Свечеряване

38

Бони знаеше, че ще умре.

Имаше ясно предчувствие за това непосредствено преди тези неща — дърветата, придвижващи се като хора, с отвратителните си лица и дебели възлести ръце — да обкръжат малобройната група от хора в Олд Уд. Чу воя на някакво странно черно куче, обърна се и видя как то за миг се показа в светлината на фенерчето й, преди отново да потъне в гората. За подобно зловещо куче отдавна се споменаваше в историята на фамилията на Бони: когато започне да вие, скоро ще умре някой от членовете на семейството. Предполагаше, че е дошъл нейният ред.

Обаче не каза нищо, дори и когато доктор Алпърт рече: „Какво, за Бога, беше това?“. Бони се опитваше да бъде храбра. Мат и Мередит бяха такива. Беше нещо вродено в тях — способността да запазват хладнокръвие и да проявяват здрав разум, когато всички наоколо примираха от страх, побягваха, хукваха да се крият, където им видят очите. Мат и Мередит бяха способни да водят групата без ничия помощ. Разбира се, и доктор Алпърт беше смела жена, а пък госпожа Флауърс изглежда бе преценила, че тийнейджърите се нуждаят от грижите й и от специалните й умения.

Бони искаше отчаяно да докаже на приятелите си колко смела може да бъде. Стараеше се да държи главата си изправена и да се вслушва напрегнато в шумовете от храстите, като едновременно с това внимаваше, за да засече с психичните си способности признаците за близостта на Елена. Ушите й можеха да доловят много звуци от реалния свят наоколо, като тихо пращене и дори шепот, какъвто не би трябвало да се чува от храстите. Но от Елена не се чу нито звук, дори и когато Бони мислено извика многократно името й: Елена, Елена, Елена!

Тя отново е човек, тъжно осъзна Бони, не може да ме чуе или да се свърже по друг начин с мен. От всички нас само тя не изчезна чудодейно.

Точно тогава първото от човекоподобните дървета се изпречи пред тяхната група. Приличаше на кошмарно чудовище от приказките, разказвани от детегледачките. Отначало изглеждаше само като дърво, но после — внезапно — се превърна в… нещо като дървоподобен гигант, който най-изненадващо започна да се придвижва към тях. Горните му клони се превърнаха в ръце, които се събраха и надвесиха над главите им. Момичетата се разпищяха и се опитаха да избягат от заплашителните израстъци.

Бони никога нямаше да забрави как Мат и Мередит й помогнаха да избяга тогава.

Човекоподобното дърво не можеше да действа бързо. Но когато се обърнаха и побягнаха от него, се озоваха пред още едно такова дърво, препречило пътя им. После се появи още едно отляво и друго отдясно. Бяха обкръжени.

И тогава странните дървета ги обградиха отвсякъде като избягали роби, като изгубил се на полето добитък. Всеки от групата опита да се съпротивлява, но беше брулен и шибан от коравите клони, обсипани с много остри и ужасно бодливи тръни. Накрая около врата на всеки от тях се обви по един жилав клон и ги повлече напред.

Заловиха ги — но поне още бяха живи. Поведоха ги нанякъде. Не беше трудно да се отгатне причината: всъщност на Бони й хрумнаха какви ли не варианти, един от друг по-невероятни. Въпрос на лично мнение бе кой е най-страшният.

Накрая, след продължително лутане, което се стори многочасово на пленниците, Бони започна да разпознава нещата наоколо. Явно отново се връщаха в пансиона. Или по-скоро за пръв път сега ги водеха към истинския пансион. Колата на Каролайн бе паркирана отпред. Къщата отново бе осветена от горе до долу, само тук–там се забелязваха неосветени прозорци.

Там ги очакваха техните похитители.

След първоначалния изблик на сълзи и молби Бони отново се опита да се държи храбро.

Но когато момчето със странната коса й обясни, че тя ще бъде първата жертва, Бони много ясно схвана какво означава това, както и каква точно смърт трябва да очаква. И тогава най-внезапно цялата й храброст мигновено се изпари, макар външно с нищо да не се издаде. Нямаше отново да закрещи.

Тъкмо тогава видя терасата на покрива и зловещите фигури на нея. Особено я порази Деймън, който продължи да се смее, докато човекоподобните дървета разкъсваха дрехите й. На всичкото отгоре той не престана да се смее и когато Мередит хвана големите градински ножици. Нямаше повече да го моли, затова не бе задължена да гледа нагоре към терасата, където се очакваше Мередит да пререже езика си с ножиците надлъжно на две половини, за да заприлича на змийски.

Сега лежеше просната по гръб, със завързани ръце и крака, толкова безпомощна, с разкъсани на ивици дрехи. Искаше първа нея да убият, за да не трябва да гледа страданията на Мередит.

И тъкмо когато се беше приготвила да изкрещи за последен път, видя Елена скрита високо над нея сред клоните на белия бор.

