Свечеряване

15

Мат кимна, но беше изчервен до корените на косата си.

— Тами… се притисна към мен.

Последва продължително мълчание.

— Мат, искаш да кажеш, че те е прегърнала ли? — попита Мередит спокойно. Като приятелска прегръдка. Или… — Млъкна, защото Мат вече клатеше енергично глава в знак на отрицание.

— Не беше невинна приятелска прегръдка. Двамата бяхме сами на прага и тя просто… ами, не можах да повярвам. Тя е само на петнайсет години, но се държеше като възрастна жена. Искам да кажа… не че някога някоя възрастна жена е правила с мен подобни неща.

Засрамен, но и едновременно облекчен, че е излял душата си, той обходи с поглед присъстващите.

— Е, какво мислите? Дали е било просто съвпадение, че Каролайн е била там? Или тя е казала нещо на Тамра?

— Не е било съвпадение — отвърна Елена. — Биха били твърде много съвпадения: Каролайн ти отправя недвусмислена покана, а след това и Тамра да се държи така. Аз познавам — по-скоро познавах Тами Брайс. Тя е мило малко момиче — или поне беше.

— И все още е — кимна Мередит. — Казах ви, че няколко пъти излизах с Джим. Тя е много мило момиче и не е твърде зряла за възрастта си. Не мисля, че при нормални обстоятелства би се държала неуместно, освен ако… — Спря и зарея поглед в далечината, сетне сви рамене и не довърши изречението си.

Сега Бони доби сериозно изражение.

— Но ние трябва да спрем това. Какво ще стане, ако направи това с някой тип, който не е толкова добър и срамежлив като Мат? Може да се възползва от нея!

— В това е целият проблем — смотолеви Мат и лицето му отново пламна. — Искам да кажа, много е трудно… Ако беше някое момиче, с което излизам — не че ходя на срещи с други момичета… — додаде той припряно и погледна към Елена.

— Но ти би трябвало да ходиш на срещи — рече Елена твърдо. — Мат, не очаквам вечна вярност от теб — нищо няма да ми достави по-голямо удоволствие от това да те видя, че излизаш с някое добро и хубаво момиче. — Сякаш случайно погледът й се спря на Бони, която в момента дъвчеше тихо и кротко стръкчето целина.

— Стефан, ти си този, който може да ни каже какво да правим. — Елена се извърна към него.

Стефан се намръщи.

— Не зная. След като се е случило само с две момичета, още е доста трудно да се правят каквито и да било заключения.

— Значи ще почакаме, за да видим какво ще е следващото, което Каролайн — или Тами — ще предприемат? — попита Мередит.

— Не само ще чакаме — отвърна Стефан. — Ще трябва да разберем нещо повече за това. Вие, момичета, дръжте под око Каролайн и Тамра Брайс, а аз ще направя някои проучвания.

— По дяволите! — Елена удари с юмрук по земята. — Аз мога почти… — Млъкна и погледна приятелите си. Бони ахна и изпусна остатъка от стръка целина, Мат се задави с колата си и се закашля. Дори Мередит и Стефан я гледаха смаяно. — Какво? — попита тя озадачено.

Мередит първа се окопити.

— Просто това, че вчера ти… ами, младите ангели не ругаят.

— Само защото съм умряла два пъти, означава ли, че никога повече няма да ругая? — Елена поклати глава. — Не. Аз съм си аз и ще си остана такава… каквато съм.

— Добре. — Стефан се наведе и я целуна по челото. Мат се извърна, а Елена потупа разсеяно Стефан, но в това време си мислеше: „Винаги ще те обичам“. Знаеше, че той ще прочете посланието й, дори тя да не може да му отвърне. Всъщност установи, че може да улови общия смисъл на отговора му — сякаш около него се образува топъл розов облак.

Дали това беше онова, което Бони виждаше и наричаше аура? Сега осъзна, че през по-голямата част от деня го бе виждала заобиколен от светлина — изумрудена и хладна сянка — ако сянката може да бъде светлина. Сега зеленото се завръщаше, докато розовото избледняваше.

