Бунтовници

6

Тази сутрин се събуждам от шум на електрическа самобръсначка. Тобиас стои пред огледалото, а главата му е отметната така, че да вижда извивката на челюстта си.

Обгръщам с ръце коленете си, покрити с чаршафа, и го наблюдавам.

– Добро утро – казва той. – Как спа?

– Добре.

Ставам, когато той отново отмята глава и се съсредоточава върху челюстта си, обвивам ръце около тялото му и притискам чело към гърба там, където изпод ризата се подават татуировките му на Безстрашен.

Той оставя самобръсначката и слага ръце върху моите. Никой от нас не нарушава тишината. Аз се заслушвам в ритъма на неговото дишане, той лениво гали пръстите ми. За миг предстоящата ни задача е забравена.

– Аз също трябва да се приготвя – казвам след малко. Никак не ми се тръгва, но днес трябва да работя в пералното и не искам Миротворците да ме обвинят, че не изпълнявам моята част от споразумението.

– Ще ти донеса нещо за обличане – казва той.

Няколко минути по-късно крача боса по коридора, облечена в тениската, с която спах, и къси панталонки, които Тобиас взе назаем от един от Миротворците. Когато се прибирам в стаята, заварвам Питър да стои край леглото ми.

Инстинктивно заставам нащрек и оглеждам стаята за тъп предмет.

– Изчезвай – казвам с цялата твърдост, на която съм способна. Трудно ми е обаче да удържа гласа си да не трепери. Няма как да забравя погледа му, когато ме провеси над бездната, стиснал гърлото ми, или как ме блъскаше в стената в лагера на Безстрашните.

Той се обръща да ме погледне. Напоследък в очите му няма обичайната злоба към мен – сега изглежда просто изтощен, стойката му е отпусната, а ранената ръка виси на превръзка през врата. Това обаче не може да ме заблуди.

– Какво правиш в стаята ми?

Той пристъпва по-близо.

– А ти защо преследваш Маркъс? Видях те вчера след закуска.

Отвръщам втренчено на вперения му поглед.

– Това не ти влиза в работата. Изчезвай!

– Тук съм, защото не разбирам защо точно ти трябва да съхраняваш хард диска – казва. – Напоследък си доста неуравновесена.

– Значи аз съм неуравновесена, така ли? – изсмивам се. – Това звучи доста странно от твоята уста.

Питър свива устни и нищо не отговаря. Присвивам очи.

– Защо си толкова загрижен за хард диска, между другото?

– Не съм толкова тъп. Знам, че на него се съхранява много повече от базата данни за симулацията.

– Май наистина не си толкова тъп, а? – отговарям. – Смяташ, че ако го доставиш на Ерудитите, те ще ти простят измяната и ще си възвърнеш благоволението им.

– Не ми трябва тяхното благоволение – отвръща той и отново пристъпва към мен. – Ако го исках, нямаше да ти помогна в лагера на Безстрашните.

Забивам показалец в гърдите му толкова силно, че нокътят ми потъва.

– Помогна ми, защото не искаше да те прострелям повторно.

– Може и да не съм любимец на Аскетите, след като предадох собствената си каста – той хваща пръста ми, – но няма да позволя някой да ме командва, особено Ерудитите.

Дръпвам ръката си и я извивам така, че да не може да я задържи. Дланите ми са потни.

– Не съм и очаквала да го разбереш. – Бърша ръце в края на тениската си, приближавайки неусетно към скрина. – Бас ловя, че ако атаката беше срещу Прямите вместо срещу Аскетите, щеше да позволиш да застрелят семейството ти между очите, без гък да кажеш. Само че аз не съм такава.

– Внимавай какво говориш за семейството ми, Дървената. – Той тръгва заедно с мен към скрина, но аз се изпречвам така, че да съм между него и чекмеджетата. Няма да издам къде е скривалището на хард диска, като го извадя, докато той е в стаята, но и няма да оголя пътя към него.

