Свечеряване

16

Когато се върнаха от пикника, Стефан се изненада, когато завари госпожа Флауърс да ги чака. И съвсем необичайно, тя каза нещо, което не се отнасяше до градината й.

— Горе има съобщение за теб — кимна към тясната стълба. — Остави го тъмнокос младеж. Прилича на теб. На мен не ми каза нищо. Само попита къде да остави съобщението.

— Тъмнокос младеж? Деймън? — попита Елена. Стефан поклати глава.

— Защо ще ми оставя съобщения?

Остави Елена и госпожа Флауърс и забърза нагоре по тесните, извити стълби. На горната площадка намери един лист, пъхнат под вратата.

Беше поздравителна картичка, без плик. Стефан, който познаваше брат си, се съмняваше, че е платил за нея — поне не с пари. Вътре с дебели черни букви бе написано следното:

Това бе всичко… и един уеб адрес.

Стефан понечи да хвърли бележката в кошчето, когато любопитството надделя. Включи компютъра, въведе адреса на сайта и зачака. Отначало нищо не се случи. После върху черния екран се появиха тъмносиви букви. За човешко око екранът щеше да изглежда празен. За вампирите, с изключително силното им зрение, сивите букви бяха бледи, но съвсем ясно различими:

Стефан посегна да затвори страницата, ала нещо го възпря. Остана втренчен в едва различимата реклама, докато не чу Елена пред вратата. Бързо изключи компютъра и стана, за да поеме кошницата за пикник от ръката й. Не й каза нищо за бележката, нито за това, което бе видял върху екрана на компютъра. Но с напредването на вечерта все повече и повече мислеше за тях.

— О, Стефан, ще ми счупиш ребрата! Изкара ми въздуха!

— Съжалявам, просто имах нужда да те прегърна.

— Е, аз също имам нужда да те прегърна.

— Благодаря ти, ангел мой.

В стаята на таванския етаж цареше тишина. През отворения прозорец се процеждаше лунна светлина. Дори луната в небето сякаш се прокрадваше, пропускайки едва–едва лунния лъч, танцуващ по дървения под.

Деймън се усмихна. Беше прекарал дълъг и спокоен ден, а сега му предстоеше интересна нощ.

Да се промъкне през прозореца не се оказа толкова лесно, колкото очакваше. Когато долетя като огромен лъскав гарван, се надяваше да се закрепи върху перваза и да приеме човешка форма, за да отвори прозореца. Ала върху прозореца имаше капан — беше свързан чрез Силата с един от спящите в леглото. Това обърка Деймън, който с усилие запази равновесие. Боеше се да окаже натиск върху тънката връзка. В този миг се чу пърхане на криле и нещо кацна до него.

Не беше от най-представителните гарвани, описани в учебниците по орнитология. Беше достатъчно лъскав, но крилете му по краищата бяха обагрени в яркочервено и имаше златни блестящи очи.

Шиничи?, попита Деймън.

Кой друг?, дойде отговорът, докато златистите очи го фиксираха. Виждам, че имаш проблем. Но той може да бъде разрешен. Ще задълбоча съня им, за да можеш да прережеш връзката.

Не!, инстинктивно го възпря Деймън._ Ако докоснеш един от двамата, Стефан ще…_

Стефан е само едно момче, забрави ли?, дойде успокоителният отговор. Довери ми се. Вярваш ми, нали?

И стана точно така, както демонично оцветената птица предсказа. Спящите вътре се унесоха в по-дълбок сън, не помръдваха в леглото.

След миг прозорецът се отвори, Деймън промени формата си и влезе вътре. Брат му и… и тя… тази, която винаги трябваше само да гледа… тя лежеше заспала напреки върху брат му, с разпиляна по възглавницата златиста коса.

Деймън с усилие откъсна поглед. Върху бюрото в ъгъла имаше среден по големина компютър, не от най-новите модели. Той приближи и без никакво колебание го включи. Двамата в леглото дори не се раздвижиха.

Файлове… аха. Dnevnik.doc. Колко оригинално име. Деймън го отвори и разгледа съдържанието му.

Погледът на Деймън обходи нетърпеливо горните редове. Търсеше нещо съвсем различно. Аха. Да. Това беше.

Предател? Звучеше малко пресилено, помисли си Деймън, но изгарящ от желание да се заеме с работата, която трябваше да свърши.

