Свечеряване

30

Мат се бе отказал да върви по следите. Доколкото можеше да определи, нещо бе принудило Елена да подмине, макар и накуцвайки, къщата и обора на семейство Дънстан и да продължи да се лута нататък из гората, достигайки гъсталака от остри тръни и тънки израстъци на пълзящи растения. Те висяха отпуснати от пръстите на Мат, но му напомняха за неприятното усещане от пипалата на онези насекоми, впити във врата му.

Но оттук нататък нямаше следи от човешки стъпки. Все едно че някакво извънземно я беше отнесло със себе си в небето.

Сега той навлезе неусетно надълбоко в гората, докато издирваше следи във всички посоки, но накрая изгуби участъците с пълзящите израстъци. Ако пожелаеше, можеше да даде простор на фантазията си, да долови различни странни шумове. Ако пожелаеше, можеше да си представи, че лъчът на фенерчето вече не свети така ярко както преди, че излъчваше болезнено жълта светлина…

През цялото това време, докато търсеше най-старателно нови следи, напредваше колкото му бе по-възможно по-тихо. Опасяваше се, че нещо може да се прокрадне наблизо — нещо, на което не искаше да се натъкне. Но сега някъде в него нещо започна да се издува и след секунда той вече не можеше да го спре.

А когато избухна в него, го стресна толкова силно, както би изненадало и някой евентуален наблюдател.

— Елллееееееееееееееенааааа!

Още от времето, когато беше дете, Мат бе научен да си казва молитвите всяка вечер преди лягане. Не знаеше много за църквата, но питаеше дълбока и искрена вяра, че имаше Някой или Нещо там горе, което се грижеше за хората. Този някой или това нещо придаваше смисъл и беше причината за всичко, което се случва.

Само че тази негова вяра през последната година на няколко пъти бе подложена на сериозни изпитания.

Но завръщането на Елена от мъртвите бе помело всичките му съмнения. То доказваше всичко, в което той винаги бе искал да вярва.

„Нали не си я върнал при нас само за няколко дни, а после пак да ни я отнемеш?“, питаше той, но всъщност това бе по-скоро молитва. „Нали няма… няма да го направиш?“

Защото дори само мисълта за свят без Елена, без нейния блясък, без силната й воля, без склонността й да се впуска в луди авантюри — и после да се измъква от тях по още по-налудничав начин — е, всичко това бе прекалено много, за да се изгуби. Без нея светът ще остане оцветен само в блудкаво сиво и тъмнокафяво. Няма да има нищо яркочервено, нито наситено зелено, нито небесносиньо, нито ослепително жълто, нито живачно сребристо — нито златно. Няма да ги има златистите петънца в безкрайно сините, като лапис лазули, очи.

— Елллееееееееееееееенааааа! Отговори ми, по дяволите! Аз съм, Мат, Елена! Елеееееее…

Внезапно престана да крещи и се заслуша. За миг сърцето му подскочи и цялото му тяло замря. И тъкмо тогава чу някой да вика:

— Елеееееенаааа? Маааат? Къде сте?

— Бони? Бони? Тук съм! — Той включи фенерчето и бавно го завъртя в кръг. — Виждаш ли ме?

— А ти виждаш ли ни?

Мат се завъртя бавно. И… да… там, напред, проблесна лъч на фенерче, лъчите на две фенерчета, не, на три!

Сърцето му подскочи, като видя трите фенерчета.

— Идвам към вас! — извика той и тутакси изпълни обещанието си. Отдавна бе изоставил всички усилия да се крие от невидимите врагове. Втурна се напред като обезумял, разкъсвайки израстъците, които упорито се опитваха да се вкопчат в глезените му, без да престава да реве като обезумял:

— Стой там, където си! Идвам при теб!

И когато фенерчетата заблестяха точно пред него, та чак го заслепиха, Бони по някакъв необясним начин се озова в прегръдките му, за да се разреве върху гърдите му. Поне това направи ситуацията донякъде по-нормална. Бони продължи да лее сълзи на радост, а той се вгледа в Мередит, която се усмихваше притеснено, докато до нея се показа… госпожа Флауърс? Да, тя трябваше да е, след като пак носеше своята шапка за работа в градината с изкуствените цветя отгоре й, а пък на гърба си беше навлякла цели седем или дори осем вълнени пуловера.