Незабавно погледна към останалите участници в пикника. Бони бе заобиколена от светлорозов цвят, с най-бледите отсенки на розовото. А Мередит — в наситено виолетово. Мат — в чисто синьо.

Това й напомни, че до вчера — наистина ли беше едва вчера? — тя бе виждала много неща, които никой друг не би могъл. Включително и това, което я бе изплашило.

Какво беше то? В главата й проблясваха образи — малки подробности, които сами по себе си бяха доста плашещи. Би могло да се каже, че са малки като нокът или като цяла ръка. Тъкан, подобна на кора, но върху тяло. Насекоми като мравки, но много на брой, движещи се като камшичета, много по-бързи от всякакви насекоми. Имаше усещането за нещо пълзящо, което изпитваше винаги, щом помислеше за насекоми. Значи е било буболечка. Само че буболечка с различно тяло от всички насекоми, които бе виждала. Приличаше май повече на пиявица или на сепия. Устата му беше кръгла, цялата с остри зъби по краищата и твърде много пипала, които приличаха на гъсти ластари на лоза, увили се по гърба му.

Може да се залепи за човек, каза си девойката. Ала имаше ужасяващото усещане, че може да направи и много повече.

Може да стане прозрачно и да се вмъкне в теб, а ти няма да почувстваш нещо по-силно от убождане с топлийка.

И тогава какво щеше да стане?

Елена се обърна към Бони.

— Мислиш ли, че ако ти покажа на какво прилича, ти ще го познаеш? Не с очите си, а с психичните си сетива?

— Предполагам, че зависи от това какво е това „нещо“? — отвърна Бони предпазливо.

Елена погледна към Стефан, който й кимна кратко.

— Тогава затвори очи — рече тя.

Бони се подчини, а Елена сложи пръсти върху слепоочията на приятелката си, а с върха на палците си нежно погали миглите й. Да се опитва да задейства Бялата сила — нещо, което до днес беше толкова лесно — се оказа равносилно на това да търкаш два камъка, за да получиш огън. Накрая почувства малка искра и главата на Бони отскочи назад.

Тя отвори рязко очи.

— Какво беше това? — ахна. Дишаше тежко.

— Това видях… вчера.

— Къде?

— Вътре в Деймън — отвърна Елена бавно.

— Но какво означава това? Дали той го контролира? Или… или… — Бони спря и очите й се разшириха.

Елена довърши изречението вместо нея.

— Или то контролира него? Не зная. Но едно нещо зная със сигурност. Когато той не обърна внимание на твоя зов, Бони, е бил под въздействието на малах.

— Въпросът е, след като не е Деймън, кой го контролира? — попита Стефан и се изправи неспокойно. — Аз също го улових, това създание, което Елена ти показа — то не е нещо със собствен разум. Контролира го външен разум.

— Като друг вампир? — попита Мередит тихо.

Стефан сви рамене.

— Обикновено вампирите просто не му обръщат внимание, защото могат да получат това, което желаят и без него. Нужен е много силен разум, за да накара подобен малах да завладее вампир, да се всели в него. Силен… и много зъл.

— Това — рече Деймън, горчиво натъртвайки на всяка сричка, седнал на високия клон на дъба — са те. По-малкият ми брат и неговите… съдружници.

— Изумително — промърмори Шиничи. Той се бе увил още по-грациозно и мързеливо около дъба, където се бе настанил Деймън. Помежду им бе възникнало нещо като мълчаливо съревнование. В златните очи на Шиничи бяха избухнали искри веднъж или два пъти — Деймън го забеляза — когато видя Елена и при споменаването на Тами.

— Не се опитвай да ме убеждаваш, че не си замесен с тези груби и кресливи момичета — додаде Деймън сухо. — От Каролайн до Тамра и т.н., това е идеята, нали?

