Свечеряване

34

Веднъж Елена бе паднала от балкона и Стефан бе скочил и я бе уловил преди да се удари в земята. Човек, падащ от такава височина, би умрял от падането. Обаче един вампир, ако владее докрай рефлексите си, просто ще се завърти като котка във въздуха и ще се приземи леко на краката си. Само че тази вечер Деймън беше в особено състояние…

От трясъка при падането тя се досети, че той все пак е успял да се извърти, но е паднал на едната си страна. Като чу псувните и ругатните му, тя се изплаши, че вероятно си е счупил някакви кости. Повече не искаше да го слуша. Втурна се с все сила надолу към стаята на Стефан, където забързано и спонтанно изрече някаква молитва, преди да продължи надолу по стъпалата. Междувременно хижата се бе превърнала в точно копие на пансиона. Елена не знаеше защо, но инстинктивно се затича към онази страна на къщата, която Деймън най-слабо познаваше — някогашните помещения за прислугата. Достигна там толкова бързо, че даже не успя да прошепне в какво желаеше да се преобрази тази вълшебна къща. По-скоро молеше, отколкото заповядваше, като в същото време беззвучно се молеше къщата да й се подчинява, както се подчиняваше на Деймън.

— Искам къщата на леля Джудит — прошепна тя и пъхна ключа във вратата. Той влезе плавно, като нагорещен нож в масло. И внезапно тя се озова отново в дома, където бе живяла шестнайсет години до първата си смърт.

Озова се насред коридора, с малката си сестра Маргарет, която се виждаше през отворената врата, легнала на пода на стаята до леглото си, вперила широко разтворените си очи в някаква многоцветна детска книжка.

— Играем на гоненица, скъпа! — обяви тя, сякаш в дома на семейство Гилбърт всеки ден се появяваха духове и се предполагаше, че Маргарет знаеше как да се справя с тях. — Изприпкай до приятелката си Барбара и тогава тя ще гони. Но не спирай да тичаш, докато не стигнеш там, след което иди да видиш майката на Барбара. Само че първо ми дай три целувчици. — При това умиляващо приветствие тя вдигна Маргарет от пода, прегърна я силно, след което я повлече през вратата.

— Елена… ти се завърна…

— Да, скъпа, и ти обещавам да те видя отново вдругиден. Само че сега… тичай, миличка…

— Казвах им аз, че ще се върнеш. Ти и преди го направи.

— Маргарет! Бягай!

Задавена от сълзи, но може би осъзнала по своя детински начин сериозността на ситуацията, Маргарет хукна. И Елена я последва, но се отклони към друга стълба, когато Маргарет се отдалечи.

След което се сблъска със самодоволно ухиления Деймън.

— Прекалено дълго говориш с хората — отбеляза той, докато Елена трескаво преценяваше шансовете си. Да скочи през балкона? Не. Костите на Деймън може да са се натъртили леко, но ако Елена скочеше оттам, можеше да си прекърши врата. Какво друго й оставаше? Мисли! Мисли по-бързо!

И тогава отвори вратата към килера с порцелановите сервизи, като едновременно с това изкрещя: „Къщата на пралеля ми Тилда!“, без да е уверена, че магията още действа. Накрая затръшна вратата под носа на Деймън.

Озова се в къщата на леля Тилда, само че в миналото. Не бе чудно, че всички вечно упрекваха леля Тилда, загдето й се привиждаха странни видения, помисли си Елена, като видя жената да се извърта, държаща в ръце голяма стъклена купа, пълна с нещо, миришещо на гъби. Като я видя, жената изплашено изврещя и изпусна купата.

— Елена! — извика тя. — Какво става… това не може да си ти… толкова си пораснала!

— Какво не е наред? — запита сърдито леля Маги, приятелката на леля Тилда, която изневиделица се появи от съседната стая. Тя беше по-висока и с по-суров нрав от леля Тилда.

— Преследват ме — изрече Елена задъхано. — Трябва да намеря врата. И ако видите едно момче да ме преследва…

В този миг Деймън нахълта през прага. Но леля Маги протегна крак и ловко го спъна, след което извика на Елена: „Зад теб е вратата на банята“, после грабна най-близката ваза и халоса яко по главата надигащия се от пода Деймън.