— Госпожо Флауърс? — удиви се Мат и устата му най-после заработи в синхрон с мозъка му. — Но къде е Елена?

Внезапно трите загледани в него жени клюмнаха унило. Сякаш се бяха вдигнали на пръсти, развълнувани да чуят новините, а сега се отпуснаха разочаровано.

— Ние я видяхме — изрече Мередит тихо. — Ти беше с нея.

— Да, бях с нея, но после се появи Деймън. Той я нарани, Мередит. — Мат усети как ръцете на Бони още по-здраво се вкопчиха в него. — Събори я на земята и тя сериозно пострада. Мислех, че ще я убие. Ала след това нарани мен. Сигурно съм припаднал, защото когато се свестих, нея вече я нямаше.

— Той е отвел Елена със себе си? — попита Бони гневно.

— Да, но… не знам какво се е случило след това. — С измъчено изражение Мат им обясни как Елена може би е скочила от колата и че оттам нататък следите на никъде не водели.

Бони потръпна в прегръдката му.

— А после е станало още нещо адски странно — продължи младежът. Бавно, със запъвания, той се постара колкото може по-ясно да им обясни за срещата си с Кристин и за приликите с преживяното с Тами Брайс.

— Това… е много странно — съгласи се Бони. — Мисля обаче, че знам отговора, макар че ако тази Кристин не е имала контакти с някое от другите момичета…

— Ти може би си мислиш за салемските вещици, скъпа — намеси се госпожа Флауърс. Мат още не можеше да си обясни какво търсеше госпожа Флауърс с Бони и Мередит. — Но не можеш да знаеш с кого се е срещала Кристин през последните няколко дни — продължи. — Или, примерно, с кого е общувал Джим. Децата в днешно време разполагат с много свобода и той може да се е оказал… така ли му казвате сега? — носител на заразата.

— Освен това дори да става дума за обсебване, то може да е от съвсем различен вид — додаде Мередит. — Нали Кристин живее в Олд Уд. Тази гора гъмжи от какви ли не твари, включително и онези насекоми, малахите. Кой знае какво се е случило с нея, когато просто е излязла извън къщата? Кой знае дали нещо не я е причаквало?

Бони сега съвсем се разтрепери в ръцете на Мат. За да пестят батериите, те изгасиха всички фенерчета, но от това околността започна да им се струва още по-плашеща.

— А какво ще кажете за телепатията? — обърна се Мат към госпожа Флауърс. — Искам да кажа, че въобще не вярвам истински вещици да са застрашили онези девойки от Салем. Мисля, че те само са подплашили момичетата, които като са се събирали, са изпадали в масова истерия и накрая положението някак си е станало неконтролируемо. Но откъде Кристин може да е научила името, с което ме нарече Тами преди това?

— Може би сме разбрали всичко погрешно — заговори приглушено Бони, притиснала глава към гърдите на Мат. — Може би тук не е както при салемските вещици, където истерията се е разпространявала хоризонтално, ако разбирате какво искам да кажа. Може би тук има някой най-отгоре, който има водеща роля, който я разпространява където пожелае.

За кратко надвисна неловка тишина, след което госпожа Флауърс промърмори:

— От устата на младенци и кърмачета…17

— Искаш да кажеш, че според теб това е истина? Но кой тогава е най-отгоре? Кой организира всичко това? — попита Мередит настойчиво. — Не може да е Деймън, след като той два пъти спаси живота на Бони — и един път моя. — И продължи все така замислено, преди някой да успее да я попита нещо: — Елена е съвсем сигурна, че нещо е обсебило Деймън. Но кой друг може да е причинил това?

— Някой, с когото още не сме се срещнали — промърмори Бони със злокобен тон. — Някой, който никак няма да ни хареса.

Точно тогава зад тях изпращя някаква съчка. Четиримата се обърнаха назад рязко, като един.

— Това, което наистина искам — обясняваше Деймън на Елена, — е да те стопля. Това означава или да ти сготвя нещо топло, за да се сгрееш отвътре, или да те вкарам във ваната, за да те сгрея отвън. И като се замисля какво се случи последния път…

— Аз… не мисля, че мога да хапна нещо…

— Хайде, това е американска традиция. Ябълкова супа? Или домашния пилешки пай на мама?

