Свечеряване

2

Деймън трябваше да изчака няколко часа, докато му се предостави друга възможност да се нахрани — твърде много момичета все още спяха дълбоко — а той беше бесен. Гладът, който манипулативното създание бе събудил в него, бе реален, въпреки че дори и то не бе успяло да го превърне в послушна марионетка. Нуждаеше се от кръв, при това скоро.

Чак след това щеше да мисли какво означава поведението на странния гост на Каролайн от огледалото: един истински зъл демоничен любовник я бе предоставил на Деймън, за да я убие, докато се преструваше, че сключва споразумение с нея.

В девет сутринта, докато шофираше по главната улица на града, той мина покрай магазин за антики, закусвалня и магазинче за поздравителни картички.

Почакай. Това беше. Нов магазин, където продаваха слънчеви очила. Спря, излезе от колата с елегантен и нехаен маниер, плод на няколковековно безгрижно поведение. На устните му отново грейна очарователна усмивка, която мигом угасна, докато се възхищаваше на отражението си в тъмното стъкло на витрината. Да, както и да го погледнеш, аз съм великолепен, помисли си разсеяно.

Когато влезе, звънчето на вратата иззвъня. Вътре го посрещна пълничко и хубаво момиче с кестенява коса, вързана на опашка отзад, и големи сини очи, което му се усмихваше срамежливо.

— Здравей. — И макар че той не я бе попитал, тя додаде с разтреперан глас: — Аз съм Пейдж.

Деймън я изгледа продължително и лениво, сетне устните му бавно се извиха в усмивка — сияйна и съучастническа.

— Здравей, Пейдж — изрече провлачено.

Пейдж преглътна.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— О, да — отвърна Деймън, без да откъсва очи от нейните. — Така мисля.

После изведнъж стана сериозен.

— Знаеш ли, че приличаш на господарка на средновековен замък?

Пейдж пребледня, сетне лицето й пламна и стана още по-хубава.

— Аз… винаги ми се е искало да се бях родила в онези времена. Но ти откъде разбра?

Деймън само се усмихна.

Елена погледна към Стефан с големите си очи, които бяха с тъмносиния цвят на лапис лазули, със златисти точици. Току-що й бе съобщил, че ще имат гости! През седемте дни от живота й, откакто се бе завърнала от отвъдното, никога — никога — не бе имала гости.

Но първо трябваше да разбере какво означава „гости“.

Петнайсет минути след като влезе в магазина за очила, Деймън вървеше надолу по тротоара, надянал съвсем нови очила „Рей Бан“, и си подсвиркваше.

Пейдж подремваше на пода. По-късно шефът й щеше да я накара да плати очилата. Но в момента се чувстваше като обвита в топъл пашкул и блажено щастлива — със спомена за изживяно вълшебство, което никога нямаше да забрави.

Деймън се вглеждаше във витрините, но не точно по начина, по който би го направил обикновен човек. Мила възрастна жена зад щанда на магазина за поздравителни картички… не. Някакъв тип в магазина за електроника… не.

Но… нещо го накара да се върне при магазина за електроника. Какви умни устройства бяха измислили напоследък. Изпита силно желание да се сдобие с видеокамера с размера на човешка длан. Деймън бе свикнал да задоволява прищевките си и не подбираше дори и донорите, когато ставаше дума за спешен случай. Кръвта си беше кръв, откъдето и да идваше. Няколко минути по-късно, след като му бяха показали как работи малката играчка, той крачеше надолу по тротоара, докато тя се гушеше на сигурно място в джоба му.

Наслаждаваше се на ходенето, макар че кучешките му зъби отново започнаха да го болят. Странно, мислеше, че е задоволен — но пък вчера не бе поел почти нищо. Навярно затова се чувстваше толкова гладен; както и заради това, че използва Силата, срещу проклетата гадина в стаята на Каролайн. Но междувременно се радваше на лекия начин, по който работеха мускулите му в идеален синхрон. Без никакво усилие, превръщайки всяко движение в наслада.

Протегна се заради чисто животинското удоволствие от движението, а после отново се спря, за да се огледа във витрината на магазина за антики. Може би беше леко разрошен, но във всяко друго отношение — красив както винаги. И беше прав: очилата „Рей Бан“ му придаваха порочен вид. Знаеше, че антикварният магазин е собственост на вдовица, която имаше много, много хубава племенница.

Вътре беше полутъмно и климатикът работеше.

— Знаете ли — обърна се той към племенницата, когато тя се приближи към него, — че ми приличате на момиче, което би искало да пообиколи други страни из целия свят?

