Свечеряване

19

Мат почука на вратата на Джим Брайс. До него беше Елена, за прикритие нахлупила върху главата си шапка с емблемата на бейзболния отбор „Вирджиния Кавалиърс“ и скрила очите си зад големите слънчеви очила, измъкнати от един от шкафовете на Стефан. Беше облякла синя риза, подарък от Мат, и прекалено големите за нея джинси на Мередит. Сигурна бе, че с тази дегизировка никой във Фелс Чърч нямаше да я познае.

Вратата се отвори много бавно и отвътре се показа не господин или госпожа Брайс, а Тамра, облечена с почти нищо. Само по долнището на бикини прашки с вид на домашно изработени, сякаш обикновени бяха отрязани с ножица — и краищата им се бяха разръфали. Нагоре се прикриваше с две декорации от картон, украсени с пайети и с няколко ивици лъскави ленти. На главата й се мъдреше хартиена корона с гирлянди. Беше се опитала да залепи две лъскави ленти към долнището на бикините. В резултат изглеждаше като дете, опитващо се да имитира шоугърлите или стриптийзьорките от Лас Вегас.

Мат веднага се извърна настрани и остана така, но Тами се хвърли към него и се лепна на гърба му.

— Мат Хъни-бът11 — загука му тя. — Значи се завърна. Знаех, че така ще стане. Ама защо си домъкнал със себе си тази дърта грозна курва? Ние с теб можем да си поигра…

Тогава Елена пристъпи напред, защото Мат веднага вдигна ръка. Сигурна беше, че приятелят й досега не бе удрял жена през живота си, особено дете, но беше много чувствителен към някои теми. Особено ако намесеха Елена.

Елена се опита да застане между Мат и Тами, която обаче се оказа неочаквано силна. Прикри усмивката си, като огледа костюма на Тами. В края на краищата само преди няколко дни тя изобщо не можеше да проумее защо човешката голота е табу. А сега го разбираше, въпреки че пак не й се струваше толкова важно, както някога. Хората се раждаха със собствената си чудесна кожа. Нямаше реално основание, според нея, да се носи върху нея фалшива обвивка, освен ако не бе заради студа или заради някакво друго неудобство. Но обществото твърдеше, че голотата беше порок. По своя детински маниер Тами се опитваше да бъде порочна.

— Свали си ръцете от мен, дърта курво! — озъби й се Тами, щом Елена се опита да я отдръпне от Мат, след което добави още няколко по-дълги злобни възклицания.

— Тами, къде са родителите ти? Къде е брат ти? — попита я Елена, като пренебрегна сквернословните й думи. За нея те бяха само думи, но видя как Мат стисна устни до побеляване.

— Веднага се извини на Елена! Извини й се, че говориш по този начин! — извика той.

— Елена е смърдящ труп с червеи в очните си орбити — продължи Тами все така забързано. — Но приятелят ми каза, че тя била курва още като била жива. При това истинска евтина курва. — Мат ахна от обидата. — Ти я познаваш. Няма нищо по-евтино от това, което се предлага безплатно.

— Мат, не й обръщай внимание — изрече Елена задъхано, след което повтори: — Къде са родителите ти и Джим?

Отговорът на момичето изобилстваше с още обиди, все така цветисти, но към тях се добави обяснението, независимо дали беше вярно или не, че господин и госпожа Брайс са заминали за няколко дни на ваканция, а пък Джим бил при приятелката си Изобел.

— Добре тогава, мисля, че можем да ти помогнем да се преоблечеш в по-прилични дрехи — реши Елена. — Но смятам, че първо трябва да си вземеш душ и да махнеш тази коледна украса…

— Само се о-пи-тай! Само се о-пи-тай! — Отговорът на Тами наподобяваше нещо средно между конско цвилене и човешка реч. — Залепих ги със страхотно лепило, с „Пермастик“! — обясни Тами и се закиска истерично.

— О, Боже мой… Тамра, ти осъзнаваш ли, че ако не се намери разтворител за това лепило, ще трябва да отидеш на лекар?

