Свечеряване

21

— Това е ужасно — каза Мередит. Намираха се във всекидневната на семейството на Изобел. Очакваха пристигането на доктор Алпърт. Мередит се бе настанила зад едно красиво бюро от черно дърво с орнаменти от варак, за да потърси информация в компютъра. — Салемските вещици са били млади жени, обвинени от хората за вещици. За тях се говорело, че се пробождали с игли.

— Също както ни обвинява Изобел — кимна Бони.

— И са припадали. И са кривели телата си в „невъзможни пози“.

— Каролайн в стаята на Стефан също изглеждаше като припаднала — припомни Бони. — И пълзеше по пода като гущер, кривейки тялото си в невъзможни пози… Ето, ще се опитам да ти покажа. — Бони се просна на пода и се опита да изкриви лактите и коленете си така, както ги бе кривила Каролайн, но не успя да се справи.

— Виждаш ли?

— О, господи! — На прага откъм коридора за кухнята се появи Джим, понесъл поднос с храна. Момчето така се сепна, че едва не изтърва подноса. Във въздуха се разнесе острата миризма на супа мисо. Бони не беше сигурна дали тази миризма я накара да се почувства изгладняла или й беше прекалено зле, за да огладнява отново.

— Всичко е наред — побърза тя да го успокои, като веднага стана от пода. — Исках само… да изпробвам нещо.

Мередит също се надигна иззад бюрото.

— Това за Изобел ли е?

— Не, за Обаасан… искам да кажа за бабата на Изобел… за баба Сайтоу…

— Нали ти казах да наричаш всички тук така, както ти е най-удобно. Обаасан е добре казано, също както и Иза–чан.

Джим малко се поуспокои.

— Опитвам се накарам Иза–чан да хапне нещо, но тя само захвърля подноса в стената. Все повтаря, че нищо не иска да яде, че нещо я дави отвътре.

Мередит и Бони си размениха многозначителни погледи. После Мередит се извърна към Джим.

— Защо да не ми позволиш аз да опитам? Нека да й занеса подноса. На теб и без това много ти се насъбра. Къде е тя?

— На горния етаж, втората врата вляво. Ако обаче… ако каже нещо странно, просто не й обръщай внимание.

— Добре. А ти остани тук с Бони.

— О, не — рече Бони припряно. — Бони идва с теб. — Самата тя не знаеше дали го правеше заради собствената си безопасност или от грижа за Мередит, но бе решила да остане през целия ден плътно залепена за приятелката си.

Като се качи на горния етаж, Мередит внимателно се пресегна, за да натисне с лакътя си ключа за осветлението в коридора. После двете момичета намериха втората врата вляво. Завариха вътре една старица, дребна като детска кукла. Беше точно в центъра на стаята, излегнала се в средата на опъната рогозка. Старицата се надигна и се усмихна при влизането им. Въпреки бръчките си имаше вид на щастливо дете.

— Мегуми–чан, Бенико–чан, дошли сте да ме видите! — възкликна тя и им се поклони.

— Да — отвърна Мередит предпазливо. Остави подноса върху рогозката до старицата. — Дойдохме да те видим… госпожо Сайтоу.

— Да не би да ме разигравате нещо! Това е Инари–чан! Или искате да ме изкарате луда?

— Всичките тези „чанове“. Мислех, че „Чан“ е китайско име. Изобел не е ли японка? — прошепна Бони зад гърба на Мередит.

Но приличащата на детска кукла старица в никакъв случай не беше глуха. Тя избухна в смях и притисна двете си ръце към устата си също като малко момиче.

— О, не ме разсмивайте преди ядене. Итадакимасу12! — После пое купата със супата мисо и започна да отпива от нея.

— Аз пък си мисля, че това „чан“ е нещо като наставка, която се поставя в края на нечие име, ако е на твой приятел. Както Джим казва „Иза–чан“ на Изобел — зае се Мередит да разсъждава гласно. — А пък това Итадакимасу или Еета–даки–мас–у е нещо, което се споменава в началото на всяко хранене. Поне дотолкова ми е известно.

