Свечеряване

32

— Кой е? — провикна се един глас откъм мрака в гората. — Кой е там?

Бони рядко бе изпитвала такава благодарност към някого, колкото сега към Мат, когато я задържа в прегръдката си. Нуждаеше се от контакта с хора, от тяхната топлина. Ако можеше да се потопи достатъчно дълбоко сред други хора, щеше да бъде до голяма степен в безопасност. Ала само след миг едва се сдържа да не изкрещи, когато слабата светлина на фенерчето й разкри една невероятна, направо сюрреалистична сцена.

— Изобел!

Да, това наистина беше Изобел, но не в болницата в Риджмънт, а в Олд Уд. Беше се облегнала на дафиновото дърво, почти гола, цялата само в кръв и кал. На този фон приличаше на плячка и едновременно на някаква богиня, богиня на отмъщението и на лова и на наказанието на всяко същество, което се изпречи на пътя й. Горката Изобел беше изтощена, едва дишаше, от устата й изскачаха мехури от слюнка, но не беше прекършена. Достатъчно бе да се надникне в очите й, светещи с червен отблясък, за да се увери човек в това.

Зад нея сред тънещите в мрак клони и храсти пристъпваха още две фигури — една висока и слаба, но с шапка като луковица на главата си, а другата по-къса и набита. Приличаха на гноми, опитващи се да проследят някоя горска нимфа.

— Доктор Алпърт! — Мередит изглеждаше толкова смаяна, че едва успя да извика, въпреки че обикновено умееше много добре да се контролира.

По същото време Бони забеляза, че пиърсингът на Изобел беше много по-зле. Тя бе изгубила повечето от халките и иглите си, но от дупките, останали след тях, още изтичаха кръв и гной.

— Внимавайте да не я подплашите — прошепна от сенките гласът на Джим. — Ние я следим, откакто трябваше да спрем. — Бони усети как Мат, тъкмо отворил уста, за да извика, внезапно се задави. Малко след това тя най-после разбра защо Джим изглеждаше толкова странно наедрял от кръста нагоре — защото мъкнеше на гърба си Обаасан, както наричаше баба си на японски, а тя бе обвила ръце около врата му. Досущ като раница, помисли си Бони.

— Странно, но едно дърво се строполи и ни препречи пътя, докато се опитвахме да минем оттам. Не можахме да го заобиколим, за да стигнем до болницата или някъде другаде. И не само това, ами имаше още едно дърво с гнездо на стършели в него или нещо подобно. Изобел се събуди тогава, просто така — лекарката щракна с пръсти — и като чу стършелите, хукна да бяга от тях. Ние се завтекохме след нея. Но не съм сигурна дали и аз не бих направила същото, ако бях сама.

— Някой видя ли тези стършели? — попита след малко Мат.

— Не, много е тъмно. Но ги чухме ясно. Това бе най-странното нещо, което някога съм чувал. Сякаш го издаваше гигантски стършел — поясни Джим.

Сега Мередит стисна ръката на Бони от другата страна. Или за да я принуди да запази мълчание, или за да я окуражи да говори. Бони така й не проумя какво се искаше от нея в този миг. Пък и какво можеше да каже? „Падналите дървета остават тук непокътнати само докато полицията не реши да ги огледа?“. Или: „О, внимавай за дяволски ята от насекоми, дълги колкото ръката ти?“. Или: „Между другото, може би точно сега в Изобел има едно от тези гадни, загадъчни насекоми?“. Това окончателно щеше да подлуди Джим.

— Ако знаех пътя, по който да се върнем в пансиона, веднага щях да се разделя с тях тримата — обади се госпожа Флауърс. — Те не са част от всичко това.

За изненада на Бони доктор Алпърт не се разграничи от твърдението, че тя „не е част от всичко това“. Нито пък попита какво търсеше госпожа Флауърс с две тийнейджърки сред Олд Уд, при това в толкова късен час. Само че това, което изрече, се оказа още по-шашващо:

— Видяхме светлините точно когато започнахте да викате. Пансионът точно тук.

Бони усети как мускулите на Мат се вкоравиха под пръстите й.

