Бунтовници

29

Забравила съм си часовника.

За това съжалявам най-много, когато след минути или часове паниката утихва. Не съжалявам, че изобщо съм дошла – макар това да изглежда най-логично – а за голата китка, която не ми позволява да разбера от колко време съм в тази стая. Гърбът вече ме боли, което все пак е някакъв ориентир, но не достатъчно ясен.

След известно време ставам и започвам да се разхождам, протягам високо ръце над главата си. Поколебавам се дали да продължа, при условие че камерите ме наблюдават. Едва ли ще научат кой знае колко за мен, докато следят как допирам палците на краката си.

При тази мисъл ръцете ми се разтреперват, но аз не се опитвам да я прогоня от ума си. Вместо това си напомням, че съм една от Безстрашните и страхът е добър мой познайник. Сигурно ще пукна на това място. И то съвсем скоро. Това са голите факти.

Но мога да приема всичко и от друга гледна точка. Скоро ще отдам почит на родителите си, като умра както тях. И ако всичко казано за смъртта е истина, не след дълго ще сме пак заедно, каквото и да ни чака занапред.

Разтърсвам ръце, докато крача напред-назад. Още треперят. Искам да разбера кое време е. Пристигнах малко след полунощ. Сега вече е сигурно ранна утрин, някъде около 4,00 – 5,00 часђ. Но може и да не е минало толкова много време, а само да ми се струва така, защото бездействам.

Вратата се отваря и аз най-накрая заставам лице в лице с моя враг и нейната охрана от Безстрашни.

– Здравей, Беатрис – започва Джанийн. Носи синия цвят на Ерудитите, очилата на Ерудитите и гледа с типичното за Ерудитите чувство на превъзходство, което баща ми ме възпита да ненавиждам. – Предполагах, че точно ти ще дойдеш.

Не изпитвам ненавист, докато я гледам. Изобщо нищо не чувствам, макар да е отговорна за безчет избити, сред тях и Марлийн. Поредицата убийства в главата ми са като низ от неразгадани уравнения и аз стоя вкаменена, неспособна да открия решението.

– Здравей, Джанийн – отговарям, защото само това ми идва наум в момента.

Премествам поглед от воднистите очи на Джанийн към Безстрашните, които я пазят от всички страни. Питър стои плътно до дясното ѝ рамо, а една жена с дълбоки бръчки около устата е отляво. Зад нея е плешив мъж с дълбоки бразди по черепа. Свивам вежди.

Как така Питър изведнъж се е озовал на толкова висок пост като охранител на Джанийн Матюс? Къде е логиката?

– Бих искала да знам колко е часът – казвам.

– Така ли? – отвръща тя. – Интересно.

Трябваше да се досетя, че няма да ми каже. Всяка информация, с която тя разполага, има определящо значение в нейната стратегия. Тя няма нищо да ми каже, докато не реши, че за нея ще е по-изгодно да ми даде определени сведения, отколкото да ги премълчи.

– Обзалагам се, че моите спътници от Безстрашните са разочаровани, дето още не си опитала да ми издереш очите – продължава тя.

– Това би било глупаво.

– Вярно. Но щеше да отговаря на твоя стил на поведение – първо действай, после мисли.

– Вече съм на шестнайсет. – Свивам устни. – И се променям.

– Колко мило. – Тя успява да придаде ласкателна нотка дори на фрази, които съдържат съвсем друг смисъл. – Хайде да се поразходим малко.

Отстъпва назад и посочва вратата. Последното, което искам сега, е да изляза от това помещение и да се отправя в някаква неизвестна посока. Въпреки това не се поколебавам. Тръгвам, жената от Безстрашните със суровия поглед е отпред, Питър върви зад мен.

Коридорът е дълъг и светъл. Завиваме и продължаваме по друг, същия като първия.