Тя се захили, въпреки че никак не й беше до смях, сетне потрепна.

— Всичко обърка. Паят е ябълков, а супата на мама е пилешка. Но като за начало не е зле.

— Така ли? Обещавам да не смесвам ябълките с пилешкото.

— Мога да опитам с малко супа — рече Елена бавно. — И, о, Деймън, така съм зажадняла за малко чиста вода. Моля те.

— Зная, но ти пи прекалено много. Ще ти направя супа.

— Тя върви с червен пипер. Има в малките шишенца. — Елена замлъкна, когато той се обърна към вратата.

Деймън знаеше, че тя сериозно се съмняваше, че е в състояние да й приготви супа, но знаеше също, че ако й донесе нещо за пиене, ще го изпие. Жаждата щеше да я принуди.

Той беше неживо доказателство за това.

Като премина през вратата, чу внезапно някакъв ужасяващ шум, сякаш някой едновременно бе замахнал с два кухненски сатъра. Целият настръхна при този звук.

— Деймън! — долетя през вратата немощен плачевен вик. — Деймън, добре ли си? Деймън! Отговори ми!

Вместо това той се озърна, огледа вратата, стори му се напълно нормална, след което я отвори. Ако някой го наблюдаваше в този момент отстрани, би се удивил защо вкара ключ в ключалката на една незаключена врата, след което произнесе само „стаята на Елена“, преди да отключи и отвори вратата.

А като влезе вътре, се затича.

Елена лежеше в безпомощен омачкан възел от чаршафи и одеяла върху пода. Опитваше се да се изправи, но от болка лицето й бе пребледняло като платно.

— Какво те избута от леглото? — попита я той. Идеше му да убие Шиничи, при това с много бавна и мъчителна смърт.

— Нищо. Чух някакъв ужасен шум веднага след затварянето на вратата. Опитах се да те повикам, но…

Деймън се вгледа в нея.

— И аз се опитах да те повикам, но… — Това изстрадало, наранено и изтощено създание се бе опитало да спаси него! При това толкова усърдно, че бе паднала от леглото?

— Съжалявам — рече тя със сълзи в очите. — Още не съм свикнала с гравитацията. Ранен ли си?

— Не колкото теб — отвърна той, като нарочно говореше грубо, отклонил очи настрани. — Направих една глупост, като излязох от стаята и къщата… което ми напомни нещо.

— За какво говориш? — попита нещастната Елена, загърната само с чаршафите.

— За този ключ. — Деймън й го подаде, за да го огледа. Беше златен и можеше да се носи като пръстен, но от него стърчаха две крила и му придаваха необикновена красота.

— Какво не е наред с него?

— Начинът, по който го използвах. В този ключ се крие силата на китсуне. Може да отключва всичко и да те отведе където пожелаеш. Той действа така: слагаш го в ключалката, казваш къде искаш да отидеш и после завърташ ключа. Забравих да направя това, като излязох от стаята.

Елена го изгледа озадачено.

— Но какво ще стане, ако вратата няма ключалка? Вратите на повечето спални не се заключват.

— Този ключ става за всички врати. Можеш да му заповядаш да си създаде своя ключалка. Това е съкровището на китсуне — което отнех от Шиничи, когато се вбесих, задето си пострадала. Той скоро ще поиска да му го върна. — Деймън присви очи и се усмихна леко. — Питам се кой от нас накрая ще го притежава. Забелязах още един в кухнята, резервен, разбира се.

— Деймън, всички тези приказки за магически ключове са интересни, но ако можеш първо да ме вдигнеш от пода…

Той тутакси се разкая. Сетне се запита дали да я върне в леглото или не.

— Бих искала да се изкъпя — рече Елена немощно. Разкопча джинсите си и се опита да ги изуе.

— Почакай малко! Още си много изтощена. Полежи. Обещавам ти да те изчистя, ако искаш. А след това трябва да хапнеш нещо. — Той вече се отнасяше с подозрение към всичко в тази къща.

