Свечеряване

35

Затвор, с мръсотия по пода и решетка между нея и спящия Стефан.

Между нея и Стефан!

Наистина беше той. Елена не знаеше откъде бе сигурна. Несъмнено те можеха да изопачават, да деформират възприятията ти. Ала точно сега, защото навярно никой не очакваше да се промъкне в тази тъмница, никой не бе подготвен да я накара да се усъмни в собствените си възприятия.

Беше Стефан. Леко отслабнал от последната им среща, с изпъкнали скули. Но си оставаше красив. Тя усети телепатично, че и умът му е наред, изпълнен, както можеше да се очаква, със смесица от загриженост за честта му и за любовта му, като се преплитаха мрак и светлина, надежда и отчаяние от света, в който бе принуден да живее.

— Стефан! О, прегърни ме!

Той се събуди и се надигна.

— Поне ме остави да поспя. И се махни оттук, за да си сложиш друга маска, кучко!

— Стефан! Какъв език!

Тя видя как се сковаха мускулите по раменете на Стефан.

— Какво… каза…?

— Стефан… наистина съм аз. Не те обвинявам, че ме наруга. Аз бих наругала цялото това място и онези двамата, които те натикаха тук…

— Трима са… — уморено я поправи той и сведе глава. — Щеше да го знаеш, ако беше истинска. Върви си и им разкажи за моя брат предател и неговите приятели, които дебнат хората с кекай…

Елена нямаше време точно сега да се впуска в спор за Деймън.

— Няма ли поне да ме погледнеш?

Видя как той се извърна бавно, пак така бавно я погледна, после го видя да се надига от купчината отвратителна слама, за да впери удивен поглед в нея, сякаш тя бе ангел, спуснал се от небето.

После се обърна с гръб към нея и затисна уши с ръцете си.

— Никакви сделки — изрече равнодушно. — Дори не ми говори за това. Махай се. По-добре да се окажеш само сън.

— Стефан!

— Казах ти: махай се!

Губеха много време. И това бе толкова жестоко, след това, през което трябваше да премине, за да може да говори с него.

— Ти ме видя за пръв път пред сградата на дирекцията на нашето училище в деня, в който си подаде документите за записване и използва внушението срещу секретарката. Не е нужно да ме гледаш, за да узнаеш как изглеждам. Веднъж ти казах, че се чувствам като убийца, защото извиках: „Татко, виж!“ и посочих към — нещо навън — миг преди злополуката с колата, която уби родителите ми. Така и не можах да си припомня после какво е било онова там, отвън колата. Първата дума, която научих, когато се завърнах от отвъдното, беше Стефан. Веднъж ти ме погледна в огледалото за обратно виждане в колата и ми каза, че аз съм твоята душа…

— Не можеш ли поне за един час да престанеш да ме измъчваш? Елена… истинската Елена… е твърде умна, за да рискува живота си като се появи тук.

— Къде е това „тук“? — попита Елена с остър тон, внезапно обзета от страх. — Трябва да узная, ако се очаква да изляза от тук.

Стефан бавно свали ръце от ушите си. Още по-бавно се извърна към нея.

— Елена? — отрони той, като умиращо момче, видяло блед призрак край леглото си. — Ти не си истинска. Не може да се появиш тук.

— И аз самата не вярвам, че съм истинска. Шиничи направи омагьосана къща, която може да те отведе където поискаш, стига само да кажеш къде и да отвориш вратата с този ключ. И аз казах: „Някъде, където мога да видя Стефан, където мога да говоря със Стефан.“ Но — тя сведе очи, — ти каза, че не мога да се появя тук. Може би всичко все пак е пълна илюзия.

— Млъкни. — Сега Стефан сграбчи металните пръти на решетката и здраво ги стисна.

— В това място ли се намираш сега? Това ли е Ши но Ши?

Той се засмя, но съвсем за кратко. Дори и смехът не прозвуча като истински.

— Е, не се оказа точно това, което очаквахме, нали? При все това те не са излъгали в това, което казват, Елена. Елена! Казах „Елена“. Елена, ти наистина си тук!

Елена не можеше да понася повече това прахосване на времето. Пристъпи с няколко крачки по влажната, намачкана слама, сред някакви бързо разбягващи се дребни създания, за да се улови за решетката, която я разделяше от Стефан.

