Свечеряване

6

— Казах махай се — повтори Мередит тихо на Каролайн. — Ти каза неща, които никога не бива да бъдат изричани на което и да е цивилизовано място. Случи се така, че това е домът на Стефан — да, това е неговият дом и той е този, който трябва да ти каже да си вървиш. Правя го заради него, защото той никога не би помолил момиче — при това бивше гадже, бих добавила — да изчезне от стаята му.

Мат се прокашля. Беше отстъпил в ъгъла и всички бяха забравили за него.

— Каролайн, познавам те доста отдавна, за да си говорим любезно — заговори той, — а и Мередит е права. Ако смяташ да говориш за Елена нещата, които изрече преди малко, прави го някъде по-далеч от нея. Но, виж, има едно нещо, което зная със сигурност. Без значение какво е правила Елена, когато беше тук преди — гласът му заглъхна за секунда от още не напълно осмисленото чудо и Бони разбра, че той имаше предвид, когато Елена беше на Земята преди — в момента тя е по-близо до ангелите, отколкото е възможно да се постигне това от някое човешко същество. Точно сега тя е… тя е… напълно… — Поколеба се, опитвайки се да намери най-подходящите думи.

— Чиста — подсказа му Мередит непринудено.

— Да — съгласи се Мат. — Да, чиста. И всичко, което прави, е чисто. И не става дума за това, че злобните ти и отвратителни думи биха могли да я омърсят, а ние останалите просто не желаем да те слушаме.

— Благодаря ти — промълви Стефан със задавен глас.

— Вече и без това си тръгвах — процеди Каролайн през зъби. — И да не си посмял да изнасяш проповеди на мен за чистотата. Как ли пък не! След всичко, което става! Ти навярно просто искаш да гледаш как две момичета се целуват. Сигурно…

— Достатъчно. — Стефан го каза почти безизразно, но Каролайн в същия миг бе грабната и изнесена през вратата, сякаш от невидими ръце. Чантата й се влачеше зад нея.

После вратата тихо се затвори.

Косъмчетата по тила на Бони настръхнаха. Това беше толкова могъща Сила, че психическите й сетива за миг застинаха като парализирани. Да преместиш Каролайн — а тя не беше дребно момиче — за това наистина се искаше Сила.

Може би Стефан се бе променил също толкова много колкото Елена. Бони погледна към Елена. Езерото от ведрина и спокойствие, което улавяха сетивата на Бони, сега бе развълнувано заради Каролайн.

Бони потупа коляното на Елена, а когато приятелката й се обърна, я целуна.

Елена прекъсна целувката много бързо, сякаш се боеше да не предизвика нова суматоха. Но Бони веднага разбра какво бе имала предвид Мередит, когато каза, че целувката не е сексуална. Тя беше по-скоро като… все едно те проучваше някой, който използваше докрай сетивата си. Когато се отдръпна от Бони, тя цялата сияеше. Също както и след като бе целунала Мередит, цялата й тъга се бе стопила — да, това беше, чиста целувка. И Бони имаше чувството, че част от ведрината и спокойствието на Елена се бяха прелели в нея.

— … трябваше да преценим по-добре и да не водим Каролайн — казваше Мат на Стефан. — Съжалявам, че бях толкова рязък. Но познавам Каролайн. Тя щеше да дрънка още поне половин час, без да си тръгне.

— Стефан се погрижи за това — обади се Мередит. — Или беше Елена?

— Аз бях — призна си Стефан. — Мат е прав: тя щеше да продължи да говори и нямаше скоро да си тръгне. А аз няма да позволя на никого да говори подобни неща на Елена.

Защо говорим за това?, питаше се Бони. От всички хора Мередит и Стефан най-малко обичаха да бъбрят незначителни неща, но ето че го правеха, казваха неща, които всъщност нямаше нужда да бъдат изричани. Тогава осъзна, че е заради Мат, който пристъпваше бавно към Елена.

Бони се изправи бързо и колкото е възможно по-чевръсто мина покрай Мат, без да го поглежда. След това се включи в непринудения разговор на Стефан и Мередит — е, не съвсем непринуден — за това, което току-що се бе случило. Каролайн беше опасен враг, всички бяха съгласни с това. Явно все още не бе научила, че всичките й заговори срещу Елена в крайна сметка се обръщаха срещу самата нея. Бони предчувстваше, че точно в този момент тя замисля нов заговор против всички тях.