— Криле на вятъра — прошепна Елена, когато земята много бързо се устреми срещу нея.

Крилете незабавно се разгънаха някъде отвътре в Елена. Разпростряха се на около дванайсет метра, изтъкани от златен воал, с цветове от тъмносиньо откъм гърба й до много бледо лимоненожълто по краищата. Изглеждаха почти неподвижни, едва се надигаха и спускаха, но й помогнаха да се закрепи, като при всяко подухване на вятъра я издигаха нагоре, след което я отвеждаха точно където тя желаеше.

Но не полетя към Бони, както всички очакваха. Като огледа всичко от високо, тя много ясно прецени, че може би ще успее да освободи Бони, но нямаше представа дали ще успее отново да се издигне във въздуха.

Вместо това, в последния момент Елена рязко изви към терасата на покрива, улови градинарските ножици от вдигнатата ръка на Мередит, след което сграбчи с цяла шепа дългата, в черно и червено, копринена коса на Мисао. А след това…

Точно в този миг Елена наистина изпита необходимост от вяра. Досега само се плъзгаше надолу като планер, без всъщност да лети. Ала сега й бе потребна подемна сила, крилете й трябваше да започнат да действат… и отново, макар да нямаше никакво време за губене, тя си спомни за Стефан и за чувството…

… когато за пръв път го целуна. Другите момичета може и да предпочитаха по-заобиколните начини, като оставяха момчето да води играта, ала не и Елена. Освен това отначало Стефан се опасяваше, че всичките им целувки може да се окажат само опити за съблазняване на жертвата…

… но когато го целуна за пръв път, веднага стана ясно, че той не е хищник, нито тя — жертва…

А сега се нуждаеше отчаяно да полети…

Зная, мога…

Обаче Мисао се оказа по-тежка, отколкото изглеждаше. Големите златни криле потрепнаха и замряха. Шиничи накара едно от подчиняващите му се пълзящи растения да се извиси към нея, за да я докопа. През това време Деймън подкрепяше Мередит да не падне.

Прекалено късно Елена разбра, че няма да успее.

Беше сама и не можеше да се пребори с тях по този начин. Прекалено много противници се бяха изпречили срещу нея.

Беше сама, съвсем сама. Заради пронизващата болка в гърба едва се сдържаше да не изкрещи. По някакъв начин Мисао стана още по-тежка и след още една минута толкова натежа, че Елена трябваше да размаха криле, за да я удържи.

Съвсем сама се бореше и като всички простосмъртни щеше да умре…

Но тогава, през агонията, от която студена пот обля цялото й тяло, тя чу гласа на Стефан:

— Елена! Пусни я! Падни и аз ще те уловя!

Колко странно, каза си Елена, като на сън. Любовта му и паниката му за нейната участ някак си изкривяваха гласа му — караха го да звучи различно. Почти като…

— Елена! Аз съм с теб!

… като Деймън.

Сепната, изтръгната от съня си, Елена погледна надолу. Видя там Деймън, застанал пред Мередит, с прострени настрани ръце, за да я предпази.

Той беше с нея.

— Мередит — продължи той, — момиче, сега не е време да се правиш на сомнамбул! Приятелката ти се нуждае от теб! Елена се нуждае от теб!

Макар бавно и озадачено, Мередит все пак вдигна лицето си нагоре. И Елена видя как животът и оживлението се завърнаха в нея, когато очите й се фокусираха върху потрепващите златни криле.

— Елена! — изкрещя тя. — Аз съм с теб! Елена!

Откъде знаеше, че трябва да извика това? Отговорът можеше да бъде само един: тя беше Мередит, а Мередит винаги знаеше какво да каже.

И тогава викът й се поде от друг глас, гласът на Мат:

— Елена! — извика той, тържествуващо и възхитено. — Аз съм с теб, Елена!

Последва го плътният глас на доктор Алпърт:

— Елена! Аз съм с теб!

Намеси се и госпожа Флауърс, изненадващо силно:

— Елена! Аз съм с теб!

Дори и омаломощената Бони се присъедини:

— Елена! Аз съм с теб!

Дълбоко в сърцето й истинският Стефан й прошепна:

— С теб съм, ангел мой!

— Всички сме с теб, Елена!

Тя не изпусна Мисао. Големите златни криле се повдигнаха като от някакво въздушно течение и с лекота я понесоха право нагоре, без да може да контролира този подем… но някак си успя да запази равновесие. Все още гледаше надолу и видя как отронените от очите й сълзи покапаха по протегнатите ръце на Деймън. Сама не знаеше защо плачеше, но част от нея страдаше, че се бе усъмнила в него.

Защото Деймън не само беше на нейна страна. Ако не се лъжеше, той бе готов да умре за нея — ухажваше смъртта заради нея. Хвърли се сред плетеницата от пипала, протягащи се към тях двете с Мередит.

