Свечеряване

36

Елена чакаше, скрита в дървото.

Всичко това всъщност не се различаваше много от шестмесечното й пребиваване в света на духовете, където тя прекара повечето от времето си само в наблюдаване на другите, чакане и още наблюдаване. През тези месеци тя се беше научила на търпение и да остава за дълго безучастна, но нащрек, което би удивило всеки, който познаваше предишната, толкова необуздана Елена.

Разбира се, предишната, дива Елена още се спотайваше вътре в нея и понякога се бунтуваше. Доколкото сега можеше да вижда, там долу, в тънещия в мрак пансион нищо не се случваше. Само луната бавно се издигаше в небето.

Деймън спомена, че Шиничи е замислил нещо за четири часа и четирийсет и четири минути тази вечер или по-скоро сутрин, каза си тя. Може би тази Черна магия действа по разписание, различно от всичките други, за които бе слушала.

Но при всички случаи най-важното за нея бе съдбата на Стефан. Елена ясно съзнаваше, че трябва да чака тук дори до зазоряване, ако се наложи, когато поклонниците на Черната магия ще започнат церемонията.

Най-после това, което очакваше, започна да се разиграва точно под краката й.

Първи се появиха фигурите откъм Олд Уд. Напредваха спокойно и уверено по насипаните с чакъл пътеки пред пансиона. Никак не й бе трудно да ги разпознае дори и отдалече. Единият от тях бе Деймън, с типичното му невъзмутимо изражение. Само по това Елена можеше да го различи дори и от половин километър — но и по аурата му, много добро копие на старата му аура: неразгадаема, непроницаема сфера от черен камък. Дори можеше да се приеме като отлична имитация. Всъщност изглеждаше почти същата като на онзи…

И точно тогава, осъзна по-късно Елена, бе почувствала първото жегване на безпокойството.

Ала в момента вниманието й беше привлечено към ставащото долу, така че побърза да отпъди тревожните мисли. Досети се, че онзи с тъмносивата аура с тъмночервени отблясъци в нея би трябвало да е Шиничи. А втората фигура със същата аура като обсебените момичета — някакъв мътен цвят с оранжеви петна — ще да е неговата сестра близначка Мисао.

Само те двамата, Шиничи и Мисао, се държаха за ръце и дори понякога се гушеха един в друг — както забеляза Елена, когато приближиха към пансиона. И определено не се държаха като обикновени брат и сестра.

Освен това Деймън носеше през рамо едно почти голо момиче, но Елена не успя да разбере кое бе то.

Търпение, повтаряше си тя. Търпение. Най-после главните актьори се появиха на сцената, точно както Деймън й бе обещал. А колкото до второстепенните…

Ами ето ги. Веднага след Деймън и спътниците му се показаха три малки момичета. Тя веднага разпозна Тами Брайс по нейната аура, но другите две й бяха непознати. Те подскачаха, кривяха се, подрипваха по пътя от Олд Уд до пансиона, където Деймън им изрече нещо и те се настаниха направо на земята в градината с билки на госпожа Флауърс, почти точно под дървото на Елена. Достатъчен й бе само един поглед към аурата на всяко от тези странни момичета, за да се досети, че бяха в ролята на домашни любимци на Мисао.

После откъм алеята за автомобили се появи една много позната кола — принадлежеше на майката на Каролайн. След няколко мига Каролайн излезе от колата и подкрепяна под ръка от Деймън се насочи към пансиона, който междувременно бе направил с момичето върху рамото си нещо, което Елена бе пропуснала.

Елена се зарадва, когато светлините се включиха пред Деймън, който пое напред към пансиона, съпровождан от тримата си гости. Пътят пред тях беше добре осветен. Изкачиха се най-горе и се подредиха в редица на терасата на покрива, всичките загледани надолу.

Деймън щракна с пръсти и светлините в задния двор засияха като знак за началото на представлението.

Но Елена никъде не видя другите актьори — жертвите в ритуала, без които церемонията не можеше да започне. Ето, чак сега ги зърна. Бяха се скупчили край далечния ъгъл на пансиона. Сега ги видя всичките: Мат, Мередит и Бони, както и госпожа Флауърс, а също и старата доктор Алпърт, колкото и това да изглеждаше странно. Това, което Елена отначало не разбра, бе защо те не се съпротивляваха по-упорито… Бони със сигурност вдигаше страхотна врява колкото за всички останали. Ала ето че те се влачеха унило, като тласкани напред против волята им.

И тогава тя съзря мержелеещият се зад тях мрак. Грамадни чернеещи се сенки, без ясно различими очертания.