На Бони й се искаше да добави, че сред „приятелките“ на баба Сайтоу току-що се добавиха още две имена, започващи с буквите М и Б, но в същото време се опитваше да определи къде точно се намира тази стая спрямо стаите на долния етаж, по-точно спрямо стаята на Изобел.

Според изчисленията й сега бяха точно над стаята на Изобел.

Крехката старица престана да сърба супата и се вгледа напрегнато в нея.

— Не, не, ти не си Бенико–чан, нито пък другата е Мегуми–чан. Зная го това. Но те понякога ме посещават, както и моята скъпа Нобухиро. Да, правят и други неща, при това неприятни, но аз още като девица съм отраснала като послушница в храм… така че зная как да се справям с тях. — По невинното й остаряло лице се появи израз на задоволство от познанието й. — Знаете ли, че тази къща е обсебена? — И добави на своя японски: — Коре ни ва китсуне га каранде исоу да не.

— Извинявайте, госпожо Сайтоу… но какво означаваше това? — попита Мередит.

— Казах, че по някакъв начин е намесено китсуне.

— Кит–су–най? — повтори Мередит насмешливо.

— Лисица, глупаво момиче — преведе й безгрижно старата жена. — Лисиците са способни да се превръщат в нещо друго, което харесват. Дори и в хора. Ето, дори може да се превърне в момиче като теб и дори приятелката ти няма да долови разликата.

— Значи… е нещо като лисица в ролята на върколак, така ли да го разбирам? — попита Мередит, но баба Сайтоу само се залюля напред–назад, втренчила невиждащ поглед в стената зад Бони.

— Хайде да разиграем една игра в кръг — предложи старицата. — Всички ще се подредим в кръг, а в средата ще оставим една от нас, само че със завързани очи. Ще запеем някаква песен. Например уширо но шоунен дааре13? Научих децата си на тази игра, но за тук приспособих към нея една малка песничка на английски.

И запя с глас, който можеше да принадлежи на много стара или на много млада жена, като за кратко фиксира върху Бони погледа на тъй невинно изглеждащите си очи.

Бони усети нечий топъл дъх зад тила си. Ахна, извърна се и изкрещя. И пак изкрещя.

Изобел бе застанала там, с капеща от нея кръв по рогозките, застлани на пода. По някакъв начин бе успяла да се измъкне от надзора на Джим и да се прокрадне в полутъмните стаи на горния етаж, без някой да я види или чуе. Сега се извисяваше там като някаква сбъркана богиня на пиърсинга или като ужасяващо превъплъщение на кошмарите на всеки майстор на пиърсинг. Носеше само много плиткото долнище на бикините си. Иначе си беше гола, ако не се броят кървавите петна навред по нея и най-различните халки, гвоздеи и игли, които бе забучила в отворите по кожата си. Беше си направила пиърсинг навсякъде, където това беше технически възможно, та дори и по места, за които на Бони никога не би й хрумнало, че е възможно. И от всеки отвор висеше по някакво метално парче, а покрай него се стичаше струйка кръв.

Дъхът й бе противен и зловонен, като на развалени яйца.

Изобел показа розовия си език. Не беше пронизан от пиърсинг. Беше по-зле. С някакъв остър инструмент тя беше срязала дългия мускул, така че да остане раздвоен като при змиите.

И това раздвоено розово езиче сега близна Бони по челото.

Бони припадна.

Мат подкара колата съвсем бавно към почти невидимия път. Машинално отбеляза, че тук вече нямаше никакви пътни знаци, така че не можеше да се ориентира къде точно се намират. Изкачиха едно малко възвишение и после се спуснаха по стръмното нанадолнище до една малка поляна.

— Карай по-надалеч от тези странни кръгове — предупреди го Елена, с притихнал тон, сякаш цитираше някого. — И старите дъбове…

— За какво ми говориш?

— Спри колата. — Когато изпълни заповедта й, Елена излезе и застана в средата на поляната. — Не усещаш ли да те обзема някакво странно чувство?

— Не зная. Къде се скри онова, червеното?

— Някъде тук. Видях го!

