Свечеряване

11

Бони не можеше да си спомни някоя по-сложна молитва и като уморено дете, повтаряше онази, която знаеше: „Моля се на Господ, с цялата сила на душата си…“. Бе изразходвала цялата си енергия, за да призове помощ, а единственият отговор, който бе получила, бе някакъв немощен звук. Спеше й се. Болката бе изчезнала, оставяйки я вцепенена. Единственото, което я притесняваше, беше студът. Но и за това си имаше решение. Можеше да се загърне с дебелото, пухкаво одеяло и да се стопли. Знаеше го, без да разбира как.

Единственото нещо, което я държеше далеч от одеялото, бе мисълта за майка й. Майка й щеше да се натъжи, ако тя спре да се бори. Това бе още едно нещо, което знаеше, без да разбира откъде. Ако само можеше да изпрати послание до майка си, да й обясни, че се е борила с всички сили, но заради вцепеняващия студ просто не е могла да продължи. И че е знаела, че умира, но накрая дори не я е боляло, така че майка й няма защо да плаче. И че следващия път ще се поучи от грешките си, обеща тя… следващия път…

Появата на Деймън трябваше да е драматична, придружена с избухване на светкавица в мига, в който ботушите му докоснат колата. Едновременно с това изпрати нова ударна вълна от Силата, този път насочена към дърветата — марионетките, контролирани от невидимия им господар. Беше толкова силна, че усети шокиран отговор от Стефан, идващ чак от пансиона. А дърветата… се стопиха обратно в мрака. Бяха откъснали покрива, сякаш колата беше гигантска рибена консерва. Деймън огледа замислено сцената, застанал на капака на двигателя. Добре дошло за него.

Насочи вниманието си към момичето Бони, тази с червените къдрици, която в момента трябваше да прегръща краката му и да мълви: „Благодаря!“

Но не го правеше. Лежеше неподвижна, сякаш още се намираше в смъртоносната прегръдка на дърветата. Ядосан, Деймън се протегна, за да сграбчи ръката й, и застина стъписан. Усети ги, преди да я докосне, подуши ги, преди да изцапат пръстите му. Стотици малки кървящи дупчици. Сигурно иглите на вечнозеленото дърво ги бяха направили, бяха взели кръв от нея или… не… може би бяха вкарали някаква смолиста субстанция в тялото й. Някакво упойващо вещество, за да остане неподвижна, докато предприемат следващата стъпка в консумиране на плячката — нещо доста неприятно, съдейки дотук по маниерите на непознатото създание. По-вероятно да е била инжекция от храносмилателни сокове.

Или може би нещо, което просто да я поддържа жива, както антифриза за колата, каза си Деймън, осъзнал с разтърсващ ужас колко е студена тя. Китката й бе ледена. Погледна към останалите две човешки същества — тъмнокосото момиче със смущаващите умни очи и русокосото момче, което винаги се заяждаше и бе готово да се сбие. Не изглеждаха добре, но не бяха толкова зле колкото червенокосата. Но той щеше да я спаси. Заради прищявката си. Защото го бе призовала на помощ толкова жалостиво. Защото онези същества, онези малахи, се бяха опитали да го накарат да наблюдава смъртта й, с очи отчасти фокусирани върху нея, докато мислите му бяха отвлечени от действителността с прекрасни фантазии. Малахи — с тази дума се наричаха създанията на мрака: сестри и братя на нощта. Но сега на Деймън му се струваше, че самата дума е зло, поредица от звуци, чието произнасяне наподобява съскане и се изричат с погнуса.

Нямаше намерение да им позволи да спечелят. Вдигна я, сякаш беше пух от глухарче и я преметна през рамо. После скочи от колата. Да лети без да смени формата си, беше предизвикателство. Деймън обичаше предизвикателствата.

Реши да я отнесе до най-близкия източник на топла вода, а това беше пансионът. Нямаше нужда да безпокои Стефан. Имаше поне половин дузина стаи в онази бедняшка къща, недостойна за такива фини аристократи като тях двамата. Освен ако не дебне и не си вре носа навсякъде, Стефан едва ли щеше да наднича в чуждите бани.

Оказа се, че Стефан не само душеше наоколо, но и беше много бърз. Едва не се сблъскаха. Деймън и товарът му тъкмо завиваха зад ъгъла, когато се натъкнаха на Стефан, който вече пътуваше по тъмното шосе с Елена, а тя също като Деймън, летеше зад колата.