Погледът му се приковава в скрина зад мен, по-специално в лявата част, където е скрит хард дискът. Поглеждам го със свити вежди, после забелязвам нещо, което не съм видяла досега – правоъгълна подутина в един от джобовете му.

– Върни ми го – казвам. – Веднага.

– Няма.

– Връщай го, или ще те убия, докато спиш.

Той се хили самодоволно.

– Само ако можеше да се видиш колко си нелепа с тия заплахи. Приличаш на някое момиченце, което се заканва да ме удуши с въжето си за скачане.

Тръгвам към него, но той се изплъзва в коридора.

– Не смей да ми викаш момиченце.

– Ще ти викам както си поискам.

Атакувам и се целя с левия юмрук там, където ще го заболи най-много: огнестрелната рана в ръката. Той избягва удара, но вместо да опитам отново, аз сграбчвам ръката му и я усуквам с всичка сила на една страна. Питър започва да пищи с пълно гърло, а докато вниманието му е насочено към болното място, аз го ритам здраво по коляното и той пада на земята.

Коридорът се изпълва с хора, облечени в сиво и черно, жълто и червено. Превит надве, Питър се втурва към мен и ме удря в стомаха. И аз се превивам, но болката не ме спира – издавам нещо средно между стенание и писък и на свой ред се хвърлям към него. Левият ми лакът е вдигнат на нивото на устата, така че да мога да го забия в лицето му.

Един от Миротворците ме сграбчва за ръцете и почти ме повдига над земята, дърпайки ме по-далече от Питър. Раната в рамото ми пулсира, но бушуващият в кръвта адреналин заглушава болката. Съпротивлявам се, без да обръщам внимание на стъписаните физиономии на Миротворци и Аскети около мен – включително Тобиас – нито на жената, коленичила край Питър и нашепваща нещо с успокоителен тон. Опитвам се да не обръщам внимание на болезнените му стенания и на чувството за вина, от което стомахът ми се свива. Мразя го. Не ми пука. Мразя го.

– Трис, успокой се! – казва Тобиас.

– Хард дискът е у него! – крещя. – Той го открадна! Сега е в него!

Тобиас приближава Питър, игнорирайки коленичилата край него жена, и слага крак върху гърдите му, за да не мърда. После посяга към джоба и изважда хард диска.

– Няма да се крием тук цял живот. Не беше особено умно да правиш това – казва му Тобиас много тихо. После се обръща към мен и добавя: – Ти също не постъпи много умно. Да не искаш сега да ни изритат от тук?

Гледам го мрачно. Миротворецът, който ме държи за ръката, ме повлича по коридора. Гърча се в опити да се освободя от хватката му.

– Какви ги вършиш?! Махни се от мен!

– Вие нарушихте условията на нашето споразумение – спокойно отвръща той. – Налага се да спазим протокола.

– Върви с него – обажда се Тобиас. – Трябва да се успокоиш.

Оглеждам лицата в насъбралата се тълпа. Никой не оспорва думите на Тобиас. Очите им отбягват моите. Затова се оставям в ръцете на двама мъже от Миротворците и те ме повеждат по коридора.

– Внимавайте къде стъпвате – казва единият. – Тук дъските на пода са неравни.

Главата ми пулсира – знак, че започвам да се успокоявам. Мъж от Миротворците с посивяла коса отваря една врата от лявата ми страна. Табелата на вратата гласи: ЗАЛА ЗА КОНФЛИКТИ.

– Да не ме вкарвате в изолатор или нещо подобно? – озъбвам се. Това би било типично за Миротворците – да ме бутнат в карцера, а после да ме учат как да правя пречистващо дишане и да мисля позитивно.

Светлината в стаята е толкова ярка, че замижавам. На срещуположната стена има огромен прозорец, който гледа към овощната градина. Въпреки това помещението изглежда малко – вероятно е заради тавана, който също като стените и пода е покрит с дървени дъски.