— И аз… Забеляза ли, че е по-голямо от лисица?

— Да, само че не е голямо колкото вълк.

Мат въздъхна с облекчение.

— А пък Бони така и не ми повярва. Ти видя ли колко бързо се движеше…

— Прекалено бързо, за да е нещо естествено.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че всъщност нищо не сме видели? — запита Мат гневно, готов да избухне.

— Казвам само, че сме забелязали нещо свръхестествено. Както онова насекомо, което те нападна. Като дърветата, например. Нещо, което не се подчинява на законите в този свят.

Но колкото и да търсиха, не попаднаха на това загадъчно същество. Храстите и шубраците между дърветата се спускаха много ниско, почти до земята, оформяйки плътен кръг. Никъде не се забелязваше отвор или пробив в този непроходим гъсталак.

А слънцето в това време се спускаше все по-близо към хоризонта. Поляната беше красива, но по нея нямаше нищо интересно за тях.

Мат тъкмо се обърна, за да го сподели с Елена, когато видя как тя бързо се надигна и застина тревожно.

— Какво има…? — Проследи погледа и се скова.

Пътят им беше запречен от жълто ферари.

Не помнеха по пътя дотук да бяха задминавани от жълто ферари. По тесния черен път имаше място да премине само една кола.

Ала въпреки това ферарито беше спряно тук.

Зад гърба си Мат чу шум от счупени клонки.

— Деймън!

— А ти кого очакваше да срещнеш? — Широките, заоблени, плътно прилепващи слънчеви очила „Рей Бан“ скриваха напълно очите на Деймън.

— Никого не сме очаквали — промърмори Мат сърдито. — Просто решихме тук да обърнем колата. — Последният път, когато се бе срещал с Деймън, той бе прогонен като куче от стаята на Стефан. Елена знаеше, че тогава Мат изгаряше от желание да удари с все сила Деймън по лицето. Ясно й беше, че сега отново копнее за същото.

Но Деймън не беше същият както тогава, когато излезе от онази стая. Елена забеляза, че от Деймън се излъчва опасност като невидими горещи вълни.

— О, разбирам. Това е твоята частна зона за частни изследвания — подигра го Деймън. В тона му се прокрадна нотка на съучастничество, която никак не допадна на Елена.

— Не! — озъби се Мат. Елена осъзна, че се налага да го обуздае. Беше опасно да се противопоставя на Деймън, когато последният бе изпаднал в толкова неуравновесено състояние. — Как можа дори да го кажеш? — продължи Мат. — Елена принадлежи само на Стефан.

— Е… ние си принадлежим един на друг — опита се да смекчи тона Елена.

— Разбира се, че е така — побърза да се съгласи Деймън. — Едно тяло, едно сърце, една душа. — За миг й се стори, че изражението му се промени на убийствено, въпреки че бе скрито зад широките слънчеви очила.

Ала още в следващия миг интонацията на Деймън се промени.

— Но тогава защо сте тук двамата? — промърмори равнодушно. — Извърна глава, за да проследи движението на Мат, както хищник следи плячката си. В поведението на Деймън имаше нещо по-обезпокоително от обикновено.

— Видяхме нещо червеникаво — заговори Мат преди Елена да успее да го спре. — Нещо подобно на онова, на което попаднах при инцидента с поваленото дърво.

Кожата по ръцете на Елена настръхна. Някак си не искаше Мат да споделя това с Деймън. Изправена насред притъмнялата притихнала поляна, тънеща във вечнозелени храсти, тя внезапно се почувства силно застрашена.

Напрегна сетива до предела на възможностите им — докато не долови как отвсякъде я обгърна нещо като ефирна материя, само че не й се стори да е нещо добро. Усети още как то започна да прониква в съзнанието й. В същото време дочу как песните на всички птици наоколо секнаха, дори и в далечината.

Но това, което най-силно я смути, настъпи точно в мига, когато престанаха да се чуват песните на птиците и в същото време Деймън погледна към нея. Слънчевите му очила не й позволяваха да види очите му и така да разбере какво си мисли. Останалата, видима част от лицето му, бе по-скоро една маска.

