Свечеряване

20

— Ох — Бони се отпусна блажено на седалката. — Беше като… фойерверки! Убийствено! Страхотно!

— Хилиш се самодоволно.

— Не се хиля — отвърна Бони с достойнство. — Само се усмихвам при приятния спомен. Освен това…

— Освен това, ако не го беше Призовала, още щяхме да сме затънали в онзи ужас в стаята. Благодаря ти, Бони. Ти ни спаси. — Мередит беше съвсем сериозна и искрена.

— Мисля, че Елена имаше право, когато каза, че той не мрази всички хора — бавно процеди Бони. — Но, знаеш ли, аз току-що осъзнах нещо. Въобще не можах да видя аурата му. Виждах само нещо черно, съвсем черно, равномерно и плътно, да се стеле като обвивка около него.

— Може би той така се защитава, чрез обвивка, през която никой не може да надзърне.

— Може би — съгласи се Бони, ала в гласа й продължаваше да се прокрадва тревожна нотка. — А какво е съобщението от Елена?

— В него се казва, че Тами Брайс определено се държала крайно странно. Елена и Мат отишли в Олд Уд.

— Може би са очаквали да се срещнат с Деймън. Точно в четири часа и четирийсет и четири минути, както самият той каза. Много е лошо, че не можем да й се обадим.

— Зная — кимна Мередит мрачно. Всички във Фелс Чърч отлично знаеха, че в района на Олд Уд и на гробището няма обхват. — Но все пак опитай още веднъж.

Бони опита да се свърже с Елена и получи стандартното съобщение, че абонатът е извън обхват. Поклати глава.

— Не е на добре. Вече може да са стигнали гората.

— Е, тя иска от нас само да се срещнем с Изобел Сайтоу. Нали я знаеш? Приятелката на Джим Брайс. — Мередит отклони разговора в друга насока: — Това ми напомни да те попитам нещо, Бони: успя ли да провериш аурата на Каролайн? Имаше ли някое от онези създания… вътре в нея?

— Мисля, че успях. Видях аурата й, но о, гадост, никога повече не искам да я видя. Беше объркана, тъмнокафява, с бронзов оттенък, ама имаше и нещо зеленикаво, навсякъде пронизана с черни линии, начупени, зигзаговидни като светкавици. Не зная какво означава всичко това, дали е признак, че в нея се е вселило някое от онези същества, но със сигурност няма да й се хареса гледката, ако можеше да се види отстрани! — Бони сви рамене погнусено.

— Добре — утешително заяви Мередит. — Зная какво бих казала, ако трябваше да правя предположения, но ако ще ти прилошее, няма повече да говоря.

Бони преглътна с усилие.

— Нищо ми няма. Ама ти сериозно ли си решила да се завлечем в къщата на Изобел Сайтоу?

— Съвсем сериозно. Между впрочем вече почти стигнахме. Нека първо си срешем косите, да поемем дълбоко дъх и след това да влезем. Доколко я познаваш?

— Е, зная само, че не е глупава. Не сме били в един клас. Но по едно време се засичахме в часовете за рехабилитация, защото тя страдаше от сърцебиене или нещо подобно, а пък аз от онези ужасни пристъпи на астма…

— Сигурно си ги получавала заради преумората след танците по цели нощи — сухо отбеляза Мередит. — Аз обаче въобще не я познавам. Как изглежда?

— Ами… привлекателна е. Също като теб, само че е азиатка. По-ниска е от теб… приблизително колкото Елена, но е по-слаба. Може да се каже, че е стройна и елегантна. Донякъде е срамежлива, от онези тихите, нали се сещаш? Тях най-трудно можеш да ги опознаеш. И освен това е… приятна на вид.

— Скромна, тиха и привлекателна. Звучи добре.

— И аз мисля така — рече Бони и притисна изпотените си длани върху коленете си. Обаче още по-добре ще ми прозвучи, каза си тя, ако Изобел не е у дома си.

Но пред къщата на семейство Сайтоу видяха паркирани няколко автомобила. Бони и Мередит почукаха колебливо на вратата, замислени за всичко, което ги бе сполетяло напоследък.