— Слава богу — сподавено процеди той. И после продължи бавно: — Но това е невъзможно. Оставих зад гърба си къщата на Дънстан около десет минути преди да се срещнем, а тя се пада точно на отсрещната страна на Олд Уд, гледано откъм пансиона. За да се стигне пеша дотук, са нужни най-малко четирийсет и пет минути.

— Е, не знам дали е възможно или не, но ние видяхме пансиона, Теофилия. Всичките му светлини светеха, от горе до долу. Невъзможно е да сме сгрешили. Сигурен ли си, че не си объркал часа? — добави тя към Мат.

Името на госпожа Флауърс е Теофилия, помисли си Бони и се присви, за да не се изкиска. Напрежението й си казваше думата.

Но точно когато се замисли за това, Мередит пак я сръга с лакът в ребрата.

Понякога й се струваше, че те трите — тя, Елена и Мередит — можеха да осъществяват помежду си нещо като телепатична връзка. Може би не беше истинска телепатия, но понякога бе достатъчен само един поглед, съвсем мимолетен, който казваше повече, отколкото можеше да се изпише в много страници. А понякога — е, невинаги, а само понякога — Мат или Стефан ставаха част от тази игра. Не че беше истинска телепатия, при която чуваш в главата си гласове така ясно, както и в ушите си, но се случваше момчетата да се… настройват точно на канала, използван от момичетата.

Защото Бони съвсем ясно знаеше какво означаваше това сръгване в ребрата. То подсказваше, че Мередит е угасила лампата в стаята на Стефан на най-горния етаж на пансиона, а пък госпожа Флауърс бе угасила всичките светлини на долните етажи, преди те трите да излязат от къщата. Така че ако на Бони се привиждаше пансиона със запалени светлини, този образ не можеше да е реален, не и сега.

Някой се опитва да си играе с нас, това се криеше зад сръгването на Мередит. Мат беше настроен на същата честота, макар и поради различна причина. Той се наведе съвсем леко назад към Мередит, докато Бони оставаше между тях двамата.

— Може би трябва да се върнем към къщата на Дънстан — избъбри Бони със своя детински, сърцераздирателен маниер. — Те са нормални хора. Могат да ни защитят.

— Пансионът е точно зад онзи хълм — заяви доктор Алпърт твърдо. — И наистина ще се радвам да ми дадеш съвет как да забавим развитието на инфекциите на Изобел — добави тя към госпожа Флауърс.

Госпожа Флауърс трепна развълнувано. Не можеше да се нарече с друга дума.

— О, господи, какъв комплимент. На първо време трябва веднага да се промият раните от мръсотията.

Това бе съвсем очевидно, но в същото време беше толкова неочаквано да бъде изречено тъкмо от госпожа Флауърс, че Мат стисна ръката на Бони не по-слабо от Мередит. Брееей!, изуми се Бони. Кой би казал, че не се справяме с телепатията! Ето че изобличиха доктор Алпърт в лъжа.

— Тогава това е всичко. Тръгваме към пансиона — рече Мередит с най-спокоен тон. — И, Бони, не се тревожи повече. Ще се погрижим за теб.

— Разбира се, че ще го направим — увери я Мат, като я стисна здраво за последно, което означаваше: „Ще го уредя. Вече ми е ясно кой не е на наша страна.“ После добави гласно, с леко преправен строг тон: — Не е разумно да се посещава къщата на Дънстан. Вече го казах на госпожа Флауърс и на момичетата, че те имат дъщеря, която е изпаднала в същото състояние като Изобел.

— Прави си пиърсинг? — ахна доктор Алпърт, изумена и ужасена от тази мисъл.

— Не. Просто се държи доста странно. Но със сигурност там не е добро място. — Още едно стискане на ръката й.

Много отдавна, си помисли Бони раздразнено, разбрах, че трябва да млъкна.

— Покажете ми пътя, моля — промърмори госпожа Флауърс, изглеждаща по-разстроена от всякога. — Тръгваме обратно към пансиона.