Първата размяна на думи не беше нито бляскава, нито остроумна.

— Какво, по дяволите, правиш? — възкликна Стефан.

— Какво, по дяволите, правиш ти! — отвърна Деймън или по-скоро бе започнал да казва, когато усети огромна промяна у Стефан и огромната Сила у Елена. Докато по-голяма част от ума му беше стъписан и замаян от изненада, една малка част от него незабавно започна да анализира ситуацията, да открие по какъв начин Стефан се бе превърнал от нищо в…

Какъв ужас! Е, може би все пак ще успее да запази невъзмутимото си изражение.

— Усетих битка — рече Стефан. — А ти откога си се превърнал в Питър Пан6?

— Би трябвало да си доволен, че не си бил в разгара на битката. А аз мога да летя, защото имам Сила, момче.

Това бе направо безразсъдна смелост. Във всеки случай беше напълно правилно, когато двамата бяха родени, да се обръща към по-малкия си роднина с ragazzo или „момче“.

Но не и сега. Междувременно част от мозъка му просто не можеше да спре и продължаваше да анализира. Можеше да види, да усети, да направи всичко друго, но не и да докосне аурата на Стефан. Това беше нещо… невероятно. Ако Деймън не беше толкова близо, ако не го бе усетил лично, никога нямаше да повярва, че е възможно една личност да притежава толкова много Сила.

Но хладната и логична преценка на ситуацията го доведе до заключението, че неговата собствена Сила — дори и след като през последните дни бе пил толкова различна и многообразна женска кръв — в момента е нищо в сравнение с тази на Стефан. И същият хладен и логически ум му казваше, че Стефан е бил извлечен от леглото заради случилото се и не бе имал време — или не е бил достатъчно благоразумен — за да скрие аурата си.

— Хм, я се погледни — рече Деймън с целия сарказъм, който успя да призове и се оказа, че му е нужен доста. — Това да не е ореол? Да не би да са те канонизирали за светец, без да съм разбрал? Дали не трябва вече да се обръщам към теб със Свети Стефан?

Телепатичният отговор на Стефан не беше за по-чувствителни уши.

— Къде са Мередит и Мат? — додаде нетърпеливо.

— Или — продължи Деймън, сякаш Стефан въобще не бе заговарял — означава, че си заслужил поздравления, задето най-сетне си усвоил изкуството на измамата?

— И къде си понесъл Бони? — настоя Стефан, на свой ред пренебрегвайки коментара на брат си.

— Но изглежда все още не си усвоил добре многосричния английски, затова ще ти го кажа колкото може по-просто. Ти започна пръв.

— Аз започнах пръв — отвърна решително Стефан, като видя, че Деймън няма да отговори на нито един от въпросите му, докато не му каже истината. — Аз просто благодарих на Бог, че ти изглеждаше толкова луд или пиян, за да проявиш наблюдателност. Не исках да позволя ти и останалия свят да разберете как точно влияе кръвта на Елена. И ти си замина, без дори да се вгледаш по-внимателно в нея. И без да заподозреш, че бих могъл да те изтръскам като бълха още от самото начало.

— Никога не съм мислил, че си способен на това. — Деймън си представи малката им схватка до най-малките подробности. Беше истина: той никога не бе подозирал, че представлението на Стефан е било точно това — представление — и че той е могъл да победи Деймън по всяко време и да направи с него каквото си поиска.

— А ето я и твоята благодетелка. — Деймън кимна към Елена, която се носеше във въздуха, удържана от — да, така бе в действителност — от въже за простиране, закачено отзад за колата. — На малко по-ниско стъпало от ангелите, но с корона от слава и почест — отбеляза той, неспособен да откъсне поглед от Елена. Елена искреше от толкова ярка светлина, че да я гледаш бе все едно да гледаш към слънцето.

— Изглежда тя също е забравила да скрие своята аура; сияе като най-ярката от звездите.

— Тя не знае как да лъже, Деймън. — Гневът на Стефан бавно нарастваше. — А сега ми кажи какво става и какво правиш с Бони.

Първият импулс на брат му бе да отговори: „Нищо. Защо смяташ, че би трябвало да правя нещо?“, бе почти неустоим — почти. Но Деймън сега се сблъскваше с различен Стефан, какъвто не бе виждал никога досега. Това не беше по-малкият му брат, когото познаваше и когото обичаше да унижава и тъпче, прошепна му гласът на разума и Деймън се вслуша в него.