Тогава именно момичето осъзна, че въпреки крясъците на Бони, ако се напрегне вътрешно и се съсредоточи достатъчно, ще чуе всичко, което се говори на терасата на покрива. Точно тогава пискливият глас на Мисао заглуши всички останали:

— О, какъв късмет! Успели сме да си върнем обратно всички — изписка тя и целуна брат си по бузата въпреки че той я изгледа раздразнено.

— Разбира се, че си ги върнахме. Нали ти бях обещал — заговори той, когато Мисао изписка още веднъж.

— Но с кого от тях да започнем? — попита тя и пак целуна брат си, а той я погали по косата, за да я укроти.

— Ти избери — предложи й той.

— Не, ти, скъпи — продължи Мисао да се лигави най-безсрамно.

Тези двамата, помисли си Елена, са истински чаровници. Дали наистина са близнаци?

— Онази там дребната, дето вдига най-много шум — твърдо отсече Шиничи, като посочи към Бони. — Млъкни! — заповяда й той, когато Бони изскочи от сенките. Сега Елена можеше да я вижда по-ясно.

Освен това тя чу отчаяно сърцераздирателните молби на Бони към Деймън да не причинява зло… на останалите.

— Не те моля за себе си — разкрещя се тя, когато я довлякоха на светлото. — Но доктор Алпърт е добра жена и няма нищо общо с всичко това. Нито пък госпожа Флауърс. А пък Мередит и Мат вече достатъчно се измъчиха. Моля те!

Надигна се хаотичен хор от различни гласове, когато другите се опитаха да се съпротивляват, но скоро бяха победени. Над всички се извиси гласът на Мат:

— Ако я докоснеш, Салваторе, после ще трябва да убиеш и мен!

Сърцето на Елена подскочи, като чу как гласът на Мат проехтя, силен и внушителен. Най-после го беше намерила, обаче се съмняваше, че ще успее да измисли как да го спаси.

— Ние решихме с кого да започнем — обади се Мисао и плесна с ръце като щастливо дете, забавляващо се на своя рожден ден.

— Избери си жертва — подкани я Шиничи, като погали косата на сестра си и продължи да шепне нещо на ухото й. Тя се обърна и го целуна в устата. Явно тези двамата никак не бързаха.

— Какво е това? Какво става тук? — попита Каролайн. Тя никога не е била от срамежливите, помисли си Елена. Ето че сега се присламчи от другата страна на Шиничи, до свободната му ръка.

Само за миг Елена си представи как Шиничи я хвърля от терасата на покрива долу на земята. Но той само се обърна и двамата с Мисао се втренчиха един в друг.

После се засмя.

— Извинявай, извинявай, но толкова е трудно, когато си душата на купона — рече й той, преди да се извърне на другата страна, към Каролайн. — Е, какво мислиш, Каролин — Каролайн?

Тя също се вгледа в него.

— Защо тя се държи така с теб?

— В Ши но Ши сестрите винаги са били на голяма почит — обясни й Шиничи. — Пък и… хм, отдавна не съм я виждал. Все едно отново се опознаваме. — Но целувката му по дланта на Мисао едва ли можеше да се нарече братска. — Продължавай — додаде той забързано към Каролайн. — Ти ще избереш първото действие от празника на лятното слънцестоене! Какво искаш да направим с нея?

Каролайн започна да имитира Мисао, като целуна Шиничи по бузата и ухото.

— Аз съм нова тук — заговори тя със съблазнителна интонация. — Всъщност не зная какво искам да избера.

— Глупавичката ми, Каролайн. Как тя ще ум… — Шиничи внезапно млъкна, задушен от прегръдката и целувката на сестра си.

Каролайн, която очевидно искаше изцяло да обсеби вниманието му, макар и да не разбираше какво става, заговори намусено:

— Е, щом не ми казваш, как мога да избера? И впрочем къде е Елена? Никъде не я виждам! — Накани се да каже още нещо, но Деймън се приближи до нея и й прошепна нещо на ухото, след което тя отново се усмихна, като двамата погледнаха към боровете, заобикалящи пансиона.

Именно тогава Елена почувства второто жегване на безпокойство. Но Мисао отново заговори, а това привлече цялото внимание на Елена.

— Чудесно! Тогава аз ще избера жертвата. — Мисао се наведе напред, надникна над ръба на покрива надолу към хората. Черните й очи се уголемиха, докато обмисляше всичките вероятности за церемонията сред празната поляна. Беше толкова нежна, толкова грациозна, с такава фина кожа и лъщяща черна коса, че дори Елена не можа да откъсне очи от нея.