Шиничи поклати глава. Очите му не се откъсваха от Елена и той запя тихо някаква стара песен.

— Не бих се пробвал с тези момичета — отбеляза сериозно Деймън. Очите му бяха присвити. — Наистина на външен вид не изглеждат много силни — но са много по-корави, отколкото си мислиш, а са още по-корави, ако някоя от тях бъде застрашена.

— Казах ти, аз не съм направил нищо — рече Шиничи. Но изглеждаше притеснен за пръв път, откакто Деймън го бе видял. — Макар че може би познавам виновника.

— Казвай — подкани го Деймън, като очите му оставаха присвити.

— Ами… споменах ли ти за моята по-млада близначка? Казва се Мисао. — Ухили се победоносно. — Означава девица.

Деймън тутакси усети лека възбуда, но я пренебрегна. Беше твърде отпуснат, за да мисли за лов, а и не беше съвсем сигурен, че този китсуне — или лисичи дух, какъвто Шиничи твърдеше, че е — би могъл да бъде преследван и уловен.

— Не, не си ми споменавал — отвърна Деймън, като се почеса разсеяно по тила. Подутината от онова ухапване от комар бе спаднала, но продължаваше да го сърби зверски. — Сигурно някак си се е изплъзнало от ума ти.

— Е, тя е някъде тук. Тя дойде с мен, когато видяхме избухването на Силата, която върна обратно… Елена.

Деймън беше сигурен, че колебанието, преди да спомене името на Елена, беше престорено. Наклони глава по начин, който красноречиво казваше: „Не си мисли, че си ме заблудил“ и зачака.

— Мисао обича да играе игрички — рече Шиничи просто.

— О, нима? Като табла, шах, карти и други подобни?

Шиничи се закашля театрално, но Деймън зърна червения проблясък в очите му. Виж ти, той наистина проявяваше собственическо отношение към нея? Деймън го озари с най-бляскавата си усмивка.

— Обичам я — заяви младият мъж с черната коса, чиито краища приличаха на лумнали пламъци и този път в гласа му прозвуча открито предупреждение.

— Разбира се, че я обичаш — отвърна Деймън с успокоителни нотки в тона. — Виждам го.

— Но, ами, игрите й обикновено са разрушителни за града. Накрая. Не изведнъж.

Деймън сви рамене.

— Това забутано село няма да липсва на никого. Разбира се, първо ще изведа живи моите момичета. — Сега в неговия глас прозвуча открита заплаха.

— Както искаш. — Шиничи отново се бе завърнал към нормалното си покорно поведение. — Ние сме съюзници и ще се придържаме към нашата сделка. Както и да е, би било жалко да се изгуби… всичко това. — Погледът му отново се плъзна към Елена.

— Между другото, няма дори да обсъждаме малкото фиаско с твоя малах и мен — или с нея, ако настояваш. Напълно съм сигурен, че изпарих поне три от тях, но ако видя още един, деловата ни връзка ще прекъсне. А аз съм много лош враг, Шиничи. Не би искал да разбереш колко лош.

Шиничи доби подобаващо впечатлено изражение и кимна. Ала в следващия миг отново зяпаше Елена и пееше:

— Искам да се срещна с твоята Мисао. Заради нейната безопасност.

— А аз зная, че и тя иска да се срещне с теб. В момента е заета с играта си, но ще се опитам да я откъсна заради теб. — Шиничи се протегна лениво.

Деймън го изгледа за миг. После разсеяно последва примера му.

Шиничи го наблюдаваше. Усмихна се.

Деймън се замисли за усмивката. Беше забелязал, че когато Шиничи се усмихва, две малки пурпурни пламъчета избухват в очите му.

Но в момента бе твърде уморен, за да мисли за това. Твърде отпуснат. Всъщност внезапно му се приспа…

— Значи ще търсим тези малахи в момичета като Тами? — попита Бони.

— Точно като Тами — кимна Елена.

