. Никога. Но мен, ако ме беше нападнал така, както Стефан, досега да ме беше убил. Аз не притежавам пъргавината на вампирите.

Трябва да измъкна Елена от тук, непременно, преди да ме е убил. Не мога да я оставя сама с него.

Някак си усети, инстинктивно може би, че Деймън още се навърта наоколо. Подозрението му се потвърди, когато дочу някакъв съвсем лек шум. Много бързо извърна глава и се оказа втренчил поглед, ама съвсем отблизо, в един неясно очертан, леко помръдващ черен ботуш. Помръдването и неясното му очертание бяха резултат от твърде бързото му завъртане, но след като се завъртя така забързано, Мат внезапно се озова с лице в праха и боровите иглички, пръснати по поляната.

От ботуша. Той беше върху врата му, смазвайки физиономията му в прахоляка. Младежът само простена от безпомощен гняв и с две ръце се вкопчи в крака над този ботуш, опитвайки се да стисне коляното на Деймън и да го събори на земята. Но докато пръстите му се плъзгаха по гладката кожа на ботуша, с отчаяние установи, че бе невъзможно да го помръдне. Сякаш вампирът бе превърнал в железен прът крака си, напъхан в този ботуш. Мат усети как изпъкнаха до скъсване вените на шията му, как лицето му се зачерви, а мускулите под ризата му се сковаха от непоносимото напрягане да отблъсне Деймън. Накрая, напълно изтощен, той се отпусна безпомощен, съвсем неподвижен.

В същия миг ботушът се вдигна. Точно когато съм толкова съсипан, че дори глава не мога да повдигна, осъзна Мат. Едва след малко, с върховно усилие, успя да се надигне с няколко сантиметра.

Ала ботушът отново се натика под брадичката му, за да повдигне лицето му още малко нагоре.

— Колко жалко — процеди Деймън разярено, но и с презрение. — Такива слабаци сте вие, хората. С вас въобще не е забавно да се играе.

— Стефан… ще се върне — изрече задъхано Мат, като погледна нагоре към Деймън от унизително притиснатата му позиция върху земята. — И ще те убие.

— Знаеш ли какво стана с теб? Лицето ти е съвсем зле от едната ти страна. От драскотини. Сега приличаш на фантома в операта.

— Ако той не успее да те убие, ще го направя аз. Не зная как, но ще успея. Кълна се в това.

— Внимавай какво обещаваш.

Точно когато Мат се посъвзе, макар и само колкото да може да повдигне ръката си — именно тогава, в същата милисекунда, Деймън се протегна и го сграбчи болезнено за косата, за да изправи главата му.

— Стефан — заговори Деймън, гледайки Мат право в лицето, като принуждаваше и той да го гледа отдолу нагоре, колкото и Мат да се мъчеше да извърне лице, — притежаваше сила само за няколко дни, понеже пиеше от кръвта на най-могъщия дух, който още не се беше приспособил за живота на Земята. Но виж я сега. — Тъй като отново изви ръка и още по-болезнено усука косата на падналия Мат. — Същият дух. Въргаля се в прахта. Сега Силата е пак там, където се полага да бъде. Разбра ли? Разбра ли, момче?

Мат само се взираше в Елена.

— Как можа да й причиниш това? — прошепна накрая той.

— Това ще й е за урок. Да знае какво ще й струва, ако продължава да ме предизвиква. А ти сигурно не искаш да се показвам като сексист и да я изоставя тук? — попита Деймън язвително. — Поне това вече трябва да си разбрал.

Мат не отвърна нищо. Знаеше само едно: непременно трябваше да измъкне Елена от този капан.

— Да не би да се тревожиш за момичето? Тя само се преструва на умряла. Надява се, че няма да й обърна внимание, защото се занимавам само с теб.

— Ти си лъжец.

— Значи ще се концентрирам върху теб. Знаеш ли, като изключим драскотините и другите рани по теб, ти всъщност си много добре изглеждащ млад мъж.

Отначало думите не говореха нищо на Мат. Но когато ги разбра, усети как кръвта му се смрази.

— Като вампир аз мога да ти дам своето напълно обосновано и съвсем честно мнение. Като вампир често се случва да ожаднявам, и то силно. Ето те теб. Ето го и момичето, което сега се преструва на заспало. Сигурен съм, че разбираш какво ти казвам.

Вярвам в теб, Елена, помисли си Мат. Той е лъжец и завинаги ще си остане лъжец.

— Вземи моята кръв — изрече той уморено.

— Сигурен ли си? — Гласът на Деймън прозвуча като на същество, изпълнено с непреодолимо желание. — Но да знаеш, че ще боли ужасно, ако се съпротивляваш.

— Нека по-скоро да свършваме.

— Както желаеш. — Деймън се отпусна на едното си коляно и в същото време изви ръката си, вплетена в косата на Мат, от което Мат болезнено потрепна. Новата му хватка изтегли тялото на Мат върху коляното на Деймън, така че главата му се оказа отметната назад, а шията му извита и оголена. Никога през живота си Мат не се бе чувствал така безпомощен и толкова уязвим.

— Все още можеш да промениш решението си — подразни го Деймън.

Мат затвори очи, решен да упорства в мълчанието си.

В последния момент обаче, тъкмо когато Деймън се приведе с оголени кучешки зъби, пръстите на Мат, едва ли не неволно, напълно спонтанно, се стегнаха в юмрук, за да го забие абсолютно неочаквано в слепоочието на Деймън. Но Деймън, бърз като змия, протегна ръка и парира удара, като стисна съкрушително пръстите на Мат. Острите му като бръснач кучешки зъби се устремиха към гърлото на момчето.

Елена — будна, но неспособна да помръдне от мястото, където бе паднала, нито да издаде звук, или да извърне глава — бе принудена да изслуша цялата размяна на реплики, да слуша стенанията на Мат, докато изсмукваха кръвта му против волята му, докато се съпротивляваше до последно.

И тогава тя се сети за нещо, което както бе замаяна и изплашена, едва не я накара да припадне от ужас.