После лицето на Мисао светна и тя заговори още по-оживено:

— Проснете я върху олтара. Довел ли си някои от твоите мелези?

Последните й думи не бяха въпрос, а по-скоро възклицание.

— Получени от моите експерименти? Разбира се, скъпа. Нали ти казах — отвърна Шиничи и добави, като се загледа в гората: — Двама от вас да се заемат с хората и преди всичко с момичето!

Той щракна с пръсти заповеднически. Всички около Бони бяха повалени на земята, ритани и стъпквани, докато се бореха с връхлитащите сенки. След малко тези странни създания се затътриха напред, влачейки Бони между тях, като я дърпаха за тънките й ръце.

Мелезите представляваха нещо средно между хора и дървета, но без листа по тях. Ако действително бяха изкуствено създадени, вероятно са били специално обработени, за да изглеждат колкото е възможно по-гротескни, грозни и асиметрични. Едно от тези човекоподобни дървета имаше изкривена и ужасно грапава лява ръка, която се спускаше почти до краката му, докато дясната му ръка беше много по-дебела, дори тлъста, достигаща само до кръста му.

Бяха страховити. Кожата им наподобяваше на хитиновата обвивка на насекомите, но много по-грапави и с дупки от отчекнатите чепове, а от клоните им се провисваше откъртена кора.

Бяха ужасни. Само по начина, по който крайниците им бяха усукани; по начина, по който се тътреха; как се олюляваха като маймуни, по начина, по който телата им завършваха накрая с дървоподобни карикатури на човешки лица, заобиколени от плетеница от по-тънки клони, пречупени под странни ъгли… явно те бяха замислени като създания, породени от кошмарите.

И бяха голи. Нямаха нищо там, където трябваше да имат дрехи, за да прикриват отблъскващите деформации по телата си.

Точно тогава Елена разбра какво означава да изпитваш неописуем ужас, когато двама клатушкащи се малахи отнесоха вцепенената Бони до един грубо отсечен пън, подобен на олтар. Проснаха я върху него и започнаха най-грубо да дърпат дрехите й, да ги събличат несръчно с пръстите си като съчки, като понякога се дочуваше дори пращене от чупене на пръстите. Изглежда никак не се притесняваха, че могат да си изпочупят пръстите — най-важното бе да изпълнят задачата си.

След това, още по-тромаво, използваха накъсаните ивици, за да вържат двете й ръце и двата й крака, както беше безпомощно разперена и разчекната, към четирите възлести кола, откъртени от собствените им тела и забити в земята около пъна с четири мощни удара на по-дебелата ръка на първия малах.

Междувременно отнякъде още по-далече в сенките се прокрадна напред трето човекоподобно дърво. Съвсем ясно личеше, че беше от мъжки пол.

За миг Елена се разтревожи, че Деймън може да изгуби битката или да се прости с разсъдъка си, ако нападне двата върколака в лисичи кожи, като разкрие на коя страна всъщност ще се сражава. Но чувствата му към Бони очевидно се бяха променили откакто я беше спасил в къщата на Каролайн. Изглеждаше съвършено спокоен край Шиничи и Мисао, отдръпнал се назад, усмихнат, дори им бърбореше нещо, с което ги разсмиваше.

Внезапно всичко вътре в Елена сякаш се преобърна. Този път не беше само жегване на безпокойство. Обзе я пълен ужас. Деймън никога не бе изглеждал толкова естествен, толкова на мястото си, така щастлив, както сега с Шиничи и Мисао. Не е възможно да са го променили, опитваше се да се убеди. Не можеха да го обсебят толкова бързо, не без тя да разбере…

Но когато му показа истината, той беше нещастен, нашепваше сърцето й. Отчаяно нещастен — нещастно отчаян. Може да е посегнал към обсебването както заклетият алкохолик посяга към бутилката, за да потърси единствено забрава. И доколкото познаваше Деймън, той доброволно щеше да призове мрака.

Той не можеше да издържа престоя на светлина, помисли си тя. Но ето че сега се присмиваше на страданията на Бони.

В такъв случай какво ще прави тя? След като Деймън е преминал на страната на противника и от съюзник се е превърнал във враг? Докато анализираше положението си, Елена се разтрепери от гняв и омраза — да, и от страх също.

Как да се опълчи сама срещу трима от най-могъщите противници, които можеше да си представи, както и срещу тяхната армия от деформирани, лишени от съвест убийци? Да не говорим за Каролайн, оглавяваща групата от злобни, изпаднали във възторг зрители?