Трябваше да задържи Мисао само още за миг, но Шиничи се нахвърли срещу Елена, вече преобразен в истинския си вид на лисугер, с оголени зъби, готов да прегризе гърлото й. Той и Мисао не бяха обикновени лисици. Шиничи бе едър почти колкото вълк или голямо куче.

Междувременно цялата тераса на покрива бе задръстена с лабиринт от израстъци, пипала и влакнести ластуни, помагащи на Шиничи да се надигне от нивото на терасата. Елена не знаеше как да се отърве от тях. Необходимо й бе време, както и някаква пролука сред тях.

През цялото това време Каролайн само надаваше писъци.

Тогава Елена видя отвор — пролука сред израстъците, през която се промуши, макар да имаше опасност да падне през парапета на терасата. Дори успя да задържи косата на Мисао. Сигурно това преживяване бе извънредно болезнено за лисицата, защото тя непрестанно се гърчеше и мяташе като махало под Елена.

Девойката зърна как Деймън отскочи настрани. Той си оставаше по-бърз от всяко друго живо същество, което някога бе виждала. Деймън подхвана Мередит в ръцете си и се втурна с нея през една съседна пролука, извеждаща до стълбата за слизане от терасата. Щом слезе на земята, Мередит скочи от ръцете му и се завтече към Бони, но едно от човекоподобните дървета я удари. За миг Деймън вдигна очи нагоре към Елена. Погледите им се срещнаха и между тях премина някакво подобие на електрическа искра, от която Елена изтръпна.

Но после вниманието й се разсея, тъй като Каролайн отново се разкрещя, а Мисао замахна с камшика си към крака на Елена, като се провикна на човекоподобните дървета да я повдигнат. Елена трябваше да литне по-нагоре. Нямаше представа как ще може да насочва крилете си от златист воал, но те като че ли от нищо друго не се влияеха, освен от нейните желания. Явно тук трикът беше не да мисли как ще се пренесе някъде, а само да измисли къде да бъде това място.

В същото време обаче човекоподобните дървета се разраснаха, като в детски кошмари. Отначало Елена имаше чувството, че тя се смалява пред тях. Но отвратителните създания наистина надраснаха сградата и най-горните им клони, гъвкави като змии, вече се сплитаха сред краката й, докато Мисао не преставаше да я шиба с камшика си. Джинсите на Елена заприличаха на дрипи. Едва преглътна болезнения си вик.

Трябва да полетя по-високо.

Мога да го направя.

Ще спася всички вас.

Защото вярвам.

Крилете й се подчиниха и затрептяха по-бързо от крилца на колибри, което веднага я издигна на безопасна височина. Тя все още стискаше здраво черно–червената коса на Мисао. Мисао не преставаше да врещи лудо, а крясъците на Шиничи, докато се сражаваше долу с Деймън, отекваха като ехо на нейните.

Елена преживя един доста труден момент, докато възстанови равновесието си. Не биваше да забравя, че сега тежестта под нея се увеличи, защото с всичките си шест опашки Мисао беше доста по-масивна от всяка истинска лисица.

Елена се върна на своя клон на дървото и се закрепи там, за да може да погледне сцената на схватките долу на земята. Човекоподобните дървета се издигаха прекалено бавно, за да успеят да я стигнат веднага. Засега планът й се изпълняваше отлично, с изключение на това, че Деймън, за разлика от останалите, беше забравил какво се очакваше от него. Той се беше увлякъл прекалено в опитите си да заблуди Шиничи и Мисао, че още е обсебен от малаха. Дори и Елена успя да заблуди. Сега според техния план той трябваше да се погрижи за невинните свидетели на схватката, като остави Елена да привлече вниманието на Шиничи.

Вместо това обаче в него се надигна озлобление и той яко заблъска човекоподобната глава на Шиничи в стената, докато му крещеше на ухото:

— Проклет… да си… Къде е… брат ми?

— Мога да те убия още сега — ревна Шиничи, но вече се задъхваше. Явно Деймън не беше лесен съперник.

— Направи го! — озъби му се Деймън. — Но тя — посочи нагоре към Елена, — ще пререже гърлото на сестра ти!

— Мислиш ли, че ще ти повярвам, че момиче с такава аура може да убие… — изсумтя презрително Шиничи.

Винаги настъпва момент, когато трябва да се решиш. За Елена, задъхана от борбата и предвкусването на славната победа, този миг настъпи сега. Пое дълбоко дъх, помоли се мълком да бъде опростена и се спусна надолу, насочила напред градинарските ножици. После ги щракна яко, с все сила.

Черната опашка на лисицата, с червен връх накрая, се завъртя и полетя надолу към земята. Мисао изпищя неистово от болка и ярост. Опашката й падна на земята и се загърчи като змия, която още не беше окончателно стъпкана.

Тогава Шиничи се развика като побеснял:

— Знаеш ли какво направи, кучко невежа! Ще стоваря цялото това място върху главата ти! На парченца ще те разкъсам!