Следват още два коридора. Вече напълно съм загубила ориентация и никога не бих могла да намеря пътя обратно. Точно тогава обстановката се променя – белият тунел се превръща в просторна зала, където мъже и жени от Ерудитите, облечени в дълги сини лабораторни престилки, стоят около масите; някои държат инструменти, други смесват разноцветни течности, трети гледат съсредоточено в екраните на компютрите. На пръв поглед работят върху нов симулационен серум, но предполагам, че дейността на Ерудитите не се ограничава единствено със симулациите.

Мнозинството от тях прекратяват работа и ни проследяват с поглед, докато вървим по централната пътека. По-скоро наблюдават мен. Някои си шушукат, но повечето остават мълчаливи. Толкова е тихо тук.

Следвам жената от Безстрашните и когато минава през някаква врата, аз се заковавам толкова рязко на място, че Питър се блъска в гърба ми.

И тази зала е просторна като предишната, но в нея има само едно нещо: голяма метална маса с някакъв уред до нея. Той далечно напомня уред за ехокардиография. Над него виси камера. Потръпвам неволно. Защото знам какво е това.

– Много съм доволна, че точно ти си тук – казва Джанийн. – Тя минава покрай мен и сяда на ръба на масата, пръстите ѝ се впиват в ръба. – Причината са твоите резултати от теста за определяне на наклонностите. – Русата ѝ коса, опъната силно по темето, отразява светлината и привлича погледа ми. – Даже сред Дивергентите ти си нещо като аномалия, защото имаш наклонности към три от кастите. Аскети, Безстрашни и Ерудити.

– Откъде… – Гласът ми секва. Насилвам се да довърша изречението. – Откъде знаеш това?

– Всяко нещо с времето си – отговаря тя. – На базата на тези резултати направих заключение, че си един от най-силните Дивергенти. Казвам го не като комплимент, а за да изясня намерения си. Ако искам да създам симулация, която да контролира съзнанието на Дивергентите, трябва да експериментирам с най-силния сред тях, за да открия и премахна всички слабости на технологията. Ясна ли съм?

Не си правя труда да ѝ отговарям. Все още наблюдавам втренчено ехокардиографския уред край масата.

– Ето защо аз и моите колеги научни работници ще те изучаваме, колкото се може по-дълго. – Тя леко се усмихва. – След приключване на моето изследване ще бъдеш екзекутирана.

Това ми е известно и без да ми го казва. Но макар да го знам, защо краката ми внезапно омекват и стомахът ми се свива. Защо?

– Екзекуцията ще бъде извършена тук. – Тя прокарва пръсти по масата, върху която седи. – На тази маса. Реших, че ще ти е любопитно да я видиш.

Иска да проучи реакцията ми. Едва дишам. Досега си мислех, че жестокостта предполага и злоба, но не е така. Джанийн няма никакво основание да действа от зла умисъл. Тя е жестока, защото не се интересува от последиците на своите постъпки, когато нещо я е завладяло. Вместо мен тук можеше да има пъзел или счупен механизъм, който тя се опитва да поправи. Тя ще отвори черепа ми с единствената цел да проследи отблизо как действа моят мозък. Ще умра тук и това ще е проява на милосърдие.

– Когато дойдох тук, знаех как ще приключи всичко – казвам. – Това е просто една маса. А сега бих искала да се върна в килията си.

+ + +

Не мога да преценя как върви времето, не и по начина, по който имах възможност да го следя досега. Ето защо, когато вратата на килията отново се отваря и вътре влиза Питър, не мога да кажа колко време е минало. Усещам единствено, че съм изтощена.

– Тръгвай, Дървената – нарежда той.

– Не съм Аскет. – Протягам ръце над главата си и те опират стената. – И след като вече си един от лакеите на Ерудитите, нямаш право да ме наричаш „Дървена“. Не е редно.

– Казах ти да тръгваш.

– Как, без нито една злобна и ехидна забележка ли ще се размина? – Вдигам поглед към него с престорена изненада. – Нещо от рода „Ти си чист идиот, щом дойде тук. Освен че си Дивергент, си и малоумна“ няма ли да кажеш?