— Другите две чоооовешки същества — рече Деймън, нарочно удължавайки думата — са в колата. А аз — изведнъж доби целомъдрен вид — водех Бони у вас.

Стефан бе застанал до колата, достатъчно близо, за да може да огледа добре ръката на Бони. Убожданията се покриха с кръв, когато ги докосна. Стефан огледа с ужас пръстите си. Отново опипа ръката на момичето. Много скоро Деймън щеше да започне да се лигави — държание, което той не можеше да понася и искаше да избегне.

Вместо това той се бе съсредоточил върху астрономическия феномен пред очите му.

Луната бе пълна, не много високо в небето, бяла и чиста като сняг. А Елена се носеше плавно във въздуха, облечена в старомодна нощница, затворена до шията, без нищо друго по себе си. Докато се взираше в нея, без да притежава Силата да определи аурата й, можеше да я изучава като момиче, а не като ангел, заобиколен от нажежен до бяло ореол.

Деймън наклони глава, за да види по-добре силуета. Да, определено това бе най-подходящото облекло за нея и би трябвало да застане пред ярката светлина. Ако той…

Тряс.

Деймън полетя назад. Удари се в дървото. Погледна, за да се увери, че Бони не е пострадала — можеше да е фатално за нея. Изумен за миг, Деймън полетя — всъщност се понесе — надолу към земята.

Стефан беше отгоре му.

— Ти — неясно избъбри Деймън с уста, пълна с кръв, — си се държал като много лошо момче, момче.

— Тя ме принуди. Буквално. Мислех, че ще умре, ако не взема от кръвта й — аурата й беше толкова издута. А сега ми кажи какво не е наред с Бони…

— И за това ти пи от кръвта й, въпреки героичната си и непоколебима съпротива…

Тряс.

„Това ново дърво мирише на смола. Никога всъщност не съм имал желание да опознавам вътрешността на дърветата — помисли си Деймън, като изплю кръвта, напълнила устата му. — Дори като гарван ги използвам само, когато са ми нужни.“

Стефан успя да грабне Бони във въздуха, докато Деймън летеше към дървото. Сега той беше бърз. Беше много, много бърз. Елена беше феномен.

— Значи вече имаш представа каква е кръвта на Елена. — Стефан чуваше най-съкровените мисли на Деймън. Обикновено Деймън беше винаги готов за борба, ала този път той почти чуваше сърцераздирателния плач на Елена за приятелите й и изведнъж се почувства много уморен. Много стар — на няколко века — и много уморен.

Елена продължаваше да се рее във въздуха, понякога с разперени ръце като орел, друг път свита на кълбо като малко котенце. Кръвта й беше като ракетно гориво в сравнение с безоловния бензин на обикновените момичета.

А Стефан искаше да се бие. Дори не се опитваше да го скрие. Бях прав, помисли си Деймън. За вампирите желанието да се карат е по-силно от всяко друго, дори от нуждата да се хранят, а в случая със Стефан от загрижеността за неговите… каква беше думата? О, да. Приятели.

Сега Деймън се опитваше да избегне ударите, да пресметне предимствата си, които никак не бяха много, защото Стефан го държеше здраво. Мисълта. Речта. Склонността да се бие нечестно, която Стефан просто не разбираше. Логиката. Вродената способност да открива слабите места в защитата на противника си…

Хммм…

— Мередит и… по дяволите! Как беше името на онова момче? Придружителят й, мисля, че вече сигурно са мъртви — изрече невинно. — Може да стоим тук и да се дърлим, ако това искаш, имайки предвид, че никога не съм вдигал пръст срещу теб — или да се опитаме да ги спасим. Кое от двете предпочиташ? — наистина се питаше доколко Стефан може да се владее в момента.

Стефан рязко се смали, сякаш Деймън бе намалил размера на изображението през видеокамерата. До този момент той се носеше няколко метра над земята, а сега се приземи и се огледа с изумление, очевидно чак сега осъзнал, че лети.

— Аз не съм ги наранил — заговори Деймън, използвайки моментната уязвимост на брат си. — Ако погледнеш Бони — продължи, благодари на злото, че знаеше името й — ще видиш, че никой вампир не би могъл да й причини това. Мисля — додаде простодушно, за засилване на шока, — че нападателите са били дърветата, контролирани от малахите.