— О, да, разбира се, че ще го направиш. Но преди това — заговори Деймън яростно, — трябва да се справиш с мен.

Елена едва позна гласовете им. Не беше лесно да стиска тежките ножици. Това й напомни за Мередит и за Бони, още просната върху олтара, и за Мат, който продължаваше да се мята по земята, докато се опитваше да разкъса растителните пипаловидни израстъци. И за госпожа Флауърс, и за трите погубени момичета, и за Изобел, и най-вече за Стефан.

За пръв път в живота си проливаше със собствените си ръце нечия кръв, затова я обзе странно чувство на отговорност. Все едно че леден вятър издуха косата й: никога не го върши без причина. Никога, никога, ако не е абсолютно наложително. Никога, ако има друг изход.

Елена усети как в нея нещо внезапно се надигна. Прекалено бързо трябваше да се сбогува с детството си, за да се превърне във воин.

— Всички вие мислите, че не мога да се сражавам — провикна се тя към насъбралата се на земята група. — Но грешите. Мислите си, че съм слаба. И в това бъркате. Ще впрегна цялата си Сила, до последната капка, в тази битка, защото вие, близнаците, сте истински чудовища. Отвратителни сте. Ако умра, ще почивам до Хонория Фел и отново ще бдя над Фелс Чърч.

„Фелс Чърч е загнил и ще загине, прояден от личинки“, проговори един плътен басов глас зад ухото й въпреки оглушителните писъци на Мисао. Елена не трябваше да се обръща, за да се досети, че й говореше белият бор. Седеше върху един дебел клон, с иглички по малките клони наоколо, които се забиха в корема й и едва не нарушиха равновесието й, така че тя неволно разтвори ръце. Мисао полетя надолу и се заби сред елхите.

— Лоши… дървета… вървете… по… дяволите! — изкрещя Елена и заби ножицата в основата на клона, който едва не се прекърши. После се опита да издърпа ножицата, заедно с голямо парче от смолата, залепнала към кората на бора.

След това потърси Мисао, но не успя да открие лисицата толкова лесно, колкото очакваше. Накрая видя опашките й. Странно, но от раната на срязаната й опашка не течеше кръв, нито имаше подутина, дори въобще не личеше да е пострадала.

Но защо не се преобрази отново в човешката си форма? Заради загубата на опашката си? Дори и да се окаже гола, след като се превърне отново в човек, както твърдяха някои легенди за върколаците, все пак щеше да й бъде по-лесно да слезе на земята.

Защото Мисао изглежда накрая бе избрала да се спуска бавно, улавяйки се за клон след клон, подбирайки само по-дебелите, способни да издържат лисичето й тяло, което означаваше, че сега се намираше най-много на три–четири метра под Елена.

Сега от Елена се искаше само да се спусне надолу до нея и после — с помощта на крилете или по някакъв друг начин да спре Мисао. Но само ако можеше да се довери на крилете си и ако дървото не я събореше на земята.

— Много си бавна! — изкрещя Елена. После започна да се спуска към Мисао.

И тогава видя долу Бони.

Слабото тяло на Бони още лежеше върху олтара, бледо и сякаш вече вцепенено от студа. Сега я държаха четири от човекоподобните дървета, по едно за всяка ръка и всеки крак. Те вече я теглеха толкова силно, че тя се издигна във въздуха.

Бони още не бе загубила съзнание, но не викаше. Не издаде нито звук, за да привлече вниманието към себе си. Елена разбра, че приятелката й бе замлъкнала, защото бе обзета от неописуем ужас и отчаяние. Искаше й се Деймън и Шиничи да продължават да се бият, за да нямат време да попречат на спасителната й операция.

Човекоподобните дървета се отдръпнаха назад.

Лицето на Бони се сгърчи в агония.

Елена трябваше да се справи с Мисао. Нуждаеше се от двойния ключ, за да освободи Стефан, а единствените, които можеха да й кажат къде да намери този ключ, бяха Шиничи и Мисао. Вдигна глава нагоре и забеляза, че мракът постепенно отстъпваше и небето бе станало сиво, а не непрогледно черно както преди малко… но не можеше да очаква помощ от небето. Погледна надолу. Мисао разполагаше с време да избяга. Ако Елена я изпусне… ще изгуби Стефан. Но Бони… нейната най-близка приятелка още от детинство…

Тогава се сети за план В.

Деймън се бореше с Шиничи или поне се опитваше.

Само че всеки замах на юмрука на Деймън се разминаваше на няколко сантиметра от лицето на Шиничи. Докато, от друга страна, юмруците на Шиничи винаги улучваха лицето на Деймън, което сега приличаше на кървава маска.

— Използвай някое дърво! — кресна Мисао, внезапно изоставила хлапашките си маниери. — Вие, мъжете, идиоти такива, не можете да се досетите за друго, освен за юмруците си!