После вдигна лице, стисна прътите на решетката с двете си ръце и затвори очи.

Ще го докосна. Ще го направя, ще го направя. Аз съм истинска и той е истински — ще го докосна!

Стефан се наведе — за да бъдем на еднаква височина, помисли си тя — и тогава топлите му устни докоснаха нейните.

Тя промуши ръце през решетките, за да се закрепи. И на двамата коленете им се подкосиха: на Стефан от удивление, че тя го докосва, а на Елена от облекчение и разтърсваща радост.

Но нямаха време.

— Стефан, вземи кръвта ми, сега — вземи я!

Тя се озърна, с отчаяна физиономия, търсейки нещо, с което да пореже кожата си. Стефан може би се нуждаеше от нейната сила и без значение какво бе взел Деймън от нея, тя винаги щеше да има достатъчно за Стефан. Ако я убият, ще има достатъчно. Зарадва се, че в онази крипта Деймън я бе убедил да вземе от неговата кръв.

— Почакай. Почакай малко, любима. Ако това си намислила, мога да те ухапя по китката, но…

— Направи го веднага! — заповяда му тя, с властен тон, както подобаваше на Елена Гилбърт, принцесата на Фелс Чърч. Така се напрегна, че дори събра сили да се надигне, след като се беше отпуснала на колене. Стефан я изгледа виновно.

— ВЕДНАГА! — настоя Елена.

Стефан ухапа китката й.

Усещането бе странно. Заболя я малко повече от обичайното му ухапване по шията. Но вените, спускащи се към китката й, си личаха много ясно, тя го знаеше. Вярваше, че Стефан е подбрал най-едрата от тях, за да не губят излишно време. Нейната припряност се пренесе и в него.

Но когато той се опита да се отдръпне назад, тя сграбчи с цяла шепа черната му коса и промълви задавено:

— Вземи още, Стефан. Нуждаеш се от това… о, да, кълна се в това, пък и нямаме никакво време за губене.

По-често прибягвай до властен тон, беше я посъветвала Мередит веднъж, така ще можеш да поведеш цели армии след себе си. Добре, може наистина да й се наложи да поведе цели армии, за да превземат това място и да го спасят.

Ще намеря някъде някаква армия, закани се тя трескаво.

Трескавата, породена от глада забързаност — те очевидно не го бяха захранвали от последната среща на Елена с него — постепенно се уталожи и спадна до нормалния ритъм. Неговите мисли се сплетоха с нейните. Напълно ти вярвам, когато се закани да призовеш цяла армия. Само че е невъзможно. Тук никой никога не се завръща отново.

Е, аз ще се завърна. За да те прибера обратно при мен.

Елена, Елена…

Пий, каза му тя, изпълнена с майчинско чувство към него, както някога истинската му майка в Италия. Колкото можеш повече, стига да не ти прилошее.

Но как ще се справиш… не, кажи само как успя да се промъкнеш до тук. И всичко това истина ли е или е само сън?

Истина е. Винаги съм ти казвала само истината. Но, Стефан, как да те измъкна от тук?

Шиничи и Мисао — познаваш ли ги?

Доста добре.

Всеки от тях пази в себе си по една половина от един пръстен. Двете половини, като се съберат, образуват един ключ. Всяка от тези половини е оформена като бягаща лисица. Но кой знае къде може да крият тези две половини? Както вече ти казах, за да проникнеш тук ти е нужна цяла армия…

Ще намеря двете половини от пръстена, приличащ на лисица. Ще ги сглобя. Ще намеря армия. За да те измъкна от тук.

Елена, не мога да пия повече от теб. Ще припаднеш.

Няма да припадна. Моля те, продължавай.

Просто не мога, още не мога да повярвам, че това наистина си ти…

— Никакви целувки! Вземи кръвта ми!

Мила моя! Елена, наистина не те лъжа, вече съм преситен. Докрай.

А утре?

И утре ще съм преситен. — Стефан се отдръпна, но остави палеца си притиснат към мястото, където бе пробил вените й. — Наистина не мога повече, любов моя.

— А вдругиден?

Все някак ще се справя.

— Да, ще се справиш… защото съм ти донесла това. Прегърни ме, Стефан — помоли го тя с по-тих тон. — Прегърни ме през решетката.