– Моля, седнете – казва по-възрастният от двамата мъже и посочва стол в средата на стаята. И той, както цялата мебелировка в базата на Миротворците, е от необработено дърво и изглежда стабилен, сякаш закован към пода. Аз обаче не сядам.

– Боят приключи – казвам. – Това няма да се повтори. Поне не тук.

– Трябва да следваме протокола – казва по-младият мъж. – Моля, седнете, за да обсъдим случилото се, а после ще ви позволим да напуснете.

Гласовете на всички са толкова меки. Те не шепнат като Аскетите, които непрекъснато ходят по свещена земя и се стараят да не я обезпокоят. Миротворците говорят кротко, утешително, по-тихи са от тревата – започвам да се питам дали не ги учат на това по време на инициацията. Как да говориш, да се движиш, да се усмихваш и да поддържаш мира най-добре.

Въпреки че нямам желание да сядам, все пак се подчинявам. Отпускам се на ръба на стола, готова всеки момент да скоча, ако се наложи. По-младият мъж застава пред мен. Зад гърба ми изскърцват панти. Поглеждам през рамо – по-възрастният рови нещо на плота отзад.

– Какво правите?

– Приготвям чай – казва.

– Не вярвам пиенето на чай да е разрешението на този въпрос.

– Тогава ни кажете – обажда се по-младият, привличайки отново вниманието ми към прозорците – какво е решението според вас?

– Да изхвърлите Питър от базата.

– На мен обаче ми се струва – внимателно продължава мъжът, – че вие го нападнахте първа. Нещо повече – именно вие го простреляхте в ръката.

– Идея нямате какво направи той, за да го заслужи. – Бузите ми пламват и пулсът ми се ускорява. – Опита се да ме убие. А на един друг… Избоде окото на един друг човек… с кухненски нож! Той е същински дявол. Имам пълното право да го…

Усещам остра болка във врата си. Върху лицето на мъжа пред мен започват да играят тъмни петна и го скриват от погледа ми.

– Съжалявам, скъпа – казва той. – Просто следваме протокола.

По-възрастният мъж държи спринцовка. Няколко капки от онова, с което ме е инжектирал, са още вътре. Светлозелени, цветът на тревата. Започвам да мигам бързо и тъмните петна изчезват, но всичко все още се върти пред очите ми, сякаш се клатушкам напред-назад на люлеещ се стол.

– Как се чувствате? – пита по-младият мъж.

– Чувствам се… – „Бясна.“ Точно това се канех да кажа. Бясна на Питър. Бясна на Миротворците. „Но това не е истина, нали?“ Усмихвам се. – Чувствам се добре. Усещането е малко като… сякаш се нося по вода. Или се люлея. А вие как се чувствате?

– Замайването е страничен ефект от серума. Сигурно ще искате да си починете днес следобед. А аз съм добре. Благодаря, че попитахте – казва той. – Сега, ако желаете, може да си вървите.

– Ще ми кажете ли къде да открия Тобиас? – питам. Щом си представя лицето му, обичта ми започва да бълбука и аз желая само едно – да го целуна. – Исках да кажа Фор. Той е красавец, нали? Просто не мога да си обясня защо ме харесва толкова. Аз не съм чак толкова хубава, а?

– Май наистина е така – отвръща мъжът. – Но ако се постараете, може да бъдете хубава.

– Благодаря – казвам. – Много мило от ваша страна.

– Мисля, че ще го намерите в овощната градина – продължава той. – Видях го навън след сбиването.

Изсмивам се кратко.

– Сбиването. Ама че глупава работа…

Наистина сега ми се вижда голяма глупост да стовариш юмрука си върху някой друг. То е като милувка, но доста по-здрава. Милувката е много по-приятна. Може би трябваше да погаля Питър по ръката. Така и двамата щяхме да се почувстваме по-добре. И сега кокалчетата на юмрука ми нямаше да ме болят.