— Дърветата? — Стефан хвърли бърз поглед към надупчената ръка на Бони. — Трябва да ги изведем на открито и да ги потопим в топла вода. Ти вземи Елена…

О, с най-голямо удоволствие. Всъщност бих дал всичко, всичко…

— … и тази кола и заедно с Бони се върни обратно пансиона. Събуди госпожа Флауърс. Направи всичко, което е по силите ти за Бони. А аз ще продължа напред и ще намеря Мередит и Мат…

Това беше! Мат. Сега само ако имаше мнемонична памет…

— Те са малко по-нагоре по пътя, нали? Струва ми се, че оттам дойде първия прилив на Силата.

Прилив, така ли? Защо да не бъдем честни и не го наречем просто съвсем слаба вълничка?

И докато все още беше свежо в паметта му… М за малка, А за арогантна и Т за твар. Пасна си страхотно. Жалко, че имаха различни имена, а не се казваха Мат, защото важеше за всички тях.

— Попитах, става ли?

Деймън се завърна в настоящето.

— Не, не става. Другата кола е счупена. Не може да върви.

— Ще я закача за себе си и ще я летя с нея. — Стефан не се хвалеше, просто съобщаваше факт.

— Дори не е цяла.

— Ще свържа парчетата. Хайде, Деймън, съжалявам, че се държах така. Изобщо нямах представа какво става. Но Мат и Мередит навярно в момента умират и дори и с новопридобитата си Сила и с цялата мощ на Елена, може да не успеем да ги спасим. Повиших най-вътрешната температура на Бони с няколко градуса, но не смея да рискувам да остана и да се опитам да повишавам постепенно общата й телесна температура. Моля те, Деймън. — Слагаше Бони на седалката до шофьора.

Е, това звучеше като стария Стефан, но идвайки от новия и много по-силен Стефан, съдържаше съвсем различен нюанс. Все пак добре, докато Стефан си мислеше, че е мишка, той беше мишка. Край на спора.

По-рано Деймън се чувстваше сякаш е изригнал вулканът Везувий. Сега внезапно му се стори, че сякаш стои близо до Везувий, а вулканът се разтърсва от мощен тътен. Леле! Имаше чувството, че гори само защото беше толкова близо до Стефан.

Призова всички вътрешни сили и мислено се затрупа с лед. Надяваше се, че поне част от тази вътрешна хладина ще проличи в отговора му.

— Ще отида. Ще се видим по-късно… надявам се, че човеците са все още живи.

Когато се разделяха, Стефан му изпрати силно послание на неодобрение — не го наказа с минимална част от силата си, както преди малко, когато го запрати към дървото, а така, че мнението, което имаше за брат си, да проличи във всяка дума.

Деймън изпрати на Стефан последното си съобщение: „Не разбирам — мислеше невинно той след отдалечаващия се Стефан — какво лошо има в това да изразя надеждата си, че човеците са живи? Наскоро посетих магазин, където се продават поздравителни картички — не спомена, че е бил там заради продавачката — и там имаше надписи като «Надявам се да си добре» и «Със симпатия». Така че какво лошо има в това да кажа: «Надявам се, че са живи».“

Стефан не си направи труда да отговаря. Но Деймън му изпрати блестящата си усмивка, преди да обърне към поршето и да подкара към пансиона.

Подръпна въжето за пране, за което бе завързана Елена. Тя се носеше във въздуха — с издута нощница — над главата на Бони — или по-скоро там, където би трябвало да е главата на Бони. Бони винаги си е била дребничка, а сега, след като бе скована от студ, се бе свила в зародишна поза. Елена можеше на практика да седне върху нея.

— Здравей, принцесо. Прекрасна си, както винаги. Можеш да ми го върнеш с: „И ти не изглеждаш чак толкова зле“.

Това бе едно от най-тъпите встъпления в живота му, помисли си унило Деймън. Но не беше съвсем на себе си. Трансформацията на Стефан го бе изумила — сигурно това не бе наред.

— Дей… мън.

Деймън се сепна. Гласът на Елена беше бавен и неуверен… и абсолютно прекрасен: сладък като меласа, като гъст мед, стичащ се от медната пита. Беше малко по-нисък от преди, беше сигурен в това, и с типичното южняшко провлачване на звуците. За един вампир беше сладък като кръвта, бликнала от отворена човешка вена.

— Да, ангел мой. Наричал ли съм те „ангел“ преди? Ако не, било е голям пропуск.

И докато го изричаше, осъзна, че в гласа й има нещо друго, което липсваше преди: чистота. Пронизващата чистота на ангел или божествено създание. Това би трябвало да го отблъсне, но вместо това само му напомни, че Елена е някой, който трябва да се приема сериозно, а не лековато.