Той го направи, макар да изглеждаше леко озадачен. А тя прошепна на ухото му:

— Престори се, че ми показваш колко много ме обичаш. Погали косата ми. Нашепвай ми нежности на ухото.

— Елена, моя малка сладка любима… — Той духом все още беше достатъчно свързан с нея, за да може да общува с нея телепатично: Да се преструвам, че те обичам? Но когато ръцете му се заровиха в косата й, за да я галят и притискат, ръцете на Елена бяха заети с нещо съвсем друго. Изпод дрехите си тя тайно му предаде плоска манерка, пълна с вино Черна магия.

— Но откъде го намери? — прошепна Стефан, напълно слисан.

— В омагьосаната къща може да се намери всичко. Просто изчаквах най-удобния момент, за да ти го дам, ако се нуждаеш от това.

— Елена…

— Какво?

Стефан като че ли се опитваше да се пребори с нещо. Накрая й прошепна със сведени към пода очи:

— Това не е за добро. Не мога да рискувам да те убият заради един невъзможен план. Забрави ме.

— Притисни лицето си до прътите на решетката.

Той я изгледа многозначително, но не я попита нищо. Просто се подчини на заповедта й.

Тя го зашлеви през лицето.

Е, плесницата не беше много силна… макар че я заболя ръката от удрянето по железните пръти от двете страни.

— Засрами се! — нареди му тя. И преди той да успее да продума нещо, додаде: — Чуваш ли?

В далечината се дочу лай на хрътки — много отдалече, но се приближаваше.

— Те търсят теб — заговори Стефан забързано, внезапно обзет от страх. — Трябва да тръгваш!

Тя само го изгледа втренчено.

— Обичам те, Стефан.

— И аз те обичам, Елена. Завинаги.

— Аз… о, извинявай. — Не можеше да си тръгне, в това бе цялата работа. Също като Каролайн, която говореше и говореше и не си тръгваше от апартамента на Стефан, и тя можеше да остане тук и да говори за това, но не можеше да го направи.

— Елена! Трябва да си вървиш. Не искам да видиш какво те…

— Ще ги убия!

— Ти не си убиец. Не си воин, Елена — и не бива да виждаш това. Моля те? Спомняш ли си как веднъж ме попита дали искам да видя колко пъти ще ме накараш да кажа „моля те“? Е, всяка от тогавашните мои молби сега я повтарям хилядократно. Моля те! Заради мен! Ще си тръгнеш ли?

— Още една целувка… — Сърцето й се разтуптя в гърдите й като птичка, бясно размахваща криле, за да изскочи от клетката си.

— Моля те!

Заслепена от сълзи, Елена се обърна и се улови за вратата на килията.

— Където и да е, извън мястото на церемонията и където никой няма да ме види! — простена тя, отмести вратата и излезе в коридора.

Поне бе видяла Стефан, но колко дълго ще й стигне споменът, за да не се пръсне сърцето й от мъка…

— О, господи, падам…

… вече нищо не разбираше.

Елена осъзна, че се намира някъде навън пред пансиона — на височина поне двайсет и четири метра — и се носеше устремно надолу. Първото, което й хрумна в тази паника, бе, че сега ще умре, след което инстинктът я подтикна да разпери ръце и крака, с които се отблъсна и така успя поне донякъде да омекоти приземяването в короната на едно дърво.

Загубих крилете си завинаги, нали?, помисли си тя, като се концентрира върху мястото между плешките. Знаеше къде точно трябва да бъдат — но нищо не се случи.

После внимателно, сантиметър по сантиметър, започна да се приближава към ствола, като се спря само за да се премести на един по-висок клон, по който видя да пълзи една гъсеница. После се опита да открие някакво място, където да може да седне чрез предпазливо промъкване и изтласкване назад. Клонът обаче се оказа прекалено нависоко за нейния вкус.

Но оттук поне можеше да надзърне надолу. Ясно се виждаше терасата на покрива. И колкото по-дълго се взираше, толкова по-отчетливо забелязваше дребните подробности. Вампирското зрение помага много, помисли си. Това бе доказателство, че се Променяше. Или — да, небето изглеждаше някак си по-светло.