Шиничи откърши една от дървените подпори на парапета на терасата. Стори го само с едната си ръка, с което разкри истинската си сила. Елена разбра, че той се забавляваше с това, дори и да означаваше, че ще трябва да изтърпи дребните рани от треските от дървената подпора, забили се в дланта му.

Насред схватката им Елена извика:

— Деймън, погледни надолу! Към Бони!

Досега изглежда нищо не бе в състояние да наруши концентрацията на Деймън. Беше решен да открие къде държат Стефан или да убие Шиничи в двубоя, докато се опитва да разбере.

Но за изненада на Елена той рязко изви глава и погледна надолу.

— Кафез! — заповяда Шиничи. — Изградете ми кафез!

Клоните на дърветата се сведоха от всички страни, за да затворят него и Деймън в кафез, с вид на решетка, от която нямаше измъкване.

Човекоподобните дървета още повече се снижиха. Бони не можа да се сдържи и закрещя.

— Ето, виждаш ли? — засмя се Шиничи. — Всеки от твоите приятели ще издъхне в такава адска агония или дори в нещо още по-лошо. Ще се справим с вас един по един!

Тогава Деймън наистина се разбесня. Започна да се движи невероятно гъвкаво и бързо, като живак, като пламък, като някое диво животно, с рефлекси много по-бързи от тези на Шиничи. Сега в ръката му се появи сабя, несъмнено сътворена от магическия ключ за къщата. Сабята проблясваше зловещо сред клоните, въпреки че те упорито се навеждаха, за да го хванат в капан. После се надигна високо във въздуха и за втори път тази нощ прескочи парапета.

Този път Деймън успя да поддържа съвършено равновесието си и се приземи грациозно без никакви травми, гъвкав като котка, точно до Бони. Сабята му отново проблесна във въздуха и яките, приличащи на закривени пръсти краища на клоните много бързо бяха отсечени.

След миг ръцете на Деймън вдигнаха Бони от грубия пън. Двамата бързо се скриха в сенките край къщата.

Елена едва сега въздъхна с облекчение и отново се зае със своите задачи. Но сърцето й сега биеше по-силно и по-забързано, преливащо от гордост и благодарност, докато се спускаше надолу сред острите борови игли. Едва не връхлетя върху Мисао, но поне успя да я оттласне настрани.

Сграбчи лисицата за врата. Мисао нададе странен животински вопъл и веднага заби острите си зъби в ръката на Елена, много силно, почти до кокал. От страхотната болка Елена прехапа устни, изплашена от рукналата кръв, но успя да се сдържи да не закрещи.

Повдигна към лицето си озъбената муцуна на лисицата, но не рискува да я приближи прекалено.

— Къде са двете половини на твоя лисичи ключ? — попита настойчиво. — Кажи ми, ако не искаш да отрежа още една от опашките ти. Кълна се, че ще го направя. Не се дръж глупаво… няма да загубиш само гордостта си, ясно ли е? Твоята сила се крие в твоите опашки. Как ще се чувстваш, ако те лиша от всичките?

— Като човешко същество, но не като теб, защото ти си слаба. — Сега Мисао отново се хилеше задъхано по своя противен маниер, притиснала лисичите си уши до главата си.

— Само ми отговори на въпроса!

— Ще успееш единствено, ако разгадаеш отговорите ми. Ако ти кажа, че едната половина е скрита в сребърен славей, ще ти дойде ли нещо на ум?

— Може би, ако го обясниш малко по-ясно!

— Ако пък ти кажа, че другата половина е заровена в балната зала Блудуед, ще можеш ли да я намериш? — Лисицата отново се ухили предизвикателно, докато й съобщаваше за следи, които не водеха наникъде — или навсякъде.

— Това ли са отговорите ти?

— Не! — изпищя Мисао внезапно и зарита с крака, като куче, ровещо в прахта. Само че нейните крака се забиха в корема на Елена. Блузата й веднага се разкъса.

— Казах ти, че няма да си играя с теб! — кресна й Елена и вдигна лисицата с лявата си ръка, въпреки че беше много изтощена. В дясната си ръка нагласи ножицата.

— Къде е първата половина от ключа? — запита Елена сурово.

— Сама си я потърси! Само че трябва да претърсиш целия свят и всеки храст наоколо. — Лисицата пак се спусна към гърлото на Елена и острите й зъби достигнаха до плътта.

Елена вдигна Мисао по-високо.

— Предупреждавам те, че ако не ми кажеш, горчиво ще съжаляваш!

И стисна ножицата.

Мисао изпищя, но писъкът й не се чу ясно сред всеобщата суматоха. Елена, чувствайки се все по-уморена, добави:

— Ти си абсолютна лъжкиня, нали? Ако искаш, погледни надолу. Дори не съм приближила ножицата до теб. Само чу щракването и се разкрещя.