О, по дяволите, изруга мислено Деймън. Щеше да е доста трудно да измъкне картичката, без да я събуди. Но трябваше да го направи.

Деймън изтри внимателно думите във файла. След това, докато ъгълчето на устната му потрепваше, безшумно написа нови думи с доста различно значение. Прочете ги. Усмихна се с неустоимата си усмивка. Винаги се бе ласкал с мисълта, че умее да пише; не че имаше някаква школовка, а просто притежаваше инстинктивен усет.

Ето че стъпка едно е изпълнена, каза си Деймън и записа файла с неговите думи, вместо тези на Стефан.

След това се промъкна безшумно до леглото, където спеше Елена, сгушена до Стефан в тясното легло.

Следваше Стъпка две.

Бавно, много бавно Деймън плъзна пръсти под възглавницата, върху която почиваше главата на девойката. Усети косата на Елена, която се бе разпиляла върху възглавницата, окъпана от лунната светлина. Болката, която изпита, беше по-скоро в гърдите, отколкото в зъбите. Провря леко пръстите си под възглавницата, търсейки нещо гладко.

Елена промърмори нещо в съня си и внезапно се обърна. Деймън едва не отскочи в сенките, но очите на момичето оставаха затворени, дългите тъмни мигли хвърляха върху страните й сенки във формата на полумесец.

Сега беше с лице към него, но странно — Деймън не проследи сините вени по безупречната й гладка кожа. Улови се, че се взира с изгаряща жажда в леко разтворените й устни. Те бяха… почти неустоими. Дори в съня й имаха цвета на розови листенца, леко влажни, а полуотворени по този начин…

Бих могъл да го направя много нежно. Тя никога няма да разбере. Бих могъл, зная, че бих могъл. Тази вечер се чувствам непобедим.

Наведе се над нея и в този миг пръстите му напипаха картичката.

Това сякаш го изтръгна от света на фантазиите. Какво ставаше? Да рискува всичките си планове заради една целувка? Щеше да има достатъчно време за целувки — и други много по-важни неща — по-късно.

Пъхна малката картичка в джоба си.

После се превърна в гарван и отлетя от перваза на прозореца.

Стефан много отдавна бе усвоил изкуството да спи до определен момент и след това да се събуди. Така стана и сега. Когато погледна към часовника върху камината, той показваше точно четири сутринта.

Не искаше да буди Елена.

Облече се безшумно и излезе през прозореца по същия начин, както и брат си — но като ястреб. Някак си беше сигурен, че Деймън е измамен от някой, който го бе превърнал в негова послушна марионетка. А Стефан, все още изпълнен с мощта на кръвта на Елена, чувстваше, че е негов дълг да ги спре.

В бележката на Деймън пишеше, че ще се срещнат при дървото, където човешките същества се бяха блъснали. Деймън щеше да продължи да посещава дървото, за да проследи марионетките малахи до техния кукловод.

Стефан се спусна надолу, понесе се във въздуха, после едва не причини сърдечен удар на една полска мишка, когато се стрелна към нея, преди да полети устремно към небето.

И тогава, докато се рееше във въздуха, видя дървото, където се бе ударила колата. Промени формата си от великолепен ястреб на млад мъж с тъмна коса, бледо лице и напрегнати зелени очи.

Той полетя към земята лек като снежинка, оглеждаше се във всички посоки, използвайки вампирските си сетива, за да провери околността. Не почувства никакъв капан; никаква враждебност, само непогрешимите звуци на яростна битка между дърветата. Придоби човешка форма, за да се изкачи по дървото, което носеше отпечатъка на брат му.

Не изпита студ, когато се изкачи по дъба, сред чиито клони брат му бе наблюдавал злополуката с колата, станала в краката му. В него все още имаше твърде много от кръвта на Елена, за да почувства студа. Но усещаше, че тази част от гората е особено студена; нещо я поддържаше така. Защо? Той вече бе заявил правата си над реките и горите около Фелс Чърч, така че защо някой или нещо ще се установява тук без да му каже? Каквото и да бе то, рано или късно трябваше да му се представи, ако искаше да остане във Фелс Чърч. Защо да чака?, запита се той, докато се настаняваше на клона.

Усети приближаването на Деймън много по-рано, отколкото биха го забелязали сетивата му преди трансформацията на Елена. Сдържа се да не трепне. Вместо това се извърна с гръб към ствола на дървото и се огледа. Усещаше как Деймън напредва към него, все по-бързо и по-бързо, по-силно и по-силно — вече трябваше да е тук, застанал пред него, но го нямаше.

