Свечеряване

28

Мат нямаше представа кое време беше, но под дърветата цареше непрогледен мрак. Лежеше настрани в новата кола на Елена, сякаш бе захвърлен от някого и напълно забравен. Цялото тяло го болеше.

Ала този път, щом се пробуди, веднага го прониза мисълта за Елена. Не съзря никъде бялата й камизола, извика името й, отначало тихо, а после се развика с все сила. От никъде никакъв отговор.

Запроправя си път през поляната на четири крака. Деймън явно бе изчезнал нейде и това му вдъхна искрица надежда и капчица смелост, озарили като спасителен пристанищен фар мозъка му. Намери захвърлената риза Пенделтън, ала ужасно изпомачкана. Но никъде наблизо не се натъкна на нежното топло тяло, което издирваше по поляната. И накрая сърцето му сякаш се свлече в петите му.

Тогава си припомни за ягуара, останал зад гърба му. Затърси трескаво ключовете в джобовете си, но се оказаха празни. Накрая откри неочаквано ключовете в гнездото за запалването.

Преживя още един агонизиращ момент, когато колата отначало отказа да запали. После пък се сепна от ярко светналите фарове. За малко остана озадачен зад волана, докато се чудеше накъде да завърти колата, но така, че да е сигурно, че няма да прегази Елена, ако е останала просната някъде по поляната наблизо. Отново се разрови забързано в жабката, като изхвърли на седалката ръководствата за колата и някакви слънчеви очила. Попадна и на пръстен с лапис лазули. Някой бе оставил тук резервен пръстен, просто така, за всеки случай. Постави го на пръста си. Чудесно му пасна.

Най-после пръстите му напипаха едно фенерче. Сега можеше да претърси поляната много по-грижливо, точно както искаше.

Но никъде нямаше и следа от Елена.

Нито от ферарито.

Деймън ги бе отвел някъде: и Елена, и ферарито.

Добре, тогава ще ги проследи. Но за тази цел трябваше да изостави колата на Елена, но вече бе виждал какво могат да сторят тези чудовища на автомобилите.

Трябваше да внимава и с фенерчето. Колко още щяха да издържат батериите му?

За всеки случай се опита да се свърже с Бони на мобилния й телефон, после и на домашния й телефон, а накрая набра и номера на телефона в пансиона. По дяволите, нямаше никакъв сигнал, макар че според изписаното на дисплея би трябвало да има. Всъщност излишно бе да си задава повече въпроси — това тук бе Олд Уд, по дяволите, така че подобни смущения бяха нещо обичайно. Дори не си зададе въпроса защо позвъни първо на Бони, а не на Мередит, което вероятно беше по-разумно.

Лесно откри следите от ферарито. Деймън е профучал оттук като Батман с батмобила си. Мат се усмихна мрачно, като довърши мислено изречението.

А после Деймън вероятно е напуснал Олд Уд. Това беше лесно за отгатване, защото бе ясно, че или Деймън се е движил неконтролируемо бързо или Елена се е съпротивлявала, защото Мат попадна на множество следи, предимно по завоите, където следите от гумите ясно се виждаха върху меката почва край пътя.

Младежът внимаваше особено много да не настъпва следите, понеже можеха да послужат за по-късно. Не бе сигурен дали по някое време няма да се наложи да се върне обратно тук, за да поеме по друга следа. Освен това се стараеше да не обръща внимание на нощните шумове наоколо. Знаеше, че някъде там се спотайва някой и друг малах, но не искаше да мисли за това.

През цялото това време Мат нито веднъж не се запита защо върши всичко това, защо съзнателно се натиква сред опасностите, вместо само да се опита да изчезне от Олд Уд с ягуара. В края на краищата не на него Стефан бе поръчал да бъде бодигард на Елена.

Но пък не можеше да се вярва на думите на Деймън, каза си Мат.

И освен това — ами, той винаги се беше грижил за Елена и я бе държал под око, дори още преди първата им среща. Може да беше тромав, бавен и слаб в сравнение със сегашните врагове тук, в тази гора, но поне никога нямаше да се откаже от опитите да й помогне.