Нокътят на Мисао се приближи опасно до окото на Елена. О, така ли? Добре. Сега вече Елена нямаше нито морални, нито етични задръжки. Не причиняваше болка, а само източваше Силата. Ножицата защрака: щрак, щрак, щрак и Мисао закрещя, започна и да я ругае, а под тях човекоподобните дървета се сгърчиха.

— Къде е първата част от ключа?

— Пусни ме и ще ти кажа. — Внезапно гласът на Мисао стана по-малко писклив.

— Даваш ли ми честната си дума, ако можеш да го кажеш сериозно и без да се кискаш?

— Давам ти честната си дума и моята дума като китсуне. Моля те! Не можеш да оставиш една лисица без нито една истинска опашка! Не бива да ги докосваш. Те са като почетни знаци. Но истинската ми опашка е в средата, с бяло на върха и ако там ме порежеш, ще видиш кръв и ще остане подутина. — Мисао сега май наистина се изплаши и изглеждаше готова да сътрудничи.

Елена умееше да преценява хората, притежаваше силна интуиция и сега, както умът й, така и сърцето й подсказваха да не се доверява на това създание. Но толкова много й се искаше да й повярва, да се надява…

Наведе се леко надолу, за да доближи лисицата до земята… не искаше да се поддава на изкушението да я пусне да падне от осемнайсет метра височина.

— Е? След като ми даде честната си дума, какви са твоите отговори?

Шестте човекоподобни дървета под нея се размърдаха и се насочиха към нея, протягайки клоните си, приличащи на алчни, хищни пръсти.

Но Елена все още беше нащрек. Не беше пуснала Мисао, а само охлабила хватката си. Сега отново стегна пръстите си.

Обля я вълна на увереност, затова успя бързо да се издигне и да огледа терасата на покрива, където бяха останали вбесеният Шиничи и разплаканата Каролайн. След малко погледите на Елена и Деймън се срещнаха, което я изпълни с въодушевление и гордост.

— Аз не съм ангел — обяви тя на всеки от групата, който още не беше разбрал това. — Не съм нито ангел, нито дух. Аз съм Елена Гилбърт и съм била в отвъдния свят. Точно сега съм готова да направя това, което трябва да бъде сторено, включително и да сритам нечий задник!

Долу се надигна шумотевица. Отначало тя не разбра на какво се дължи. После осъзна, че останалите, всичките до един нейни приятели, шумно я приветстваха, включително госпожа Флауърс и доктор Алпърт, Мат, та дори и Изобел. Всички се въодушевиха, като видяха как започна да се показва дневната светлина.

Аз ли направих това?, зачуди се Елена и проумя, че го беше постигнала по някакъв начин. Беше осветила поляната, на която се издигаше пансионът на госпожа Флауърс, само горите наоколо оставаха в мрак.

Може би трябва да разширя обсега на светлината, помисли си тя. Може би Олд Уд ще се превърне в нещо по-младо, не толкова зло.

Ако беше по-опитна, никога не би направила подобен опит. Но точно тук и точно сега тя усещаше, че може да се справи с всичко. Набързо се огледа в четирите посоки около Олд Уд и извика: „Крилете на пречистването!“. Появиха се огромни криле, като на пеперуда, блестящи от скреж с всичките багри на дъгата, които веднага се разпериха още повече.

Тя се изненада от тишината, която настана. Почувства се като впримчена в капан, след като бе направила нещо, пред което дори схватката й с Мисао изглеждаше нещо второстепенно. Тази тишина й напомняше за нещо: за всичките най-прекрасни мелодии, събиращи се в един–единствен мощен акорд.

И тогава от нея изригна Силата — но не разрушителна Сила като онази, която Деймън толкова пъти бе излъчвал, а Силата на обновяването, на възраждането, на пролетното обновяване, на любовта, младостта и пречистването. Пред очите й светлината се разпростря все повече и повече, дърветата се смалиха и станаха почти нормални, с повече поляни и просеки между гъсталаците. Изчезнаха трънливите висящи израстъци. По земята като разширяващи кръгове се ширнаха цветя с всякакви цветове, някъде нежни теменуги, другаде див морков, а рози се виждаха навсякъде. От толкова красота чак гърдите й се стегнаха.

Мисао изсъска. Трансът на Елена най-после секна и тя се озърна, за да види как отвратителните човекоподобни дървета постепенно започнаха да изчезват сред обилната слънчева светлина и на тяхно място да се появяват дървета с познатите форми. За миг Елена остана да съзерцава смаяно сцената, преди да й направи впечатление, че нещо се бе променило. Всички истински хора се бяха скрили.

— Не биваше да те водя тук! — За изненада на Елена това бе гласът на Мисао. Говореше на брат си: — Ти развали всичко заради това момиче. Шиничи но бака19!

— Ти си идиотка! — кресна Шиничи на Мисао. — Тъпачка! Реагираш точно така, както те искат…

— А какво друго можеше да направя?

— Чух те как даваше указания на момичето — озъби й се Шиничи. — Би направила всичко заради външността си, ти егоистична…

— Ти ли ми казваш това? На мен? Ти, който не си изгубил нито една опашка?