Отвори им Джим Брайс, високо мършаво момче, не напълно възмъжало и леко прегърбено. Бони се изненада, когато той се вцепени, виждайки Мередит.

Лицето му изглеждаше ужасно: пребледняло въпреки загара му, а цялото му тяло беше някак си сгърчено. Щом позна Мередит, лицето му още повече пребледня като платно. Изпъна се и сега изглеждаше още по-висок.

Мередит не отрони нито дума. Само пристъпи напред и го прегърна. Той се вкопчи отчаяно в нея, сякаш се опасяваше тя да не побегне. Зарови лице в черната й коса.

— Мередит.

— Само си поеми дъх, Джим. Поеми си дъх.

— Не знаеш какво става тук. Родителите ми заминаха, защото прадядо ми наистина бил много зле… мисля дори, че може да умре. И тогава Тами… Тами…

— Говори бавно. И дишай дълбоко.

— Тя мята ножове, Мередит. Касапски ножове. Дори ме улучи тук, в крака. — Джим дръпна джинсите си, за да покаже малката дупка в тъканта в долната част на бедрото си.

— Биха ли ти инжекция против тетанус? — Мередит отново възвърна най-ефективната си форма.

— Не, но раната не е дълбока. По-скоро леко пробождане.

— Точно такива рани са най-опасни. Трябва веднага да се обадиш на доктор Алпърт. — Добрата стара лекарка Алпърт беше нещо като институция във Фелс Чърч. Нагърбваше се дори с посещения по домовете. Рядко можеше да се срещне друг лекар в целия окръг, който да обикаля къщите на пациентите си с малка черна докторска чанта и лекарски слушалки, провесени от врата му.

— Не мога. Не мога да си тръгна от тук заради… — Джим рязко обърна глава навътре към къщата, но не посмя да изрече името на приятелката си.

Бони подръпна ръкава на Мередит.

— Имам много лошо предчувствие — просъска тя.

Мередит отново се извърна към Джим.

— За Изобел ли говориш? Къде са нейните родители?

— Иза-чан, искам да кажа Изобел, само че аз си я наричам Иза-чан, ами тя, знаеш ли…

— Всичко е наред — опита се го успокои Мередит. — Само ни разкажи какво се е случило. Продължавай.

— Ами Иза-чан живее само с баба си. Но баба Сайтоу почти не слиза долу. Преди малко й качих обяда и тя ме взе за… за бащата на Изобел. Тя е… много смахната.

Мередит се спогледа с Бони, преди да попита?

— Ами Изобел? И тя ли е смахната?

Джим затвори очи с крайно нещастно изражение.

— По-добре влез, за да се увериш с очите си. Само поговори с нея.

Лошото предчувствие на Бони още повече се усили. Нямаше сили да понесе още една сцена като онази в къщата на Каролайн и със сигурност не й бяха останали сили да призове отново Деймън, дори и той да не бързаше за някъде другаде.

Но Мередит знаеше всичко това и при все това й отправи един от онези свои погледи, на които не можеш да не се подчиниш. Освен всичко друго този поглед обещаваше, че Мередит ще закриля Бони каквото и да стане.

— Да не е наранила някого? Изобел? — чу Бони собствения си глас, докато преминаваха през кухнята, забързани към спалнята в дъното на коридора.

Едва дочу тихия шепот на Джим зад нея:

— Да.

Бони изтръпна, а Джим добави:

— Себе си.

Стаята на Изобел изглеждаше както можеше да се очаква за едно тихо и ученолюбиво момиче. Или поне едната половина. Защото другата половина имаше вид на пострадала от цунами, хаотично разместило всичко там. Изобел седеше в средата на стаята, като паяк в средата на паяжината си.

Но не това накара Бони да настръхне. А това, което Изобел вършеше. Беше оставила до себе си нещо приличащо на комплекта хирургически инструменти на госпожа Флауърс, но никого не лекуваше.

Беше се посветила на пиърсинг.

Вече бе продупчила устната си, носа си, едната си вежда, ушите си, при това многократно. Кръв капеше от всичките тези места, стичаше се по омачканите чаршафи на леглото. Бони видя с изумление всичко това, докато Изобел ги изгледа намръщено, само че успя да смръщи само едната си вежда. Откъм другата страна, където не бе довършила пиърсинга, веждата й въобще не помръдна.