— Тя се чувства самотна — рече Стефан, сякаш се опитваше да я извини. — Иска всички да я приемат безусловно, но се чувства откъсната и чужда.

— Все едно постоянно се отбранява — съгласи се Мередит. — Но всеки би си помислил, че ще покаже поне малко благодарност. В крайна сметка само преди седмица ние я освободихме и спасихме живота й.

Има нещо повече от това, помисли си Бони. Интуицията й се опитваше да й подскаже нещо — нещо за това, което може би се е случило преди да спасят Каролайн — но беше толкова ядосана заради Елена, че не й обърна внимание.

— Защо трябва да й вярваме? — обърна се тя към Стефан. Хвърли крадешком един поглед зад гърба си. Елена опознаваше Мат, а той имаше вид сякаш всеки миг ще припадне. — Каролайн несъмнено е красива, но това е всичко. Тя никога не е казала добра дума за когото и да било. През цялото време играе разни игрички — е, признавам, че и ние също го правехме, но… нейните винаги са против някого, да го накарат да изглежда лош. Не отричам, че повечето момчета си падат по нея — обзе я внезапно безпокойство и тя заговори по-високо, за да го пропъди, — но ако си момиче, в нея виждаш просто чифт дълги крака и големи…

Бони млъкна, защото Мередит и Стефан бяха замръзнали. По лицата и на двамата бе изписано изражението „о, не отново“.

— И освен това тя винаги е имала превъзходен слух — разнесе се треперещ, но заплашителен глас някъде зад Бони. Сърцето на Бони подскочи и заседна в гърлото й.

Така става като не обръщаш внимание на интуицията си.

— Каролайн — казаха в един глас Мередит и Стефан, опитвайки се да замажат положението, но вече бе твърде късно. Каролайн влезе в стаята с дългите си крака, а по лицето й бе изписано гнусливо изражение, сякаш не искаше да докосва дъските на пода. Странно, но носеше в ръка обувките си с високи токчета.

— Върнах се, защото си забравих слънчевите очила — продължи тя с все още треперещ глас. — И чух достатъчно, за да разбера какво си мислят моите така наречени „приятели“ за мен.

— Не, не си — заговори Мередит припряно, за разлика от Бони, която бе изгубила дар слово. — Чула си няколко много ядосани хора да изпускат пара, след като току-що си ги обидила.

— Освен това — Бони внезапно бе възвърнала способността си да говори, — признай си, Каролайн, ти си се надявала да чуеш нещо. Затова си събула обувките си. Стояла си зад вратата и си подслушвала, нали?

Стефан затвори очи.

— Вината е моя. Аз би трябвало…

— Не, ти не би трябвало — прекъсна го Мередит и продължи към Каролайн: — Ако ми посочиш една дума, която сме казали, която да не е истина или е била преувеличена — с изключение може би само на това, което Бони каза, а Бони… просто си е Бони. Както и да е, ако можеш да ми посочиш една дума, която останалите сме казали, която да не е истина, ще те помоля за извинение.

Каролайн не я слушаше. Тя цялата трепереше. Красивото й лице се бе изкривило и бе добило тъмночервен цвят от гняв.

— О, всички вие ще ме молите за извинение — изсъска и насочи показалеца си с дълъг маникюр към всеки един от тях. — Наистина ще съжалявате. И ако опиташ онова, онова вещерско–вампирско нещо срещу мен… аз имам приятели, истински приятели, които ще се радват да научат за това.

— Каролайн, днес следобед ти подписа тържествена клетва…

— О, и на кого му пука?

Стефан се изправи. През прашния прозорец проникваше малко светлина и в стаята бе станало тъмно. Сянката на Стефан се открояваше пред него на светлината на нощната лампа. Бони я погледна, после сръга Мередит, а космите по ръцете и врата й настръхнаха. Сянката беше изненадващо тъмна и дълга. Сянката на Каролайн беше бледа, прозрачна и къса — миниатюрно подобие на сянка до тази на Стефан.