Елена се втурна през вратата на банята с вик:

— Гимназията „Робърт Е. Лий“, миналата есен, точно след удара на звънеца!

Гмурна се сред потока, проправяйки си с мъка път в насрещната посока, докато десетки от някогашните нейни съученици бързаха задъхани да се доберат до класните си стаи навреме за следващия час. Ала ето че за беля някой я разпозна, после още един. Явно бе пропътувала успешно към времето, когато още не беше мъртва… защото никой не изкрещя сепнато: „Призрак!“. А и никой в гимназията „Робърт Е. Лий“ не беше сънувал, че ще доживее да види винаги елегантната Елена Гилбърт само по една мъжка риза, надяната върху камизола, с разчорлена коса, падаща в безпорядък върху раменете й.

— Това е костюм за една пиеса! — кресна тя и така създаде още една от безсмъртните легенди за себе си преди още да бе умряла. Додаде задъхано: „Къщата на Каролайн!“ и пристъпи в стаичката на портиера. Само след миг по следите й се втурна най-разкошното момче, по-очарователно от всички, които някоя от съученичките й някога бе виждала. Докато сипеше ругатни на някакъв чужд език, влетя със замах през вратите, които бе прекосила тя броени мигове преди това. А щом отвори стаичката на портиера, вътре нямаше никого.

Елена се спря в коридора и едва не връхлетя върху господин Форбс, който силно се олюляваше. Отпиваше от някаква голяма чаша, пълна с доматен сок, но чашата вонеше на алкохол.

— Не знаем къде се дяна, разбра ли? — кресна й той преди още Елена да беше издумала и дума. — Според мен е превъртяла напълно. Дърдореше нещо за някаква церемония на верандата на покрива — а пък как се беше издокарала! Днес родителите въобще не могат да контролират децата си! — И се свлече до стената.

— Толкова съжалявам — промърмори Елена. Церемонията. Е, церемониите на Черната магия обикновено се провеждаха при изгряването на луната или в полунощ. А сега оставаха само няколко минути до полунощ. Но дори само те бяха достатъчни на Елена да започне да действа по план В.

— Извинете — рече тя, грабна чашата от ръката на господин Форбс и я плисна в лицето на Деймън, който изскочи след нея от стаичката на портиера. После извика: „Някое място, където никой от техния вид да не може да види!“ и пристъпи в…

В преддверието на Ада? В Рая?

Някое място, където никой от техния вид да не може да види. Отначало Елена се учуди, защото почти нищо не виждаше.

Но сетне разбра къде се е озовала — в криптата, скрита дълбоко под земята, под празната гробница на Хонория Фел. Там, където някога бе слязла, за да спаси живота на Стефан и на Деймън.

Сега тук, където не би трябвало да има нещо друго, освен мрак, плъхове и плесен, се виждаше нещо малко, но блестящо. Нещо като феята Дин–Дин от приказката за Питър Пан — само една съвсем дребна фигурка, носеща се във въздуха. Елена с удивление откри, че тази фигурка не се доближи до нея, нито я заговори, но… я защитаваше. Излъчваше светлина, очертаваща кръг на пода, достатъчно голям, за да легне в него човек в цял ръст.

Ала когато се извърна назад, видя Деймън седящ в средата на криптата.

Изглеждаше странно блед за някой, който току-що бе заситил глада си. Но нищо не продума, нито дума, само я гледаше втренчено. Елена пристъпи към него и го докосна по врата.

Само след миг той отново пиеше на големи глътки, с все сила, от най-необикновената кръв на света.

Обикновено при подобни сцени той се впускаше в анализиране: дали му напомняше за вкуса на ягода или за вкуса на някакъв тропически плод, за нещо, което не беше тръпчиво, нещо напомнящо за дървесина, оставящо усещане за изключително нежен вкус… Но не и сега. Не и тази кръв, която далече превъзхождаща всичко, за което той можеше да намери думи. Тази кръв го изпълваше с такава сила, каквато той никога не помнеше някога да беше притежавал…

Деймън…

Но защо не я слушаше? Как можеше дотолкова да се опие от тази необикновена кръв, която бе вкусил в отвъдния свят и защо не се вслушваше в своя донор?

Моля те, Деймън. Моля те да се пребориш с…

Трябваше да познае този глас. Толкова пъти го бе слушал.