Аурата й, предимно в оранжево, бе осеяна с черни пробойни.

Бони усети, че всеки миг ще й прилошее. Знаеше го с убеденост, която надви притеснението й и се втурна към кошчето за отпадъци, което дори не си спомняше да е видяла. Слава Богу, че вътре има бяла найлонова кесия, бе последната й мисъл. В следващите няколко минути бе твърде заета, за да мисли за каквото и да било.

Слухът й долови нечий глас, докато си повтаряше колко бе хубаво, че не бе обядвала.

— Мили боже, да не си полудяла? Изобел, какво правиш със себе си? Не знаеш ли какви инфекции можеш да си навлечеш… може да си прережеш вените… да парализираш някои мускули…? Мисля, че вече си пробила мускула на веждата си… и нямаше да кървиш толкова, ако не беше засегнала някакви вени или артерии.

Бони вече нямаше какво да повръща и се изплю.

И тъкмо тогава чу глух удар.

Тя вдигна глава, макар да знаеше какво ще види. Но още бе в шок. Мередит се бе превила на две след удара в стомаха си.

Следващото, което Бони си спомняше, беше как мигновено се озова до Мередит.

— О, боже мой, да не би да те прониза? — Всъщност приятелката й беше само блъсната… но много силно, в корема…

Мередит още не можеше да си поеме дъх. Бони си припомни един от съветите на сестра си, притежаваща солиден опит като медицинска сестра. Стисна двата си юмрука и здраво халоса приятелката си по гърба и Мередит внезапно пое дъх.

— Благодаря — изрече тя с немощен глас, но Бони вече бе започнала да я дърпа към изхода, по-далеч от кискащата се Изобел и нейните най-дълги в целия свят нокти и от комплекта й с хирургически инструменти върху подноса за закуска до нея.

Бони се добра до вратата и едва не се сблъска с Джим, помъкнал кърпа за бърсане в ръката си. Кърпата вероятно беше за Изобел, предположи Бони. Само че сега единственото, което я интересуваше, беше как да помогне на Мередит, за да се увери с абсолютна сигурност, че няма рани някъде по тялото си.

— Успях да се дръпна преди да успее да ме намушка — заговори Мередит, все още дишайки трудно, докато Бони тревожно оглеждаше кожата й над джинсите. — Имам само някакво леко охлузване, това е всичко.

— И теб ли те наръга? — изуми се Джим. Само че го произнесе шепнешком.

Бедното момче, жалостиво си каза Бони, най-после успокоена, че Мередит не беше пострадала. Явно човек не можеше да проумее какво става, когато си имаше работа с Каролайн, с Тами и с приятелката на Джим. Как тогава той успяваше да се справя с тях?

Но ако дръзнеше да му каже всичко това открито, той щеше да си помисли, че си има работа с още полудели момичета.

— Джими, веднага трябва да се обадиш на доктор Алпърт. Мисля, че след това трябва да отидете в болницата в Риджмънт. Изобел си е нанесла тежки рани. Само бог знае колко са. Всичките тези пробождания сигурно ще се инфектират. Кога започна всичко това?

— Хм, ами… след като Каролайн дойде, за да се види с нея.

— Каролайн! — смутено извика Бони. — Да не би да пълзеше?

Джим я изгледа учудено.

— Ъ?

— Не обръщай внимание на Бони. Тя просто се шегува — намеси се Мередит. — Джими, ако не искаш, не ни разказвай за Каролайн. Ние… хм, ние знаем, че е била тук, в къщата.

— Нима вече всички знаят? — попита Джим с измъчен вид.

— Не. Само Мат, но той сподели с нас само, че някой може да е направил нещо на малката ти сестра.

Джими изглеждаше едновременно гузен и поразен. Думите се изляха от устата му, като накипели вътре в него от много сдържане, а сега тапата бе изхвръкнала от бутилката.

— Вече и аз не зная какво става тук. Мога само да ви разкажа какво се случи. Късно вечерта, преди два дни, Каролайн пристигна и… искам да подчертая, че въобще не съм й посягал. Тя изглеждаше добре, а моите родители ги нямаше и така нататък, но аз въобще не си помислих, че съм от онези, които…

— Това сега няма значение. Разкажи ни само за Каролайн и Изобел.