– То си е ясно и без да го казвам – отвръща. – Сега или ставай, или ще те влача по коридора. Ти решаваш.

Сега вече ми е по-спокойно. Питър винаги се е държал злобно с мен; това е нещо познато.

Ставам и излизам от килията. Пътьом отбелязвам, че ръката на Питър, която прострелях, вече не виси на превръзка през врата.

– Излекуваха ли раната ти от куршума?

– Да – казва. – Ще ти се наложи да откриеш друго слабо място. Колко жалко, че с мен всичко вече е наред. – Той ме сграбчва за здравата ръка и тръгва бързо, дърпайки ме след себе си. – Закъсняваме.

Въпреки че коридорът е дълъг и празен, стъпките ни не отекват силно. Имам чувството, че някой ми е запушил ушите, а аз чак сега го забелязвам. Опитвам се да запомня пътя, по който минаваме, но скоро пак губя ориентация. Стигаме края на поредния коридор и завиваме наляво към слабо осветена стая, която ми напомня аквариум. Една от стените е огледална – виждам отражението си в нея, но се обзалагам, че от другата страна е прозрачна и някой ме наблюдава.

В другия край на помещението има уред, от който се подава подвижна работна маса с човешки ръст. Разпознавам го от учебника по история на кастите и урока за приноса на Ерудитите в медицината. Апарат за магнитно-резонансна томография. С него ще сканират мозъка ми.

Нещо припламва в мен. Толкова отдавна не съм го усещала, че отначало едва го разпознавам. Любопитство.

По интеркома се разнася глас – гласът на Джанийн.

– Легни там, Беатрис.

Поглеждам към подвижната работната маса, с която ще ме вкарат в магнитната тръба на апарата.

– Няма.

Разнася се въздишка.

– Ако не го направиш доброволно, има начин да те принудим.

Питър застава зад гърба ми. Дори ранен, беше по-силен от мен. Представям си ръцете му върху себе си, как ме влачи към апарата, как ме просва на масата, как ме пристяга с ремъците, които висят от нея, и ги затяга прекалено силно.

– Хайде да се споразумеем – казвам. – Ако се подчиня, ще ми дадете да видя резултата от изследването.

– Ти ще се подчиниш, независимо дали е доброволно, или не.

Вдигам показалец.

– Изобщо не е така.

Поглеждам към огледалото. Не е толкова трудно да си представя, че разговарям с Джанийн, докато гледам собственото си отражение. Косата ми е руса като нейната; и двете сме бледи, с непреклонно изражение. Тази констатация е толкова смущаваща, че за няколко секунди губя нишката на мисълта си и стърча мълчаливо, вдигнала пръст.

Аз съм с бледа кожа, светлокоса и студена. Интересувам се какъв е резултатът от изследването на мозъка ми. Аз съм като Джанийн. Мога да се презирам за това, да възроптая, да се опитам да го изкореня от себе си… или да се възползвам от него.

– Изобщо не е така – повтарям. – Каквото и да правите, няма как да ме принудите да стоя неподвижно, за да е ясна картината при сканирането на мозъка. – Кашлям, за да прочистя гърлото си. – Искам да видя резултатите. Така и така ще ме убиете, затова не би трябвало да ви пука какво ще разбера за собствения си мозък преди да умра.

Тишина.

– Защо ти е толкова важно да видиш изследванията? – пита гласът.

– Точно ти би трябвало най-добре да ме разбираш. Нали имам еднакви наклонности за Ерудит, Безстрашен и Аскет в края на краищата.

– Добре. Ще можеш да видиш резултатите. Лягай.

Отивам при работната маса и лягам на нея. Металът е студен като лед. Масата се плъзва навътре и вече съм в тръбата на апарата. Гледам в празното бяло пространство. Като малка си мислех, че раят изглежда точно така – само бяла светлина, нищо повече. Сега вече знам, че това не може да е истина, защото бялата светлина съдържа заплаха.