Стефан се намръщи.

— Винаги си струва да погледнеш нагоре, малки братко — посъветва го очарователен глас над него и Деймън, който бе прилепнал като гущер към дървото, подскочи напред и се приземи върху клона на Стефан.

Стефан не каза нищо, само изгледа по-големия си брат.

— В добро настроение си — отбеляза накрая.

— Имах великолепен ден — отвърна Деймън. — Да ти изброявам ли? Първо беше момичето в магазинчето за поздравителни картички… Елизабет, както и скъпата ми приятелка Дамарис, чийто съпруг работи в Бостън, и малката Тереза, доброволка в библиотеката, и…

Стефан въздъхна.

— Помниш имената на всяко момиче, чиято кръв си пил в живота си, но непрекъснато забравяш моето.

— Глупости… малки братко. Сега, след като Елена несъмнено ти е обяснила какво точно се случи, когато се опитах да спася онази дребна вещица, Бони, ми се струва, че ми дължиш извинение.

— А след като ти ми изпрати бележка, която спокойно мога да определя като предизвикателна, на мен ми се струва, че ти ми дължиш обяснения.

— Първо извинението — рече отсечено Деймън, след което додаде с многострадална интонация: — Сигурен съм, че смяташ, че е достатъчно лошо, задето обеща на Елена, когато тя умираше, да се грижиш за мен — завинаги. Ала изглежда ти никога не си осъзнал, че и аз обещах същото нещо, но аз не съм от грижовните. Сега тя вече не е мъртва и може би просто трябва да забравим за това.

Стефан отново въздъхна.

— Добре, добре. Извинявам се. Сгреших. Не биваше да те изхвърлям. Това достатъчно ли е?

— Не съм сигурен, че си искрен. Опитай още веднъж, с повече чувст…

— Деймън, за бога, за какво е уебсайтът?

— О! Реших, че е доста умно: използвали толкова близки цветове за фона и текста, че само вампирите и вещиците могат да ги различат, докато човеците ще видят само празен екран.

— Но ти как разбра за това?

— Ще ти кажа след малко. Но само си помисли, малки братко. Двамата с Елена на идеален меден месец — просто още двама човеци в света на човеците. И колкото по-скоро отидеш, толкова по-скоро ще запееш: „Динг Донг, трупът е мъртъв!“

— Все още не зная как ти си попаднал на този сайт.

— Добре. Ще си призная: най-после и аз бях покорен от този век на технологии. Имам свой уебсайт. И един много услужлив млад мъж се свърза с мен, за да разбере дали аз мисля сериозно всички неща, които съм казал в него или съм просто някакъв объркан идеалист. Предполагам, че описанието много ти пасва.

— Ти… уебсайт? Не вярвам…

Деймън не му обърна внимание.

— Предадох съобщението, защото вече бях чувал за това място — Ши но Ши.

— Означава „Смърт на Смъртта“.

— Така ми го преведоха и на мен. — Деймън озари Стефан с усмивката си от хиляда киловата и впи поглед в него, докато накрая брат му се извърна. Имаше чувството, че е изложен на слънчевата светлина без пръстена си от лапис лазули.

— Всъщност — поде Деймън словоохотливо, — аз поканих този тип да дойде и лично да ти обясни всичко.

— Ти си направил какво?

— Той ще бъде тук точно в 4:44. Не аз определих часа, това е нещо много специално за него.

В този миг, с леко съскане, като Стефан не усети никаква Сила, нещо се приземи на клона над тях, след което се спусна върху техния, като промени формата си.

Беше наистина млад мъж, с черна коса с огнени краища и ведри златни очи. Когато Стефан се извърна към него, той вдигна двете си ръце в жест на безпомощност и покорство.

— Аз съм дяволът Шиничи — рече младият мъж непринудено. — Но, както казах на брат ти, повечето хора ме наричат само Шиничи. Разбира се, изборът е твой.

— И ти знаеш всичко за Ши но Ши?

— Никой не знае всичко за него. Това е място… и организация. Аз съм съпричастен към него, защото — Шиничи доби срамежливо изражение — ами предполагам, че просто обичам да помагам на хората.

— А сега искаш да помогнеш на мен.