Но се озадачи, като видя колко тъмен и пустеещ изглеждаше пансионът. Това я притесни най-вече защото бащата на Каролайн бе споменал за някаква „среща“ и тя беше узнала по телепатия от Деймън, че Шиничи крои планове за празника на лятното слънцестоене. Възможно ли бе това да не е истинският пансион, а само поредната уловка?

— Успяхме! — извика Бони, когато приближиха къщата. Знаеше, че гласът й звучи пискливо, дори прекалено пискливо, но някак си видът на пансиона, ярко осветен като коледна елха със звезда на върха, й подейства успокоително, макар да знаеше, че нещо не е наред. Идеше й да се разплаче от облекчение.

— Да, успяхме — прозвуча плътният глас на доктор Алпърт. — Всички ние. От всички нас Изобел най-спешно се нуждае от лечение. Теофилия, приготви церовете си. Някой да заведе Изобел в банята.

— Аз ще го направя — обади се Бони с треперещ глас, след кратко колебание. — Тя ще се успокои, нали? Нали?

— По-добре аз да отида с Изобел — предложи Мат. — Бони, ти иди с госпожа Флауърс, за да й помогнеш. Но преди да влезем вътре, искам едно да е ясно: никой да не влиза вътре сам. През цялото време ще се движим по двама или трима. — В гласа му се долавяше властна нотка.

— Има смисъл в думите ти — твърдо заяви Мередит и застана до доктор Алпърт. — По-добре да си много внимателен, Мат. Изобел е най-опасната от всички.

Пред къщата се чуха тънки пискливи гласове. Сякаш пееха две или три малки момичета:

„Иза–чан, Иза–чан, изпий нейния чай, изяж нейната баба.“

— Тами? Тами Брайс? — извика Мередит настойчиво и отвори вратата щом песничката прозвуча отново. Втурна се напред, после внезапно се спря, върна се малко назад, за да сграбчи лекарката за ръката и я повлече след себе си.

Бони ги видя, три дребни фигури, едната по пижама, а другите две по нощници: Тами Брайс, Кристин Дънстан и Ава Зарински. Ава е само на единайсет, каза си Бони, като тя не живееше наблизо нито до Тами, нито до Кристин. И трите хлапачки се хилеха неудържимо. После отново запяха. Мат тръгна след Кристин.

— Помощ! — извика Бони. Внезапно се почувства като увиснала на шията на див мустанг, мятащ се във всички посоки. Изобел явно бе полудяла и ставаше все по-луда с всяко повтаряне на песничката.

— Хванах я — обади се Мат и обгърна Тами с двете си ръце, но дори двамата не можаха да я удържат.

— Ще й дам още едно успокоително — каза доктор Алпърт. Бони видя как Мат и Мередит си размениха погледи — пълни с подозрение.

— Не… не, оставете госпожа Флауърс да й даде нещо — каза Бони отчаяно, но доктор Алпърт вече бе забила иглата на спринцовката си в ръката на Изобел.

— Нищо няма да й дадеш — процеди Мередит решително, изоставила преструвките и изби спринцовката във въздуха.

— Мередит! Какво ти става? — кресна лекарката и изви китката си.

— По-важно е какво не е наред с теб. Коя си ти? Къде сме ние? Това тук не може да е истинския пансион.

— Обаасан! Госпожо Флауърс! Може ли да ни помогнете? — изохка Бони, като все още се опитваше да задържи Изобел.

— Ще се опитам — рече госпожа Флауърс решително и се насочи към нея.

— Не, имах предвид доктор Алпърт — и може би Джим. Не знаете ли някакви магии, които карат хората да приемат истинския си вид?

— О! — извика Обаасан. — Аз мога да помогна за това. Само ме пусни долу, скъпи Джим. За нула време всички ще придобият истинския си вид.

Джейнила беше втора година в гимназията, с големи, замечтани черни очи, обикновено вторачени в някоя книга. Но сега, малко преди полунощ тя затвори книгата, защото баба им още не се бе обадила. Погледна към Тай. Тайрон изглеждаше доста едър, свиреп и борбен на футболното игрище, но всъщност бе най-готиният, внимателен и нежен по-голям брат, който едно момиче можеше да има.

— Какво ще кажеш? Баба добре ли е?

— Хм? — Тайрон също бе забил нос в някаква книга, но от онези, дето раздаваха съвети как да попаднеш в колежа на твоите мечти. Понеже трябваше да постъпи в колеж, му предстояха някои сериозни решения. — Разбира се, че е добре.