Чувам думкане и затварям очи, припомняйки си едно от изпитанията в моята зона на страха – юмруци, блъскащи по прозореца ми, и мъже без лица, които искат да ме отвлекат. Опитвам се да си представя думкането като ударите на сърцето ми или като удари на барабан. Талазите на реката, които се разбиват в стените на бездната в лагера на Безстрашните. Маршируващи крака по време на церемонията за приключване на инициацията. Лавина от препускащи крака надолу по стълбището след Изборната церемония.

Губя представа колко време е минало, когато думкането спира и масата излиза от тръбата на апарата. Сядам и разтривам врата си с върховете на пръстите.

Вратата се отваря и отвън в коридора стои Питър. Прави ми знак.

– Идвай. Вече може да видиш изследването.

Скачам на пода и тръгвам към него. Когато излизаме в коридора, той ме поглежда и клати глава.

– Какво?

– Не знам как успяваш винаги да наложиш своето.

– Естествено, щом единствената ми цел е да попадна в килия в централата на Ерудитите и да бъда екзекутирана.

Гласът ми звучи нехайно, сякаш екзекуцията е нищо работа за мен. Но само при произнасянето на тази дума цялата настръхвам. Правя се, че ми е студено и разтривам ръцете си с длани.

– А не е ли така? – пита той. – Нали по своя воля дойде тук. На това няма как да му кажа силен инстинкт за оцеляване.

Той набира някакъв код върху клавиатурата край една врата и тя се отваря. Влизам в стаята от другата страна на огледалото. Вътре е пълно с монитори, а ярката светлина се отразява в очилата на Ерудитите. В отсрещния край на помещението друга врата се затваря с щракване. Зад един от мониторите стои празен стол, чиято седалка все още се върти. Някой току-що е излязъл.

Питър застава плътно зад мен – готов е да ме сграбчи, ако тръгна да нападам някого. Но аз нямам такова намерение. Докъде ли ще стигна, ако все пак опитам да избягам? До края на коридора? Или чак до следващия? После ще се загубя. Не бих могла да се измъкна, дори да нямаше охранители, които да ме спрат.

– Покажи ги тук – казва Джанийн, сочейки големия екран на стената отляво. Един от учените на Ерудитите набира нещо на монитора пред себе си и върху лявата стена се появява картина. Картината на моя мозък.

Не знам какво всъщност очаквам да видя. Известно ми е как изглежда човешкият мозък и приблизително за какво отговаря всеки негов дял, но нямам представа каква е разликата между моя и този на останалите хора. Джанийн барабани с пръсти по брадичката си и прекалено дълго се вглежда в изображението.

Най-накрая проговаря.

– Някой да обясни на госпожица Прайър каква е функцията на префронталната кора[3] на мозъка.

– Това е частта на мозъка зад челото, най-общо казано – обажда се жена от научния екип. Няма вид да е много по-възрастна от мен и носи очила с големи кръгли стъкла, от които очите ѝ изглеждат огромни. – Нейната функция е да организира мислите и действията, необходими за постигане на целите.

– Правилно – потвърждава Джанийн. – А сега някой да ми каже какво наблюдаваме при латералната префронтална кора на госпожица Прайър.

– Тя е голяма – обажда се друг от учените, този път мъж с оредяваща коса.

– А по-точно? – продължава Джанийн, сякаш го изпитва.

Давам си сметка, че се намирам в класна стая – всяко място, където има повече от един Ерудит, неизменно се превръща в класна стая. Тук Джанийн е най-уважаваният преподавател. Всички са я зяпнали с жадни ококорени очи и отворена уста, стремейки се да я впечатлят.

– Много по-голяма от средния размер – поправя се мъжът с оредяващата коса.

– Така е по-добре. – Джанийн накланя глава. – На практика това е най-голямата латерална префронтална кора, която някога съм виждала. Орбитофронталната кора обаче е забележително малка. Какво показва този факт?

– Орбитофронталната кора е мозъчният център, свързан със стремежа към награди. Онези, чието поведение се характеризира с преследването на някакво възнаграждение, имат добре изразена орбитофронтална кора – обажда се някой. – Което ще рече, че госпожица Прайър не държи постъпките ѝ да бъдат възнаградени на всяка цена.