Малко след като Стефан обясни на Елена, че гостите са нейни приятели, нейни добри приятели, той я помоли да се облече. Елена не разбираше защо. Беше горещо. Беше се съгласила да носи Нощна рокля (поне през по-голямата част на нощта), но през деня беше още по-топло, а тя нямаше Дневна рокля.

Освен това, дрехите, които той й предложи — чифт негови дънки с навити крачоли и риза, която щеше да й бъде твърде широка — бяха… някак си нередни. Когато докосна ризата, в съзнанието й изникна картина на стотици измъчени жени, наблъскани в малка стая с оскъдна светлина, всички наведени над шевни машини, работещи неуморно.

— От цех, където работят зле платени работници при лоши условия? — попита Стефан смаяно, когато тя му показа картината в главата си. — Тази? — Бързо пусна дрехата на пода на дрешника.

— А какво ще кажеш за тази? — Стефан й подаде друга риза.

Елена я огледа със сериозно изражение, сетне я допря до бузата си. Нямаше потни, измъчени жени.

— Става ли? — попита Стефан. Но Елена бе застинала. След миг отиде до прозореца и надникна навън.

— Какво има?

Този път тя му изпрати само една картина. Той тутакси разбра.

Деймън.

Стефан усети как гърдите му се стегнаха. По-големият му брат тровеше съществуването му вече почти петстотин години. Всеки път, когато Стефан успееше да се отдалечи от него, Деймън го откриваше, разяждан от жажда за… какво? Отмъщение? Някакво извратено задоволство? Двамата бяха издъхнали едновременно в ренесансова Италия, пронизвайки се в сърцата с шпаги, докато се дуелираха заради едно момиче вампир. След това нещата станаха още по-зле.

Но той също така на няколко пъти спаси живота ти, напомни си Стефан смутено. И ти обеща, че няма да го изоставиш и че двамата ще се грижите един за друг…

Стефан стрелна остро с поглед Елена. Когато умираше, тя беше тази, която ги бе накарала да дадат една и съща клетва. Елена се извърна. Очите й приличаха на две бистри тъмносини езера — чисти и невинни.

Във всеки случай трябваше да се разбере с Деймън, който в момента паркираше ферарито си до поршето на Стефан пред пансиона.

— Стой тук и… стой далеч от прозореца. Моля те — рече Стефан забързано на Елена. Изхвърча от стаята, затръшна вратата и се втурна надолу по стълбите.

Откри Деймън, застанал до ферарито си да оглежда порутената фасада на пансиона — първо през слънчевите очила, а после без тях. Изражението му обаче си остана непроменено.

Но не това притесняваше Стефан, а аурата на Деймън и различните аромати, носещи се от него, които нито един човешки нос не би могъл да усети, а още по-малко да различи.

— Какво си правил напоследък? — попита Стефан, твърде шокиран, за да се впуска във формални любезности.

Деймън го озари с двеста и петдесетватовата си усмивка.

— Занимавах се с антики — отвърна и въздъхна. — О, и малко напазарувах. — Посочи кожения си колан, докосна джоба с видеокамерата и бутна назад очилата си „Рей Бан“. — Няма да повярваш, но в този затънтен градец, който изглежда като прашинка върху картата, има доста прилични магазини. Харесва ми да пазарувам.

— Искаш да кажеш да крадеш. И това не е дори половината от това, което подушвам върху теб. Да не би да умираш или просто си полудял? — Понякога, когато вампирите биваха отравяни или поваляни от малкото мистериозни болести, които засягаха техния вид, те се хранеха трескаво, неконтролируемо, когато и с каквото им попаднеше под ръка.

— Просто бях гладен — отвърна учтиво Деймън, все още загледан в пансиона. — И, между другото, къде останаха елементарните ти цивилизовани обноски? Изминавам целия път дотук и получавам ли поне едно: „Здравей, Деймън“ или „Радвам се да те видя, Деймън“? Не, вместо това чувам: „Какво си правил напоследък, Деймън?“ — Имитира с подигравателна интонация гласа на брат си. — Питам се какво ли би си помислил за това сеньор Марино, малки братко?

— От няколкостотин години Синьор Марино е прах, какъвто и ние би трябвало да бъдем — процеди Стефан през зъби. Чудеше се как всеки път Деймън успяваше да го вбеси, както днес например със споменаването на стария им учител по етикет и танци. — Което няма нищо общо с този разговор, братко. Попитах те какво си правил и ти знаеш какво имах предвид. Сигурно си пил от кръвта на половината от момичетата в града.

