Свечеряване

10

Елена се чувстваше неземно щастлива. Сега беше неин ред.

Стефан използва острия нож за отваряне на писма, за да се среже. Тя мразеше да гледа как го прави — да използва инструмент, за да пререже вампирската си кожа; затова стисна очи и погледна чак когато кръвта потече от малкия прорез на врата му.

— Не е нужно да поемаш много, а и не бива — прошепна Стефан. Тя знаеше, че го казва докато все още можеше. — Да не те държа прекалено силно, боли ли те?

Винаги се тревожеше толкова много. Този път тя го целуна.

Тя виждаше колко е изненадан самият той от това, че желае целувките й много повече, отколкото кръвта й. Елена се засмя, бутна го по гръб, надвеси се над него и се поколеба за миг. Знаеше, че той си мисли, че първо ще го подразни. Ала вместо това, тя впи устни в раната като пиявица и засмука силно, докато го накара да изрече „моля те“ наум. Но остана доволна, чак когато го каза на глас.

В полумрака на колата, на Мат и Мередит едновременно им хрумна една и съща идея. Може би тя се бе досетила първа, но и двамата заговориха в един глас.

— Аз съм идиотка, Мат! Как се дърпа седалката назад?

— Бони, ти трябва да пуснеш седалката й назад! Има малка ръчка, можеш да я достигнеш и да я дръпнеш!

Гласът на Бони излезе с хълцане и заекване.

— Ръцете ми… те се впиват в ръцете ми… ръцете ми…

— Бони — заговори с хриплив глас Мередит, — зная, че можеш да го направиш. Мат… ръчката точно под… предната седалка ли е… или…

— Да, накрая… — Не му достигна въздух за повече. След като сграбчи клона на дървото, му се стори, че натискът намаля за миг, но сега отново се притисна силно към врата му.

Нямам избор, помисли си той. Пое колкото можа по-дълбоко въздух и бутна клона назад. Чу вика на Мередит и се изви. Усети как острите трески на дървото разкъсаха гърлото му, ухото и кожата по черепа. Сега се бе освободил от натиска на тила, макар че се ужаси като видя каква голяма част от дървото се бе промушило в колата — много повече, отколкото в началото. Скутът му бе пълен с клони на вечно зеленото дърво, чиито игли се забиваха навсякъде.

Нищо чудно, че Мередит е почти обезумяла, помисли си замаяно и се извърна към нея. Тя беше почти затрупана под клоните, едната й ръка се бореше отчаяно с нещо около гърлото й, но го видя.

— Мат… отпусни твоята седалка! Бързо! Бони, зная, че можеш.

Мат загреба още клони, промуши ръка под тях и сграбчи ръчката, която щеше да отпусне назад седалката му. Ръчката не помръдна. Тънки, но жилави филизи се бяха увили около нея. Той ги изви и безмилостно ги прекърши.

Облегалката падна назад. Мат се гмурна под огромния, най-дебел клон, макар че едва ли вече можеше да се определи като такъв, тъй като колата вече бе пълна с множество подобни клони. Тогава, тъкмо докато се протягаше, за да помогне на Мередит, облегалката й рязко падна назад.

Тя падна заедно с нея, далеч от задушаващите зелени игли, и пое дълбоко дъх. За миг остана да лежи неподвижно. После се прехвърли на задната седалка, влачейки със себе си Бони, която приличаше на таралеж с впитите в тялото й игли. Когато заговори, гласът й бе дрезгав и бавен.

— Мат. Бог… да те… благослови… че успя… — Ритна предната седалка и тя отново се изправи, а Мат стори същото с неговата.

— Бони — изрече той вцепенено.

Бони не помръдваше. Безброй тънки клони все още я обгръщаха плътно, впивайки се в ризата, в косите й.

Мат и Мередит започнаха да ги дърпат. Когато ги махнаха, отдолу оставаха червени подутини и малки дупчици.

— Сякаш са се опитвали да прораснат в нея — промърмори Мат, докато изскубваше едно тънко клонче. Под него имаше множество червени точици като убождания с игла.

— Бони? — заговори й Мередит, докато вадеше клончетата, оплели се в косата на приятелката й. — Бони? Съвземи се! Погледни ме!