Оставиха докторката и Джим да водят. Бони продължи полугласно да недоволства, в случай че някой би обърнал внимание на мърморенето й. Но тя, заедно с Мат и Мередит, не преставаха да държат под око докторката и Джим.

— Добре — каза Елена на Деймън. — Чувствам се глезена като някоя дама, пътуваща на борда на презокеански лайнер. Като прекалено прецизно настроена китара. И ми писна от цялото това забавяне. И така–аа… каква е истината, само истината и цялата истина? — Поклати глава. Стори й се, че времето прескочи, а сетне забави своя ход.

— Може да се каже — заговори Деймън, — че в момента двамата с теб се намираме в малка сфера, измислена от мен. Това означава, че поне за няколко минути те няма да могат да ни следят и подслушват. Точно сега е времето да си поговорим истински.

— Тогава ще е по-добре да не губим време — усмихна му се тя насърчаващо.

Опитваше се да му помогне. Знаеше, че той се нуждае от помощ. Искаше да й каже истината, но това бе толкова неприсъщо на неговата природа, както да поискаш от някой див кон да ти позволи да го укротиш и обяздиш.

— Струпаха се доста проблеми — заговори Деймън дрезгаво. Тя разбра, че той е прочел мислите й. — Те… те се опитаха да направят така, че да е невъзможно да говоря с теб за това. Постигаха го както в добрите стари приказки — създаваха безброй препятствия. Не можех да ти го кажа вътре в къщата, нито извън нея. Е, терасата на покрива не е вътре, но не може да се каже също, че е извън къщата. Не можех да споделя всичко това с теб нито на слънчева, нито на лунна светлина. Наистина, щом слънцето залезе, остават още около трийсетина минути преди луната да изгрее, така че бих казал, че поне тогава едно от условията е изпълнено. Освен това не можех да говоря за това с теб нито когато си облечена, нито когато си гола. — Елена неволно се огледа тревожно, но доколкото можеше да прецени, нищо не се бе променило.

— Предполагам, че и това условие е изпълнено, защото макар той да ми се закле, че ме пуска от една от неговите малки сфери, не го направи. Ние с теб се озовахме в къща, която не беше къща — а е мисъл в нечие въображение. Ти носеше дрехи, които не бяха истински дрехи — а фрагменти от въображаема картина.

Елена отново отвори уста, но той притисна два пръста към устните й и продължи:

— Изчакай. Просто ме остави да продължа докъдето мога. Сериозно обмислям дали той може ни възпира вечно с неговите педантични условия, които явно е почерпил от някакви старомодни приказки. Обсебен е от това, както и от шибаната поезия, и то на староанглийски. Не зная защо е такъв, защото той е от другия край на света, от Япония. Такъв си е Шиничи. И освен това има сестра, близначка, казва се Мисао.

Дишането на Деймън се успокои. Елена предположи, че навярно в него съществуват някакви тайни прегради, които му пречат да й разкрие всичко.

— Ако се преведе името му от японски, ще се получи отпред думата смърт, тоест за него смъртта е на първо място. Те двамата се държат като тийнейджъри, с техните кодирани изказвания и игри, макар всъщност да са много стари, на хиляди години.

— Хиляди? — Елена леко го сръга в ребрата, когато Деймън замлъкна. Изглеждаше изтощен, но изпълнен с решителност.

— Никак не ми е приятно да се замислям колко много са хилядолетията, през които тези два проклети демона са извършили безчет злини. Мисао е в дъното на всичките странни случки с момичетата в града. Тя ги заразява с малах и после подтиква този малах да принуждава тези невръстни момичета, тези глупачки да вършат всичко, което тя пожелае. Помниш ли уроците по американска история? Урокът за салемските вещици? Това е било дело на Мисао или на някоя като нея. И това вече се е било случвало стотици пъти преди онази епоха. Например монахините от августинския орден. Те били скромни монахини, но по едно време се превърнали в ексхибиционистки и дори още по-лошо… някои полудели, а други, които се опитали да им помогнат, също били обсебени от злото.

— Ексхибиционистки? Като Тамра? Но тя е още дете…

— И Мисао в своите представи още е дете.

— А къде е мястото на Каролайн?