Вече бе станало непрогледно тъмно, като в каца с катран. Здрачът бе отстъпил пред непрогледния мрак. Ако вдигнеше очи към небето, Мат би могъл да види звездите и облаците — със заплашително надвисналите от двете страни дървета.

Тръгна към края на пътя. От дясно скоро трябваше да се покаже къщата на семейство Дънстан. Ще ги попита дали са видели…

Кръв.

В първите мигове му хрумнаха някакви други, смешни обяснения, като дали не е разлята червена боя. Но лъчът на фенерчето му показа червеникавокафяви петна отстрани на пътя точно след острия завой. Това там на пътя действително беше кръв. И то не малко.

Като внимаваше да не стъпва върху петната, а само да обхожда всичко наоколо с лъча на фенерчето, Мат започна да се досеща какво може да се е случило.

Елена е скочила.

Или Деймън я е изблъскал от колата по време на движение — само че това нямаше смисъл, след като той бе преодолял толкова трудности, за да се добере до нея. Разбира се, не бе изключено Деймън да е пил от кръвта й докато се задоволи — пръстите на Мат неволно опипаха разранената му шия — но защо тогава изобщо я бе качил в колата?

За да я убие, като я изхвърли навън?

Доста глупав начин да го направи, но може би Деймън е разчитал малките му горски любимци да се погрижат за трупа й.

Възможно е, но не е много вероятно.

Какво тогава може да е станало?

Къщата на семейство Дънстан се показа отстрани на пътя, но не се виждаше ясно в мрака. Възможно ли е Елена да е изскочила от ферарито точно когато колата е взимала онзи остър завой? За подобно нещо бяха нужни смелост и логичен ум, както и невероятна вяра в чистия късмет, че няма да се убие.

Фенерчето на Мат бавно проследяваше изпомачканите рододендрони в непосредствена близост до пътя.

Мили боже, това е направила! Скочила е и се е опитала да се претърколи. Господи, извадила е невероятен късмет, ако не си е строшила врата. Но е продължила да се търкаля, като се е опитвала да сграбчи някой от корените и пълзящите растения, за да се спре. Сигурно заради това са били изтръгнати.

В гърдите на Мат се надигна въодушевление. Беше успял да се справи. Откри следите на Елена. Сега можеше да си представя падането на Елена така ясно, все едно че е бил очевидец.

Но тя се е спънала в корена на това дърво, каза си той, докато продължаваше да оглежда следите й. Сигурно е било болезнено за нея. А след това е паднала и се е затъркаляла, което вероятно е било агонизираща мъка. Затова тук има толкова от нейната кръв. Накрая отново се е озовала в храстите.

А после какво? Нямаше повече следи от нея по рододендроните наоколо. Какво може да е станало тук? Дали Деймън не се е върнал веднага с ферарито си на заден ход, за да я прибере отново?

Не, реши младежът, след като внимателно изследва всичко по земята наоколо. Тук имаше само един вид стъпки и те принадлежаха на Елена. Елена се е добрала до тук — само за да падне още веднъж, вероятно заради нараняването си. После отново се е опитала да се изправи, но сега следите ставаха по-странни, защото от едната страна имаше нормални отпечатъци от обувката й, а от другата страна — много по-малки вдлъбнатини.

Патерица. Намерила е някаква патерица. Да, а това тук е следата, където си е влачила крака. Стигнала е до това дърво, после го е заобиколила — или по-скоро е подскачала на един крак, поне така изглеждаше следата. И накрая се е насочила към къщата на семейство Дънстан.

Умно момиче. Вероятно е изглеждала променена до неузнаваемост, пък и кой би забелязал някаква прилика между нея и някогашната красавица, прочутата Елена Гилбърт? Може да е заприличала на братовчедка си от Филаделфия.

Изминала е една, две, три… осем стъпки — и ето че се показа къщата на семейство Дънстан. Мат видя светлините в прозорците, долови мириса на конете в обора отзад. Развълнуван, пробяга остатъка от пътя — като на няколко пъти се препъна и падна, което не подейства никак добре на тялото му, сковано от болките, но все пак се добра до лампата на задната веранда. Семейство Дънстан не бяха от хората, които държаха да имат и предна веранда.