— Ти ми спаси живота.

— Бях толкова изплашена…

Бони се разплака тихо, обронила глава на рамото на Мередит.

Мат погледна към Мередит тъкмо в мига, в който лампата на колата примигна и угасна. Последното, което видя, бяха тъмните й очи, от чието изражение съвсем му призля. Погледна към трите прозореца, които сега виждаше от задната седалка.

Трудно можеше да се види каквото и да било, заради това, което бе полепнало по стъклата. Игли. Клони. Плътно закриващи всеки сантиметър от прозорците.

При все това, двамата с Мередит, без да е нужно да изричат каквото и да било, се протегнаха едновременно към дръжките на задните си врати. Те изщракаха и се открехнаха на няколко сантиметра; сетне се захлопнаха обратно с решителен трясък.

Мередит и Мат се спогледаха. Момичето сведе поглед и продължи да маха клоните от Бони.

— Боли ли те?

— Не. Малко…

— Трепериш.

— Студено е.

Наистина беше студено. През единствения отворен прозорец, макар и сега напълно задръстен с вечно зелени клони, Мат чуваше шума на вятъра отвън, който свистеше през гъстата зеленина. Изненадващо високо и абсурдно силно се чуваше и скърцането на дърво. Сякаш се огъваше под силния напън на буря.

— Какво, по дяволите, беше онова? — избухна той, като изрита ядно предната седалка. — Онова нещо, заради което извих рязко настрани по шосето?

Мередит вдигна бавно тъмнокосата си глава.

— Не зная, тъкмо се канех да затворя прозореца. Зърнах само някакво движение.

— Изскочи изневиделица точно в средата на пътя.

— Дали беше вълк?

— Нямаше нищо и изведнъж се появи.

— Вълците не са с такъв цвят. То беше червено — обади се равнодушно Бони, като вдигна глава от рамото на Мередит.

— Червено? — Мередит поклати глава. — Беше твърде голямо за лисица.

— И аз мисля, че беше червено — рече Мат.

— Вълците не са червени… ами върколаците? Дали Тайлър Смолуд има в рода си червенокоси?

— Не беше вълк — настоя Бони. — Беше… обърнато.

— Обърнато?

— Главата му беше от грешната страна. Или може би е имало по една глава в двата си края.

— Бони, вече започваш да ме плашиш — заяви Мередит.

Мат не би го признал, но тя започваше да плаши и него. Защото доколкото бе успял да зърне животното, то му се стори деформирано по същия начин, по който го описваше Бони.

— Може би просто сме гледали от грешен ъгъл — предположи той.

— А може би просто сме видели някакво животно, изплашено от… — обади се Мередит.

— От какво?

Мередит погледна към тавана на колата. Мат проследи погледа й. Много бавно, сякаш с въздишка, металът хлътна надолу. После още малко. Сякаш нещо много тежко бе седнало на покрива на колата.

Мат изруга.

— Защо докато бях на предната седалка просто не натиснах педала на газта докрай…? — Взря се напрегнато през гъстите клони, опитвайки се да различи педала на газта и стартера. — Дали ключовете са още там?

— Мат, ние заседнахме в крайпътен ров. Освен това, ако имаше смисъл, щях да ти кажа да дадеш газ докрай.

— Онзи клон щеше да ти отсече главата!

— Да — отвърна просто Мередит.

— Щеше да те убие!

— Ако имаше възможност да се измъкнем, щях да ти го предложа. Но ти виждаше само отстрани, докато аз можех да гледам напред. Дърветата вече бяха там. Във всички посоки.

— Това… не е… възможно! — Мат удари с юмрук по предната седалка, за да подсили думите си.

— А това възможно ли е?

Таванът отново изскърца.

— Вие двамата, престанете да се карате! — извика Бони, но гласът й се удави в хлипания.

В този миг прозвуча експлозия, като оръдеен изстрел и колата внезапно леко се наклони.

— Какво беше това? — изписка Бони.

Тишина.

— … гумата се спука — каза накрая Мат. Сам не си повярва. Погледна към Мередит.

Както и Бони.