Усещането за наближаваща буря отново се бе завърнало. Бони трепереше; опитваше се да се успокои, но не можеше да спре треперенето, сякаш я бяха хвърлили в ледена вода. Това беше студ, който се просмукваше до мозъка на костите й, поглъщайки слой след слой от топлината й като някакъв изгладнял великан и тя започна да се тресе толкова силно…

В мрака нещо ставаше и с Каролайн — нещо идваше от нея — или за нея — или може би и двете. Във всеки случай вече я бе обгърнало, както и Бони. Напрежението беше толкова гъсто, че Бони се задави, а сърцето й заби бясно. До нея Мередит — практичната, уравновесена Мередит — се размърда неспокойно.

— Какво…? — поде шепнешком.

Внезапно, сякаш всичко бе режисирано от нещо невидимо в тъмното — вратата на стаята се затръшна шумно… лампата, обикновена лампа с една електрическа крушка, угасна… остарялата, навита щора на прозореца се спусна с трясък надолу, потапяйки стаята в пълен мрак.

Каролайн изпищя. Беше ужасен звук — свиреп и режещ, сякаш от гърба й бе съдрано парче месо.

Бони също изкрещя. Не можа да се възпре, въпреки че нейният писък бе твърде немощен и задъхан, като ехо, съвсем различен от смразяващия кръвта вик на Каролайн. Слава богу, че Каролайн не крещя по-дълго. Бони успя да спре надигащия се в гърлото й следващ писък, макар че продължаваше да се тресе неистово. Мередит я обгърна плътно с ръка, но тъй като тишината и тъмнината продължаваха, тя най-безсърдечно я бутна към Мат, който се сепна и смути, но, макар и неловко, я прегърна.

— Не е толкова тъмно, след като очите ти привикнат — рече той. Гласът му пресекваше, сякаш бе прежаднял. Но бе най-успокояващото, което можеше да каже, защото тъмнината бе това, от което Бони най-много се страхуваше на този свят. В нея имаше неща, които само тя можеше да види. Успя, въпреки ужасното треперене, да се изправи с негова помощ — после ахна и чу как от гърдите на Мат също се изтръгна възклицание.

Елена сияеше. Не само това, но сиянието се разпростираше зад нея и от двете й страни, образувайки чифт съвсем ясно и красиво очертани, истински… криле.

— Тя и-има крила — прошепна Бони, като заекваше заради треперенето, а не толкова от страх или благоговение. Сега Мат се бе вкопчил в нея като дете и очевидно не можеше да промълви нито дума.

Крилата се движеха в синхрон с дишането на Елена. Тя седеше във въздуха, сега съвсем устойчиво и едната й ръка бе вдигната с разперени пръсти.

Елена заговори. Това не беше език, който Бони бе чувала досега; съмняваше се, че изобщо съществуват земни хора, които да говорят на него. Интонацията, с която изговаряше думите, бе остра, насечена, като безброй късчета от счупен и разпилян кристал, паднал от много високо и много надалеч.

Формата на думите почти доби смисъл в съзнанието на Бони, тъй като телепатичните й способности сякаш избухнаха като пламък от огромната мощ на Силата на Елена. Това беше Сила, която се извисяваше в тъмнината и я разпръсваше…

А Елена… Елена беше изумително красива, както когато беше вампир и изглеждаше също толкова бледа.

Но Каролайн също крещеше. Използваше силните думи на Черната магия, а на Бони й се струваше, че от устата й излизаха най-отвратителните и ужасни неща: гущери, змии и многокраки паяци.

Това беше дуел — сблъсък на две магии. Само че откъде Каролайн бе научила толкова много за черната магия? Това не й бе по наследство, както при Бони.

Извън стаята на Стефан се чуваше някакъв странен шум, почти като бръмчене на хеликоптер.

БръмБрмБрм… Звукът ужасяваше Бони.

Но трябваше да направи нещо. Тя беше потомка на древните келти и медиум, и затова не можеше да остане безучастна. Трябваше да помогне на Елена. Бавно, сякаш вървеше срещу бушуващ вятър, Бони пристъпи олюлявайки се и сложи ръка върху ръката на Елена, за да й предложи силата си.

Когато Елена я стисна, Бони осъзна, че Мередит е от другата й страна. Светлината засия с нова сила. Плъпналите гущероподобни същества се разбягаха, разкъсвайки се едно друго.

