Свечеряване

26

Лей-линиите. Стефан й бе говорил за тях. Чрез тях и благодарение на духа, който още не я бе напуснал, Елена можеше с лекота да вижда. Ето че и сега, докато лежеше на едната си страна, насочвайки останалото от Силата към очите си, тя ги проследи по земята.

Именно това я накара да пребледнее от ужас.

Докъдето достигаше погледът й, Елена виждаше как тези линии от всички посоки се насочваха все към нея. Дебелите линии блестяха в студено фосфоресциращо сияние, средните бяха по-затъмнени като развалени гъби в някое подземие, а тънките изглеждаха съвършено точно опънати, като пукнатини по повърхността на земята. Заприличаха й на вени и артерии, разположени непосредствено под кожата на чудовище, проснато върху цялата поляна.

Не бе чудно, че й изглеждаше като живо. Тя лежеше точно върху масивно струпване на лей–линии. А пък в гробището беше още по-зле… то тя не би могла да си го представи на какво прилича гледката на тези линии там.

Ако Деймън по някакъв начин бе успял да се добере до източника на тази Сила… не е чудно, че имаше толкова различен вид, арогантен, непобедим. Дори след като я бе пуснал, за да пие от кръвта на Мат, тя продължи да поклаща глава, докато се опитваше да преглътне това унижение. Но накрая спря, за да се опита да измисли начин как да се възползва от тази Сила. Все трябваше да съществува някакъв начин.

Но зрението й си оставаше все така забулено в сивота. Накрая Елена осъзна, че това бе не защото е слаба, а просто защото се стъмваше — здрачът се спускаше над поляната, а след него идваше истинският мрак.

Отново се опита да се изправи и този път успя. Почти веднага една ръка се протегна към нея и тя машинално я пое, като позволи да бъде изправена на крака.

Обърна се, готова да се озове пред Деймън или което и да е от съществата, използващи неговото тяло. Въпреки че мракът поглъщаше вече почти всичко, той още носеше тези големи слънчеви очила. Тя не можеше нищо да прочете по останалата част от лицето му.

— Сега — заговори съществото със слънчевите очила, — ще дойдеш с мен.

Мракът ставаше още по-гъст, а те още бяха насред поляната, която всъщност беше някакво чудовище.

Това място не беше здравословно. Тя се боеше от поляната както никога не се бе плашила от човек или друго създание. Тук всичко резонираше от екота на зли сили и Елена не можеше да запуши уши, за да не ги чува.

Трябва да мислиш, много да се замислиш, при това трезво, заповяда си тя.

Беше ужасно изплашена за Мат. Изплашена, че Деймън е отнел прекалено много от кръвта му или че е играл твърде грубо със своята играчка и накрая я е счупил.

Страхуваше се и от нещото, което се представяше за Деймън. Дърветата не действаха като вампири, като се изключи, че бяха способни да нараняват. Как бе възможно това, което се бе вселило в Деймън, да причинява такива болки? Ако той можеше да разбере нещо от това, което се случваше, как би могъл да различи тази болка от неговата болка и гнева му към Стефан?

Не знаеше. Обаче не можеше да забрави ужасяващото проблясване в очите му, когато Стефан му каза, че трябва да се махне от пансиона. Освен това знаеше, че в гората се спотайват разни опасни създания, малахи, способни да влияят върху умовете на хората. Страхуваше се, адски се страхуваше, че малахът сега използваше Деймън, като допълнително влошаваше най-лошите му помисли и го променяше в нещо ужасно, какъвто той никога не е бил дори в най-лошите си дни.

Но как можеше да бъде сигурна? Как можеше да знае дали някъде тук, зад малахите, не се крие нещо, което пък контролира тях? Шестото й чувство й подсказваше, че може би беше точно така, че Деймън може би не съзнава напълно какво върши тялото му, но това засега си оставаше само нейно предположение.