— Мередит… клоните изпълват цялата предна седалка. Едва виждам лунната светлина. Става тъмно.

— Зная.

— Какво ще правим?

Мат видя огромното напрежение и объркване, изписани по лицето на Мередит. Помисли си, че каквото и да каже, ще го изрече през стиснати зъби. Но, когато прозвуча, гласът на Мередит бе съвсем тих.

— Не зная.

Докато Стефан още потръпваше, Елена се сгуши като котка в леглото. Усмихна му се. Усмивката й излъчваше удоволствие и любов. Той изпита желание да я сграбчи за ръката, да я просне върху леглото и отново да започне всичко отначало.

Ето до каква степен го подлудяваше. Но той осъзнаваше — твърде добре от собствен опит — опасността, с която си играеха. Още малко от това и Елена щеше да се превърне в първия дух вампир, както вече беше първият вампир–дух, който познаваше.

Но само я погледни! Той се надвеси над нея и впи поглед в лицето й. Сърцето му заби лудешки само докато я гледаше. Косата й, истинско злато, се стелеше като коприна в леглото, образувайки малко лъскаво езеро. Тялото й, на светлината на единствената лампа в стаята, приличаше на очертано със златна ивица. Наистина изглеждаше сякаш плува, движи се и спи в златна мъгла. Беше плашещо. За един вампир бе все едно да доведе греещото слънце в леглото си.

Стефан се улови, че потиска прозявката си. Тя му въздействаше и по този начин, като Далила, отнемаща силата на Самсон. Въпреки енергията, с която бе заредена кръвта й, блаженството на съня бавно го оборваше. Щеше да прекара топлата нощ в прегръдките й.

В колата на Мат ставаше все по-тъмно, тъй като дърветата продължаваха да засенчват лунната светлина. За известно време те се опитаха да викат за помощ. Но нямаше полза, а и Мередит изтъкна, че е по-добре да пестят въздуха в колата. Затова тримата притихнаха.

Накрая Мередит успя да извади от джоба на джинсите си връзка с ключове, на която бе закачено малко фенерче със синя лампичка. Тя я натисна и всички се наведоха напред. Толкова тънък лъч, а означава толкова много, помисли си Мат.

Натискът върху предната седалка се бе усилил.

— Бони? — попита Мередит. — Никой няма да ни чуе, че викаме. Дори и да са чули звука от спуканата гума, ще решат, че е било изстрел.

Бони поклати глава, сякаш не искаше да слуша. Продължаваше да вади иглите от кожата си.

Мередит е права, каза си Мат. Наоколо са километри пустош.

— Тук има нещо много лошо — проговори Бони. Изрече го тихо, но всяка дума прозвуча като хвърляне на камъни в езеро.

Лицето на Мат внезапно доби сивкав оттенък.

— Колко… лошо?

— Много лошо, това е… Никога досега не съм усещала нещо подобно. Нито когато Елена бе убита, нито от Клаус или от каквото и да е друго същество. Много е лошо и много силно. Не предполагах, че нещо би могло да е толкова силно. То ме натиска и аз се страхувам…

— Бони — прекъсна я Мередит, — й двете знаем, че има само един начин да се спасим…

— Няма начин да се спасим от това!

— … зная, че се боиш…

— И кого да призова тук? Бих могла да го направя, ако има към кого да се обърна. Мога да се втренча в светлината на фенерчето ти и да си представя, че е пламък и…

— Да изпадне в транс? — Мат изгледа остро Мередит. — Тя не бива да го прави повече.

— Клаус е мъртъв.

— Но…

— Няма кой да ме чуе! — изписка Бони, а после избухна в ридания. — Елена и Стефан са твърде далеч и вероятно в момента спят! А няма никой друг!

Тримата сега се бяха притиснали плътно един до друг, тъй като клоните натискаха предната седалка към тях. Мат и Мередит бяха достатъчно близо и се спогледаха над главата на Бони.

— Ъъ… — поде той сепнато. — Ъъ… сигурни ли сме?

— Не — отвърна Мередит мрачно, ала в тона й прозвуча надежда. — Спомняте ли си тази сутрин? Не сме съвсем сигурни. Всъщност той навярно все още е някъде наоколо.