Стефан, помисли си тя с копнеж.

Как можа да я изостави — с всичко това? При това без никакво предупреждение, без ни най-бегла представа накъде е потеглил, без да може по някакъв начин да се свърже с него… За него това може би имаше смисъл заради отчаяното му желание да не я превърне в нещо, което го отвращаваше и мразеше в себе си. Но да я остави сама с Деймън в това настроение, след като всичките й досегашни сили я бяха напуснали…

Сама си си виновна, упрекна се мислено, за да спре прилива на самосъжаление. Ти беше тази, която постоянно му опяваше за това, че са братя и че трябва да се подкрепят. И именно ти го убеди, че може да се довери на Деймън. Сега ще си поемеш последиците.

— Деймън — заговори тя, — търсих те. Исках да те попитам… за Стефан. Нали знаеш, че ме изостави.

— Разбира се. Вярвам на думите му, че е за твое добро. Той ме остави да бъда твой бодигард.

— Тогава излиза, че си го видял преди две нощи?

— Разбира се.

И — разбира се — не си се опитал да го спреш. Така че всичко се нареди за теб колкото е възможно по-добре, помисли си Елена. Никога досега не бе копняла по-силно да се възвърнат способностите, които бе притежавала като дух, преди да осъзнае, че Стефан наистина е заминал и се намира някъде адски далеч, отвъд досега на всички човешки същества.

— Е, аз няма да го оставя просто така да си замине — рече тя равнодушно, — независимо дали е заради мое добро или поради някаква друга причина. Ще го последвам — но първо трябва да узная къде може да е заминал.

— Мен ли питаш?

— Да. Моля те, Деймън, трябва да го намеря. Нуждая се от него. Аз… — Гласът й пресекна, задавен от напиращите сълзи. Трябваше да се окопити.

Но в този миг осъзна, че Мат й шепнеше много тихо:

— Елена, престани. Мисля, че така само ще го вбесим още повече. Погледни небето.

Девойката и сама го усещаше. Кръгът от дървета сякаш се бе сгъстил около тях, по-тъмен от преди, заплашителен. Елена бавно повдигна глава и се озърна. Точно над тях сивите облаци се скупчиха, като перестите облаци отстъпваха пред кълбовидните, които на свой ред ставаха все по-буреносни — концентрирани точно над мястото, където се намираха.

На земята започнаха да се оформят малки вихрушки, които повдигаха боровите игли и изпопадалите листа. Тя никога досега не бе виждала нещо подобно. Цялата поляна се изпълни със сладникава, но чувствена миризма, благоуханна смесица от екзотични масла и ароматите на дългите, мрачни зимни нощи.

Загледа се в Деймън, докато вихрушките се надигнаха още малко и около нея се завихри сладкото ухание на борова смола и други аромати, за да се просмуче в дрехите й и да се докосне до плътта й. Тогава разбра, че бе прекрачила някакъв невидим предел.

Не можеше да защити Мат.

В онази бележка в дневника ми Стефан ми каза да се доверявам на Деймън. Стефан го познава по-добре от мен, припомни си тя отчаяно. Но и двамата знаем какво в крайна сметка иска Деймън. Какво винаги е искал. Мен. Моята кръв…

— Деймън, — заговори тя тихо, но млъкна. Без да я поглежда, той й протегна ръка.

Почакай.

— Има нещо, което трябва да направя — промърмори той. Наведе се с лекотата и грациозността на пантера и вдигна от земята малък прекършен клон, най-обикновен на вид, паднал от някой бор наоколо. Размаха го леко, преценявайки тежестта му, но така бързо, че на нея за миг й заприлича повече на ветрило, отколкото на клон.

Сега Елена гледаше към Мат, като се опитваше само с поглед да му подскаже какво чувства, най-вече, че съжалява безкрайно много, задето го е въвлякла в това изпитание, че го е обвързала с нейната група приятели, толкова дълбоко забъркани със свръхестественото.