Засега със сигурност долавяше около себе си единствено присъствието на малки зли създания. Усещаше ги как кръстосват поляната. Може би бяха същите подобни на насекоми, като онова, което бе нападнало Мат. Те бяха страхотно възбудени и размахваха пипала, издаващи шум като перки на хеликоптер.

Дали в този миг не влияеха върху Деймън? Със сигурност той никога не бе наранявал други хора така, както го стори днес. Тримата трябваше на всяка цена да се махнат от това прокълнато място. Беше болно място, заразено. Отново я обля вълна на копнеж по Стефан, който може би знаеше какво да се направи в тази ситуация.

Обърна се бавно, за да погледне към Деймън.

— Може ли да повикам някого, за да помогне на Мат? Страх ме е да го оставя тук. Опасявам се, че те ще дойдат за него. Каза го, за да му подскаже, че тя знае, че те са тук, скрити сред треви като гълъбовите очички и родендроните и други видове храсти.

Деймън се поколеба. Сякаш обмисляше молбата й. Накрая само поклати глава.

— Ние не искаме да им оставяме прекалено много улики за местонахождението ти — заяви той весело. — Ще бъде интересен експеримент да се види дали малахите ще се докопат до него — и какво ще му сторят.

— За мен този експеримент никак няма да е интересен — отвърна тя хладно. — Мат ми е приятел.

— Независимо от това засега ще го оставим тук. Не ти вярвам — дори и да ми предадеш някакво съобщение до Мередит и Бони — което да изпратя чрез моя телефон.

Елена не отвърна нищо. Всъщност той имаше основание да не й се доверява, след като тя, Мередит и Бони, бяха изработили сложен код от безвредно звучащи фрази веднага след като Деймън бе започнал да преследва Елена. Беше преди цял един живот — за нея в буквалния смисъл — но още не бе забравила кода.

Тя мълчаливо последва Деймън до неговото ферари.

Беше отговорна за Мат.

— Този път нещо не спориш разгорещено, затова се чудя дали не замисляш нещо.

— Мисля само дали можем да се справим с това. Ако ти ми кажеш какво е „то“ — рече с по-храбър тон, отколкото се чувстваше вътрешно.

— Е, сама трябва да разбереш какво е „то“. — Деймън мимоходом изрита Мат в ребрата. После описа кръг сред поляната, който изглеждаше по-малък от преди. Кръг, който не включваше нея. Тя пристъпи с няколко крачки към него — и се подхлъзна. Не разбра какво се случи. Може би там, под нея, дишаше някакво гигантско невидимо животно. Или може би просто под подметките й имаше струпани хлъзгави борови иглички.

Но в момента, в който се насочи към Мат, кракът й хлътна под нея. Политна към земята, без никаква опора наоколо, за която да се хване.

И тогава, сякаш изведнъж — гладко и спокойно — се озова в прегръдката на Деймън. Благодарение на вековете изискано вирджинско възпитание на прадедите й тя машинално промълви:

— Благодаря.

— За мен бе удоволствие.

Да, помисли си тя. Това изчерпва всичко. Това е неговото удоволствие и само то има значение.

В този миг забеляза, че се отправиха към нейния ягуар.

— О, не, няма да стане — отсече тя.

— О, да, ще го направим — ако ми е приятно — прекъсна я той. — Освен ако не искаш отново да видиш как ще страда твоят приятел Мат. По някое време сърцето му несъмнено ще се пръсне.

— Деймън. — Тя се изтръгна от ръцете му и се задържа на краката си. — Не те разбирам. Това не е типично за теб. Вземи каквото искаш и се махай.

Той само я изгледа замислено.

— Точно това правя.

— Не е нужно да… — Дори животът й да зависеше от това, не можеше да овладее треперенето на гласа си, — ме водиш на някое специално място, за да вземеш кръвта ми. Мат няма да разбере. Той е в безсъзнание.