Сега на Мат съвсем му призля, а на зловещата синя светлина на фенерчето Бони и Мередит също изглеждаха като болни.

— И точно преди това да се случи, ние говорехме как голяма част от…

— … основната част от всичко, което се случи, за да се промени Елена…

— … беше по негова вина.

— В гората.

— С отворен прозорец.

Бони продължи да хлипа.

Но Мат и Мередит постигнаха мълчаливо съгласие с погледи.

— Бони — рече много нежно Мередит, — това, което каза, че би направила… е, ще трябва да го направиш. Опитай се да достигнеш до Стефан или да събудиш Елена или… или се извини на… Деймън. Боя се, че последното е най-добре. Той изглежда никога не е искал да ни види мъртви, а и сигурно знае, че няма да се сближи с Елена, ако убие приятелите й.

Мат изръмжа скептично.

— Той може и да не иска всички да сме мъртви, но може да изчака, докато някой от нас умре, за да спаси останалите. Никога не съм му вяр…

— Но никога не си му желал злото — прекъсна го Мередит с по-висок глас.

Мат примигна срещу нея и млъкна. Чувстваше се като пълен идиот.

— И така, ето го фенерчето — продължи Мередит. Както винаги в моменти на криза, гласът й беше овладян, спокоен, хипнотичен. Жалката синя светлина също беше ценна. Това бе всичко, с което разполагаха, за да не останат в пълен мрак.

Но когато настъпи пълен мрак, помисли си Мат, това ще означава, че светлината и въздухът в колата ще са свършили. Ще бъдат напълно отрязани от външния свят, затиснати под клоните. А дотогава навярно натискът ще е прекършил костите им.

— Бони? — Гласът на Мередит беше глас на по-голяма сестра, която се обръща към по-малката. Много нежен. Много овладян. — Можеш ли да си представиш, че това е пламък на свещ… пламък на свещ… и да се опиташ да изпаднеш в транс?

— Вече съм в транс. — Гласът на Бони бе някак си далечен… почти като ехо.

— Тогава помоли за помощ — подкани я Мередит тихо.

Бони шепнеше, отново и отново, явно нехаеща за света около нея.

— Моля те, помогни ни. Деймън, ако можеш да ме чуеш, моля те, приеми извиненията ни. Ти много ни изплаши и съм сигурна, че сме си го заслужили, но, моля те, помогни ни. Боли, Деймън. Боли толкова много, че бих могла да се разкрещя. Ала вместо това влагам цялата си енергия в този зов. Моля те, моля те, моля те, помогни ни…

Продължи да го повтаря пет, десет, петнайсет минути, а клоните се разрастваха, задушавайки ги със сладкия си аромат на смола. Бони продължи така много по-дълго, отколкото Мат вярваше, че ще може да издържи.

Тогава светлината угасна. И повече не се чуваше никакъв звук, освен шумоленето на боровете.

Нямаше как да не се възхити на техниката.

Деймън отново се бе излегнал върху един клон, този път много по-високо, отколкото когато влезе през прозореца на третия етаж на стаята на Каролайн. Все още не знаеше имената на дърветата, но това нямаше значение. Този клон приличаше на ложа, откъдето можеше да наблюдава разиграващата се драма ниско долу. Започваше малко да се отегчава, след като на земята не се случваше нищо интересно. По-рано същата вечер бе оставил Дамарис, когато започна да му досажда с приказките си за брак и разни други неща, които искаше да избегне. Като например настоящия й съпруг. Скучно. Тръгна си, без дори да провери дали наистина я бе превърнал във вампир — беше склонен да смята така — каква изненада го очакваше съпруга, когато се прибере у дома! Ъгълчетата на устните му се извиха в едва забележима усмивка.

Под него пиесата почти достигаше кулминацията си.

Наистина нямаше как да не се възхити на техниката. Групов лов. Нямаше представа що за зли малки гадини манипулираха дърветата, но като вълците или лъвовете, изглежда бяха усъвършенствали лова, превръщайки го в изкуство. Работеха заедно, за да заловят плячката, която иначе бе твърде бърза и добре защитена, за да се справят поотделно. В този случай това бе една кола.

