Свечеряване

23

Вледеняваща тръпка се спусна по гръбнака на Елена. Отлично знаеше, че Деймън никога досега не се бе задоволявал само с целувки.

Нещо не беше наред.

— Не — прошепна тя.

— Само една.

— Няма да те целуна, Деймън.

— Не мен. А него. — С кимване с глава Деймън даде да се разбере, че под „него“ имаше предвид Мат. — Една целувка между теб и твоя някогашен рицар.

— Искаш… какво? — Мат отвори очи и изстреля въпроса, преди още Елена да отвори уста.

— Ще видиш, че ще ти хареса. — Гласът на Деймън спадна до най-мекия, интригантски тон. — Ще ти хареса да я целуваш. А и няма кой да те спре.

— Деймън! — Мат се отскубна от ръцете на Елена. Още не изглеждаше напълно възстановен, може би до осемдесет процента, но Елена чуваше бясното туптене на сърцето му. Запита се колко време той бе лежал в безсъзнание и дали не го бе удължил нарочно, преструвайки се на припаднал, за да се възстанови напълно. — Последното, което си спомням, бе, че се опита да ме убиеш. Това съвсем не ме изпълва с добри чувства към теб. Освен това не може да се целуват момичета само защото са красиви, или защото техните приятели не присъстват.

— Не може ли? — Деймън повдигна вежди, сякаш беше изненадан. — Аз пък мога.

Смаян, Мат само поклати глава. Изглеждаше така, сякаш не можеше да се отърси от някаква мисъл, заседнала в главата му.

— Ще отместиш ли колата си от пътя, за да можем да продължим?

Елена имаше чувството, че наблюдава Мат от много далече, все едно бе заключен в клетка с тигър, но още не го знаеше. Поляната изглеждаше много красива — диво и опасно място, но Мат не знаеше и това. Освен това, помисли си тя тревожно, той успя да се надигне, да се съвземе. Ние трябва веднага да се махнем от тук — при това по-бързо, преди Деймън да му е причинил още някакво страдание.

Но как да се измъкнат оттук?

И какъв беше истинският план на Деймън?

— Можете да си тръгнете — каза им Деймън, — и то веднага след като тя те целуне. Или ако ти я целунеш — добави с тон, сякаш сключваше търговски договор.

Съвсем бавно, сякаш едва сега осъзнаваше какво става, Мат се обърна и погледна към Елена, а след това отново към Деймън. Тя се опита мълчаливо да се свърже с него, но Мат не беше в състояние, позволяващо подобно общуване. Той погледна Деймън и каза:

— Няма да стане.

Деймън сви рамене, все едно казваше „Направих всичко, което можах“, преди да вдигне клона…

— Не — извика Елена. — Деймън, ще го направя.

Деймън се усмихна и усмивката му се задържа за миг, докато Елена отвърна очи и пристъпи към Мат. Лицето му още бе пребледняло и студено. Момичето опря бузата си до неговата и му прошепна на ухото почти беззвучно:

— Мат, аз и преди съм имала работа с Деймън. Не можеш просто да не му се подчиниш. Нека да оставим играта да продължи — засега. После може би ще успеем да се измъкнем. — След което се насили да произнесе гласно: — Няма ли да го направиш заради мен? Моля те?

Истината бе, че тя знаеше твърде много за мъжката упоритост. И прекалено много за това как да манипулира мъжете. Това бе нейна черта, която би трябвало да мрази, но точно сега беше прекалено заета да измисли начин за спасяването на живота на Мат, а не толкова да обсъжда моралните въпроси, които го измъчваха.

Искаше й се вместо Мат тук да бяха Мередит и Бони. Не че желаеше някой да страда от такава болка, но Мередит би могла да предложи план СиД докато Елена още умува върху план А и В. А пък Бони сигурно вече би вдигнала към Деймън насълзените си кафяви очи, способни да разтопят всяко мъжко сърце…

Внезапно Елена се замисли за единичното примамване на нещо червеникаво в очите на Деймън, въпреки че бяха скрити зад слънчевите очила. Това я накара да промени решението си. Вече не бе сигурна дали искаше Бони да е тук сега, с Деймън.

От всичките мъже, които познаваше, Деймън бе единственият, чиято воля Елена не можеше да прекърши.

О, и Мат беше упорит, а пък Стефан понякога ставаше непоносим. Но и двамата притежаваха някъде вътре в мозъците си ярко оцветени бутони с надпис НАТИСНИ МЕ и трябваше само да задействаш леко този механизъм… е, да, понякога се налагаше малко повече… и накрая дори и най-предизвикателният мъжкар можеше да бъде укротен.

Освен един…

— Е, хайде, хлапета, достатъчно време изтече.

Елена усети как Мат се дръпна от прегръдката й и се надигна — не разбра как стана, но той се изправи.

Нещо го поддържаше тук изправен. И тя знаеше, че не бяха мускулите му.