Сякаш нарочно, за да усили страховете й, за да й докаже колко нищожни са шансовете, дървото внезапно се разклати и за миг на Елена й се стори, че в следващия миг ще падне от клоните му, като ще се премята и крещи във въздуха през цялото рухване към земята. Клоните, за които се бе хванала, като че ли изведнъж изчезнаха и тя оцеля единствено благодарение на отчаяното и болезнено дращене сред боровите игли, за да се добере до грапавата почерняла кора на дървото.

Сега ти си момиче от човешката раса, скъпа моя, сякаш й нашепваше силната упойваща миризма на смола. И си затънала до шия сред Силите на безсмъртните и магьосниците. Защо се бориш? Изгубила си битката още преди да си я започнала. Предай се още сега и няма да боли толкова много.

Ако й го бе казал някой друг, ако се беше опитал да й го набие в главата, думите му щяха да отскочат като искри от твърдия като кремък характер на Елена. Ала вместо това в нея се загнезди само чувството, все повече заливащо я, като аура на безнадеждната орисия, като познание за пълното й безсилие на каузата й и неподходящите й оръжия. Това чувство я обгърна нежно, но неизбежно като мъгла.

Отпусна пулсиращата си глава на ствола на дървото. Никога не се бе усещала толкова слаба, толкова безпомощна — толкова самотна, не и откакто беше наскоро пробуден вампир. Искаше Стефан. Но Стефан не бе имал сили да победи тези тримата и тъкмо заради това може би нямаше да го види никога повече.

Нещо ново се случва на покрива, осъзна уморено девойката. Деймън гледаше надолу към Бони върху олтара и изражението му беше доста вкиснато. Пребледнялото лице на Бони бе обърнато към вечерното небе, а погледът й издаваше решителността повече да не плаче и да не се моли.

— Но… нима всичките тези ордьоври са толкова предвидими? — попита Деймън с вид на дълбоко отегчен.

Копеле мръсно, ти търсиш само забавление от мъките на най-добрата си приятелка, озлоби се Елена. Добре, само почакай. Но не можеше да забрави горчивата истина: без него тя никога нямаше да може да изпълни план А, да не говорим за съпротива срещу тези китсуне, тези върколаци в лисичи кожи.

— Ти ми обеща, че в Ши но Ши ще видя наистина оригинални представления — продължи да се оплаква Деймън. — Девици, хипнотизирани дотолкова, че сами да режат части от телата си…

Елена пренебрегна думите му. Концентрира цялата си енергия върху пулсиращата болка в центъра на гърдите си. Струваше й се, че събира кръв от най-тънките си капиляри, от най-далечните кътчета на тялото си, за да я събере тук, в центъра.

Човешкият мозък е необозримо богат, каза си тя. Странен и необятен като вселената. А пък човешката душа…

Трите най-малки обсебени момичета започнаха да танцуват около разпънатата върху олтара Бони и запяха с фалшиво сладникави момичешки гласчета:

Колко „прекрасно“, помисли си Елена. После се заслуша отново в драмата, разиграваща се на терасата на покрива. Изуми я това, което видя. Мередит се появи на терасата, но се движеше като че ли под вода или по-скоро изпаднала в транс. Елена не бе забелязала как Мередит се е озовала там… да не би да беше някаква магия? Мисао се загледа в Мередит, като не престана да се кикоти. Деймън също се засмя, но недоверчиво.

— И ти очакваше от мен да повярвам, че ако дам на това момиче ножици… — заговори той, — тя наистина ще си пререже собствения си…

— Изпробвай и сам ще се увериш — прекъсна го Шиничи с поредния си апатичен жест. После се облегна на купола в средата на терасата на покрива, все още опитващ се да накара Деймън да престане да се разтакава. — Не видя ли нашата шампионка Изобел? Нали я носеше на рамото си по целия път до тук… тя няма ли да се опита да каже нещо?

Деймън протегна ръка.

— Дайте ми ножици — заповяда той и върху дланта му се появиха ножици. Изглежда докато Деймън притежаваше магическия ключ на Шиничи, обгръщащата всичко тук магия ще продължи да му се подчинява дори и в реалния свят. — Не, искам големи, градинарски ножици — засмя се той. — Езикът на всеки човек е образуван от един здрав мускул, а не от хартия.

Сега държеше в ръката си големи ножици за окастряне на дървета и храсти — несъмнено крайно неподходящи за детски играчки. Вдигна ги, за да претегли тежестта им. И тогава, за пълен шок на Елена, той надигна глава право към нея там горе, към убежището й високо на дървото. Намери я моментално, без въобще да я търси с поглед — и й смигна.

Елена само го изгледа ужасено.

Той знае, каза си тя. През цялото време е знаел, че аз съм тук.