На поляната за дълго се възцари тишина. Абсолютна тишина. Дори нощните птици и щурците спряха песните си. Внезапно Елена изпита някаква странна тръпка, която се спусна надолу по цялата й снага, като остави стомахът и останалите й вътрешни органи съвсем разбърникани. Тогава Деймън отново заговори:

— Искам те. Изцяло. И само за мен.

Елена се стегна, събра всичките си сили, за да запази съзнанието си ясно и бистро, въпреки мъглата, която започна да го обгръща.

— Знаеш, че това не е възможно.

— Зная, че беше възможно за Стефан. Когато беше с него, ти не мислеше за нищо друго, освен за него. Нищо друго не виждаше, не чуваше, не усещаше — освен него.

Сега цялото й тяло настръхна. Елена заговори предпазливо, заради буцата, сковала гърлото й:

— Деймън, направи ли нещо на Стефан?

— Хайде сега, и защо ще искам да му сторя нещо?

Много тихо Елена отрони:

— И двамата знаем защо.

— Искаш да кажеш — заговори Деймън привидно небрежно, но гласът му стана по-напрегнат, когато я сграбчи за раменете, — че ще го сторя, за да не виждаш, да не чуваш, да не мислиш за нищо друго, освен за мен!

Съвсем притихнала, все още успяваща да обуздава обзелия я ужас, Елена го помоли:

— Свали си слънчевите очила, Деймън.

Деймън се огледа нагоре и наоколо, сякаш за да се убеди, че вече нито един слънчев лъч не осветяваше сиво–зеления свят, който ги обкръжаваше. После, с едната си ръка, смъкна слънчевите си очила.

Елена се взря в очите му, които сега бяха толкова черни, че привидно нямаше разлика между ирисите и зениците му. Тя… внезапно си припомни нещо забравено, което я подтикна да пренастрои всичките си сетива към лицето на Деймън, към неговото изражение, към циркулиращата около него Сила.

Очите му си оставаха черни като дълбини на неизследвана пещера. Нищо червено нямаше в тях. Но тогава излиза, че той този път е имал време да се подготви за нея.

Вярвам само на това, което вече съм виждала, помисли си Елена. Което съм видяла със собствените си очи.

— Деймън, ще направя всичко, всичко, което пожелаеш. Но трябва да ми кажеш. Направи ли нещо на Стефан?

— Когато те напусна, Стефан все още бе в наркотичното опиянение на твоята кръв — припомни й той и продължи, преди тя да успее да проговори и да го отрече. — Ако искаш да ти отговоря съвършено точно на въпроса, то трябва да призная, че не зная къде се намира. За това категорично имаш моята честна дума. Но независимо от всичко останало, оказа се вярно това, което си мислеше преди — добави той, когато Елена се опита да направи крачка встрани, за да се изплъзне от ръцете му. — Аз съм единственият, Елена. Единственият, когото ти не завладя. Единственият, когото не можеш да манипулираш. Адски интригуващо, нали?

Внезапно въпреки страха, в гърдите й избухна гняв.

— Тогава защо нарани Мат? Той е само един приятел. Какво общо има той с това?

— Само приятел. — Деймън се разсмя, така както го правеше преди, със зловеща интонация.

— Е, поне зная, че той няма нищо общо със заминаването на Стефан — изрече Елена троснато.

Деймън се обърна към нея, но сега поляната беше толкова притъмняла, че не успя да различи изражението му.

— И кой каза, че аз имам? Но това още не означава, че не бих се възползвал от тази възможност. — С лекота изправи Мат от земята и извади с другата си ръка нещо блестящо като сребро.

Ключовете й. Измъкнати от джоба на джинсите й. Нямаше съмнение, че ги е взел, докато е лежала на земята в безсъзнание.

Нищо не разбра и от гласа му, освен че беше мрачен и горчиво звучащ… всичко това бе обичайно за него винаги, когато се заговореше за Стефан.

— С твоята кръв в него аз не бих могъл да убия брат си, дори и да се бях опитал — добави той.

— А би ли се опитал?

