Свечеряване

13

Много по-късно същата вечер Елена не можа да заспи. Не искала да бъде затворена във Високата стая, така каза. Стефан тайно се тревожеше, че тя иска да излезе навън и да проследи малахите, които бяха нападнали колата. Но не мислеше, че сега е в състояние да лъже. Тя стоеше пред затворения прозорец, повтаряйки му напевно, че иска въздух. Чист въздух, навън.

— Трябва да облечеш някакви дрехи.

Но Елена беше озадачена… и упорита. Нощ е. Това е моята Нощна рокля, изтъкна тя. Ти не харесваш моята Дневна рокля. После отново се блъсна в прозореца. Нейната „Дневна рокля“ беше синята му риза, чиито краища завързваха отпред и се получаваше нещо като къса долна риза, която стигаше до средата на бедрата й.

Това, което тя искаше точно сега, пасваше толкова добре с неговите собствени желания, че той се чувстваше… малко виновен. Но се остави да го убедят.

Двамата се понесоха, ръка за ръка — Елена като призрак или ангел в бялата си нощница, а Стефан — целия в черно. Имаше чувството, че почти изчезва в сенките на дърветата, скриващи лунната светлина. Незнайно как се озоваха в Олд Уд, където скелетите на дърветата се смесваха с вечно зелените клони. Стефан разпростря новопридобитите си изострени сетива, но откри само нормалните обитатели на гората, които бавно и колебливо се завръщаха, след като бяха подплашени от изблика на Силата на Деймън. Таралежи. Елени. Лисугери и една бедна лисица с двете си малки лисичета близнаци. Птици. Всички онези животни, които превръщаха гората в толкова прекрасно място.

Нищо като малахи или същество, което би причинило зло.

Започваше да се чуди дали Деймън просто не си бе измислил създанието, което му е въздействало. Деймън беше изключително убедителен лъжец.

Той каза истината, отекна в главата му мелодичният глас на Елена. Но или създанието е невидимо, или вече си е отишло. Заради теб. Заради твоята Сила.

Погледна я и видя, че и тя го гледа със смесица от гордост и едно друго чувство, което много лесно можеше да се определи — но се сепна да го види когато бяха навън.

Тя вдигна лице нагоре. Класическите му черти се очертаха чисти и безупречни на лунната светлина.

Страните й бяха порозовели, а устните — леко стиснати.

О, по дяволите, каза си диво Стефан.

— След всичко, което преживя — поде той и направи първата си грешка. Улови ръцете й. Тогава обединената Сила и на двамата ги завъртя много бавно в омайната си вихрушка.

Той усети топлината й. Сладката мекота на тялото й. Тя продължаваше да чака целувката си със затворени очи.

Можем да започнем всичко отново, предложи тя с надежда.

И това беше истина. Той искаше да й даде онова, с което тя го бе дарила в неговата стая. Искаше да я притиска до гърдите си; да я целува, докато не се разтрепери. Да я накара да се разтопи и пропадне в прегръдките му.

Той щеше да изпита същото. Не само, защото научаваш едно или две неща за жените, когато си вампир, а защото познаваше Елена. Двамата наистина бяха едно сърце, една душа.

Моля те, пропя в мислите му сладкият й глас.

Но тя беше толкова млада, толкова уязвима в бялата си нощница, с кожа, поруменяла от вълнение и възбуда. Не би било редно да се възползва от невинността й.

Елена отвори виолетовите си очи, сребристи на лунната светлина, и го погледна.

Искаш ли… Изрече го сериозно с устни, ала с дяволити пламъчета в очите… да видиш колко пъти можеш да ме накараш да кажа „моля те“?

Господи, не. Но това прозвуча толкова зряло, че Стефан безпомощно я взе в обятията си и целуна коприненомеката й коса. Сетне устните му се спуснаха надолу, като избягваха единствено устните й, свити като розова пъпка в безмълвна молба и очакване. Обичам те. Обичам те. Стефан осъзна, че я стиска прекалено силно и се опита да я пусне, ала Елена се вкопчи още по-буйно в него.