— Хм, ами Каролайн се появи в такова едно облекло… хм, ами от кръста нагоре на практика съвсем прозрачно. И тя просто… тя ме попита искам ли да танцувам и това беше някакъв бавен танц и тя… ме съблазни. Това е истината. А на следващата сутрин си тръгна, точно когато Мат дойде. Това се случи онзи ден. А после забелязах как се държи Тами… като побъркана. С нищо не можах да я успокоя. И тогава грабнах телефона, за да позвъня на Иза–чан… никога не я бях чувал да говори толкова истерично. Сигурно Каролайн, след излизането си от нашата къща, се е замъкнала направо в нейната къща. Иза–чан ми каза, че иска да сложи край на живота си. И аз се втурнах към нея. И без това трябваше да се махна от Тами, защото изглежда присъствието ми в къщата само влошаваше нещата.

Бони и Мередит се спогледаха. И двете си мислеха едно и също: някъде там Каролайн и Тами навярно сега съблазняваха Мат.

— Сигурно Каролайн е разказала всичко на Иза-чан — задъхано изрече Джим. — Но Иза-чан и аз не го бяхме правили… ние просто изчаквахме, ясно ли е? Само че Иза-чан ме заплаши, че един ден ще съжалявам. „Горчиво ще съжаляваш; само почакай и ще се увериш“. И още много ми наприказва все в този дух. И аз, Господ ми е свидетел, сега съжалявам.

— Добре, а сега можеш да престанеш да съжаляваш и да повикаш доктора. И то веднага, Джими. — Мередит го тупна по гърба. — А после трябва да се обадиш и на родителите си. И престани да ме гледаш с този кучешки поглед. Вече навърши осемнайсет. Не зная този път с какво ще те накажат родителите ти, загдето си оставил Тами сама.

— Ама…

— Никакво „ама“, Джим. Говоря напълно сериозно.

После тя направи това, което Бони очакваше от нея, но се оказа ужасяващо. Отново се приближи до Изобел. Главата на Изобел беше сведена, защото бе заета с пиърсинга на пъпа си. Действаше само с едната си ръка. На другата стърчеше дълъг блестящ нокът.

Преди Мередит да заговори дори, Изобел я изпревари:

— И така, ето те и теб. Чух как се обръщаш към него. Наричаш го „Джими“. Явно се опитваш да ми го отнемеш. Всички вие, кучки такива, се мъчите да ме нараните. Юрусенай! Зетай юрусенай!

— Изобел! Недей! Не виждаш ли, че можеш да се нараниш?

— Наранявам се само за да потисна болката в душата ми. Знаеш ли? Ти си тази, която всъщност ме наранява. Все едно че забиваш игли в мен.

Вътрешно Бони беше бясна, но не само защото Изобел внезапно я одра злобно с нокътя. Усети как лицето й пламна. Сърцето й заби още по-ускорено.

Като не изпускаше Мередит от поглед, тя измъкна мобилния си телефон от задния джоб, където го бе прибрала след посещението в къщата на Каролайн.

Все още посвещавайки половината си внимание на Мередит, Бони влезе в интернет и набързо въведе двете думи за търсене. После избра няколко от предпочитаните си сайтове, но осъзна, че дори за цяла седмица нямаше да може да пресее тази информация, да не говорим за няколко минути. Но поне бе започнала търсенето.

В този момент Мередит се отдръпна от Изобел. Приближи се плътно до ухото на Бони и й прошепна:

— Мисля, че само я разстройваме още повече. Видя ли аурата й?

Бони кимна.

— Тогава май ще трябва да се махнем от тази стая.

Бони отново кимна.

— Опита ли да се свържеш с Мат и Елена? — Мередит се вгледа в дисплея на мобилния телефон на Бони.

Бони поклати глава и обърна телефона към Мередит, за да може и тя да види двете думи, които търсеше в интернет. Мередит се взря, след което вдигна черните си очи към Бони. В тях бе изписан ужас.

Салемските вещици.