— В действителност не. И за това имаш думата ми.

— И не знаеш къде е той?

— Не. — Вдигна Мат от земята.

— Какво си мислиш, че правиш?

— Взимам го с нас. Ще ми служи като заложник за доброто ти поведение.

— О, не — веднага възрази Елена и пристъпи крачка напред. — Това е само между теб и мен. Вече достатъчно нарани Мат. — Примигна и отново едва не изкрещя, като видя как Деймън прекалено бързо се премести почти до нея. — Ще направя всичко, което пожелаеш. Всичко. Но не тук, на тази поляна и не когато Мат е с нас.

Хайде, Елена, мисли. Къде изчезна умението ти да съблазняваш? Можеше да свалиш всяко момче; а сега, само защото той е вампир, не можеш, така ли?

— Отведи ме някъде — промълви тя тихо, като сплете ръката си с неговата. — Но с ферарито. Не искам в моята кола. Отведи ме с твоето ферари.

Деймън отиде до багажника на ферарито, отключи го и погледна вътре. После погледна към Мат. Ясно бе, че високото, добре сложено момче няма да се побере в багажника… или поне не, ако остане с всичките си крайници.

— Въобще не си го помисляй — предупреди го Елена. — Остави го в ягуара с ключовете на таблото и той ще бъде в безопасност, ако заключиш вратите отвън. — Елена трескаво се помоли това, което току-що изрече, да се окаже истина.

За миг Деймън нищо не каза, но после я погледна с толкова ослепителна усмивка, че тя успя да я види въпреки мрака.

— Добре — съгласи се той. Отново пусна Мат на земята. — Но ако се опиташ да побегнеш, докато го премествам в другата кола, да знаеш, че ще го прегазя.

Деймън, Деймън, никога ли няма да разбереш? Хората не правят това на приятелите си, каза си Елена, докато той отмести ферарито си дотолкова, че да може да приближи ягуара и да постави Мат в него.

— Добре — рече тя с отпаднал глас. Боеше се да погледне към Деймън. — А сега, какво искаш?

Деймън направи един много грациозен поклон, като мълчаливо посочи към ферарито. Тя се запита какво ще стане, ако влезе в колата. Ако той беше обикновен похитител — ако не трябваше да мисли и за Мат — ако не се страхуваше повече от гората, отколкото от него…

Поколеба се за кратко, след което влезе в колата на Деймън.

Като се озова вътре, измъкна края на блузата си от джинсите си, да скрие, че не е поставила предпазния си колан. Съмняваше се дали Деймън въобще си слага колана или заключва вратите и дали се грижи за други подобни мерки. Предпазните средства не бяха неговата стихия. Затова сега тя мислено се помоли той да си има други грижи на главата.

— Сериозно, Деймън, къде отиваме? — попита, когато и той влезе във ферарито.

— Какво ще кажеш, първо, за едно по пътя? — предложи Деймън с престорено безгрижен глас.

Елена очакваше нещо подобно. Остана пасивна, когато Деймън пое брадичката й в пръстите си, леко потръпващи, за да я вдигнат нагоре. Тя затвори очи, когато усети как кучешките му зъби, остри като бръснач, пробиха кожата й. Остана със затворени очи и докато нейният насилник стисна челюсти върху разкървавената й плът, за да пие жадно кръвта й. Представата на Деймън за „едно по пътя“ се оказа точно това, която тя очакваше: достатъчно, за да ги постави и двамата в опасност. Но това не продължи повече, докато тя не започна действително да се чувства така, сякаш още в следващата минута щеше да отпусне глава на рамото му.

Той обаче предпочете да изчака още няколко секунди, много болезнени за нея, колкото само да й припомни кой е господарят на положението. После се приближи до нея, жадно облизвайки устни. Очите му заблестяха, докато я оглеждаше, предвкусвайки насладата, което си пролича дори през слънчевите му очила.