Искаш ли — гласът беше все същият — невинен и чистосърдечен — да видиш колко пъти мога да накарам теб да кажеш „моля те“?

Стефан се взря за миг в нея. Сетне с бясно разтуптяно сърце допря устни до подканващата розова пъпка и я целуна. Целува я, докато не се замая толкова, че се принуди да я пусне и да се отдръпне на сантиметър.

Сетне отново погледна в очите й. Човек можеше да се загуби в тези очи, да потъне завинаги в кадифените им виолетови глъбини. И той го искаше. Но повече от всичко искаше нещо друго.

— Искам да те целувам — прошепна Стефан в едното й ухо и лекичко го захапа.

Да. Тя бе сигурна в това.

— Докато припаднеш в ръцете ми.

Той усети как тялото й потръпна. Видя виолетовите очи да се замъгляват, полузатварят.

— Да — прозвуча съвсем изненадващият, задъхан отговор на Елена, изречен на глас.

И той го направи.

Тя се отпусна в ръцете му. Тялото й се разтърсваше от леки тръпки, а от устните й напираха тихи стенания, които той задуши с устните, с жадните си целувки. И тогава, защото Времето вече бе настъпило, защото тръпките вече бяха станали болезнени и за двамата, а дишането на Елена — учестено и накъсано и той наистина се изплаши, че тя може да припадне — Стефан разкъса с нокът вената на шията си за нея.

И Елена, която някога беше само човешко същество и щеше да бъде ужасена от самата мисъл да пие от кръвта на друг, се впи в гърлото му с кратък вик на радост. Той усети топлите й устни, усети как тя се разтърсва от мощни вълни на удоволствие, докато самият той се разтапяше в блаженството да дава кръвта си на любимата. Искаше да излее цялата си същност пред Елена, да й даде всичко, което беше или някога щеше да бъде. И той знаеше, че и тя се чувства по същия начин, когато му дава да пие от кръвта й. Това бе свещена връзка, която двамата споделяха.

Имаше чувството, че са любовници от началото на вселената, при първото пукване на зората, когато е изгряла първата звезда от мрака. Беше нещо много примитивно и много дълбоко вкоренено в него. Когато първата струйка кръв потече в устата й, едва сподави вика си; заглуши го в косите й. После зашепна неволни, но страстни признания за това колко я обича и как двамата никога няма да се разделят, гальовни думи и безсмислени слова на различни езици. А след това вече нямаше думи, а само чувства.

Двамата се носеха бавно, окъпани от лунната светлина. Бялата й нощница се увиваше около краката му, обути в черни панталони, докато достигнаха върховете на дърветата — високи и извисяващи се, но мъртви.

Беше много тържествена, много лична церемония между двама влюбени, твърде погълнати от взаимната си радост, за да помислят за евентуална опасност. Но Стефан вече бе проверил за това, знаеше, че и Елена го е сторила. Нямаше опасност; двамата бяха сами, плуваха и се носеха под божественото сребристо сияние на луната.

Едно от най-полезните неща, които Деймън бе научил напоследък — много по-полезно от летенето, макар че бе вълнуващо изживяване — бе да прикрива напълно присъствието си.

Разбира се, трябваше да спусне всичките си бариери. Те щяха да се видят дори при обикновено сканиране. Но това нямаше значение, защото ако никой не можеше да го види, никой нямаше да го открие. Съвсем лесно и просто.

Тази вечер, след като излезе от пансиона, той отиде в Олд Уд, за да си намери дърво, сред чиито клони да се отдаде на мрачното си настроение.

Нямаше никакво значение какво си мислят човешките отрепки за него, каза си злобно. Това беше все едно да се тревожи какво си мисли пилето за него, преди да му извие врата. А от всички неща, за които най-малко му пукаше, беше мнението на брат му за него.

Но Елена беше там. И въпреки че тя разбираше — беше направила опит да накара и другите да разберат — просто беше прекалено унизително да го наказват пред нея.