Зная, че те контролират. Но не могат да те контролират изцяло. Ти си по-силен от тях. Ти си най-силният…

Е, това със сигурност беше вярно. Но той ставаше все по-смутен и объркан. Донорът му изглеждаше нещастен, а в миналото си той беше ненадминат в умението да ощастливява своите донори. Само че съвсем не си спомняше… действително не можеше да си спомни как бе започнало всичко това.

Деймън, това съм аз. Елена. И ти ме нарани.

Толкова много болка. Такова дълбоко объркване. Още от самото начало Елена знаеше, че няма смисъл да се противи, ако иска да пие кръвта й. Това нямаше да доведе до нищо добро, само щеше да й причини агония и така ще преустанови притока на кръв до мозъка й.

Така че трябваше да се опита да го накара да се пребори с ужасяващото създание, имплантирано в него. Да, но промяната трябваше да дойде отвътре. Ако го пришпори, Шиничи щеше да разбере и отново да го завладее. А и не я устройваше Деймън просто да прояви силата си.

Нима не й оставаше нищо, освен да умре? Поне можеше да се съпротивлява, макар да знаеше, че ще е безсмислено, тъй като Деймън беше много по-силен. С всяко преглъщане той отнемаше от нея още кръв, ставаше още по-силен, променяше се все повече и повече в…

В какво? Това бе нейната кръв. Може би той ще отговори на този призив, който беше и неин призив. Може би някак си отвътре той ще успее да победи чудовището в себе си без Шиничи да забележи.

Но тя се нуждаеше от някаква нова сила, от нов трик…

И още докато го обмисляше, Елена усети прилива на новата Сила в нея. Знаеше, че винаги е била там, но само е чакала подходящия случай да бъде използвана. Беше много специфична сила, която не можеше да бъде използвана за битка, нито дори за нейното спасяване. Все още обаче бе в нея и тя можеше да я насочва. Вампирите, които я преследваха като плячка, жадуваха само да се заситят, но тя разполагаше с цялата си кръв, заредена с огромна жизненост. И да призове тази Сила бе за нея също толкова просто, все едно че пристъпваше към нея с отворено съзнание и с разтворени ръце.

Веднага щом го направи, тя намери новите думи, които сякаш сами изплуваха на устните й. И най-странното от всичко бе извисяването на нови криле от нейното тяло, които Деймън задържа прегънати назад. Тези ефирни криле не бяха за полет, а за нещо друго и когато напълно се разтвориха, образуваха голям свод във всичките цветове на дъгата, чийто връх закръжи назад, за да обгърне едновременно и Деймън, и Елена.

И тогава му съобщи телепатично: Крилете на изкуплението.

А Деймън изкрещя, но само вътрешно, беззвучно.

После крилете леко се отвориха. Само този, който бе много добре запознат с магията, можеше да вижда какво става в тях. Страданието на Деймън се превърна в страдание на Елена, когато тя пое от него всеки болезнен инцидент, всяка трагедия, всяка жестокост, която някога се бе трупала около сърцето му като каменни слоеве от безразличие и грубост.

Слоевете — твърди като камък в сърцевината на звезда, свила се до черно джудже — се разкъсаха и отлетяха настрани. Нищо не можа да спре разпада им. Разлетяха се на едри късове, но се разпиляха и много дребни частици. Някои се разтвориха в нищо, като от тях остана кисело смрадлив дим.

Но имаше нещо в центъра — някакво ядро, което изглеждаше по-черно от ада дори и по-твърдо от рогата на дявола. Тя не можеше да види съвсем ясно какво ставаше в него. Мислеше си — надяваше се — че накрая и то ще разпръсне.

Сега и само сега тя можеше да призове нов комплект криле. Не беше сигурна дали ще преживее първата атака. Със сигурност не вярваше, че ще успее. Но Деймън би трябвало да знае.

Той бе коленичил на пода, но само с едното си коляно, обвил здраво ръце около себе си. Това може би означаваше, че всичко с него бе наред. Той още беше Деймън и би трябвало да е малко по-щастлив без бремето на цялата тази омраза, предубеждения и жестокост. Вече не си спомняше детството и младите аристократи, които наричаха баща му стар глупак заради разорителните му инвестиции и любовниците му, по-млади от синовете му. Нито пък щеше да се терзае от спомените за детството, когато същия този баща го бе пребивал в пиянския си гняв, задето бе пренебрегвал уроците си или се бе забърквал с непристойни компании.