— Сега се съблечи в леглото и се загърни с чаршафа. Ще ти направя страхотен масаж — додаде той, като извърна очи.

— Виж какво, не си длъжен да извърташ поглед. Това е нещо, което не разбирам откакто… се върнах — обясни му Елена. — Табута за голотата и претенции за прекалена скромност. Не виждам защо някой трябва да се срамува от тялото си. — Последните й думи достигнаха до слуха му заглушени. — Нали се повтаря, че Бог ни е създал без дрехи, дори и след Адам и Ева. Ако беше толкова важно, защо Господ не е уредил да се раждаме направо с пелени?

— Да. Знаеш ли, твоите думи ми напомниха за нещо, което веднъж споделих с вдовстващата кралица на Франция — разбъбри се Деймън, забил поглед в една цепнатина в дървената ламперия по стената, докато тя се събличаше. — Казах й, че ако Бог е едновременно всемогъщ и всезнаещ, то той със сигурност знае предварително участта на всеки от нас. Попитах я защо се приема за съвсем редно да се родиш гол, но е греховно да се разгонваш като зряла личност.

— И какво ти отговори тя?

— Не каза нито дума. Но се засмя и три пъти ме тупна по ръката с ветрилото си, за което по-късно узнах, че се приемало като покана за интимна среща. За съжаление имах други ангажименти. Още ли си в леглото?

— Да, но съм под чаршафа — отвърна Елена уморено. — Ако тя е била вдовстваща кралица, бих предположила, че ще се зарадваш — добави тя, леко учудена. — Да не е била стара?

— Не, Ана Австрийска, кралицата на Франция, запази забележителната си красота до края на живота си. Тя беше единствената червенокоса, която…

Деймън млъкна и затърси трескаво думите, когато погледна към леглото. Елена беше постъпила както той я бе помолил. Само дето не бе допускал колко много ще прилича на Афродита, раждаща се от океана. Нагънатият бял чаршаф подхождаше на млечнобялата й кожа. Разбира се, че се нуждаеше от измиване, но дъхът му секна, само като си представи, че лежи чисто гола под завивката.

Беше свила дрехите си на топка и ги бе захвърлила в най-далечния ъгъл на стаята. Не можеше да я обвинява.

Не можеше да мисли. Не можеше да си поеме дъх. Просто протегна ръце и й каза:

— А сега е ред на супата консоме, пилешка, с лимон и мащерка, гореща, така наречената супа микаса, с един мускал мазнина от цветове на слива, много добре затоплено.

След като изяде послушно цялата порция от супата, Елена отново се изтегна по гръб, а Деймън започна да я масажира нежно с масло. Благовонното масло от сливов цвят винаги бе добро за начало. Успокояваше кожата, притъпяваше болката и бе отлична предпоставка за следващите масла, които смяташе да използва.

Донякъде така беше много по-добре, отколкото да я потопи в някоя модерна вана или джакузи. Знаеше къде бяха раните й, така че можеше да нагрее масажните масла до температура, подходяща за всеки наранен участък от тялото й. И вместо трудно подвижните душове в джакузито да я раздразват с натиска на водните струи, той я докосваше съвсем предпазливо.

Започна от косата й, като добави много, много тънък слой масло, за да може по-лесно да среше най-заплетените възли в косата й. После се зае с лицевите й мускули, с нежни разтривания с палците по челото, за да го изглади и да я успокои, като я принуждаваше да се отпуска в синхрон с движенията му. Последваха бавни кръгови разтривания на слепоочията й, но само със съвсем леко притискане. Виждаше къде бяха разположени тънките й синкави вени. Не беше забравил, че ако ги натисне по-силно, може да я приспи.

После дойде ред на ръцете, лактите, китките й, като ги масажираше поотделно, както се беше научил от древните източници на масажното изкуство, но добавяше и свои промени, докато тя не се отпусна съвсем под чаршафа, все едно че въобще нямаше кости, слаба, мека и отстъпчива. За миг й припомни за своята ослепителна усмивка, докато разтриваше пръстите на ходилата й, но после усмивката му стана иронична. Още сега можеше да има това, което желаеше. Да, точно сега тя не беше в настроение да му откаже каквото и да било. Но не бе предвидил как ще му въздейства проклетият чаршаф. Всеки знаеше, че когато нещо се прикрива, независимо колко е просто покривалото, то винаги привлича повече вниманието към забраненото, отколкото пълната голота. А като масажираше Елена, сантиметър по сантиметър, това само насочваше още повече вниманието му към това, което се криеше под бялата тъкан.