Истинско изкуство на сдружението. Горките вампири, такива самотници са, помисли си той. Ако можехме да се съюзим, светът щеше да е наш.

Примигна сънливо, а после се усмихна с ослепяващата си усмивка. Разбира се, ако можехме да го направим — да речем да завземем града и да си поделим обитателите му — всички щяха да са доволни. Със зъби и нокти Силата ще бъде закалена като острие на меч, докато не остане нищо, освен късове тръпнеща плът и вени, пълни с пулсираща кръв.

Приятна фантазия, помисли си той и притвори клепачи, за да й се наслади докрай. Артистично. Езера от рубинена кръв, магическа течност достатъчна да потече да кажем по мраморните стъпала на… Олимпийския стадион „Панатинайкос“ в Атина. Целият град ще притихне, очистен от шумните, хаотични и лицемерни човешки същества, като ще останат само най-необходимите части от тях: няколко артерии, които да изпомпват сладката червена течност в достатъчни количества. Вампирската версия на земя с мляко и мед.

Той отвори раздразнено очи. Нещата там долу станаха шумни. Човешките същества викаха. Защо? Какъв беше смисълът? Заекът винаги врещи в челюстите на лисицата, но дали някога друг заек му се е притичвал на помощ, за да го спаси?

Ето, това е нова поговорка, поредното доказателство, че хората са глупави като зайците, каза си Деймън, но хубавото му настроение бе съсипано. Но имаше и нещо друго, не само шумът долу го дразнеше. Мляко и мед, това би било… грешка, дори груба грешка, ако се замисли сериозно. Кожата на Елена беше като мляко през онази нощ преди седмица, топла и бяла, а не хладна, дори на лунна светлина. А блестящата й златиста коса приличаше на разтопен мед. Елена никак нямаше да е щастлива да види резултата от този групов лов. Щеше да изплаче безброй сълзи, чисти като кристални капки роса, с мирис на сол.

Деймън внезапно застина. Изпрати силен сноп от търсеща Сила около себе си, подобно на лъчи на радар.

Но нищо не се върна обратно, не усещаше нищо, освен безмозъчните дървета под краката си. Каквото и да бе организирало всичко това, беше невидимо.

Добре тогава. Да опитаме това, реши той. Като концентрира цялата кръв, която бе изпил през последните дни, той изпрати огромна вълна на Силата си, сякаш Везувий изригна в смъртоносна експлозия. За секунди тя го обви като гигантски мехур от свръх нагрят газ. Защото се върна обратно. Невероятно, но паразитът се опитваше да го направи отново, да проникне в съзнанието му. Това трябва да беше.

Да го приспи, предположи Деймън, докато разтриваше разсеяно тила си с нарастващ гняв. В същото време обединените ловци довършваха плячката си в колата. Шепнеха неща в съзнанието му, за да го омаломощят, отнемайки тъмните му мисли и връщайки ги като ехо обратно с един нюанс по-тъмни, в цикъл, който би могъл да го накара да полети, да убива отново и отново единствено заради чистата наслада от самия акт на убийство.

Сега съзнанието на Деймън бе обзето от студена и тъмна ярост. Той се изправи, изпъна схванатите си ръце и рамене, и след това потърси внимателно, ала не с обикновена вълна, а с пълния изблик на Силата си, търсейки с всяка клетка на съществото си, за да открие паразита. Трябваше да е някъде там, дърветата продължаваха работата си. Но не можа да открие нищо, дори и след като използва най-бързия и най-ефективния метод за сканиране, който познаваше: по теорията на случайните отклонения. Би трябвало тутакси да открие нечие мъртво тяло. Ала не откри нищо.

Това го вбеси още повече, но яростта му бе примесена и с възбуда. Искаше да се бори, да убива, но не да извършва безсмислено убийство. И ето че сега се бе изправил пред достоен противник, а Деймън не можеше да го убие, защото не успяваше да го открие. Изпрати съобщение, изпълнено с дива сила във всички посоки.

Вече те предупредих веднъж. Сега те ПРЕДИЗВИКВАМ. Покажи се… ИЛИ СТОЙ ДАЛЕЧ ОТ МЕН!