И накрая нямаше да се наслаждава на безбройните ужасни неща, които бе извършил. Щеше да бъде опростен в името на небесата и да бъде спасен благодарение на думите, вложени в устата на Елена.

Но сега… имаше още нещо, което той трябваше да си спомни. Ако Елена беше права.

Само ако беше права.

— Къде е това място? Наранена ли си, малката?

В объркването си той не можа да я познае. Деймън вече бе коленичил, а сега и тя застана на колене до него.

Изгледа я изпитателно.

— Ще се молим или ще правим любов? Или си изпратена от Гонзалгос да ме следиш?

— Деймън — рече тя — това съм аз, Елена. Сега е двадесет и първи век и ти си вампир. — После го прегърна нежно, опря бузата си до неговата и му прошепна: — Крилете на спомените.

И две полупрозрачни криле, фини като криле на пеперуда, с преплитане на три цвята: виолетов, лазурно–син и много тъмносин, изникнаха от гръбнака й точно над кръста й. Крилете бяха украсени с дребни сапфири и прозиращи аметисти, вплетени в сложни плетеници. Тя напрегна мускули, които никога не бе използвала, за да ги повдигне с лекота и наведе напред, докато крилете се сведоха над нея и Деймън, сякаш се бяха укрили в полутъмна пещера, украсена със скъпоценни камъни.

Тя видя как лицето на Деймън се промени… сега беше с много по-изящни черти, което й подсказа, че той не помни нищо от стореното от него зло. Но новите спомени, свързани с нея, вече се запечатваха в паметта му. Сведе очи към своя пръстен от лапис лазули и Елена видя сълзи в очите му. После погледът му бавно се насочи към нея.

— Елена?

— Да.

— Някой ме обсеби и изтри от паметта ми всичко за времето, през което бях обсебен — прошепна той.

— Да.

— И някой те нарани.

— Да.

— Сто пъти се заклех да го убия или да го направя твой роб. Той те удари. Той взе насила кръвта ти. И измисляше най-различни нелепи истории, само и само да те нарани.

— Деймън, да, това е истина. Но, моля те…

— Втурнах се по следите му. Ако го бях срещнал, щях да му дам да се разбере. Щях да изтръгна туптящото му сърце. Или щях да му предам най-болезнените уроци, за които съм слушал разни легенди… а съм се наслушал на много легенди… и накрая щях да го заставя, с уста пълна с кръвта му, да се наведе и да целуне подметките ти, като твой роб за цял живот.

Това не бе добро за него. Виждаше го. Очите му се подбелиха като на подивяло от ужас жребче.

— Деймън, умолявам те…

— И този, който те нарани, бях… аз.

— Не, ти тогава не беше на себе си. Нали сам го каза. Ти беше обсебен.

— Ти толкова се изплаши от мен, че се съблече заради мен.

Елена си припомни за истинската си риза „Пендълтън“.

— Защото не исках да се сбиеш с Мат.

— Ти ми позволи да пия от кръвта ти и то когато самата ти нямаше желание за това.

Този път тя нямаше какво да му отговори, освен да промълви:

— Да.

— Аз… мили боже… използвах силите си, за да ти причиня най-ужасната мъка!

— Ако говориш за нападението, което ми причини такива ужасни рани и страдания, то отговорът ми е да. Но ти се държа с Мат още по-зле.

Но явно Мат не интересуваше Деймън.

— И после те отвлякох.

— Опита се.

— А ти скочи от колата в движение. Предпочете да рискуваш живота си, вместо да останеш с мен.

— Ти беше много груб, Деймън. Те са ти заповядали да бъдеш груб, дори и да счупиш играчките си.

— Търсех този, който те подтикна да скочиш от колата — не можех да си спомня нищо за станалото преди това. И се заклех да му избода очите, езика да му изскубна, преди да издъхне в агония. Ти не можеше да вървиш. Трябваше да се подпираш на патерица, за да си проправяш път из гората. И тъкмо когато пристигна помощта, Шиничи ти заложи капан. О, да, познавам го аз. Ти се луташе в неговата омагьосана сфера… и още щеше да бродиш там, ако аз не я бях разрушил.