— Само защото съм по-бърз…

— Това е лъжа и ти го знаеш! — сряза го Мисао. — Вземи си думите обратно!

— Прекалено си слаба, за да се бориш! Отдавна трябваше да избягаш! И не ми хленчи сега.

— Да не си посмял да ми говориш така! — Мисао се отскубна от Елена и се нахвърли срещу Шиничи. Тя беше силен воин. След секунда те се вплетоха на кълбо и се затъркаляха, като през цялото време на битката променяха формите си. Разхвърча се черна и червена козина. От търкалящото се кълбо долитаха откъслечни викове:

— … още не е намерила ключовете…

— … поне не и двата…

— … дори и да го направят…

— … какво значение има?

— … все пак ще трябва да намерят момчето…

Разнесе се ужасното кискане на Мисао:

— Тогава ще разберат, че това, което търсят…

— … е в Ши но Ши!

Схватката им внезапно престана и те си върнаха човешкия облик. Бяха силно омаломощени, но Елена усети, че нищо повече не може да направи, ако те решат отново да се сбият.

Вместо това Шиничи каза:

— Ще счупя сферата. Ето — обърна се той към Деймън и затвори очи, — тук се намира скъпоценният ти брат. Поставям картата в твоето съзнание — ако можеш да я разшифроваш. Но след като проникнеш там, ще умреш. Да не кажеш, че не съм те предупредил.

Поклони се пред Елена й рече:

— Съжалявам, но и ти ще умреш. Но ще те увековеча в ода:

— По-скоро бих искала да чуя ясно обяснение къде са ключовете — каза Елена на Шиничи. Осъзнаваше, че след тази ода няма да успее да изтръгне повече сведения от Мисао. — Честно казано, уморих се, до гуша ми дойде от всичките ви глупости.

Тя забеляза, че отново всички бяха вперили погледи в нея и се досети на какво се дължи това. Самата тя долавяше разлика в гласа си, в стойката си, в начина си на говорене. Но най-важното бе, че вътрешно се чувстваше свободна.

— Ще ти дадем всичко това — продължи Шиничи. — Няма да преместваме ключовете. Ще ги откриеш по това, което вече знаеш или по някакъв друг начин, ако можеш. — Намигна на Елена и се обърна, но се озова срещу една бледа и трепереща Немезида20.

Каролайн. През последните няколко минути тя само плачеше, търкаше очи, кършеше ръце… или поне така си мислеше Елена, съдейки по размазания й грим.

— И ти ли? — каза тя на Шиничи. — И ти също?

Шиничи се усмихна лениво.

— Какво аз?

— Хлътнал си по нея. Посвещаваш й песни, даваш й насоки, за да намери Стефан…

— Не са много добри насоки — утешително й обясни Шиничи и отново се усмихна.

Каролайн се опита да го удари, но той улови юмрука й.

— Да не си въобразяваш, че сега ще те пусна? — Гласът й отекна като писък… макар и не чак толкова като оглушителните писъци на Мисао, способни да счупят някой прозорец, но все пак беше страховито вибриращ.

— Зная само, че си тръгваме. — Той погледна към смълчаната Мисао. — Но първо ще свършим още нещо делово. Обаче не с теб.

Елена се напрегна да чуе още нещо, но Каролайн отново се опита да го нападне:

— След всичко, което ми наговори? След всичко това?

Шиничи я измери отгоре до долу с презрителен поглед, с вид, сякаш за пръв път я вижда. Действително изглеждаше искрено озадачен.

— Аз да съм ти казвал нещо? — удиви се той. — Кога сме разговаряли преди снощи вечерта?

Разнесе се писклив кикот. Всички се извърнаха. Мисао се приближи. Кискаше се, затулила уста с ръката си.

— Използвах твоя образ — обясни на брат си, приковала очи към пода като признание за дребно нарушение. — И гласът ти. В огледалото, когато й давах заповедите. Тя се нуждаеше от някого, който да я утеши заради скръбта й по нещастната й любов, след като била отритната. Уверих я, че съм мъж, който е влюбен до уши в нея и че искам да й помогна да си отмъсти на враговете си… но само ако направи няколко дребни неща за мен.

— Като например да разпространява малахи сред малките момичета — отбеляза Деймън мрачно.

Мисао отново се закиска.

— И сред едно–две от момчетата. Зная какво е да чувстваш такъв малах в себе си. Само че въобще не боли. Те просто са там.

— Някога била ли си принуждавана да извършиш нещо, което не желаеш? — сърдито я попита Елена. Усещаше физически как сините й очи искряха прегарящо. — Не се ли досещаше, Мисао, че от това може да боли?

— Значи не си бил ти? — Каролайн, смаяна, все още не можеше да откъсне очи от Шиничи. Тя очевидно не се вписваше в неговия сценарий. — Не си бил ти?