Сега вече разбирам малко по-добре какво навярно е изпитвала Бони през миналата година, помисли си тя, защото вече бе способна да надниква в бъдещето и да предсказва събитията, без обаче да има дори най-малката възможност да ги възпре.

Изправил глава, Мат крачеше уверено към дърветата.

Не, Мат. Не. Не!

Ала той не я разбра. Самата тя вече не разбираше нищо. Предусещаше само, че дърветата стоят на безопасна дистанция единствено заради присъствието на Деймън. Ако двамата с Мат дръзнат да навлязат в гората; ако се отдалечат от поляната или дори само ако останат тук прекалено дълго… Мат видя страха, изписан по лицето й. По неговото се четеше само мрачно разбиране. Бяха попаднали в смъртоносен капан.

Освен ако…

— Твърде късно — сепна я острият глас на Деймън. — Както ти казах, има нещо, което трябва да свърша.

Очевидно бе намерил клона, който му бе нужен. Сега го вдигна, разтърси го леко и замахна надолу с едно силно движение.

И Мат се сгърчи в агония.

Никога не бе изпитвал такава болка. Болка, която сякаш извираше отвътре, но отвсякъде, от всеки орган на тялото му, от всеки негов мускул, всеки нерв, всяка кост, създавайки спазми от различен вид. Мускулите го заболяха и се сковаха, все едно достигнали предела на свиването си, а след това принудени да застинат. Вътрешните му органи се бяха възпламенили като захвърлени в пещ. Сякаш ножове разпорваха корема му. Усещаше костите си така, както ръката си навремето, когато я потроши… тогава беше деветгодишен и една кола блъсна странично колата на баща му. А нервите му — ако имаше ключ, който да превключва от удоволствие на болка, при него беше включен на мъчение. Непоносимо бе дори докосването на дрехите до кожата му. Даже само полъхващият ветрец му причиняваше още агония. Издържа само петнайсет секунди, преди да рухне.

— Мат! — Самата Елена също се смрази, със схванати мускули, неспособна да помръдне сякаш цяла вечност. После се съвзе и изтича до Мат, положи главата му в скута си и се взря в лицето му.

— Защо, Деймън? Защо? — Изведнъж осъзна, че макар да бе в безсъзнание, Мат продължава да се гърчи от болка. Едва се сдържа да не закрещи. Само заговори напрегнато: — Защо направи това? Деймън! Престани!

Загледа се в младия мъж, облечен целия в черно: черни джинси с черен колан, черни ботуши, черно кожено яке, черна коса и проклетите черни очила „Рей Бан“.

— Нали ти казах, че трябва да свърша нещо — подметна Деймън небрежно. — Да гледам. Една болезнена смърт.

— Смърт! — Елена се взря в Деймън, невярваща на очите си. И тогава реши. Започна да събира цялата си Сила, ала това, което само допреди няколко дни бе за нея съвсем лесно и се получаваше по инстинкт, докато беше онемяла и неподвластна на гравитацията, сега се оказа крайно трудно и съвсем чуждо. Но въпреки това заяви решително: — Ако не го пуснеш… и то веднага… ще те поразя с всичко, с което разполагам.

Той се засмя. Никога досега не бе чувала Деймън да се смее. Не и по този начин.

— Нима очакваш, че дори ще обърна внимание на нищожната ти Сила?

— Не е толкова нищожна. — Но в следващия миг Елена я претегли мрачно. Не беше по-голяма от силата, която бе присъща на всяко човешко същество — силата, която вампирите поглъщаха от хората, когато им пиеха кръвта — но след като се бе превърнала в дух, тя знаеше как да я използва. Как да атакува с нея. — Мисля, че ще я усетиш, Деймън. Пусни го. ВЕДНАГА!

— Защо хората винаги смятат, че с крясъци ще постигнат нещо, което логиката отхвърля? — промърмори Деймън.

Елена не го удостои с отговор.

Пое дълбоко дъх, за да се успокои, и си представи как държи сфера от бял пламък, а после…

Мат се изправи на крака. Изглеждаше така сякаш бе вдигнат насила на крака и продължаваше да е скован като кукла на конци. В очите му напираха нежелани сълзи, но все пак беше много по-добре от предишния Мат, гърчещ се на земята.