— Не — рече Елена тихо. — Бях мъртва преди много време. Ти ме намери точно когато се задушавах, не помниш ли?

— Да. — За миг на лицето му се изписа необуздана радост. Но после се сепна и се върна ужасеното му изражение. — Бях мъчител, преследвач, аз бях този, от когото ти така се ужаси. Принудих те да вършиш неща заедно с онзи… онзи…

— Мат.

— О, Господи — промълви той отчаяно. Пролича си, че това бе призив към Бога, а не само възклицание, защото погледна нагоре, с вдигнати към небето ръце. — Въобразявах си, че за теб съм герой. Но вместо това постигнах само едно — да се отвратиш от мен. А сега? Редно е вече да съм се проснал мъртъв в нозете ти. — Изгледа я с блясък на подивяло животно в широко отворените си черни очи. В тях вече не се долавяха никакви следи от хумор или сарказъм или сдържаност. Изглеждаше много млад, напълно необуздан и отчаян докрай. Ако бе черен леопард, сега щеше да кръстосва трескаво клетката си и да се опитва да хапе решетките.

После сведе ниско глава, за да целуне босия й крак.

Елена се изуми.

— Твой съм, и то дотолкова, че вече можеш да правиш с мен всичко, което пожелаеш — отрони той със същия задавен тон. — Можеш още сега да ми заповядаш да умра. След цялата ми искрена изповед се оказва, че съм чудовище.

И заплака. Вероятно никое друго съчетание от обстоятелства не би могло да изтръгне сълзи от очите на Деймън Салваторе. Но сега сам си беше виновен. Никога не бе престъпвал думата си, а сега се беше заклел да унищожи чудовището, причинило всичко това на Елена. Факт бе, че е бил обсебен — отначало малко, но после все повече и повече, докато накрая цялото му съзнание не се бе превърнало просто в една от играчките на Шиничи, за да бъде захвърлен и смазан просто така, за убиване на времето… ако не можеше да продължава да извършва престъпления.

— Ти знаеш, че… аз съм прокълнат — каза й той, но с тон, подсказващ, че все пак би могла да съществува прошка за греховете му.

— Не, не зная — отрече тя. — Защото не вярвам в това. Опитай се да си припомниш, Деймън, колко пъти си се борил срещу тях. Сигурна съм, че са искали от теб да убиеш Каролайн още през първата нощ, за която ми каза, че си доловил нещо странно в огледалото й. Каза още, че едва си се сдържал да не го направиш. Сигурна съм още, че те искат да убиеш и мен. Ще го направиш ли?

Вместо отговор той отново сведе глава към краката й, но тя го сграбчи за раменете. Не понасяше да го гледа как се гърчи от болка.

Но независимо от страданието, Деймън сякаш обмисляше нещо. Освен това въртеше на пръста си пръстена от лапис лазули.

— Деймън — за какво се замисли? Кажи ми какво ти се върти в ума!

— Че той може отново да ме направи своя играчка — но този път може да има истинска брезова пръчка. Шиничи — той е чудовище, което не можеш да си представиш. И всеки миг може отново да ме завладее. И двамата бяхме свидетели на това.

— Той няма да успее, ако ми позволиш да те целуна.

— Какво? — Той я погледна смаяно, усъмнил се дали тя правилно бе схванала на какво бе посветен разговорът им.

— Дай ми да те целуна… и после да изтръгна този умиращ малах от теб.

— Умиращ?

— Той умира по малко всеки път, когато ти придобиваш сила, за да му се противопоставяш.

— Той… много ли е голям?

— Сега е голям колкото теб.

— Господи — прошепна Деймън. — Как ми се иска сам да можех да се справя с него.

— Pour le sport18? — попита Елена, с което доказа, че лятната й ваканция миналата година във Франция не беше изцяло пропиляна.

— Не. Защото мразя тези гадни навлеци и ще бъда щастлив да изтърпя всякаква болка, стига да зная, че те също ще пострадат.

Елена реши, че повече няма време за протакане. Той беше готов.

— Ще ми позволиш ли да се заема с последното, което мога да направя за теб?

— Нали вече ти казах — чудовището, което те нарани, сега е твой покорен роб.