— И ти смяташ — поде Мередит, като наблюдаваше внимателно Елена, — че Тами го е прихванала по някакъв начин от Каролайн.

— Да. Зная, зная — въпросът е откъде го е прихванала Каролайн? А тъкмо това не зная. Но все пак ние не знаем какво й се е случило, докато беше пленница на Клаус и Тайлър Смолуд. Не знаем какво е правила през последната седмица. Знаем само, и то е съвсем ясно, че не е престанала да ни мрази.

Мат обхвана главата си с шепи.

— В такъв случай какво ще правим? По някакъв начин се чувствам отговорен.

— Не… Ако някой е отговорен, то това е Джими. Ако той — нали се сещаш, е оставил Каролайн да прекара нощта в дома му — и след това й е позволил да говори за това с петнайсетгодишната му сестра… Ами, това не го прави виновен, но съм сигурен, че би могъл да бъде по-дискретен — обади се Стефан.

— Ето къде грешиш — възрази Мередит. — Мат, Бони, Елена и аз познаваме Каролайн от векове и знаем на какво е способна. Ако някой притежава качества да защити сестрите на съучениците ни, то това сме ние. И мисля, че сериозно сме престъпили дълга си. Предлагам да се отбием у тях.

— Съгласна съм — рече Бони тъжно, — макар че не изгарям от желание. Освен това, ами ако в нея няма малах?

— Ето от къде ще започне проучването ни — заяви Елена. — Трябва да разберем кой стои зад всичко това. Някой достатъчно силен, за да има влияние и върху Деймън.

— Прекрасно — въздъхна Мередит мрачно. — А имайки предвид силата на лей линиите, би могъл да е всеки от Фелс Чърч.

Петнайсет метра на запад и девет метра над земята, Деймън се опитваше да остане буден.

Шиничи протегна ръка, за да отметне от челото си перчема си с цвета на нощта, с лижещи пламъци по краищата. Наблюдаваше внимателно Деймън изпод полуспуснатите си клепачи.

Деймън също смяташе да го наблюдава внимателно, но му се спеше прекалено много. Бавно, той имитира движението на Шиничи и отметна от челото си няколко кичура от лъскавата си черна коса. Клепачите му се отпуснаха безгрижно, само още няколко милиметра. Шиничи продължаваше да му се усмихва.

— Значи сключихме нашата сделка — промърмори. — Ние получаваме града — Мисао и аз — а ти няма да ни пречиш. Ние получаваме правата върху силата на лей линиите. В замяна твоите момичета ще бъдат в безопасност… и ти ще си отмъстиш.

— На лицемерния си брат и онзи… онзи Мет!

— Мат. — Шиничи имаше остър слух.

— Няма значение. Просто не желая Елена да бъде наранена, това е всичко. Или онази червенокоса вещица.

— А, да, сладката Бони. Не бих имал нищо против една или две като нея. Една за Самайн8, а другата за празника по случай Деня на лятното слънцестоене.

Деймън изсумтя сънливо.

— Няма втора като нея. Не ми пука къде ще ги търсиш. Но не желая тя да бъде наранена.

— А какво ще кажеш за високата, тъмнокоса красавица… Мередит?

Деймън се събуди.

— Къде?

— Не се тревожи; няма да те докопа — успокои го Шиничи. — Какво искаш да стане с нея?

— Ох. — Деймън се отпусна назад с облекчение и разкърши рамене. — Остави я да си върви по пътя — след като стои по-далеч от моя.

Шиничи се отпусна подчертано нехайно на клона си.

— Брат ти няма да е проблем. Значи остава само онова момче там долу — промърмори. Имаше доста многозначително мърморене.

— Да. Но брат ми… — Деймън вече беше почти заспал в поза, която бе точно копие на тази на Шиничи.

— Казах ти, ще се погрижим за него.

— Мм. Искам да кажа, добре.

— Значи се споразумяхме?

— Ммм-хмм.

— Да?

— Да.