Сигурно точно за това е прошепнал преди малко на Каролайн.

Не се получи… Крилете на изкуплението няма да ми помогнат, помисли си Елена. Имаше чувството, че пада и ще пропада завинаги. Трябваше да се досетя, че идеята да разчитам на помощта на Деймън не е добра. Без значение какво са му сторили, Деймън винаги ще си остане Деймън. А сега ми предлага избор: да гледам как двете мои най-добри приятелки ще бъдат измъчвани и убити или да изляза напред и да сложа край на този ужас, като се подчиня на условията му.

Какво можеше да направи?

Той бе подредил брилянтно фигурите върху шахматната дъска. Двете пионки бяха поставени на две различни нива, така че дори Елена по някакъв начин да се спусне долу, за да спаси Бони, с Мередит ще е свършено. Бони беше привързана към четири здрави кола и пазена от дървета човеци. Мередит беше по-близо, горе върху покрива, но за да се добере до нея, Елена трябваше да се пребори с Мисао, Шиничи, Каролайн и самия Деймън.

Елена трябваше да избира. Дали да излезе сега или да бъде принудена да го стори заради мъките на едно от двете момичета, които бяха като част от нея.

Сякаш долови слабо послание, изпратено по телепатия от Деймън, в което се казваше: Това ще бъде най-добрата нощ в живота ми.

Винаги можеш просто да скочиш, отново долетя хипнотичен шепот, неясен като мъгла, но с унищожителен смисъл. Край на смъртоносния път, по който си поела. Край на страданията ти. Край на цялата тази болка… и то просто така.

— А сега е мой ред — заговори Каролайн, като се втурна покрай близнаците, за да се изправи лице в лице срещу Мередит. — Предполагаше се, че аз имам правото първа да избирам. Така че сега е мой ред.

Мисао се засмя истерично, но Мередит пристъпи напред, още в транс.

— О, имаш право да постъпиш както желаеш — каза Деймън. Ала не помръдна, все още загледан с любопитство в нея, докато Каролайн заговори на Мередит:

— Ти винаги си имала език на усойница. Защо не се опиташ да срежеш езика си на две като змийски, за да ни зарадваш… точно сега, точно тук? Преди да бъдеш накълцана на парченца.

Мередит само протегна ръка, без да отрони дума, бездушна като робот.

Все още приковала очи към Деймън, Елена едва си поемаше дъх. Гърдите й заплашваха да се раздерат от спазми, когато смукалата по израстъците на растенията се увиха около нея и пресякоха дишането й. Но дори усещанията на собственото й тяло не можеха да я спрат.

Коя да избера?, запита се тя. Бони и Мередит — обичам и двете.

Нищо друго не мога да направя, осъзна тя, все още вцепенена, докато ръцете и устните й ставаха все по-безчувствени. Не съм сигурна дори дали Деймън може да ги спаси и двете, даже и ако аз се съглася… да му се покоря. А онези, останалите… Шиничи, Мисао и Каролайн… те жадуваха само да видят как се пролива кръв. И Шиничи контролираше не само дърветата, а всичко в Олд Уд, включително и тези ужасяващи дървета хора. Може би този път Деймън се е надценил, като се е нагърбил с повече от това, с което може да се справи. Той иска мен… ала стигна твърде далече в усилията си да ме докопа. И сега аз не виждам откъде ще дойде спасението.

И тогава го видя. Внезапно всичко си дойде на мястото и то брилянтно ясно.

Знаеше го.

Елена се взря надолу към Бони, която вече бе на косъм от припадъка. Бони също я гледаше. Но нито очакване, нито надежда бяха изписани по малкото й лице с триъгълна, сърцевидна форма. Бони вече се бе примирила със съдбата си: агония и смърт.

Не, каза си Елена, без да знае дали Бони я чува.

Вяра, предаде мислено тя посланието си на Бони.

Но не сляпа вяра, никога да не бъде сляпа. А вярвай само в това, което умът ти подсказва, че е истина. И в това, което сърцето ти нашепва, че е верният път. Никога няма да те изоставя… нито теб, нито Мередит.

Аз вярвам, повтори си мислено Елена и душата й се изпълни със сила, за да стане вярата й непоклатима като скала. Обля я внезапен прилив на твърда самоувереност и тя разбра, че е настъпил моментът да се действа. Една дума, една-единствена кънтеше в съзнанието й, докато се надигаше и отпускаше ръце от ствола на дървото. И тази дума още отекваше в мозъка й, когато се понесе като гълъбица с главата надолу от клона на дървото, разположен високо там, на осемнайсет метра над земята.

Вяра.