Той въздъхна, все още леко усмихнат.

— Не съм бил аз. Опасявам се, че си била погубена заради златната ми коса. Златна… или огнено червена на черен фон — додаде забързано, като за миг отклони поглед към сестра си.

— Значи всичко е било лъжа… — ахна Каролайн и на лицето й се изписа разочарование, по-дълбоко от гнева й, а тъгата й бе по-силна и от двете чувства. — Ти си само още един обожател на Елена.

— Виж какво — прекъсна я Елена сърдито, — аз не го харесвам. Нещо повече, мразя го. Единственият, който ме интересува, е Стефан.

— О, той значи бил единственият, така ли? — попита Деймън, после погледна многозначително Мат, който беше пренесъл на ръце Бони до терасата след края на битката между двете лисици. Следваха го госпожа Флауърс и доктор Алпърт.

— Знаеш какво искам да кажа — обясни Елена на Деймън.

Деймън сви рамене.

— Много от младите хубавици със златисти коси накрая се оказват невести на грубовати чифликчии. — После поклати глава. — Защо трябва да се занимавам още с боклуци като този тук? — Мускулестото му тяло се извиси заплашително над Шиничи.

— Това е само остатъчен ефект… от това, че си бил обсебен… нали знаеш — разпери ръце Шиничи, все още загледан в Елена. — Заради моите мисли, пренесени в теб…

Всичко изглеждаше така, като че ли се задаваше нова битка, но Деймън само се усмихна и процеди с присвити очи:

— Значи остави Мисао да прави каквото си иска с града, докато ти се захвана с Елена и с мен.

— И… — понечи да каже Елена.

— И с Мет — довърши Деймън припряно и машинално.

— Щях да кажа Стефан — поправи го Елена. — А Мат е бил жертва на жалките игрички на Мисао и Каролайн, преди двамата с него да побегнем и да се натъкнем на теб, когато ти беше обсебен.

— И сега си въобразяваш, че можеш просто така да си тръгнеш? — запита Каролайн с треперещ, но все още заплашителен тон.

— Вече си тръгваме — отвърна Шиничи твърдо.

— Почакай, Каролайн — намеси се Елена. — Аз мога да ти помогна… с Крилете на пречистването. Ти още си подвластна на малаха в теб.

— Не се нуждая от помощта ти! Имам нужда от съпруг!

На покрива на пансиона надвисна тишина. Дори и Мат не посмя да се обади.

— Или поне годеник — промърмори Каролайн, притиснала ръка към корема си. — Семейството ми и на това ще е съгласно.

— Ще се погрижим за това — изрече Елена тихо, след което я увери с по-твърд тон: — Повярвай ми, Каролайн.

— Не бих ти повярвала, дори ако… — обидено изрече Каролайн. После се изплю срещу Елена. Ала накрая млъкна, може би по свой избор, но може би по волята на малаха в нея.

— Да се върнем към деловите въпроси — обади се Шиничи. — Да видим каква ще е отплатата за това че посочихме следите за намирането на ключа и мястото, където е скрит Стефан. В замяна ще поискам малка част от паметта ти. Да кажем… от времето, когато за пръв път се срещнах с Деймън, та до днешния ден. Ще отнемем тази памет от съзнанието на Деймън. — И се усмихна гадно.

— Не можеш да направиш това! — извика Елена, обзета от паника, която се надигна от сърцето й и се разля до най-отдалечените места на крайниците й. — Сега той е различен, всичко помни, променен е. Ако му отнемеше паметта…

— Тогава ще изчезнат всичките тези мили промени — каза й Шиничи. — Или предпочиташ да отнема от твоята памет?

— Да!

— Но ти си единствената, която чу напътствията, позволяващи да се намери ключа. А и не желая да виждам нещата през твоите очи. Искам да виждам теб… през неговите очи.

Сега Елена бе готова да започне отново да се сражава с него, дори съвсем сама. Но Деймън се обади:

— Върви си и вземи каквото искаш. Но ако не се махнеш след това от този град, ще ти отсека главата с ей тази ножица.

— Съгласен съм.

— Не, Деймън…

— Нали искаш Стефан да се върне?

— Но не и на тази цена!

— Много лошо — намеси се Шиничи. — Защото няма друга сделка.

— Деймън! Моля те… помисли си!

— Мислих. Вината, че този малах се разпространи толкова много, е най-вече моя. Моя е вината, че не проучих какво всъщност става с Каролайн. Не ми пукаше какво става с хората, докато новодошлите не ми се бъркаха и стояха далеч от мен. Но мога да те възмездя за някои неща, които ти сторих, като намеря Стефан. — Извърна се наполовина към нея, със старата неустоима усмивка. — В края на краищата нали основната ми работа е да се грижа за брат си.

— Деймън… изслушай ме.

Ала Деймън вече гледаше само към Шиничи.

— Съгласен съм — изрече. — Сключихме сделката.