— Ако наистина искаш да станеш човек… зная как.

— Май е по-добре да ви оставя насаме, за да си поговорите, какво ще кажете? — попита Стефан. — Трима са вече много, особено върху този клон.

Стефан го стрелна остро с поглед.

— Ако ти минава и най-малката мисъл да се отбиеш в пансиона…

— След като Дамарис вече ме чака? Честно, малки братко, не си в ред. — И Деймън се превърна в гарван преди Стефан да го накара да му се закълне, че няма да го стори.

Елена се обърна в леглото и се протегна машинално към топлото тяло в леглото до нея. Ала пръстите й напипаха само хладната вдлъбнатина, където бе лежало тялото на Стефан. Тя отвори очи.

— Стефан?

Милият той. Двамата бяха в такъв идеален синхрон, все едно бяха една личност — той винаги знаеше кога тя ще се събуди. Вероятно бе слязъл долу, за да й донесе закуската. Госпожа Флауърс винаги я оставяше топла (още едно доказателство, че тя беше от добрите вещици), а Стефан носеше горе подноса.

— Елена — изрече на глас девойката, само, за да се чуе как говори. — Елена Гилбърт, досега си получила твърде много закуски в леглото. — Потупа се по корема. — Да, определено се нуждая от упражнения.

— Добре, добре — продължи да говори на глас. — Ще започнем с раздвижване и дишане. След това малко протягане. — Цялата гимнастика ще бъде зарязана, когато Стефан се появи, помисли си момичето.

Но Стефан не се появи, дори след едночасовите упражнения, след които остана да лежи изморена в леглото.

Не се качи по стълбите, не й донесе чаша чай.

Къде беше той?

Елена погледна през прозореца и зърна долу госпожа Флауърс.

Сърцето й бе забило по-учестено по време на аеробиката и още не бе възвърнало обичайния си ритъм. Въпреки че изглеждаше невъзможно да започне разговор с госпожа Флауърс по този начин, тя извика към нея:

— Госпожо Флауърс?

И чудо на чудесата, възрастната дама спря да простира чаршафи на простора и вдигна глава.

— Да, Елена, скъпа?

— Къде е Стефан?

Чаршафът се изду около госпожа Флауърс и тя изчезна от погледа на девойката. Когато се изправи, жената вече я нямаше.

Но Елена не откъсваше поглед от коша за пране. Той все още беше там.

— Не си отивайте! — изкрещя момичето и припряно нахлузи дънките и новия си син потник. След това изтрополи надолу по стълбите и изскочи в градината.

— Госпожо Флауърс!

— Да, Елена, скъпа?

Елена я зърна иззад метрите бял плат.

— Виждали ли сте Стефан?

— Не и тази сутрин, скъпа.

— Изобщо ли не сте го виждали?

— Както обикновено станах на зазоряване. Колата му я нямаше и още не се е върнал.

Сега сърцето на Елена туптеше бясно. Винаги се бе страхувала от нещо подобно. Пое дълбоко дъх и изтича обратно нагоре по стълбите.

Бележка, бележка…

Той никога не би си тръгнал без да остави бележка. Ала върху възглавницата нямаше бележка. Отначало не обърна възглавниците, защото отчаяно искаше бележката да е там — а и защото се боеше какво можеше да пише в нея.

Накрая все пак стана ясно, че няма нищо под тези възглавници, нито под чаршафите. Елена ги преобърна и дълго остана загледана в тях. Дръпна леглото от стената, в случай че бележката е паднала там.

Това би трябвало да е добър знак, защото означаваше, че Стефан не е заминал… макар че след като отвори вратата на дрешника, видя, че вътре има само празни закачалки, а дрехите му ги няма.

Той бе взел всичките си дрехи.

Дъното на дрешника също бе празно.

Бе взел и всичките си обувки.

Не че притежаваше много дрехи и обувки. Но всичко, което би му било нужно за едно пътуване, го нямаше — и Стефан го нямаше.

Защо? Къде е отишъл? И как е могъл?

Дори и да се окаже, че е заминал, за да потърси ново място, където да се установят, как е могъл да го стори? Когато се върне, щеше да му даде да се разбере…

… ако се върне.

Вледенена до мозъка на костите си, Елена усети, че лицето й е мокро от сълзи, потекли незнайно кога. Тъкмо се канеше да се обади на Мередит и Бони, когато се сети за нещо.

Дневникът й.