— Изключително — промърмори. — Невероятно. Ти си като…

Да, ще ми каже, че му напомням за бутилка малцово уиски, помисли си тя. Според него това е пътят към сърцето ми.

— Сега можем ли да тръгваме? — запита тя остро. И тогава, внезапно припомнила си шофьорските навици на Деймън, добави съвсем трезво: — Внимавай. По този път има много остри завои.

Постигна точно ефекта, който желаеше. Вместо отговор Деймън още по-яко натисна педала за газта и те изфучаха извън поляната с висока скорост. Заредиха се същите остри завои из Олд Уд, по които Елена вече бе преминавала, но този път скоростта беше по-висока. По-висока от скоростта, с която тя би желала да пътува, дори и като пътник до шофьора.

Все пак напредваха по един от нейните пътища. От дете беше играла тук. На края на Олд Уд живееше само едно семейство, но алеята пред тяхната къща се отбиваше откъм дясната страна на пътя — нейната страна, както седеше на дясната предна седалка — така че замисляше да се укрие след скока си именно в тази къща. Деймън бе длъжен да вземе завоя наляво, който щеше да изскочи внезапно пред колата само секунди преди следващия завой, където именно бе отбивката, служеща като алея за автомобили пред къщата на Дънстан… така че тя трябваше да скочи чак на втория завой.

Разбира се, покрай този пустеещ път в Олд Уд нямаше тротоар. Досега от двете му страни се редуваха само тежко надвиснали рододендрони и други гъсти храсти. Оставаше й само да се моли безмълвно. Отправи молитва да не си прекърши врата при скока. Отправи молитва да не счупи крак или ръка при падането, когато със сигурност ще отхвърчи на няколко метра от пътя. Отправи молитва някой от семейство Дънстан да си бъде у дома. И последната й молитва бе да я изслушат, докато им обяснява, че не иска повече да бъде преследвана от вампири.

Видя завоя. Не можеше да си обясни защо Деймън не успя да прочете мислите й, но очевидно този път се бе провалил. Не говореше и единствената му предпазна мярка спрямо нея бе да я следи с крайчеца на окото си дали кротува на седалката, докато той караше толкова бързо.

Щеше да се нарани. Знаеше го. Но много по-лош от нараняването беше страхът й. Само че тя вече не се страхуваше.

Тъкмо когато той завъртя волана, за да навлезе в завоя, Елена завъртя с две ръце дръжката и отвори вратата, колкото можа по-рязко, като в същото време я изрита с все сила с двата си крака. Вратата мигновено зейна докрай и веднага бе увлечена от центробежната сила. Както и краката на Елена. Както и цялата Елена.

Само ритникът й бе достатъчен, за да я изхвърли до средата на пътя. Деймън се опита да я улови, но успя да сграбчи само кичур от косата й. За миг тя се ужаси, че ще я задържи, без дори да успее да я вкара обратно. Преметна се веднъж, после още и още веднъж във въздуха, профучавайки на половин метър над земята, блъскайки се в гъстите храсти, ниско сведените клони и едрите листа на папратите. Опита да се хване за всичко, което би могло да омекоти падането. Нали бе попаднала в една тъй странна гора, където се преплитаха необяснимо правилата на магията и законите на физиката. Трябваше да може да се предпази, да забави удара, докато още можеше да разчита на силата, излъчвана от Деймън, макар че това я отнесе много по-надалеч от къщата на семейство Дънстан, отколкото й се искаше.

Тогава се стовари върху земята, тръшна се с такава сила, че успя само да се извие леко при отскока си във въздуха, колкото да се опита да поеме поне част от сътресението с гърба си, но нещо се обърка и първо се блъсна левият й крак — господи! — заплете се, завъртя се напълно и блъсна коляното й в нещо твърдо като бетон — господи, господи! — пак отскочи във въздуха, за да рухне на дясната си ръка, но с такава сила, че сякаш изкълчи рамото си.

Още първият удар я подхвърли като издухана от силен вятър и я тласна нагоре за втория и третия удар.