Отговорът на Тами беше отвратителен, придружен от внезапно появила се гадна миризма. Не, не беше миризма, каза си Елена, а задушаваща смрад, от която можеш да повърнеш.

— Опа! — отново се захили Тами. — Пардон. Но поне беше естествен газ.

Мат се изкашля.

— Елена… не мисля, че трябва да оставаме тук, след като родителите й ги няма и въобще…

— Те се страхуват от мен — закиска се Тами. — А вие не се ли боите? — попита с глас, изведнъж спаднал с цяла октава.

Елена погледна Тами в очите.

— Не, не се страхувам. Само изпитвам жал към едно малко момиче, което е попаднало на неподходящото място в неподходящото време. Но мисля, че Мат има право. Трябва да си вървим.

Цялото държане на Тами като че ли се промени.

— Съжалявам… Не осъзнах, че имам гости от такъв ранг. Моля те, Мат, не си отивай. — После прошепна доверително на Елена: — Той добър ли е?

— Какво?

Тами посочи към Мат с кимване, но той веднага се извърна с гръб към нея. Имаше вид на човек, изпитващ отвращение от смешния вид на Тами.

— Той. Бива ли го?

— Мат, виж това. — Елена му показа малката туба с лепило. — Опасявам се, че тя наистина е използвала лепило „Пермастик“, за да закрепи всичко това по себе си. Ще трябва да се обадим на службата за закрила на децата или някъде другаде, защото не са я завели в болницата навреме. Не зная дали родителите й знаят за поведението й или не, но не е трябвало да я оставят в това състояние.

— Надявам се само поне те да са добре — рече Мат мрачно, докато излизаха през вратата. Тами ги изпрати чак до колата, като не преставаше да подвиква разни глупости за това колко добре си били прекарали тримата.

Елена го изгледа притеснено от седалката до шофьорската. В момента той нямаше никакъв документ за самоличност, нито шофьорска книжка, а тя не можеше да управлява кола.

— Може би ще е по-добре първо да се обадим в полицията. Мили Боже, какво нещастно семейство!

Мат дълго време остана смълчан, със стиснати устни и мрачна физиономия.

— Имам чувството, че и аз съм донякъде отговорен. Искам да кажа, че знаех, че нещо с нея не е наред. И още тогава трябваше да го кажа на родителите й.

— Сега и ти започна да говориш като Стефан. Не може да си отговорен за всеки, който ти се изпречи пред очите.

Мат я удостои с поглед, изпълнен с благодарност.

— За мен е много по-важно — продължи Елена, — да попитам Бони и Мередит за нещо друго, което ще докаже, че ти не си отговорен. Помолих ги да проверят Изобел Сайтоу, приятелката на Джим Брайс. Ти никога не си имал някакъв контакт с нея, но Тами може да е имала.

— Искаш да кажеш, че и тя е замесена?

— Надявам се Бони и Мередит да разберат.

Бони се прикова на място, като едва не изпусна краката на госпожа Форбс.

— Няма да вляза в тази спалня.

— Трябва да влезеш, защото не мога да се справя сама с нея — отвърна й Мередит. После добави с подкупваща интонация: — Виж какво, Бони, ако влезеш с мен, ще ти споделя една тайна.

Бони прехапа устни. После затвори очи и се остави Мередит да я води, стъпка по стъпка, по-навътре в къщата, приличаща й на къща на ужасите. Знаеше къде се намира спалнята. Нали беше играла в къщата още от дете. Трябваше да се върви все нататък по коридора, преди да се завие наляво.

Остана изненадана, когато само след няколко крачки Мередит внезапно се спря.

— Бони.

— А? Какво?

— Не искам да те плаша, но…

Тези нейни думи веднага хвърлиха Бони в ужас. Моментално се ококори.

— Какво? Какво?

Но преди Мередит да успее да й отговори, погледна изплашено през рамо и го видя.

Каролайн беше до нея, но не беше изправена, а пълзеше… не, по-скоро се влачеше по пода, както бе направила на пода в стаята на Стефан. Също като гущер.

Кестенявата й коса, силно разрошена, се свличаше върху лицето й. Коленете и лактите й бяха извити под невъзможни ъгли.