Добре тогава. За това можеха и по-късно да поспорят. Елена се наведе напред и вдигна глава нагоре, леко разтворила устни.

След няколко мига Деймън, този дон Жуан от царството на мрака, я целуна много нежно, сякаш се опасяваше да не прекали с допира до нея.

— Крилете на пречистването — прошепна Елена между устните му. Тези криле бяха бели като неотъпкан сняг и толкова фини, че на места едва се забелязваха.

Извиха се на дъга високо над Елена, великолепни като небесна дъга, нежно проблясващи, с което заприличаха на крехка паяжина, окъпана от лунна светлина. Обвиха смъртната девойка и безсмъртния вампир в було, обсипано с диаманти и перли.

— Ще те заболи — предупреди го Елена, без самата тя да може да си обясни откъде го знаеше. Познанието като че ли я спохождаше в мига, в който й потрябваше. Получи се почти като сън, в който големите истини се разбираха от само себе си, без да е необходимо да ги учи предварително, приемани от нея без никакво удивление.

Ето така например тя знаеше, че крилете на пречистването ще потърсят и унищожат всичко чуждо в Деймън и че усещането от това пречистване ще бъде много неприятно за него. Но така се налагаше, след като малахът, разбира се, нямаше никакво намерение да напусне доброволно тялото на Деймън. Напътствана от вътрешния си глас, Елена му заповяда:

— Свали си ризата. Малахът се е впил в гръбначния ти стълб и е най-близко до кожата ти отзад на врата ти, точно откъдето е проникнал. Ще трябва да го изтръгна с голи ръце.

— Впит в гръбнака ми?

— Да. Не го ли усещаш? Предполагам, че отначало, когато е проникнал, си го усетил като ужилване от пчела, защото е пробил съвсем малък отвор, за да се разрасне по-късно като капка от пихтия, залепнала към гръбначния ти стълб.

— О! Ухапването от комар. Да, усетих нещо подобно. А по-късно вратът ми се скова и започна да ме боли, след което и цялото тяло. Дали това същество… е пораснало в мен?

— Да, като е завладявало все по-големи зони от нервната ти система. Шиничи те е контролирал като марионетка.

— Боже мили, така съжалявам.

— Нека вместо това да накараме Шиничи да съжалява. Ще си свалиш ли ризата?

Мълчаливо, като доверчиво дете, Деймън съблече черното си яке и ризата си. Тогава Елена му даде знак с ръка да се настани удобно и той се отпусна в скута й по корем. Заради бледата му кожа мускулестият му гръб се очерта ясно в мрака.

— Извинявай — каза му тя, — но за да го извадя от там, откъдето е влязъл, доста ще те заболи.

— Добре — изсумтя Деймън и закри лицето си с ръце.

Елена започна да го опипва с пръсти. Търсеше въпросното място в горната част на гръбнака му. Някакъв поомекнал участък. Или мехур. Щом го намери, започна силно да притиска с ноктите си, докато внезапно не бликна кръв.

Едва не изпусна мястото, приличащо на цирей, като се опита да намали натиска. Изцеждането продължаваше много бавно. Накрая притисна кожата му около отвора с двата си палци и показалци.

Малахът още беше жив и се съпротивляваше на усилието да бъде изтласкан навън. Но му пречеше, че по структура приличаше на желе, което се накъсваше при изцеждането. Хлъзгавото лигаво образувание с човешка форма се опита да възстанови целостта си, докато тя бавно го измъкваше през цепнатината в кожата на Деймън.

Точно от това Деймън най-много го заболя. Елена можеше да се обзаложи, че в момента го боли силно. Опита се да поеме върху себе си част от болката, но той изрева „Не!“ с такава ярост, че тя реши да продължи.

Малахът се оказа много по-едър и много по-жилав, отколкото бе предполагала. Сигурно дълго време е растял в него, помисли си тя… докато смаяно наблюдаваше как се изду първоначално изскочилото малко парче пихтия, полепнало по пръстите й. Трябваше да се нагласи по-стабилно, после се наведе и още по-силно натисна, за да го изтръгне докрай от Деймън и да го захвърли на земята като гадно болнава, гъсто лепкава, белезникава карикатура на човешко тяло.

— Свърши ли? — простена Деймън, останал без дъх… наистина много го е заболяло.

— Да.