— И така, докъде стигнахме? — Деймън крачеше напред–назад, размахвайки в ръка боровия клон, като го удряше в лявата си длан. — О, това е съвсем редно — продължи с тон, сякаш бе направил голямо откритие — да се целунат момиче и неговият безстрашен рицар.

В стаята на Стефан Бони пак повтори:

— Питам те за последен път, Мередит, намери ли или не архивния файл?

— Не — отвърна Мередит унило. Но тъй като Бони имаше вид на готова отново да припадне, Мередит добави: — Обаче намерих съвсем различна бележка. Всъщност е писмо.

— Различна бележка? И какво се казва в нея?

— Можеш ли да станеш? Защото си мисля, че ще е по-добре сама да хвърлиш един поглед на този текст.

Бони, която едва смогваше да си поеме дъх, се довлече до компютъра.

Прочете документа от екрана… докрай, освен това, което изглежда бяха думите за финал. И ахна.

— Деймън е направил нещо на Стефан! — заговори тя и усети как сърцето й се сви, а след него и цялото й същество. Значи Елена се заблуждава. Деймън си оставаше зло създание. А сега Стефан може дори да е…

— Мъртъв — изрече го Мередит вместо нея. Очевидно бе проследила същата мисловна нишка, както и Бони, която усети как очите й се просълзиха. — Колко време измина — попита я Мередит, — откакто се опита да се свържеш с Елена и Мат?

— Не зная. Дори нямам представа колко е часът. Но позвъних два пъти, след като напуснахме къщата на Каролайн и веднъж от къщата на Изобел. А като пробвах пак след това, получавах съобщение за препълнена звукова поща или че въобще няма обхват.

— Точно така стана и с моя телефон. Ако са отишли до Олд Уд… е, сама знаеш какво се случва там с мобилните телефони.

— А сега, дори и ако са извън гората, не можем да им оставим съобщение заради препълнената звукова поща…

— Тогава остава да им изпратим имейл — досети се Мередит. — Добрият стар имейл. Можем да го използваме, за да предадем на Елена едно съобщение.

— Да! — Бони размаха ръка във въздуха. Но скоро провеси нос. — Не. — Не можеше да забрави написаното от Стефан в истинската бележка: доверявам се на инстинкта на Мат да те защитава, на преценката на Мередит и на интуицията на Бони. Кажи им го, за да не го забравят.

— Не можеш да й кажеш какво е направил Деймън — изрече тя, въпреки че Мередит вече натискаше забързано клавишите. — Сигурно вече го знае… а пък ако не го знае, само ще причини още повече неприятности. Тя е с Деймън.

— Мат ли ти каза това?

— Не. Но Мат не беше на себе си от болките.

— Да не би да е от такива… насекоми? — Мередит сведе очи към глезена си, където върху гладката й мургава кожа се виждаха няколко червени ивици.

— Възможно е, но не е от тях, нито от дърветата. Беше само… чиста болка. Не зная със сигурност. Откъде да зная как го прави Деймън. Само го… зная.

Тя видя как очите на Мередит се разфокусираха и се досети, че приятелката й също обмисляше нещо, свързано с написаното от Стефан.

— Между впрочем Стефан пише думата „преценка“ както американците, докато Деймън я изписва с „е“, като англичаните14. Тъкмо това може би е обезпокоило Мат.

— Ама ако Стефан наистина е изоставил Елена след всичко това, което стана… — заговори Бони възмутено.

— Е, в такъв случай излиза, че Деймън ни е направил на глупаци, като ни е накарал да си мислим така — изтъкна Мередит. Тя винаги предпочиташе да набляга на най-важното.

— Ами ако е откраднал парите? — внезапно се облещи Бони.

— Съмнявам се, но нека да проверим. — Мередит отмести люлеещия се стол и каза на Бони: — Подай ми една закачалка.

Бони грабна една от гардероба, заедно с една от блузите на Елена. Беше й голяма, но нали Мередит бе дала своята на Елена, поне така можеше да се постопли.

Със заострения край на куката Мередит разхлаби по ръбовете онази дъска в пода, която й се стори най-подозрителна. Тъкмо се опита да я надигне, когато на вратата се почука.

— Аз съм — чу се гласът на госпожа Флауърс. Появи се на прага с голяма торба и поднос с бандажи, чаши, сандвичи и силно миришещ тензух, като онзи, с който бе почистила ръката на Мат.

Бони и Мередит се спогледаха, след което Мередит каза:

— Влезте и ни позволете да ви помогнем. — Бони вече бе поела подноса, а госпожа Флауърс пусна торбата на пода. Мередит продължи да се мъчи да вдигне дъската.

— Храна! — извика Бони, изпълнена с благодарност.

— Да, сандвичи с пуешко и домати, за да се подкрепите. Съжалявам, че толкова се забавих, но не можех по-бързо да приготвя лапата против отоци — обясни им госпожа Флауърс. — Още си спомням, преди много години, как по-малкият ми брат все повтаряше… о, света Богородице! — Тя се загледа в мястото на пода, откъдето бе вдигната дъската. Мястото под нея беше запълнено с банкноти по сто долара, грижливо подредени в пачки, от които още не бяха скъсани банковите печати.