— О, Боже мой… Каролайн, какво е станало с лицето ти?

Каролайн имаше насинено око. По-скоро пурпурно червено, толкова подуто, че Бони не се съмняваше — в най-скоро време отокът щеше да почернее. По брадичката си имаше още една пурпурна подутина.

Каролайн не й отговори, ако не се брои за отговор съскането й, когато пак запълзя напред.

— Мередит, бягай! Тя е точно зад мен!

Мередит, силно изплашена, ускори крачките си, от което Бони още повече се ужаси, защото знаеше, че приятелката й не се плашеше лесно. Но когато се втурнаха напред, с госпожа Форбс помежду им, Каролайн пропълзя под майка си към вратата на спалнята на родителите й.

— Мередит, аз няма да вляза в… — Но те вече бяха прекрачили прага на вратата. Бони набързо огледа всички ъгли. Каролайн не се виждаше никъде.

— Може би се е напъхала в гардероба — предположи Мередит. — Сега ме остави да вляза първа и да мина откъм далечната страна на леглото. — Мередит заобиколи зад леглото и нагласи госпожа Форбс така, че главата й да е върху възглавниците. — Сега я изтегли навътре в леглото, за да попаднат краката й от другата страна.

— Не мога да го направя. Нали знаеш, че Каролайн се е скрила под леглото.

— Не може да е под леглото. Височината на пространството под леглото е само към дванайсет сантиметра — отсече Мередит твърдо.

— Ама е там! Зная го. А ти ми обеща да споделиш някаква тайна — ядосано додаде Бони.

— Добре! — Мередит я изгледа замислено през разчорлената си коса, спусната над челото й. — Вчера телеграфирах на Аларик. Той се намира толкова далеч, в някаква такава затънтена местност, че мога да се свържа с него единствено чрез телеграма. Може да изминат няколко дни, преди моето съобщение да стигне до него. Имам чувството, че ще ни потрябват съветите му. Неудобно ми бе да го моля да се занимава с нещо, което въобще не е свързано с доктората му, но…

— Кой го е грижа за доктората му? Бог да те благослови! — извика Бони, благодарна на преданата си приятелка. — Правилно си постъпила!

— Тогава ела и ми помогни да преметнем краката на госпожа Форбс през ръба на леглото. Можеш да го направиш, ако се наведеш.

Леглото беше с кралски размери. Госпожа Форбс лежеше напречно на него, като кукла, захвърлена на пода. Но Бони се спря до крака на леглото.

— Ама Каролайн ще ме сграбчи!

— Не, няма! Хайде, Бони. Само подхвани краката на госпожа Форбс и я бутни по-навътре в леглото…

— Ако се приближа до това легло, тя ще ме сграбчи!

— Защо да го прави?

— Защото знае какво ще ме изплаши! А пък сега, след като ти го казах, непременно ще го направи.

— Ако те сграбчи, ще притичам и ще я изритам в лицето.

— Кракът ти не е толкова дълъг. Ще се удари в тънката гума около металната рамка…

— О, за Бога, Бони, стига вече! Просто ми помогни-ииии! — Последната дума прозвуча като оглушителен писък.

— Мередит — опита се да каже нещо Бони, но веднага и тя се разпищя.

— Какво е това?

— Тя ме докопа!

— Не е тя! Тя сграбчи мен! Никой няма толкова дълги ръце!

— Или толкова силни! Бони! Не мога да я махна от мен!

— Нито пък аз!

И думите се удавиха в писъци.

След като оставиха Тами на полицията, Елена и Мат отидоха в парка на Фелс Чърч. Елена се разхождаше, като спираше често и се оглеждаше. Може би се опитваше да призове Деймън. После, с обезсърчено изражение, се връщаше при Мат в ягуара.

— Не съм сигурна дали Бони нямаше да се справи по-добре с това — каза тя. — Дали ще съберем кураж, за да търсим през нощта?

Мат само присви рамене.

— Стигат ми преживяванията през последните две нощи.