Ставам и тръгвам към вратата. Налага се да се подпра на стената, за да запазя равновесие. Поемам пак по коридора, като се препъвам – сама се кискам на залитането си. Непохватна съм, каквато бях като малко дете. Мама често ми се усмихваше и казваше: „Внимавай къде стъпваш, Беатрис. Не искам да се нараниш“.

Излизам навън и сега зеленото на дърветата ми се вижда още по-зелено. Толкова е наситено, че почти мога да го вкуся. Сигурно наистина мога да го усетя върху езика си, също като тревата, която дъвчех като малка, за да проверя каква точно е на вкус. Заради замайването едва не се търкулвам по стълбището и избухвам в смях, когато тревата започва да гъделичка босите ми ходила. Тръгвам неуверено към овощната градина.

– Фор! – провиквам се. Защо крещя някакво си число? А, да. Защото това е неговото име. Провиквам се пак: – Фор! Къде си?

– Трис! – разнася се глас откъм дървото вдясно. Все едно самото дърво ми говори. Изсмивам се, но това е просто Тобиас, който се е навел сред клоните.

Втурвам се към него, земята се накланя на една страна и аз едва не падам. Ръката му ме подхваща през кръста и ми помага да застана здраво на крака. Докосването му предизвиква тръпка по цялото ми тяло и вътрешностите ми пламват, сякаш пръстите му са ги подпалили. Пристъпвам още по-близо, притискам се плътно до тялото му и повдигам лице към неговото да го целуна.

– Какво са ти… – започва той, но аз запушвам устата му с устни. Той отвръща бегло на целувката ми и аз въздъхвам тежко.

– Това беше неубедително – казвам. – Е, добре де, не точно неубедително, ама…

Надигам се на пръсти да го целуна пак, но той опира пръст до устните ми, за да ме спре.

– Трис – повтаря, – какво са направили с теб? Държиш се като луда.

– Не е много любезно от твоя страна да го казваш – отвръщам. – Просто ми повдигнаха настроението, това е всичко. А сега искам да те целуна истински, затова защо не се отпуснеш…

– Няма да те целувам. Искам да разбера точно какво става – казва.

Нацупвам се за кратко, но после пак се ухилвам насреща му, защото парчетата от пъзела се подреждат в главата ми.

– Ето защо ме харесваш – възкликвам. – Защото и ти самият не си чак толкова добър. Сега вече ми стана ясно.

– Хайде стига вече! – срязва ме той. – Отиваме при Йохана.

– Аз също те харесвам.

– Това звучи много обнадеждаващо – отвръща той с равен тон. – Хайде. За бога, трябва ли да те нося?!

Той ме залюлява в прегръдката си – едната му ръка е под коленете ми, другата е обгърнала гърба. Обвивам ръце около врата му и го целувам по бузата. После установявам, че въздухът приятно докосва стъпалата ми, щом залюлея крака, и ги размахвам нагоре-надолу, докато ме носи към сградата, в която работи Йохана.

Когато стигаме нейния кабинет, тя седи зад бюрото с куп книжа пред себе си и дъвче гумата на молива. Вдига поглед към нас и долната ѝ челюст леко увисва. Кичур тъмна коса покрива лявата страна на лицето.

– Не е нужно да криеш белега си – казвам. – По-красива си, когато косата не пада върху лицето ти.

Тобиас ме пуска на земята доста грубо. Ударът е рязък и рамото леко започва да ме боли, затова пък много ми харесва звукът от стъпките ми по пода. Разсмивам се, но нито Тобиас, нито Йохана се присъединяват към мен. Странно.

– Какво сте ѝ направили? – пита Тобиас с недвусмислен тон. – Какво, за бога, сте ѝ причинили?

– Аз… – Йохана се обръща намръщено към мен. – Явно са ѝ дали много повече. Тя е съвсем дребна и най-вероятно не са отчели ръста и теглото ѝ.