— Брей! — възкликна Бони. — Никога не съм виждала толкова много пари!

— Да. — Госпожа Флауърс се обърна и постави чашите с какао и чинийките със сандвичи. Бони веднага захапа един сандвич. — Хората обикновено ги крият зад разхлабените тухли в камините си. Но явно на младия мъж му е било необходимо по-голямо пространство.

— Благодаря за какаото и сандвичите — каза Мередит след няколкото минути, които посвети да залъже глада си, като през това време не спираше да работи с компютъра. — Но ако искате да ни лекувате от одраскванията и другите рани… е, опасявам се, че не можем да изчакаме.

— О, хайде. — Госпожа Флауърс взе един от по-малките компреси, който според Бони миришеше на нещо като чай, за да го притисне към носа на Мередит. — Това ще помогне да спадне отока за броени минути. А ти, Бони… наложи си този компрес, за да ти спадне подутината на челото.

Мередит и Бони отново се спогледаха.

— Ами, щом е само за няколко минути — съгласи се Бони. Погледна тензуха и взе една ролка, ухаеща на цветя и мускус, за да я постави на челото си.

— Точно така — похвали я госпожа Флауърс. — А пък по-дългата превръзка е за глезена на Мередит.

Мередит допи своето какао, после се пресегна, за да опипа една от зачервените си драскотини.

— Този е по-добре — заговори тя, но госпожа Флауърс я прекъсна:

— Като излезем навън, този глезен ще ти е необходим напълно здрав.

— Но къде ще ходим? — учудено я изгледа Мередит.

— В Олд Уд — обясни й госпожа Флауърс. — За да намерим приятелите ви.

Мередит се ужаси.

— Ако Елена и Мат са в Олд Уд, тогава съм съгласна. Трябва да проверим какво става там. Но вие не може да идвате с нас, госпожа Флауърс! И между другото ние нямаме представа къде се намират.

Госпожа Флауърс отпи от чашата с какао в ръката си и се загледа замислено към единия от прозорците, който не беше залостен с дървен капак отвън. За миг на Мередит й се стори, че тя не я бе чула или нямаше намерение да й отговаря. Но после хазайката бавно заговори:

— Все си мисля, че гледате на мен само като на една побъркана стара жена, която никога не се е сблъсквала с трудности.

— Никога не сме си го помисляли — побърза да я опровергае Бони с уверен тон, но си припомни, че само за последните два дни те опознаха повече госпожа Флауърс, отколкото през всичките девет месеца откакто Стефан се бе нанесъл тук. Преди това Бони само бе чувала някакви истории за духове или други слухове за побърканата стара дама в пансиона. Всъщност ги слушаше, откакто се помнеше.

— Не е лесно да владееш Силата и да не повярваш на очите си, когато прибегнеш до нея — усмихна се госпожа Флауърс. — Пък и живях толкова дълго — а това не се харесва на хората. Притеснява ги. И започват да си измислят разни истории за духове, да разпространяват какви ли не клюки…

Бони усети как очите й се разшириха, но госпожа Флауърс само й се усмихна отново и нежно кимна.

— Беше истинско удоволствие да имам в къщата си един толкова възпитан млад мъж — продължи тя, като взе от подноса дългата превръзка, за да я увие около глезена на Мередит. — Трябваше, разбира се, да преодолея предразсъдъците си. Моята мила майка все ми повтаряше, че ако запазя къщата, мога да приемам наематели, но не бивало да има чужденци сред тях. А освен това младият мъж беше вампир…

Бони едва не разплиска какаото си из стаята. Задави се, после силно се закашля. Мередит също гледаше смаяно.

— … но след като го опознах по-добре, започнах да го гледам със съчувствие заради проблемите му — продължи госпожа Флауърс, без да обръща внимание на кашлицата на Бони. — А сега е замесено и русото момиче… бедното младо създание. Често си говоря с мама за нея. — Още го произнасяше по френски, с ударението на последната сричка.

— На колко години е майка ви? — плахо попита Мередит, със съвсем учтив тон. Но от погледа на Бони, която отлично я познаваше, не убягна откритието, че в изражението на Мередит си проличаха признаци на някакво болезнено очарование.

— О, тя умря в началото на века.

Последва пауза, след което Мередит се опита да я утеши:

— Съжалявам, но сигурно е живяла доста дълго…

— Трябваше да уточня, че става дума за предишното столетие. В далечната 1901 година.

Този път бе ред на Мередит да се шокира. Но вече не посмя да се обади.

Госпожа Флауърс изгледа нежно двете момичета.

— В младостта си и аз бях медиум. Но в един водевил. Толкова трудно се оказа да изпадна в транс пред зала, пълна с хора. Но да, аз действително съм бяла вещица. Притежавам Силата. А сега, ако сте свършили с какаото, мисля, че е време да отидем до Олд Уд, за да открием приятелите ви. И макар да е лятно време, по-добре ще е да си вземете топли дрехи — добави тя. — Добре, че имам дрехи тъкмо като за вас.