— Ами тогава поне да отида и да проверя как е малката.

— Знаеш ли какво, Джей? — Докосна я закачливо с един от пръстите на крака си. — Прекалено много се тревожиш.

След малко той отново беше погълнат от Глава шеста: „Как да подобрим уменията си за общуване“. Но писъците, които долетяха от горния етаж, продължителни и силни… сестра му крещеше… го принудиха да захвърли книгата и да се втурне към стълбата.

— Обаасан? — попита Бони.

— Само момент, скъпа — рече баба Сайтоу. Джим я спусна на пода и тя се обърна към него. Тя гледаше нагоре, а той — надолу. Имаше обаче нещо… много сбъркано в тях.

Бони усети как я обзе ужас. Възможно ли бе Джим да е направил нещо лошо на Обаасан, докато я носеше на гърба си? Разбира се, че бе възможно. Защо не се бе досетила за това? А ето че се появи и лекарката със спринцовката си, готова да успокои всеки, който започваше да изглежда „истеричен“. Бони погледна към Мередит, но Мередит още се мъчеше да се справи с двете гърчещи се хлапачки, затова само можа да отправи към Бони един безпомощен поглед.

Добре, тогава, помисли си Бони, ще го изритам точно там, където най-много ще го заболи, за да може старата дама да избяга от него. Обърна се към Обаасан и се вцепени.

— Само едно нещо трябва да направя — промълви Обаасан. И го направи. Джим се наведе към Обаасан, а тя се надигна на пръсти. И двамата сляха устни в плътна, интимна целувка.

О, Господи!

В гората бяха срещнали четирима — и предположиха, че двама са нормални, а другите луди. Но как можеше да се каже сега кои бяха лудите и кои — не? Особено ако на двама от тях се привиждат разни неща, които въобще не бяха там…

Само че къщата беше тук, Бони също я виждаше. Дали пък самата тя вече не си бе изгубила разсъдъка?

— Мередит, хайде! — изкрещя. Нервите й не издържаха повече и тя се завтече по-далече от къщата, право към гората.

Но нещо се спусна от небето над нея и я сграбчи с лекотата, с която бухал би сграбчил мишка, за да я задържи в непоклатима желязна хватка.

— Отиваш ли някъде? — прозвуча гласът на Деймън някъде над нея, докато я влачеше по инерция през последните няколко метра, докато накрая и двамата се спряха, с нейното тяло плътно сгушено под стоманената му мишница.

— Деймън!

Очите на Деймън леко се присвиха, сякаш се зарадва на някаква шега, разбираема единствено от него.

— Да, самият той, самият дявол по-точно казано. Кажи ми нещо, моя малка червенокоса палавнице.

Бони вече се бе омаломощила в опитите си да го накара да я пусне. Но дори не успя да разкъса дрехите му с ноктите си.

— Какво? — озъби му се тя. Обсебен или не, Деймън за последен път я бе видял, когато тя го призова, за да я спаси от лудостта на Каролайн. Но според разказа на Мат той бе направил нещо ужасно на Елена.

— Защо вие, момичетата, толкова обичате да спасявате душата на всеки грешник? Защо все ги тъпчете с нравоучения, ако те почувстват, че по някакъв начин са ви преобразили?

Бони не знаеше за какво точно й говори той, но успя да се досети.

— Какво си сторил на Елена? — запита тя яростно.

— Дадох й това, което искаше и това бе всичко — обясни й Деймън. Но в черните му очи се появи странен блясък. — Има ли нещо лошо в това?

Изплашена от този блясък, Бони дори не се опита пак да побегне. Знаеше, че е безполезно. Той беше по-бърз и по-силен от нея, а на всичкото отгоре можеше дори да лети, макар и като гарван. Освен това забеляза как по лицето му се изписа някаква хладна безмилостност. Те не бяха просто Деймън и Бони. Той беше хищник, а тя — плячка.

Но след малко тя отново се озова пред Джим и Обаасан — не, пред едно момче и едно момиче, които никога досега не бе виждала. Бони се появи при тях тъкмо на време, за да стане свидетел на преобразяването им. Пред смаяния й поглед Джим се смали и косата му стана черна, но това не бе най-шашващото в момента. Най-странното бе, че по краищата космите му въобще не бяха черни, а червени, сякаш обхванати от пламъци. А очите му бяха златни и се усмихваха.