— Момичета и жени — уточни Деймън, като вдигна пръст шеговито. — В крайна сметка трябва да сме политически коректни. И може би не е зле да обърнеш по-голямо внимание на диетата си. Ако пиеш повече, може би ще понапълнееш малко. Кой знае?

— Ако пия повече…? — Имаше много начини да довърши изречението, но нито един не беше добър. — Колко жалко — каза Стефан на по-ниския, слаб и стегнат Деймън, — че ти никога няма да станеш и с милиметър по-висок, колкото и дълго да живееш. А сега защо не ми кажеш какво правиш тук, след като, доколкото те познавам, навярно си оставил след себе си в града много бъркотии, които да оправям.

— Тук съм, защото искам да ми върнеш коженото яке — заяви безцеремонно Деймън.

— Защо просто не откраднеш дру…? — Стефан млъкна, защото изведнъж полетя назад, а сетне се намери притиснат до олющената дървена стена на къщата. Лицето на Деймън почти допираше неговото.

— Аз не крада разни неща, момче. Аз си плащам за тях — с моя собствена разменна монета. Сънища, фантазии и удоволствия, които са отвъд този свят. — Деймън изрече последните думи с натъртване, тъй като знаеше, че така най-много ще вбеси Стефан.

Стефан наистина беше бесен — и изправен пред дилема. Знаеше, че Деймън е любопитен за Елена. Това бе достатъчно лошо. Но в момента виждаше странен блясък в очите на брат си. Сякаш в зениците му за миг се отрази някакъв пламък. И каквото и да бе правил днес Деймън, то не беше нормално. Стефан не разбираше какво става, но знаеше как точно Деймън ще го завърши.

— Но истинският вампир не бива да плаща — продължи Деймън с най-подигравателния си тон. — В крайна сметка ние сме толкова порочни и зли, че отдавна би трябвало да сме се превърнали в пепел. Не е ли така, малки братко? — Вдигна ръка, върху чийто пръст носеше пръстена с лапис лазули, който го пазеше да не се превърне в пепел под ярката светлина на следобедното слънце. И тогава, когато Стефан се раздвижи, тази ръка на Деймън притисна китката на Стефан към стената.

Стефан се престори, че се накланя наляво, а след това се хвърли надясно, за да се изскубне от хватката на брат си. Но Деймън беше бърз като змия — не, по-бърз. Много по-бърз от обикновено. Много бърз и силен, изпълнен с цялата енергия на живота, която бе поел в себе си.

— Деймън, ти… — Стефан беше толкова ядосан, че за кратко загуби разсъдък и се опита да подсече краката на Деймън.

— Да, аз съм, Деймън — заяви вампирът с ликуваща злоба. — И не плащам, ако не желая; просто си вземам това, което искам, и не давам нищо в замяна.

Стефан се взря в тези пламтящи, бездънни като черна нощ очи и отново зърна почти незабележимо проблясване на пламък в тях. Опита се да събере мислите си. Деймън беше бърз, когато нападаше, и лесно се обиждаше. Но никога не се бе държал така. Стефан го познаваше достатъчно дълго, за да знае, че нещо става: нещо не беше наред. Деймън изглеждаше като трескав. Стефан изпрати малка вълна от Силата към брат си, като търсещ радар, опитвайки се да открие какво бе различното.

— Да, виждам, че си разбрал основното, но по този начин доникъде няма да стигнеш — рече Деймън презрително и внезапно всичко вътре в Стефан, цялото му тяло бе обхванато от пламъци, от пронизваща болка, когато Деймън изпрати към него помитащата вълна на своята Сила.

Но колкото и мъчителна да бе болката, Стефан трябваше да разсъждава с хладен разум; трябваше да продължи да мисли, не само да реагира. С леко движение изви врата си настрани и погледна към вратата на пансиона. Само дано Елена остане вътре…

Но му беше трудно да мисли, докато Деймън изпращаше към него Силата си, която се стоварваше като яростен камшик върху цялото му същество. Дишаше тежко и накъсано.

— Това е добре — промърмори Деймън. — Урок, който все някога трябваше да научиш.

— Деймън, ние трябва да се грижим един за друг… обещахме…

— Да, и смятам веднага да се погрижа за теб.

Тогава Деймън го ухапа.

И засмука кръвта му.

Беше много по-болезнено от ударите на Силата. Стефан застана неподвижно, отказваше да се бори. Острите като бръснач зъби не би трябвало да го наранят толкова, когато се впиха в сънната артерия, но Деймън го държеше под ъгъл — сега вече и за косата — така че нарочно да го заболи повече.