Щом стигна до вратата, заудря като побеснял. Най-после я беше намерил. Беше намерил Елена!

Стори му се, че изтече много време, преди вратата да се открехне. Докато си мислеше за нея, Мат машинално напъха върха на обувката си в цепнатината. Да, добре е, че сте предпазливи. Не сте от онези, дето ще пуснат вътре някой вампир, след като сте видели едно момиче, обляно в кръв.

— Да? Какво искаш?

— Това съм аз, Мат Хъникът — заговори той на едното око, едва надзъртащо през цепнатината. — Дошъл съм за Ел… за момичето.

— За какво момиче ми говориш? — грубо попита гласът.

— Вижте какво, не искам да ви тревожа. Това съм аз — Джейк ме познава от училище. И Кристин ме познава. Дошъл съм да помогна.

Нещо в искрения му тон сякаш докосна някаква струна в душата на човека зад вратата и тя се отвори. Отвътре се показа едър чернокос и небръснат мъж, само по потник. Зад него, откъм всекидневната, надничаше висока мършава жена с изпито лице. Изглеждаше разплакана. А зад двамата възрастни се появи Джейк, който учеше в по-горния клас от Мат в гимназията „Робърт Е. Лий“.

— Джейк — обърна се Мат направо към него, но не получи отговор, а само глупав и измъчен поглед.

— Какво не е наред? — попита Мат тревожно, ужасен и объркан. — Преди малко тук е дошло едно момиче — било е ранено — но… но… вие я пуснахте вътре, нали?

— Никакво момиче не е идвало — отвърна господин Дънстан равнодушно.

— Трябва да е дошло. Проследих стъпките й — оставила е кървави следи, разбирате ли, които стигат почти до вратата ви. — Мат не искаше да му даде време да се замисли. Кой знае защо му се стори, че ако им разкаже фактите по-бързо, те по-бързо ще доведат Елена.

— Още неприятности — обади се Джейк, с притъпен глас, напълно отговарящ на изражението му.

Госпожа Дънстан изглеждаше по-благосклонна и изпълнена със съчувствие.

— Чухме някакъв глас навън в нощта, но като погледнахме, там нямаше никой. Пък и ние си имаме предостатъчно грижи.

Точно тогава, като по поръчка, Кристин връхлетя във всекидневната. Мат я зяпна, обзет от чувството, че вече бе виждал нещо подобно. Кристин бе облечена досущ като Тами Брайс. Беше си срязала джинсите тъй късо, че от тях на практика почти нищо не бе останало. Над тях беше с горнището на бикините й — но Мат побърза да отвърне погледа си — с две големи дупки, точно където Тами имаше две кръгли парчета картон. И беше намазана с някакво бляскаво лепило.

Господи! Тя беше само на… на колко, на дванайсет? Или може би на тринайсет? Как бе възможно да се промени така?

Но в следващия момент цялото й тяло завибрира от шока. Кристин се лепна към него и започна да му гука:

— Мат Хъни–бът! Дошъл си да ме видиш!

Мат си пое дъх, за да превъзмогне изненадата. Мат Хъни–бът. Не можеше да знае това. Та тя дори не учеше в едно и също училище с Тами. И защо е трябвало Тами да й се обажда — и да й казва нещо подобно?

Той поклати глава, сякаш по този начин умът му щеше да се проясни. После погледна към госпожа Дънстан, която му се струваше най-любезна.

— Мога ли да използвам телефона? — попита. — Трябва да се… наистина трябва спешно да се обадя на няколко души.

— Телефонът не работи от вчера — осведоми го сърдито господин Дънстан вместо съпругата си. Не се опита да отдръпне Кристин от Мат, което беше много странно, защото си личеше, че и без това е ядосан. — Може би заради паднало дърво. А сам знаеш, че мобилните телефони тук не работят.

— Но… — Мислите на Мат запрепускаха трескаво. — Наистина ли сте сигурни, че тук не е идвало да потърси помощ едно младо момиче? Кълна се, че не съм този, който я е наранил. Кълна се, че искам само да й помогна.