— Нейният случай е подобен, но трябва да се е намесил и някакъв подбудител — някой, който е сключил сделка с дявола — или по-точно с демона — в замяна на нещо. Такъв е случаят с Каролайн. Но щом в замяна ще получат целия град, трябва да й дават нещо наистина голямо.

— Целият град? Те се готвят да превземат Фелс Чърч?

Деймън извърна поглед. Истината беше, че смятаха да унищожат Фелс Чърч, но сега нямаше смисъл да говори за това. Бе обгърнал коленете си с ръце и седеше на стария плетен дървен стол на терасата на покрива.

— Преди да се опитаме да помогнем на някого, първо трябва да се махнем от тук. Извън света на Шиничи. Това е много важно. Мога да го блокирам за кратко, за да не ни следи, но след това се уморявам и се нуждая от кръв. И то повече, отколкото ти, Елена, можеш да ми дадеш. — Погледна към нея. — Той ни е приел тук като красавицата и звяра, за да ни гледа и да види кой ще триумфира накрая.

— Ако имаш предвид, че единият трябва да убие другия, що се отнася до мен, ще трябва доста да почака.

— Сега си мислиш така. Но това е специално изработен капан. Тук няма нищо, освен Олд Уд. Няма човешки жилища. Единствената къща тук е тази къща. Единствените истински създания сме ние двамата. И ти скоро ще пожелаеш смъртта ми.

— Не разбирам, Деймън. Какво търсят те тук? Дори и да е нещо свързано с това, което Стефан ми обясни, че именно тук, под Фелс Чърч, се пресичали лей линиите и се образувало нещо като фар…

— Привлича ги твоята аура, Елена. Те са любопитни като деца. Имам чувството, че може би са изпаднали в беда по време на истинския им живот. Възможно е да са се появили тук, за да наблюдават как ще приключи битката и да видят как ти ще се възродиш.

— И тогава ще поискат… да ни унищожат? За да се забавляват? И ще превземат града, за да ни превърнат в свои марионетки?

— Засега преследват едновременно и трите цели. Могат да се забавляват с нас, докато някой друг не се заеме със защитата на техния случай във върховния съд, но не тук, а в някое друго измерение. Да, ще им бъде безкрайно забавно да всяват смут в града. Но аз вярвам, че за Шиничи това ще означава да използва сделката с мен заради нещо, което той иска повече от града, така че в крайна сметка те може да се сбият помежду си.

— Каква сделка е сключил той с теб, Деймън?

— Сделката беше заради теб. Защото Стефан те притежаваше. Аз те желаех. Но и той те желаеше.

Въпреки волята си Елена усети как в гърдите й се надига леденостудена вълна, стремяща се да избие навън.

— И каква беше първоначалната сделка?

Той отклони поглед от нея.

— Това е лошата част на историята.

— Деймън, какво си направил? — почти закрещя тя. — Каква е била тази сделка? — Цялото й тяло се тресеше.

— Да, направих сделка с демон и, да, знаех какъв е той, когато я сключих. Беше през нощта след като твоите приятели бяха нападнати от дърветата — след като Стефан ме изгони от стаята си. Това съвсем ме вбеси. Точно тогава бях разгневен до полуда, обаче Шиничи се възползва от гнева ми и успя още повече да го засили. Той ме използваше, контролираше ме. Сега го разбирам ясно. Тогава започнаха предложенията за сделките и условията.

— Деймън… — Елена започна да трепери, но той продължи; говореше бързо, сякаш трябваше непременно да довърши изповедта си, докато още имаше смелост за това. — Окончателната сделка се свеждаше до това той да ми помогне да отстраня Стефан от пътя си, за да бъдеш моя, докато демонът ще получи Каролайн и останалите в града, за да ги подели със сестра си. Това надделя над сделката, която Каролайн вече бе сключила с Мисао.

Елена го зашлеви. Не можа да разбере как успя, след като бе увита, да освободи ръката си и да замахне мълниеносно, но го направи. После зачака, докато гледаше капчицата кръв на устната му — или той да отвърне на удара й, или тя да събере достатъчно сили, за да го убие.