Бони видя също как старата Обаасан, с тяло дребно като на кукла, стана забележително по-млада и по-висока. Това момиче бе истинска красавица, Бони бе длъжна да го признае. Имаше великолепни черни очи и фина като коприна коса, спускаща се почти до кръста й. А цветът на косата й беше също като косата на брат й — само че червеното в нея беше по-ярко, огненочервено. Носеше тънка черна дантелена презрамка, преметната през врата й, и черни кожени панталони. Сандалите й с високи токчета изглеждаха много скъпи. Ноктите на краката й бяха лакирани в същия яркочервен цвят, както и краищата на косите й. На колана й висеше навит камшик с лъскава черна дръжка.

— Моите внуци? — изрече бавно доктор Алпърт.

— Те нямат нищо общо с това — заговори момчето със странната коса, с очарователен маниер, без да престава да се усмихва. — И докато си гледат работата, няма защо да се безпокоиш за тях.

— Това е самоубийство или опит за самоубийство… или нещо от този сорт — съобщи Тайрон през сълзи на полицейския диспечер. — Мисля, че е едно момче, казва се Джим, което миналата година беше в последната година в моята гимназия. Не, това няма нищо общо с някакви наркотици… дойдох само за да се грижа за малката си сестра Джейнила. Тя е детегледачка… вижте, просто елате тук, става ли? Това момче си е прегризало повечето от пръстите си, а като влязох, ми рече: „Винаги ще те обичам, Елена“, после взе един молив и… не, не мога да кажа дали е жив или мъртъв. Но на горния етаж има една стара госпожа. За нея съм сигурен, че е мъртва. Защото не диша.

— Кой, по дяволите, си ти? — заговори Мат, без да престава да гледа войнствено странното момче.

— Аз съм…

— … и какво, по дяволите, правиш тук?

— Аз съм дяволът Шиничи — каза момчето с много по-силен глас. Изглеждаше раздразнен от прекъсването. Мат продължи да го гледа и момчето добави с още по-сърдит тон: — Аз съм китсуне… като върколак, само че лисица, би могло да се каже. Именно аз се занимавам с твоя град, идиот такъв. Пребродих половината свят, за да постигна това, така че мисля, че досега поне веднъж си чул за мен. А това е любимата ми сестра Мисао. Ние сме близнаци.

— Не ме е грижа дори и тризнаци да сте. Елена каза, че зад всичко това има още някой освен Деймън. Така твърдеше и Стефан преди… хей, ти какво си направил на Стефан? И какво си направил на Елена?

Докато двамата се ежеха един на друг — съвсем буквално в случая с Шиничи, защото косата му щръкна нагоре — Мередит изгледа многозначително Бони, доктор Алпърт и госпожа Флауърс. После погледна към Мат и леко се докосна по гърдите. Тя беше единствената, достатъчно силна, за да го удържи, макар че доктор Алпърт кимна забързано в знак, че ще помогне.

И тогава, докато момчетата се надвикваха все по-шумно, а до тях Мисао се кискаше, на вратата се появи Деймън. Всички се размърдаха инстинктивно. Мередит и доктор Алпърт хванаха Мат от двете му страни и го поведоха към изхода, докато Изобел най-неочаквано изпищя и скочи върху Шиничи. Никой от присъстващите не очакваше това от нея, но със сигурност много им помогна, помисли си Бони. Мат още крещеше и се опитваше да се измъкне и по най-примитивен начин да излее омразата си към Шиничи, но безуспешно.

Бони не повярва на очите си, когато отново се завърнаха в гората. Дори госпожа Флауърс не се предаваше. Повечето от тях бяха опазили фенерчетата си.

Беше станало чудо. Успяха да избягат дори от Деймън. Сега трябваше само да са много тихи и да се опитат да преминат през Олд Уд без да налетят на нещо лошо. Може би щяха да намерят пътя към истинския пансион. После щяха да мислят как да спасят Елена от Деймън и двамата му приятели. Накрая дори Мат бе принуден да признае, че беше много малко вероятно да успеят да се справят срещу три свръхестествени същества.

Бони искаше само да можеха да вземат Изобел със себе си.