– Дали са ѝ много повече какво? – настоява той.

– Имаш хубав глас – обаждам се.

– Трис, моля те, стой тихо – обръща се той към мен.

– От умиротворителния серум – отвръща Йохана. – В малки дози той има умерено успокояващо действие и повдига настроението. Единственият страничен ефект е леката замаяност. Предписваме го на членове от нашата общност, които имат проблем със спазването на реда.

Тобиас изсумтява.

– Да ти приличам на идиот? Всеки член от вашата общност има проблем със спазването на реда, защото това са хора. Най-вероятно пускате серума във водата за пиене.

Йохана мълчи известно време. Вместо отговор скръства ръце пред гърдите си.

– Със сигурност знаеш, че не е вярно, иначе изобщо нямаше да се стигне до този сблъсък – казва най-накрая. – Но каквото и да правим тук, решението за това е взето от всички нас като каста. Ако имах възможност да дам от този серум на всички в града, щях да го направя. И тогава нямаше да се озовем в положението, в което се намираме в момента.

– Спор няма – отвръща той. – Естествено, че да дрогираш цялото население, би било най-доброто решение на проблема. Страхотен план.

– Сарказмът ти не е уместен – спокойно отговаря тя. – Съжалявам, че на Трис погрешка са ѝ дали по-голяма доза, наистина. Но тя наруши условията на нашето споразумение и се боя, че вие няма да може да останете още дълго тук. Сбиването между нея и онова момче Питър не е нещо, за което можем да си затворим очите.

– Не се безпокой – казва Тобиас. – И без това се канехме да си тръгнем възможно най-скоро, доколкото това е в човешките способности.

– Хубаво – отвръща тя с лека усмивка. – Мир между Миротворците и Безстрашните е възможен само ако са далече едни от други.

– Това обяснява много неща.

– Моля?! – сопва се тя. – За какво намекваш?

– Това обяснява – оголва зъби той – защо под предлог, че спазвате неутралитет, ако такова нещо изобщо е възможно, ни оставихте да измрем в ръцете на Ерудитите.

Йохана тихо въздъхва и поглежда през прозореца. Пред него има малък двор с лози. Техните ластари са полазили по ръба на прозореца, сякаш искат да влязат при нас и да се включат в разговора.

– Миротворците не биха направили нещо подобно – обаждам се. – Това е подло.

– Не се включихме в конфликта единствено в името на мира – подхваща Йохана.

– Мир – Тобиас почти просъсква думата. – Убеден съм, че всичко ще е мирно и тихо, когато всички ние или измрем, или сме наврени в миша дупка пред заплахата да ни промият мозъците или да ни държат в непрекъсната симулация.

Лицето на Йохана се сгърчва и аз повтарям изражението ѝ, за да видя какво е усещането. Не е много приятно. Не разбирам защо ѝ трябва да го прави.

– Това не зависи от моето решение – започва бавно тя. – Ако беше така, сега сигурно щяхме да водим съвсем различен разговор.

– Нали не твърдиш, че си се опълчила?

– Казвам – отвръща тя, – че не бих могла да оспоря публично официалното решение на моята каста, затова пък мога да изразя несъгласие от свое име, когато така го чувствам със сърцето си.

– Двамата с Трис напускаме до два дни – казва Тобиас. – Надявам се твоята каста да не промени решението базата ви да се превърне в убежище за всички.

– Ние не променяме лесно решенията си. Ами Питър?

– Ще трябва с него отделно да се разправяте – отговаря той. – Защото Питър не идва с нас.

Тобиас ме хваща за ръка и допирът на кожата му е приятен, макар тя да не е мека и гладка. Усмихвам се извинително на Йохана, но нейното изражение не се променя.

– Фор – казва тя, – ако ти и приятелите ти искате да останете… незасегнати от нашия серум, избягвайте хляба.

Тобиас ѝ благодари през рамо и двамата тръгваме по коридора, като аз подскачам на един крак.