Деймън с усилие и пъшкане се изправи и впери уморен поглед в мекото бяло и пихтиесто като медуза образувание… едва потръпващо… което го бе принудило да преследва тази, която най-много обичаше в целия свят. После с мрачна решителност го стъпка с тока на ботуша си, докато не се разкъса на късчета, след което ги изрита едно по едно. Елена предположи, че Деймън не посмя да го порази със Силата, за да не привлече ненужно вниманието на Шиничи.

Накрая всичко, което остана от малаха, бе само мръсно петно и противна смрад.

Елена не можа да си обясни защо се почувства тогава толкова замаяна. Но протегна ръце към Деймън, той също протегна своите и те, както бяха на колене, се притиснаха един към друг.

— Освобождавам те от всяко обещание, което си дал…, но само докато си бил обсебен от този малах — рече Елена. Това бе мъдър стратегически ход. Не искаше да го освободи от обещанието му да се грижи за брат си.

— Благодаря ти — прошепна Деймън, отпуснал глава на рамото й.

— А сега — продължи Елена, с тон на възпитателка в детска градина, загрижена невръстните й възпитаници час по-скоро да се заемат с друго полезно занимание. — Трябва да съставим планове. Но да ги опазим в пълна тайна…

— Трябва да си обменим кръв. Но, Елена, колко можеш да ми дадеш днес? Изглеждаш много бледа.

— Ти каза, че ще бъдеш мой роб — така че не бива да взимаш от кръвта ми.

— А ти ми каза, че ще ме освободиш — а вместо това ще съм завинаги в плен на обещанието си, нали? Но има едно просто решение. Ще вземеш от моята кръв.

И накрая направиха точно това, макар че Елена се почувства донякъде виновна, сякаш предаваше Стефан. Деймън се поряза без много суетене и тогава се случи — двамата споделяха мисли, сливаха се един с друг. Размениха си толкова много, при това за удивително по-кратко време, отколкото ако го изговаряха гласно: Елена му разказа какво бяха открили приятелите й за епидемията, ширеща се из момичетата във Фелс Чърч, а Деймън й обясни всичко, което знаеше за Шиничи и Мисао. Елена веднага съчини хитроумен план как да се справят с другите обсебени малки момичета като Тами, а Деймън й обеща да се опита да изкопчи сведения от близнаците китсуне къде се намира Стефан.

И накрая, когато вече нямаше какво да си кажат, а кръвта на Деймън помогна на Елена да възстанови цвета на бузите си, те се уговориха за следващата си среща.

По време на церемонията.

След това Елена остана сама в стаята, а един голям гарван размаха криле към Олд Уд.

Седнала на студения каменен под, Елена се съсредоточи, за да събере в едно всичко, което бе узнала. Не бе чудно, че Деймън се държеше като шизофреник. Нито бе учудващо, че нещо бе запомнил, после друго бе забравил, а накрая си припомни, че той е бил този, от когото тя е бягала, за да се спаси.

Той помнеше интервалите от време, замисли се тя, когато Шиничи не го е контролирал или поне го е оставял да действа по-свободно. Но паметта му беше накъсана, защото някои от действията му бяха толкова ужасяващи, че собственият му мозък напълно ги отхвърляше. Тези събития безпроблемно се запомняха в паметта на обсебения Деймън, когато Шиничи бе контролирал всяка дума и всяка негова постъпка. А в промеждутъците Шиничи го беше подстрекавал да намери мъчителя на Елена и да го убие.

Всичко това, предположи тя, със сигурност е било много забавно за този китсуне Шиничи. Но за нея и Деймън беше истински ад.

Умът й отказваше да признае, че в този ад се примесваха и райски мигове. Тя принадлежеше единствено на Стефан. И това никога нямаше да се промени.

Сега Елена се нуждаеше от още една магическа врата, ала не знаеше къде да я намери. Но все пак мъждукаше една надежда. Възможно бе да е останала последната от магиите на Хонория Фел, предназначени да спасят града, който тя бе основала. Елена се чувстваше отчасти виновна, че ще използва този начин за спасение… но след като не беше заради нея, защо тогава се бе озовал тук?

За да изпробва най-важното направление, което можеше да измисли.

— Някъде, където мога да видя Стефан, където мога да говоря със Стефан.