— Знаеш ли, така и не ми разказа за това, което се е случило с теб през онази нощ. Или поне не след като отново започнах да разбирам какво ми се говори.

— Ами просто карах колата, както сега, само че се намирах от другата страна на Олд Уд… край разцепения от мълния дъб… И тогава, най-ненадейно нещо се появи насред пътя.

— Лисица?

— Ами видя ми се червеникава на светлината на фаровете, само че не приличаше на нито една от лисиците, които съм виждал. А пък пътувам по този път откакто се научих да шофирам.

— Да не е бил вълк?

— Искаш да кажеш върколак? Не, но… виждал съм вълци на лунна светлина. Те са по-едри. А това беше някъде по средата.

— С други думи — завърши вместо него Елена, като присви очите си, сини като лапис лазули, — било е някакво създание с особени форми.

— Може би. Със сигурност се различава от онзи малах, който се опита да ми прегризе ръката.

Елена кимна. От това, което досега бе узнала, следваше, че един малах може да придобива всевъзможни форми. Но те всичките си приличаха по едно: използваха Силата и се нуждаеха от нея, за да съществуват. И можеха да бъдат победени само чрез Сила, по-голяма от тяхната.

Освен това бяха заклети врагове на хората.

— Значи всичко, което знаем, се свежда само до това, че нищо не знаем.

— Точно така. Ето там го видяхме. То най-внезапно изскочи насред… хей!

— Ето го там! Точно там!

— Изглеждаше точно така! Точно така!

Гумите на ягуара изсвириха яростно, когато Мат рязко натисна педала за спирачките. Колата поднесе силно надясно, само че този път не се озова в крайпътната канавка, а на малък тесен път в съседство, който досега никой от тях не бе забелязал.

Щом спряха, те се заозъртаха наоколо, тежко задъхани. Никой не посмя да попита другия дали бе зърнал червеникаво същество да прекосява пътя, по-голямо от лисица, но по-малко от вълк.

Впериха погледи напред към тесния черен път.

— Ето ти въпрос за един милион долара: да продължаваме ли нататък? — попита я Мат.

— Не виждам табели „Влизането забранено“. Пък и едва ли има някакви къщи от тази страна на гората. Ако прекосим улицата и караме все надолу, ще стигнем до фермата на Дънстан.

— Значи продължаваме, така ли?

— Ще продължим напред. Само че по-бавно. Станало е по-късно, отколкото си мислех.

Както можеше да се очаква, първа се окопити Мередит.

— Ще се справим, Бони — прошепна й тя. — Но спри! Веднага! Нищо няма да постигнем така!

Бони не вярваше, че може да спре. Но Мередит я удостои с онзи свой специален поглед, до който прибягваше само когато бе абсолютно сериозна. Погледът, с който бе погледнала Каролайн, преди да я просне на пода в стаята на Стефан.

Бони положи върховно усилие и за свое удивление откри, че може да сподави следващия си писък. Само се вторачи глуповато в Мередит, докато все още цялата се тресеше от страх.

— Добре, добре — Мередит преглътна. — Само с избутване нищо няма да постигнем. Затова ще се опитам да… отскубна пръстите й. Ако обаче нещо се случи с мен, ако това тук ме завлече под леглото, тогава ще побегнеш, Бони. Ако пък не успееш да избягаш, обади се на Елена и Мат. И ще им звъниш, докато не ти отговорят.

Тогава Бони извърши нещо, което за нея си беше чист героизъм. Отказа да мисли само за това как Мередит ще бъде завлечена под леглото. Нямаше да позволи мислите й да бъдат обсебени единствено от това как нейната Мередит, след яростна съпротива, ще изчезне под леглото и как тя в крайна сметка ще остане сама да се бори с чудовището. За проклетия и двете бяха захвърлили чантите си в коридора, заедно с мобилните телефони в тях, когато се бяха заловили да мъкнат госпожа Форбс. Така че сега Мередит нямаше как веднага да повика помощ по телефона. Тогава на Бони не оставаше друг изход, освен да разчита на Призоваването.