След малко Елена заговори сънливо:

— Няма ли да ми разкажеш края на историята? За Ана Австрийска, която била единствената червенокоса…

— … да, и си остана естествено червенокоса до края на живота си — промърмори Деймън. — Да. Говореше се още, че кардинал Ришельо бил неин любовник.

— Той не беше ли злият кардинал от „Тримата мускетари“?

— Да, но може би не е бил чак толкова зъл, колкото го описват в романа. И със сигурност е бил много способен политик. А пък според някои той бил истинският баща на Луи… а сега се обърни.

— Доста странно име за един крал.

— Хм?

— Луи А Сега Се Обърни — промълви Елена и разкри част от млечнобялото си бедро, което накара Деймън да започне най-старателно да оглежда ъглите на стаята.

— Зависи от традициите при подбора на имената в родината на всеки индивид — обясни й задъхано той. Зърна отново белотата на бедрото й.

— Какво?

— Какво?

— Питах те…

— Вече стопли ли се? Е, тогава всичко е изпълнено — каза Деймън и доста неразумно погали най-изпъкналата извивка под кърпата.

— Хей! — надигна се Елена, а Деймън — озовал се пред бледорозовото й и златисто тяло, парфюмирано и стройно — с мускули като стомана под коприненонежната, невероятно бледа кожа — направо побягна.

Върна се след благоприличен интервал от време и с овладян глас й предложи още супа. Елена му кимна одобрително, както се беше загърнала с чаршафа като с тога. Дори не се опита да го удари по задника, когато той се обърна с гръб към нея.

— Какво е това място? — зачуди се тя. — Не може да е къщата на Дънстан… те са стара фамилия, със стара къща. Винаги са били фермери.

— О, нека да приемем, че е моето убежище в гората.

— Ха — каза Елена. — Зная, че не спиш по дърветата.

Деймън едва се сдържа да не се усмихне. Никога досега не се бе озовавал с Елена в подобна ситуация. Сега, ако кажеше, че е установил, че се е влюбил в ума й, след като я бе масажирал чисто гола, покрита само с един чаршаф… не… Никой не би му повярвал.

— По-добре ли се чувстваш? — попита я той.

— Стоплена като пилешко-ябълковата супа. Никога няма да дочакам края на тази история, нали?

Той я накара да остане в леглото, докато потърси за нея нощница, защото знаеше, че в къщата има запас от нощници от всички размери и стилове. Както и пеньоар, а също и пликчета. Всичко това му хрумна в момента, в който се върна в банята. Много се зарадва, като откри точно това, което търсеше, подредено в гардероба до банята. Там можеше да се подбере всичко, което можеше да се пожелае за нощно облекло: от копринено бельо до прекрасни старомодни нощници. Имаше дори и нощни шапчици. Деймън награби достатъчно, за да запълни двете му ръце, преди да се върне при Елена и да изчака тя да си избере нещо.

Тя си избра нощница без деколте от някаква скромна материя. Деймън се улови да гали една великолепна рокля в небесносиньо, поръбена с нещо, което приличаше на оригинална френска дантела от Валансиен.

— Не е в моя стил — реши Елена и я натика припряно под другите нощници.

Нито пък в моя, каза си Деймън развеселено и добави: умна малка хитруша си ти. Нарочно не искаш да ме изкушаваш, за да не направя нещо, за което утре може да съжаляваш.

— Добре. Сега може пак да поспиш… — Спря насред изречението, защото тя внезапно го погледна изплашено и стреснато.

— Мат! Деймън, ние търсехме Мат! Чак сега си спомних. Издирвахме го, но не зная какво стана. Нараних се. Спомням си, че паднах, а после се озовах тук.

Защото аз те донесох тук, помисли си Деймън. И защото тази къща съществува само в мислите на Шиничи. Защото единственото постоянно нещо тук, сме ние двамата, ти и аз.

Деймън пое дълбоко дъх.