След това дойде истинската болка. Агонията да усещаш как ти изсмукват кръвта против волята, въпреки вътрешната ти съпротива. Това беше мъчение, което хората сравняваха с изтръгването на душата от живо тяло. Бяха готови на всичко, за да го избегнат. Стефан знаеше само, че това бе едно от най-големите физически страдания, които някога бе преживявал. Очите му се наляха със сълзи, които се търкулнаха по слепоочията и се загубиха в тъмните вълни на косата му.

Най-голямото унижение за един вампир беше друг вампир да се отнася към него като към обикновено човешко същество, като към парче месо. Ударите на сърцето му пулсираха в ушите, докато Стефан се извиваше под двата остри като кинжали кучешки зъби на Деймън, опитвайки се да понесе унижението да бъде използван по този начин. Поне — слава Богу — Елена се бе вслушала в молбата му и бе останала в стаята.

Тъкмо вече се питаше дали Деймън е напълно полудял и смята да го убие, когато — най-сетне — с рязък удар, който го извади от равновесие — брат му го пусна. Стефан се олюля, падна на земята и се претърколи. Вдигна глава и видя надвесения над него Деймън. Притисна пръсти към разкъсаната плът на врата си.

— А сега — рече студено Деймън — ще се качиш горе и ще ми донесеш якето.

Стефан се изправи бавно. Знаеше колко много Деймън се наслаждава на унижението му, на гледката на до преди малко чистите и спретнати дрехи на Стефан, които сега бяха смачкани, с полепнали по тях стръкчета трева и кал от изпотъпканата цветна леха на госпожа Флауърс. Стефан се опита да ги изтръска с едната ръка, а другата остана притисната към врата му.

— Много си тих — отбеляза брат му, застанал до ферарито си, прокарвайки език по устните и венците си, присвил очи от удоволствие. — Няма ли да ми се нахвърлиш с обвинения? Нито дума ли няма да кажеш? Мисля, че по-често трябва да ти давам такъв урок.

Стефан с усилие накара краката си да се раздвижат. Е, поне всичко приключи според очакванията му, помисли си, докато се обръщаше към пансиона. После спря.

Елена се бе надвесила от отворения прозорец на стаята му и държеше якето на Деймън. Лицето й бе сериозно. Очевидно бе видяла всичко.

За Стефан това беше шок, но Деймън явно беше още по-потресен.

Елена завъртя якето и го хвърли така, че то падна точно в краката на Деймън и се уви около тях.

За изумление на Стефан, Деймън пребледня. Вдигна якето с два пръста, сякаш не му се искаше да го докосва. През цялото време очите му не се откъсваха от Елена. Влезе в колата си.

— Сбогом, Деймън. Не мога да кажа, че беше удоволствие…

Без да каже нито дума, сякаш беше непослушно дете, което току-що са напляскали, Деймън завъртя стартера на колата.

— Просто ме остави на мира — изрече с безизразен нисък глас.

След това потегли след облак от прах и чакъл.

Стефан затвори вратата зад гърба си и се вгледа в неспокойните очи на Елена. Те излъчваха светлина, която едва не го накара да се спре на прага.

Той те нарани.

— Той наранява всички. Това е в природата му и не зависи от него. Ала днес имаше нещо странно в него. Не зная какво. Но точно сега не ме е грижа. Но я се чуй, та ти казваш цели изречения!

Той е… Елена спря и за пръв път, откакто отвори очи на горската поляна, където възкръсна, челото й бе смръщено. Не можеше да обрисува картина. Не намираше и подходящите думи. Нещо в него. Нещо избуява в него. Като… студен огън, тъмна светлина, каза накрая тя. Огън, който те изгаря отвътре навън.

Стефан се опита да го сравни с нещо, за което да е чувал, но нищо не му идваше наум. Все още се чувстваше унизен, че Елена бе видяла какво се бе случило между него и Деймън.

— Зная, че вътре в него е моята кръв. Заедно с тази на половината момичета в града.

Елена затвори очи и поклати бавно глава. После, сякаш решила повече да не се занимава с това, потупа мястото до себе си.

Ела, заповяда му с уверен глас и го погледна подканващо. Златните точици в очите й блестяха с особена светлина. Позволи ми… да потуша… болката.

Тъй като Стефан не се подчини веднага, тя протегна ръце. Той знаеше, че не бива да отива, но беше наранен — най-вече гордостта му.

Пристъпи към нея, наведе се и я целуна.