— Споразумяхме се.

Този път Деймън не отговори. Сънуваше. Сънуваше как ангелските златни очи на Шиничи се отварят рязко и го поглеждат.

— Деймън. — Чу името си, но в съня си му бе трудно да отвори очите си. Макар че виждаше и без да ги отваря.

В съня му Шиничи се наведе над него, точно над лицето му, така че аурите им се смесиха и двамата щяха да споделят дъха си, ако Деймън дишаше. Шиничи остана дълго така, сякаш проверяваше аурата на Деймън. На външен наблюдател можеше да се стори доста откачено. При все това в съня му Шиничи се бе надвесил над него, сякаш се опитваше да запомни сенките на тъмните мигли върху бледите му страни или извивката на устните му.

Накрая в съня му Шиничи сложи ръка под главата на Деймън и погали мястото, където комарът го бе ухапал.

— О, доста си пораснал, а? Станал си голямо момче — заговори на някого, когото Деймън не можеше да види — на нещо вътре в него. — Вече почти можеш да подчиниш силната му воля, нали?

Шиничи остана така за миг, сякаш наблюдаваше разцъфнал черешов цвят, който се сипе по земята, сетне затвори очи.

— Мисля — прошепна, — че тъкмо това ще се опитаме, при това съвсем скоро. Много скоро. Но първо трябва да спечелим доверието му; да се отървем от съперника му. Дръж го замаян, неуравновесен, подхранвай гордостта му. Нека да мисли за Стефан, за омразата си към Стефан, който е отнел неговия ангел, погрижи се за всичко, което трябва да бъде сторено тук.

После заговори директно на Деймън:

— Ние сме съюзници и това е безспорно! — Засмя се. — Още повече след като мога да поставя пръста си върху самата ти душа. Тук. Усещаш ли? Какво още мога да те накарам да направиш…

След това продължи да се обръща към създанието вътре в Деймън:

— Но точно сега… малко угощение, което ще ти помогне да пораснеш и станеш още по-силен.

В съня Шиничи направи жест, легна назад, окуражавайки невидимите малахи да излязат от дърветата. Те се прокраднаха и се промъкнаха към тила на Деймън. И тогава тези уродливи същества проникнаха в него, едно по едно, през прореза, за който той дори не подозираше. Усещането за меките им, отпуснати, подобни на медузи тела, беше почти непоносимо… плъзваха се в него…

Шиничи пееше тихо.

В съня си Деймън беше ядосан. Не заради глупостите на малахите в него. Това беше нелепо. Беше ядосан, защото знаеше, че Шиничи в съня му наблюдава Елена, докато разтребва остатъците от пикника. Наблюдаваше всяко нейно движение с натраплива близост.

— Тя е необикновено момиче, твоята Елена — додаде в съня Шиничи. — Ако оживее, мисля, че ще бъде моя за нощ или две. — Погали нежно кичурите, паднали върху челото на Деймън. — Необикновена аура, не мислиш ли? Ще се постарая смъртта й да е красива.

Ала Деймън бе потопен в един от онези сънища, в които нито можеш да се движиш, нито да говориш. Затова не отговори.

Междувременно създанията продължиха да изкачват дърветата и да се изливат като желатин вътре в него. Едно, две, три, дузина, две дузини. И още.

А Деймън не можеше да се събуди, въпреки че още малахи изпълзяваха от Олд Уд. Те не бяха нито мъртви, нито живи, нито мъже, нито девици, само капсули на Силата, която щеше да позволи на Шиничи да контролира съзнанието на Деймън от разстояние. Продължаваха да излизат, безчетни…

Шиничи продължи да наблюдава потока — искрите, които избухваха във всички органи на Деймън. След малко отново запя:

Деймън сънува, че чу думата „забрави“, прошепната от стотици гласове. И макар че се опита да си спомни какво да забрави, то се разсея и изчезна.

Събуди се сам на дървото, а цялото му тяло пулсираше от болка.