И така той се бе оттеглил, каза си горчиво, в единственото място, което можеше да нарече дом. Въпреки че беше малко абсурдно, след като можеше да прекара нощта в най-добрия хотел във Фелс Чърч (единствения хотел) или с някое от многото сладки момичета, които биха поканили един уморен пътник на едно питие… вода. Само с една малка вълна на Силата щеше да приспи родителите и щеше да има подслон, както и топло и желаещ източник за „гризкане“ до сутринта.

Ала той беше в злостно настроение и просто искаше да бъде сам. Малко се страхуваше да ловува. Нямаше да може да се контролира в това си състояние с някое паникьосано животно. В момента изпитваше желание единствено да разкъсва, да унищожава и да направи някой много, много нещастен.

Макар че животните се бяха върнали и Деймън много внимателно използва само обикновените си сетива нищо нямаше да издаде присъствието му. Нощта на ужаса бе свършила за тях, а и те имаха много кратка памет.

Тогава, тъкмо когато се бе облегнал на един клон, изпълнен с желанието поне Мет да получи някаква болезнена и постоянна рана, се появиха те. Очевидно отникъде. Стефан и Елена, ръка за ръка, носещи се из въздуха като двойка щастливи крилати шекспирови любовници, сякаш гората беше техен дом.

Отначало не можеше да повярва.

И тогава, тъкмо когато се готвеше да ги обсипе със заплахи и сарказъм, те започнаха любовната си сцена.

Точно пред очите му.

Дори летяха на неговата височина, сякаш искаха да му натрият носа. Целуваха се, милваха се и… още нещо.

Бяха го направили воайор против волята му, макар че с всяка изминала минута, колкото по-разгорещени и страстни ставаха ласките им, гневът на Деймън нарастваше и вече не можеше да откъсне поглед от тях. Скръцна със зъби, когато Стефан предложи кръвта си на Елена. Искаше да изкрещи, че имаше време, когато това момиче беше негово, когато можеше да я пресуши докрай и тя щеше да умре щастлива в ръцете му, когато се подчиняваше само на звука на гласа му, а вкусът на кръвта му я караше да примира от блаженство в прегръдките му.

Както сега очевидно в тези на Стефан.

Това бе непоносимо. Заби нокти в дланите си, когато Елена се уви около Стефан като дълга, грациозна змия и впи устни в шията му. Лицето на брат му бе обърнато към небето, а очите — затворени.

В името на всички демони в ада, защо просто не свършат по-бързо?

В този момент забеляза, че не е сам на добре избраното, удобно и широко дърво. Там имаше още някой, седнал спокойно до него върху големия клон. Трябва да се е появил, докато е бил погълнат от любовната сцена и опиянен от собствената си ярост. Никой не се бе промъквал така безшумно и изненадващо до него в продължение на два века. Дори може би три.

Шокът беше толкова силен, че той се изхлузи от клона — без дори да прибегне до умението на вампирите да летят.

Една дълга ръка се протегна, за да го улови и Деймън се озова пред чифт смеещи се златисти очи.

Кой, по дяволите, си ти?, изпрати мислено въпроса си. Дори не му пукаше, че може да бъде прихванат от любовниците на лунната светлина. В този миг навярно само атомна бомба или огнедишащ дракон можеше да отвлече вниманието им.

Аз съм дяволът Шиничи, отвърна момчето. Деймън отдавна не бе виждал по-странна коса от неговата. Беше гладка, лъскава и черна, с изключение на неравномерни тъмночервени краища. Перчемът, който той отмяташе безгрижно над очите, също бе с пурпурни краища, както и тънките кичури, които се виеха около яката му, тъй като косата му бе малко дълга. Все едно дългите езици на танцуващи пламъци лижеха краищата й, а това подчертаваше отговора му:_ Аз съм дяволът Шиничи._ Никой не приличаше толкова на дявол, дошъл направо от Ада, както това момче.

От друга страна очите му бяха от чисто злато като на ангел. Повечето хора ме наричат само Шиничи, поясни сериозно момчето, но очите му се присвиха леко, за да покаже, че се шегува. Сега знаеш името ми. А ти кой си?

Деймън само го погледна мълчаливо.