Заля я внезапно надигнала се вълна на възмущение. Защо въобще момичетата мъкнеха тези тъпи чанти? Дори и Мередит, колкото и да бе разумна, винаги влачеше чанта. Е, разбира се, чантите на Мередит бяха дизайнерски, побиращи всичките й принадлежности и куп други полезни вещи като малки бележници и връзка ключове с фенерче към тях, но… но ако беше момче, мобилният й телефон сега щеше да е в джоба й.

Отсега нататък ще нося само кесия, закрепена за колана ми, закани се мислено Бони, с тържествуващо усещане, че открива нещо адски важно за всички момичета по света. Ала в същия миг усети как нещо я докопа за глезена и здраво я стисна. Колкото и да бе гадно, насили се да погледне надолу и видя очертанията на един от пръстите на Каролайн, завършващ с дълъг нокът с бронзов лак.

Паниката отново избухна в гърдите й, но този път с пълна мощ. Едва не се задави, когато крясъкът й застина насред скованото й гърло. И за свое безкрайно удивление спонтанно се потопи в транс, за да се заеме с Призоваването.

Ала не я изненада толкова това, че се отдаде на Призоваването. Повече я учуди това, което произнесе мислено:

Деймън! Деймън! Хванати сме в капан в къщата на Каролайн и тя е полудяла! Помогни ни!

Това се изля от нея като водите на подземен извор, внезапно отпушен и бликнал като гейзер.

Деймън, тя ме докопа за глезена… и не го пуска! Ако се докопа и до Мередит, не зная какво да правя! Помогни ми!

Смътно успя да чуе — понеже вече бе изпаднала в дълбок транс — как Мередит заговори:

— Аха–а! Като пръсти е, но всъщност е някакъв гаден израстък! Трябва да е като онези пипала, за които ни говореше Мат. Опитвам се… едно от тези пипала… да го отскубна…

Последва някакво бясно шумолене и ровене под леглото. И то не само от едно място, а толкова масивно боричкане и блъскане, че разтресе матрака нагоре и надолу, заедно с бедната госпожа Форбс върху него.

Там, отдолу, сигурно има десетки от тези противни насекоми.

Деймън, това са онези същества! Адски много. О, Господи, мисля, че всеки момент ще припадна. Ако наистина припадна… и ако Каролайн ме замъкне под леглото… О, моля те, ела и ми помогни!

— По дяволите — изруга Мередит. — Не зная как Мат се е справил с тази напаст. Много силно ме стиска и… и ми се струва, че тук има повече от едно пипало.

„Всичко свърши“, изпрати Бони мисленото си послание, странно притихнала, докато усещаше как коленете й започват да се подкосяват. „И двете ще умрем!“

— Несъмнено… такъв е проблемът с всички простосмъртни. Само че не още — произнесе един глас зад нея, една силна ръка я обхвана през кръста и с лекота я издърпа назад. — Каролайн, забавлението свърши. Говоря съвсем сериозно. Пусни ги!

— Деймън! — ахна Бони. — Деймън! Ти дойде!

— Ами след като цялото ти това вайкане започна да ми лази по нервите. Но това не означава, че…

Но Бони не го слушаше. Дори не мислеше. Още беше наполовина в транс и не бе отговорна за действията си (или поне така реши после). Не беше на себе си. Беше някоя друга, която едва не изпадна във възторг, когато хватката около глезена й се отпусна и някое друго същество вместо нея се завъртя, стиснато в стоманените пръсти на Деймън, докато се опитваше да обгърне врата му с ръцете си и да го целуне по устата.

Беше някаква съвсем друга личност, която се стресна от появата на Деймън, когато той я притисна с двете си ръце. Забеляза, че той въобще не се опита да се отдръпне от целувката. Същата тази личност забеляза, когато най-после се отпусна назад, че кожата на Деймън, бледа в този полумрак, изглеждаше сега сякаш се бе изчервил.

И тогава, още пъшкайки болезнено, Мередит бавно се надигна, откъм другата страна на леглото, което продължаваше да се тресе нагоре–надолу. Тя не бе видяла целувката, затова само гледаше Деймън с недоумение, сякаш не можеше да повярва, че наистина бе тук.