— Добре, а сега трябва да отидем в истинския пансион — каза Деймън, когато Мисао най-после остави Изобел напълно покорена, почти в безсъзнание. — Там ще бъде Каролайн.

Мисао престана да гледа Изобел и се отмести от нея.

— Каролайн? Защо ни е Каролайн?

— Нали това е част от забавлението? — произнесе Деймън с най-очарователния си съблазняващ тон. Шиничи веднага престана да изглежда измъчен и се усмихна.

— Това момиче… тя е онази, която ти бе използвала като преносител на заразата, нали? — Изгледа закачливо сестра си, чиято усмивка беше леко напрегната.

— Да, но…

— По-скоро е само забавна — отбеляза Деймън, който с всяка изминала минута ставаше все по-чаровен. Но като че ли не забеляза как Шиничи се подсмихна на сестра си зад гърба му.

— Не се сърди, скъпа — каза й той и я погали под брадичката, докато златните му очи светеха от възбуда. — Никога не съм се заглеждал по това момиче. Но разбира се, щом Деймън казва, че е забавно, така и ще бъде. — Сега подсмихването му прерасна в широка самодоволна усмивка.

— И няма шанс някой от тях да ни избяга? — подметна Деймън, почти разсеяно, загледан в мрака на Олд Уд.

— Повярвай ми, моля те — озъби се китсуне. — Ти си проклет вампир, нали? Въобще не се очаква от теб да бродиш из горите.

— Това е моя територия, заедно с гробището — започна Деймън с умерен тон, но Шиничи бе решил да не го слуша още много дълго.

— Аз живея в горите. Контролирам храстите, дърветата… и съм им посветил някои от моите малки експерименти. Скоро сам ще се увериш. А сега, за да отговоря на въпроса ти: не, никой от тях няма да ни избяга.

— Това е всичко, за което моля — заяви Деймън, все още сдържан, но за дълго не отклони поглед от златните очи на китсуне. После сви рамене и се извърна, за да погледне към луната, наполовина скрита между вихрещите се по небето облаци.

— Остават ни още няколко часа до церемонията — припомни му Шиничи, както бе застанал зад него. — Така че едва ли ще закъснеем.

— По-добре ще е да не закъсняваме — промърмори Деймън. — Каролайн може да направи страхотно добро впечатление на онова момиче с пиърсинга, което има навика да изпада в истерия, ако хората закъсняват.

Всъщност луната вече се бе издигнала високо в небето, когато Каролайн докара колата на майка си под верандата пред пансиона. Беше облечена с вечерна рокля, толкова плътно прилепнала, че изглеждаше като изрисувана на голо върху тялото й, в любимите й цветове — бронзово и зелено. Шиничи погледна към Мисао, която се закиска, прикри устата си с ръка и сведе поглед.

Деймън съпроводи Каролайн по стъпалата на верандата, като й каза:

— Оттук се стига до най-хубавите места.

Насъбралите се им сториха път с леко учудване.

Деймън заговори приветливо с Кристин, Тами и Ава:

— Опасявам се, че за вас трите остана галерията. Това означава да седнете на земята. Но ако сте добри и послушни, за следващия път ще ви уредя хубави места.

Другите го последваха с възклицания, но Каролайн заговори раздразнено:

— Защо да ги пускаме да влизат вътре? Мисля, че те трябва да останат отвън.

— Който седне по-напред, няма да бъде изложен на опасност — обясни й Деймън кратко. — От тук най-добре ще виждаме. Все едно че сме настанени в кралската ложа.

Лисиците близнаци и момичето от човешката раса го последваха, като палеха по пътя си всички светлини в тъмната къща чак до терасата на покрива.

— А те кога ще се появят? — попита Каролайн и погледна надолу.

— Всяка минута се очаква пристигането им — съобщи Шиничи, като я изгледа озадачено и едновременно с това укорително, сякаш й казваше: „Какво си въобразява това пияно момиче?“.

— Ами Елена? И тя ли ще присъства?

Шиничи не я удостои с отговор, а Мисао се закиска. Но Деймън се приближи до Каролайн и прошепна нещо в ухото й.

Тогава в очите на Каролайн блеснаха зелени искри и се присвиха като котешки. А усмивката на устните й беше на котка, притиснала лапата си върху някое канарче.