— Задължена си ми — небрежно подметна Деймън на Елена. — По-късно ще си прибера дължимото.

А на Мат каза, при това с тона на любящ чичо, с една от онези краткотрайни усмивки, за които никога не можеш да бъдеш сигурен какво могат да означават:

— Имам късмет, че се оказа толкова корав екземпляр, нали?

— Деймън. — Елена го бе виждала в типичното му настроение хайде–да–си–поиграем–с–по-слабите–същества, което най-малко й харесваше. Ала днес към всичко това се примесваше и нещо друго; нещо, което още не можеше да проумее.

— Деймън, нека да престанем с всичко това — заговори тя сдържано, макар че косъмчетата по ръцете й и по тила й отново бяха настръхнали. — Какво всъщност искаш?

Само че той не й отговори така, както очакваше.

— Аз съм посочен официално за твой телохранител. Следователно официално имам правото да се грижа за теб. И действително не мисля, че трябва да оставаш без моята закрила и компания, докато малкият ми брат не е тук.

— Мога и сама да се справя — отвърна Елена спокойно и махна с ръка като знак да продължат с нещо по-сериозно.

— Ти си много красиво момиче. Опасно и… — той й се усмихна ослепително, — способно да привлича вниманието на най-различни отвратителни елементи. Заради това настоявам да не ходиш никъде, без да си придружена от бодигард.

— Деймън, точно сега съм загрижена най-вече как да се предпазя от теб. И ти го знаеш. За какво всъщност става дума?

Поляната започна да… пулсира. Почти като нещо органично, дишащо. Елена имаше чувството, че буквално под краката й… под старите, износени обувки на Мередит… земята започна бавно да се мести, като някакво гигантско заспало животно, а от дърветата наоколо се излъчваше топлина.

Но за какво бе всичко това? Нима гората…? Та тук имаше повече мъртви, отколкото живи дървета. И тя можеше да се закълне, че на Деймън също не му харесваха тези дървета, тази гора.

В моменти като този на Елена й се искаше все още да има криле. Крилете и знанието — движенията с ръцете, Думите на Бялата сила, белият огън в нея, който й позволяваше, без да се напряга, да достига до истината, да я отгатва или просто да пренасочва лошото обратно към Стоунхендж.

Ала излизаше, че всичко, което й бе останало, освен ума й, я правеше само още по-голямо изкушение за вампирите.

Умът, който досега не й бе изневерил. Може би ако не позволи на Деймън да узнае колко е изплашена, щеше да отложи екзекуцията им.

— Деймън, благодаря ти, че си толкова загрижен за мен. А сега имаш ли нещо против да ни оставиш на спокойствие, Мат и мен, за да мога да проверя дали той още диша?

Стори й се, че зърна накъде иззад слънчевите очила „Рей Бан“ да проблясва за миг нещо червено.

— Донякъде очаквах да кажеш това — рече Деймън. — Е, разбира се, че имаш право да получиш утеха, след като бе така предателски изоставена. Например дишане уста в уста.

На Елена й се прииска да го засипе с най-злобни ругатни. Но му отговори крайно предпазливо:

— Деймън, ако Стефан те е определил за мой бодигард, той не ме е „изоставил предателски“, нали така? Не може да са и двете…

— Тогава ми позволи поне едното от тях. Става ли? — произнесе Деймън с интонацията, подсказваща, че трябва да бъде още по-внимателна с него.

Всичко наоколо притихна. Вдигащите прах вихрушки престанаха. Миризмата на нагрети от слънцето борови игли и смолата от кората на боровете в това сумрачно място я замайваха и отпускаха. Земята също бе стоплена, нападалите по нея борови игли бяха подредени, сякаш някакво животно имаше кожа от борови игли. Елена се загледа в танцуващите прашинки, искрящи като късчета опал на последните златисти отблясъци на слънцето. Знаеше, че сега не беше в най-добрата си форма. Най-накрая, когато се увери, че гласът й няма да трепне, тя го попита:

— Какво искаш?

— Целувка.