Бе изпаднала в много неудобно положение и Бони знаеше, че и Мередит го осъзнава. Това бе една от ситуацията, при която всеки би онемял или поне би запелтечил.

Но Мередит само си пое дълбоко дъх, преди да заговори тихо:

— Деймън. Благодаря ти. Мислиш ли, че ще те затрудня прекалено много, ако махнеш от мен този противен малах?

Сега Деймън отново заприлича на себе си. Удостои й я с чаровната си усмивка, все едно че бе видял нещо невидимо за всички останали, преди да изрече остро:

— Заповядвам на останалата част от теб там долу… да изчезне! — И щракна с пръсти.

Леглото незабавно престана да се друса.

Мередит се отдръпна и за миг затвори очи от облекчение.

— Благодаря ти отново — заговори тя, с достойнство на принцеса, но в същото време разгорещена от борбата. — А сега да попитам: мислиш ли, че можеш да направиш нещо за Каро…

— Точно сега трябва да тръгна, и то моментално — прекъсна я Деймън, с тон по-груб от обичайния за него. Сведе очи към ролекса на китката си. — Вече минава четири часа и четирийсет и четири минути. Имам ангажимент и вече закъснявам.

Мередит побърза да си размени мястото с неговото. В това време Бони с удивление откри, че краката й вече не треперят.

— Почакай малко — забързано изрече Мередит. — Елена отчаяно се нуждае да поговори с теб…

Но Деймън си беше тръгнал. Нали беше майстор в изчезването, та дори не дочака благодарностите на Бони. Мередит изглеждаше крайно озадачена, понеже вярваше, че стига само да произнесе името на Елена, Деймън веднага ще спре. В това време Бони пък се вълнуваше от нещо съвсем различно.

— Мередит — прошепна Бони, като допря два пръста до устните си в знак на изумление. — Аз го целунах!

— Какво? Кога?

— Преди ти да се изправиш. Аз… дори не разбрах как се случи, но го направих!

Очакваше Мередит да избухне. Вместо това Мередит я изгледа замислено, преди да промърмори:

— Е, това, в крайна сметка, може би не е чак толкова зле. Но не разбирам защо той се появи тук.

— Ами пак е мое дело. Аз го Призовах. Ама не зная как се случи…

— Добре де, няма смисъл да се опитвам да си обяснявам как се е появил тук. — Мередит се извърна към леглото. — Каролайн, ще излезеш ли от там? Ще се изправиш ли пред нас, за да се опитаме да водим нормален разговор?

Изпод леглото се разнесе заплашително съскане, като от някакво земноводно, заедно с пляскане на пипала и още един шум, който Бони никога досега не бе чувала, но инстинктивно настръхна от него. Стори й се като щракване на гигантски щипки.

— Този отговор ми е достатъчен — изрече тя и мигом сграбчи ръката на Мередит, за да я изведе от стаята.

Не беше нужно обаче да дърпа Мередит след себе си. Днес за пръв път чуха гласа на Каролайн, подигравателен, детински тънък:

Мередит се спря насред коридора.

— Каролайн, знаеш, че тези номера няма да ти помогнат. Излез…

Леглото се разтресе бурно, загърчи се, надигна се. Бони се обърна и побягна. Знаеше, че Мередит тича по петите й. Но не се бяха отдалечили достатъчно и нямаше как да не чуят следващите думи:

— Не сте мои приятелки. Приятелки сте само на курвата. Само почакайте! Само почакайте!

Бони и Мередит трескаво грабнаха чантите си, захвърлени в коридора на пода, преди да изскочат от къщата.

— Колко е часът? — задъхано попита Бони, когато най-после се настаниха в безопасност в колата на Мередит.

— Почти пет е.

— Стори ми се, че е много по-късно.

— Зная, но има още няколко часа до залез-слънце. Освен това съм получила съобщение от Елена.

— За Тами?

— Ще ти кажа. Но първо… — Бони за пръв път виждаше Мередит смутена. Накрая не издържа и я попита: — Е, как беше?

— Кое?

— Целувката с Деймън, глупачке.