Събра цялата си Сила, с цялата й мощ, мислейки за всички смъртни, от които я бе придобил. Задържа я и я усили, влагайки цялата мощ на ума и уменията си, изковани във вековните битки. Задържа Силата, докато я почувства като атомна бомба в ръката си. И след това я освободи изведнъж, като разрушителна експлозия, разпростираща се в противоположна на неговата посока, далеч от него, със скоростта на светлината.

Сега определено щеше да усети предсмъртните страдания на нещо могъщо и всеобхватно… нещо, което бе оцеляло от предишния му обстрел, предназначен само за неземни същества.

Деймън разпростря сетивата си до най-широк обхват, искаше да чуе или усети нещо разтърсващо, възпламеняващо — нещо, което ослепява, чиято кръв изтича — намиращо се в клоните, във въздуха, където и да е. Все някъде някакво създание би трябвало да полети към земята или да дращи в предсмъртен гърч с огромните си динозавърски нокти — същество, наполовина парализирано или напълно обречено, с изкормени вътрешности. Но единственото, което усети, бе шумолящият вятър и огромните черни облаци, надвиснали над него като отклик на собственото му настроение. Все още не усещаше тъмното създание, което явно се намираше достатъчно близо, щом се опитваше да нахлуе в мислите му.

Колко силно бе това нещо? И откъде идваше?

Само за миг, една мисъл проблесна в съзнанието му. Окръжност. Окръжност с точка в средата. Силата, която бе изпратил във всички посоки, в окръжност, а точката — единственото място, до което тази сила не бе достигнала. Вътре в него вече…

Щрак! Внезапно съзнанието му се изпразни. А след това той започна, бавно, леко озадачено, да се опитва да сглоби в едно отделните парчета. Мислеше за порива на Силата, която бе изпратил, нали? И за това как очакваше да усети нещо да пада и умира.

По дяволите, не можа да усети животни по-големи от лисица в тази гора. Въпреки че цялата мощ на Силата му бе внимателно насочена, за да порази всякакви създания на мрака, обикновените животни бяха толкова изплашени, че бяха побягнали като обезумели. Взря се надолу. Хм. Нямаше нищо, освен дърветата около колата, а те не преследваха него. Освен това, каквото и да представляваха, те бяха само пионки на един невидим убиец. Не наистина съществуващ… не и между границите, които толкова майсторски и внимателно бе очертал.

Дали не бе сгрешил? Половината от яростта му бе насочена към самия него, че е бил толкова невнимателен, толкова самоуверен и самодоволен, добре нахранен, че бе забравил предпазливостта.

Добре нахранен… хей, може би съм бил пиян, помисли си Деймън и усмивката му блесна в мрака, без дори да го съзнава. Пиян, параноичен и неспокоен. Ядосан… много ядосан.

Деймън се отпусна сред клоните на дървото. Вятърът свиреше в смразяваща вихрушка, а небето бе покрито с гъсти черни облаци, които затулваха светлината на звездите. Точно такова време обичаше.

Все още бе неспокоен и раздразнен, ала не можеше да установи причината. Единственото, което смущаваше покоя на притихналата гора, бе плачът вътре в колата — като птичка, попаднала в клетка, която издаваше един и същ протяжен звук. Сигурно беше онази дребната, червенокосата с деликатната шия. Тази, която хленчеше, че животът се е променил твърде много.

Деймън се размърда. Беше проследил мислено колата просто така, без особен интерес. Не беше негова вината, че ги бе хванал да говорят за него, ала това съществено бе намалило шансовете им да получат помощ от него.

Примигна бавно.

Странно, че бяха претърпели инцидент, докато се опитваха да не прегазят едно създание, което приличаше много на онова, което се бе изпречило на шосето пред ферарито му. Жалко, че не бе зърнал тяхното създание достатъчно добре, но дърветата бяха прекалено гъсти.

Червенокосата птичка отново заплака.

Е, искаш ли промяна сега или не, малка хубавице? Най-добре да решиш веднъж завинаги. Трябва да се помолиш мило.

И тогава, разбира се, аз ще реша каква промяна ще получиш.