В следващия момент Бони видя как Елена се спусна на пода. Крилата бяха изчезнали. Тъмните дращещи същества — също. Елена ги бе прогонила, използвайки огромно количество енергия, за да ги победи с Бялата сила.

— Тя ще припадне — прошепна Бони на Стефан. — Магията я изтощи твърде много…

В този миг, когато Стефан понечи да се обърне към Елена, няколко неща се случиха много бързо — сякаш стаята запулсира от снопове ярка светлина.

Светкавица. Щората на прозореца се нави нагоре със силен трясък.

Светкавица. Лампата светна отново. Стефан я държеше, явно се бе опитал да я поправи.

Светкавица. Вратата на стаята се отвори бавно със скърцане, сякаш като компенсация за рязкото захлопване от преди малко.

Светкавица. Каролайн беше на пода, застанала на четири крака, едва смогваща да си поеме дъх. Елена бе победила…

Елена се свлече.

Само някой с нечовешко бързи рефлекси би могъл да я улови преди да падне, при това от другия край на стаята. Но Стефан хвърли лампата на Мередит и прекоси стаята още преди Бони да успее да мигне. В следващия миг вече бе обгърнал закрилнически Елена.

— О, по дяволите! — изруга Каролайн. Черни следи от размазана спирала браздяха лицето й, придавайки й нечовешки вид. Погледна към Стефан с неприкрита омраза. Той отново изглеждаше сериозен — не, по-скоро строг и непреклонен.

— Не призовавай дявола — изрече с нисък глас. — Не тук. Не сега. Защото дяволът може да те чуе и да се отзове.

— Сякаш вече не го направи — отвърна Каролайн и в този миг наистина изглеждаше достойна за съжаление — съсипана и жалка. Сякаш бе започнала нещо, което не знаеше как да спре.

— Каролайн, какво искаш да кажеш? — Стефан коленичи до момичето. — Да не би, че вече… си сключила някаква сделка?

— Оох! — простена внезапно и без да иска Бони, разпръсвайки зловещата атмосфера в стаята на Стефан. Един от счупените нокти на Каролайн бе оставил кървава следа по пода, а коленичейки там, тя бе размазала кръвта и всичко изглеждаше още по-ужасно. На Бони й се стори, че собствените й пръсти потръпват болезнено и се изпълни със съчувствие, докато Каролайн не размаха окървавената си ръка към Стефан. Тогава съчувствието й премина в отвращение.

— Искаш ли да я оближеш? — Гласът и лицето й се бяха преобразили напълно и тя дори не се опитваше да скрие това. — О, хайде, Стефан — продължи подигравателно, — напоследък пиеш човешка кръв, нали? Човешка или… каквото и да е тя, в каквото и да се е превърнала. Двамата сега летите заедно като двойка прилепи, нали?

— Каролайн — прошепна Бони, — не ги ли видя? Крилете й…

— Са като на прилеп или на някакъв друг вид вампир. Стефан я е направил…

— Аз също ги видях — обади се решително Мат зад Бони. — Не бяха криле на прилеп.

— Нима никой тук няма очи? — намеси се и Мередит, която държеше лампата. — Погледнете. — Наведе се. Когато се изправи, държеше едно бяло перо. То сияеше на светлината.

— Тогава може би тя е бяла врана — подхвърли Каролайн. — Би било много подходящо. И не мога да повярвам как всички вие — всички — се умилквате около нея все едно е някаква принцеса. Както винаги, любимката на всички, нали, Елена?

— Престани — рече Стефан.

— На всички — това е ключовата дума — настоя Каролайн с настървена злост.

— Престани.

— Начинът, по който целуваш хората един след друг. — Тя потръпна театрално. — Явно всички са забравили, но това приличаше повече на…

— Престани, Каролайн.

— На истинската Елена. — Гласът на Каролайн прозвуча престорено благо. Но не може да прикрие злобата си, помисли си Бони. — Защото всички, които добре те познават, знаят каква беше наистина преди Стефан да ни ощастливи с неустоимото си присъствие. Ти беше…

— Каролайн, престани веднага…

— Курва! Това е всичко! Просто една евтина курва!