— Мат Хъни–бът? Направих си татуировка, специално за теб. — Все още притисната зад гърба му, Кристин му протегна лявата си ръка. Мат се вгледа ужасен в ръката й. Очевидно бе използвала игла или карфица, за да пробие дупките в лявата си предмишница, а после бе взела перо, за да добави тъмносиня боя. Беше като татуировките на затворниците, само че изпълнена от едно дете. Виждаха се криволичещи букви МАТ.

Нищо чудно, че не искаха да ме пуснат вътре, досети се Мат, все още смаян. Сега Кристин обви и двете си ръце около кръста му, като го стисна тъй яко, че той дъх не можа да си поеме. Тя се надигна на пръсти, за да му нашепне на ухото нещо забързано. Все мръсни думи, точно каквито бе наговорила Тами преди това.

Погледна към госпожа Дънстан.

— Честно казано, не съм виждал Кристин от — може би около една година. Видяхме се на края на годишния бал, като Кристин ми помогна за понито, но…

Госпожа Дънстан бавно кимна.

— Вината не е твоя. Тя се държи по същия начин и с Джейк. Със собствения си брат. А напоследък — и с баща си. Но ще ти кажа истината: ние никога не сме виждали друго момиче. Днес никой преди теб не е почукал на вратата ни.

— Добре. — Очите на Мат се насълзиха. Мозъкът му, зает отначало само с грижите за собственото му оцеляване, му подсказа да не спори, да си пести дъха. Казваше му: „Кристин… наистина не мога да дишам…“.

— Но аз те обичам, Мат Хъни–бът. Не искам да ме изоставяш. Особено заради онази дърта курва. Дъртата курва с проядени от червеи очи.

На Мат отново му се стори, че светът се завъртя. Но не можа да си поеме дъх. Не му достигаше въздух. С подути очи той се извърна към господин Дънстан, който беше най-близо до него. Погледна го безпомощно.

— Не мога… да дишам…

Как можеше едно тринайсетгодишно хлапе да е толкова силно? За да я отскубнат от Мат, трябваше да се намесят едновременно господин Дънстан и Джейк. Ала дори и това не помогна. Мат започна да вижда как някаква сива мрежа запулсира пред очите му. Отчаяно се нуждаеше от глътка въздух.

И тогава се разнесе остро изпукване, а след него глухо тупване. После още едно. Внезапно се оказа, че Мат отново можеше да диша.

— Не, Джейкъб! Стига! — извика госпожа Дънстан. — Тя ще го пусне, не я удряй повече!

Когато зрението му се проясни, Мат видя как господин Дънстан свива колана си. Кристин стенеше:

— Мрааазя само теб! Мрааазя само теб! И ще съжа–аааляваш! — И побягна от стаята.

— Не зная дали това ще помогне или само още повече ще влоши положението — заговори Мат, когато си възстанови нормалното дишане, — но Кристин не е единственото момиче, което се държи така. В този град има поне още едно…

— Аз съм загрижена само за моята Кристин — прекъсна го госпожа Дънстан. — Само че това… това вече не е тя.

Мат кимна разбиращо, но сега се нуждаеше от нещо друго. Трябваше да открие Елена.

— Ако едно русо момиче се появи на прага и поиска помощ, ще бъдете ли така любезни да я пуснете вътре? — попита той госпожа Дънстан. — Моля ви. Но ако не искате, никого другиго не пускайте вътре, дори и да съм аз — смутено довърши той.

За миг се спогледа с госпожа Дънстан и усети, че жената го разбра. После кимна и побърза да го изпрати навън.

Добре, каза си Мат. Елена се е насочила насам, но за малко не е стигнала до къщата на Дънстан. Значи трябва да потърси още следи. Огледа се. Според всички следи от нея тя е стигнала само на няколко метра от имота на семейство Дънстан, но после най-необяснимо е завила рязко надясно, за да потъне отново в гората.

Защо? Нещо я е подплашило? Или… Мат усети как коремът му се сви. Нещо я е подлъгало да се лута наоколо, докато накрая е изоставила надеждата да получи помощ от хората?

Всичко, което сега можеше да направи, бе да тръгне по следите й в гората.