Въпреки че всичко около нея вихрено заподскача и цялата вселена се завъртя пред очите й, едно препятствие Елена нямаше как да не съзре — точно пред лицето й, не, не съвсем близо, а на около три метра, се извиси необикновено едър смърч, който не бе забелязала при скока си от колата. Сякаш изникна от земята край пътя, буквално пред смаяните й очи. И щом лицето й се одра страхотно сред острите му игли, сълзите необуздано рукнаха от премрежените й очи. От полза й бе единствено това, че ниските му клони, най-дебелите, задържаха връхлитането й, като в тях се заплете единият й глезен. Няколкото сълзи може би замъглиха още повече зрението й и съвсем я подплаши — все едно че преживя две експлозии от неистова болка — тя се изплаши, че бе настъпил сетният й миг. Но все пак бе успяла да се отдалечи значително от пътя. Все още можеше да вижда, да различи очертанията на смърча съвсем наблизо и последното зарево на залеза нейде в далечината, следователно не бе изгубила съзнание. Това за нея означаваше, че ако продължи в посока на залеза или по-скоро под ъгъл четиридесет и пет градуса надясно, няма как да се размине с къщата на семейство Дънстан. Още помнеше, че там ще види първо алеята за автомобили, самата къща, обора зад нея и царевичната нива. Може би щяха да й стигнат само двайсет и пет крачки нататък в гората.

Почти спираше да се търкаля, когато й се препречи един храсталак. Клоните му я спряха окончателно и дори й помогнаха да се изправи на крака. Машинално се зае да измъква от косите си заплетените там тръни и клечки. В същото време не спираше да пресмята къде би трябвало да се намира къщата на Дънстан, дори когато се извърна и видя изпочупените клони, върху които се бе стоварила, както и кръвта по пътя.

Отначало само оглеждаше удивено одраните си длани. Не можеше от тях да са останали толкова кървави следи. И действително точно така се оказа. Едното й коляно беше жестоко охлузено, по-точно одрано до кокал, направо през съдраните й джинси. Но от тази рана, макар и почти да не течеше кръв, я болеше целият крак. При всеки опит да стъпи на него я пронизваха нажежени до бяло светкавици от непоносима болка. Докато по двете си ръце имаше само по няколко леки драскотини.

Нямаше време да провери колко зле бе рамото й. В далечината изскърцаха пронизително спирачките на колата. Господи, той намаляваше скоростта. Не, аз мога да вървя бързо, самозалъгваше се тя, зашеметена и от болките, и от обзелия я ужас. Използвай го!

Заповяда на краката си да побягнат към гората. Десният се подчини, но когато помръдна левия и го докосна до земята, ярки звезди блеснаха в очите й. Изпадна в някакво странно, наполовина будно състояние. Но още докато падаше, видя някакъв клон под себе си. Претърколи се веднъж или два пъти, от което тъмночервени кълба от болка се възпламениха в мозъка й. Едва тогава успя да се вкопчи в клона. Стори й се много подходящ да й служи като патерица, понеже й стигаше точно под рамото, а другият му край бе заострен. Натика го под лявата си ръка и някак си наложи на тялото си да се надигне, макар и с охкане, с помощта на тази примитивна патерица. Десният й крак остана да виси, почти без да докосва тревата.

След падането се беше завъртяла, затова сега трябваше да се върне обратно… само че тогава видя последните отблясъци на залеза и пътя зад себе си. Успя да си припомни, че трябваше да се насочи под ъгъл от четирийсет и пет градуса спрямо посоката, от която идваше това сияние. Слава Богу, че дясната й ръка бе здрава. Така можеше да се подпира, когато лявото й рамо я заболяваше. Без да се поколебае за миг дори, без да остави нито милисекунда на Деймън да реагира, да се хвърли към нея, тя тръгна в предварително избраната от нея посока в гората.

Все по-навътре в Олд Уд.