Ще те възприемам сериозно или по-лековато, или както ти искаш, помисли си Деймън, ако не си толкова залепена за брат ми.

За пръв път в живота си, той бе заобиколен от по-силни от него. А за един вампир Силата бе всичко: материално благо, положение в обществото, завоевание, комфорт, секс, пари, сладостта на живота.

Беше странно чувство. Не съвсем неприятно щом бе свързано с Елена. Той харесваше силните жени. От векове търсеше силна жена.

Но погледът на Елена го изтръгна от мислите му и го накара да се завърне в настоящето? Деймън паркира пред пансиона, грабна скованата Бони и се понесе нагоре по тесните, извити стълби към стаята на Стефан. Това бе единственото място, за което бе сигурен, че има баня.

В тясното помещение почти нямаше място за трима, а Деймън носеше Бони. Пусна водата в старата вана на четири крака, като я нагласи да е с пет градуса над ледената температура на Бони. Опита се да обясни на Елена какво прави, но тя изглежда бе изгубила интерес и се носеше на длъж и на шир из стаята на Стефан като пакостлива фея. Постоянно се блъскаше в затворения прозорец, сетне отскачаше до отворената врата и надничаше навън.

Каква дилема. Да помоли Елена да съблече и изкъпе Бони и да рискува тя да обърка нещо? Или да помоли Елена да свърши работата и да ги наблюдава, но без да ги докосва — освен ако не стане напечено? А и някой трябваше да намери госпожа Флауърс и да я помоли за топли напитки. Да напише бележка и да изпрати Елена да я занесе? Но всеки миг можеше да се случи нещо непредвидено.

В този миг Деймън улови погледа на Елена и всички дребни и незначителни грижи изчезнаха. Думите се появиха в мозъка му, а не през ушите.

Помогни й! Моля те!

Той се извърна към банята, положи Бони върху дебелия килим и я загърна с единия му край като с раковина. Свали ризата, последва го лятното потниче. Смъкна малкия сутиен — размер А, отбеляза тъжно, като се опитваше да не гледа в момичето. Ала не можа да не забележи, че убожданията от иглите на дървото бяха навсякъде по тялото й.

Сега идваше ред на джинсите и тогава се появи малка пречка, защото трябваше да седне и да сложи краката й в скута си, за да събуе стегнато завързаните до глезените гуменки, преди да смъкне джинсите. Както и чорапите.

И това беше всичко, Бони остана гола, с изключение на розовите копринени гащички, с покрито с кръв тяло. Деймън я вдигна и я сложи във ваната, като намокри и себе си. Вампирите асоциираха ваната с кръвта на девственица, но само най-лудите я бяха опитвали.

Когато Деймън потопи Бони във ваната, водата стана розова. Остави водата да тече, защото ваната бе твърде голяма, а после седна, за да обмисли ситуацията. Дървото бе вкарало в нея нещо през иглите си. Каквото и да беше то, не беше добро. Значи трябваше да бъде изхвърлено. Най-разумното решение бе да го изсмуче, все едно е змийска отрова, ала се колебаеше да опита. Първо трябваше да се увери, че Елена няма да размаже черепа му, ако го завари да смуче кръвта на Бони.

Трябваше да постъпи както е най-добре за момичето. Окървавената вода не покриваше докрай слабичкото тяло на Бони, но все пак скриваше подробностите. С едната си ръка Деймън подпря главата на девойката на ръба на ваната, а с другата започна да изстисква отровата от едната й ръка.

Разбра, че е постъпил правилно, когато усети миризмата на борова смола. Течността беше толкова гъста и лепкава, че не бе проникнала докрай в тялото на Бони. Успяваше да изкара малко количество, ала дали бе достатъчно?

Много предпазливо, без да изпуска вратата от поглед и изострил докрай сетивата си, за да долови най-малкото движение, Деймън вдигна ръката й към устните си, сякаш се канеше да я целуне. Вместо това пое китката й в устата си и като потисна инстинктивния си порив да я захапе, само я засмука.

Веднага изплю. Устата му се бе напълнила със смола. Но не беше достатъчно. Дори да прикрепи няколко вампира към тялото на Бони, които да смучат като пиявици, пак нямаше да е достатъчно.

Седна на пети и се втренчи в нея, в тази фатално отровена жена–дете, която можеше да се каже, че бе обещал да спаси. За пръв път осъзна, че е подгизнал до кръста. Отправи гневен поглед към тавана, все едно към небесата, а сетне свали черното си кожено яке.

Какво да прави? Бони се нуждаеше от лекарство, ала той не знаеше от какво точно, а и не познаваше никоя вещица, която да помоли да му даде. Дали госпожа Флауърс бе запозната с тайнственото познание? А и дори и да беше, щеше ли да му даде? Или беше само една побъркана старица? Какво беше най-общото лекарство… за хората? Би могъл да я предаде на грижите на себеподобните й и да ги остави да опитат с нескопосаните си познания — да я отведат в болница — но как там щяха да лекуват момиче, което е било отровено от Другата страна, от тъмни места, които те никога няма да видят, нито да разберат…

Бе започнал да разтрива разсеяно с кърпата ръцете си, дланите, черната си риза. Сега погледна към кърпата и реши, че Бони заслужава поне малко благоприличие, особено след като не можеше да измисли с какво друго би могъл да й помогне. Потопи кърпата във ваната и я разстла под водата, за да покрие с нея Бони от шията до петите. Материята изплува на някои места, на други потъна, но като цяло свърши работа.

Повиши с още няколко градуса температурата на водата, но нямаше ефект. Бони се бе вкочанила като труп и може би много скоро щеше да се срещне със смъртта, колкото и млада да беше. Благородните му предци в стара Италия са били прави, помисли си Деймън. Девици като Бони вече не бяха момичета, ала още не бяха станали и жени. Това беше особено уместно в случая, тъй като всеки вампир можеше да види, че тя бе невинна девственица във всяко едно отношение.

И всичко бе извършено под самия му нос. Примамването, груповата атака, великолепната техника и синхронизация — те бяха убили тази девица, докато той само си седеше и наблюдаваше. И дори ги аплодираше.

Деймън усети как в гърдите му много бавно нараства нещо. Първите искри избухнаха, когато се замисли за дързостта на малахите да се впуснат на лов след неговите човеци, при това под носа му. Не се запита откога групата в колата се бе превърнала в „неговите човеци“ — предположи, че е защото напоследък те бяха толкова близо, че вече смяташе, че той е този, който решава съдбата им — дали да живеят, умрат или се превърнат в това, което бе и той. Нещото в гърдите му нарасна още повече, когато си припомни начина, по който малахите бяха манипулирали мислите му, примамвайки го да потъне в блажени размисли за смъртта като общо понятие, докато съвсем конкретна смърт се е разигравала пред него. И сега достигаше взривоопасни нива, защото самолюбието му днес бе засегнато прекалено много пъти. Наистина вече ставаше непоносимо…

… и това беше Бони…

Бони, която никога в живота си не бе наранила никого — едно безобидно създание, чуждо на всякаква злоба. Бони, която приличаше на котенце, което само размахва палаво и безобидно лапички във въздуха. Бони, с коса с цвят на зрели ягоди, която изглеждаше като обхваната от пламъци. Бони, с прозрачната кожа, с деликатните си виолетови вени по вътрешните страни на ръцете и гърлото. Бони, която напоследък бе добила навика да го поглежда косо, с невинните си като на дете очи, големи и кафяви, като звезди изпод дългите мигли…

Челюстите и кучешките зъби го боляха, а устата му гореше от отровната смола. Ала всичко това можеше да бъде пренебрегнато, защото го владееше една–единствена мисъл.

Бони го бе призовала за помощ половин час преди мракът да я погълне.

Това трябваше да бъде казано. Да бъде изследвано. Бони се бе обърнала за помощ към Стефан, който бе твърде далеч и твърде зает със своя ангел, но бе призовала и Деймън, беше молила за помощта му.

А той не й бе обърнал внимание. Трима от приятелите на Елена бяха агонизирали в краката му, а той ги бе пренебрегнал, бе пренебрегнал отчаяния зов за помощ на Бони да ги спаси, да не позволи да умрат.

Обикновено подобно нещо просто щеше да го накара да замине за друг град. Ала неясно защо той все още беше тук и продължаваше да усеща горчивия вкус на последиците от действията си.

Деймън се облегна назад със затворени очи, като се опитваше да пропъди завладяващата миризма на кръв и мухлясалия мирис на… нещо.

Намръщи се и се огледа. Малката баня бе чиста, дори и в ъглите нямаше прах, нито мухъл. Но миризмата не изчезваше.

И тогава си спомни.