– И не само това – усмихва се леко Джанийн. Синята светлина от мониторите осветява ярко челото и скулите ѝ, но хвърля тъмни сенки под очите. – Това не просто дава сведение за нейното поведение, но и за желанията ѝ. Нейният стремеж не е получаването на награда. Затова пък е изключително добра в насочването на мислите и действията си към постигането на определена цел. Това обяснява нейната наклонност към зловредно поведение, съчетано с жертвоготовност и вероятно способността ѝ да устоява на симулации. Как този извод ще повлияе върху подхода ни в разработването на новия симулационен серум?

– Той трябва да потиска част, но не всички функции на префронталната кора – казва жената учен с кръглите очила.

– Точно така – потвърждава Джанийн. Тя най-после се обръща към мен с блеснали от удоволствие очи. – Продължаваме да работим в тази посока. Така изпълних ли моята част от нашата уговорка, госпожице Прайър?

Устата ми е пресъхнала и трудно преглъщам.

Какво ли ще стане, ако потиснат функциите на префронталната ми кора; ако ме лишат от способността да взимам решения? Какво ще стане, ако серумът подейства и аз се превърна в роб на симулацията като всички останали? Какво би се случило, ако напълно се откъсна от реалността?

Не съм предполагала, че моята личност, цялото ми същество може да бъде сведено до вторичен продукт на моята анатомия. Ами ако аз наистина съм просто човек с по-голяма префронтална кора… и нищо повече?

– Да – отвръщам. – Изпълни я.

+ + +

Двамата с Питър мълчаливо вървим обратно към моята килия. Завиваме наляво и пред нас в другия край на коридора изниква група хора. Това е най-дългият коридор, през който сме минавали, но разстоянието се стопява в мига, когато го виждам.

От двете страни го държат изменници на Безстрашните, а в тила му е опряно дулото на пистолет.

Тобиас, по чиято буза се стича кръв и боядисва в червено бялата му риза. Тобиас, моят приятел Дивергент, застанал пред пастта на зейналата пещ, в която аз ще изгоря.

Ръцете на Питър ме сграбчват за раменете и ме задържат на място.

– Тобиас – казвам, но то прозвучава по-скоро като издихание.

Изменникът на Безстрашните, опрял пистолет в главата на Тобиас, го побутва напред. Питър също се опитва да ме тласне напред, но краката ми сякаш са вкопани в пода. Дойдох тук, за да не умира никой повече. Дойдох тук, за да защитя колкото се може повече хора. Дойдох тук най-вече защото исках Тобиас да е в безопасност. Но какъв е смисълът, щом и той е тук? Защо е всичко това?

– Какво си направил?! – прошепвам. Той е само на няколко крачки от мен, но не достатъчно близо, за да ме чуе. Когато минава покрай мен, протяга ръка. Обвива пръсти около китката ми и стиска. Стиска, после ме пуска. Очите му са кръвясали; целият е бял като платно.

– Какво си направил? – този път въпросът се изтръгва от гърлото ми като ръмжене.

Хвърлям се към него въпреки хватката на Питър и болката, която ми причинява.

– Какво си направил? – изкрещявам.

– Щом ти ще умреш, аз също ще умра. – Тобиас ме поглежда през рамо. – Помолих те да не идваш. Ти направи своя избор. Това са последиците от него.

Той изчезва зад ъгъла. Последното, което виждам, е мярналото се за кратко дуло на пистолета и кръвта от раната на ухото му, която не съм забелязала досега.

В мига, когато Тобиас изчезва, нещо сякаш изсмуква живота от мен. Преставам да се съпротивлявам и се оставям в ръцете на Питър, който ме блъска към килията. Свличам се на пода, щом влизам и чакам вратата да се затвори след Питър, но той се бави.

– Защо е дошъл тук? – пита.

Поглеждам го бегло.

– Защото е идиот.

– Така си е.

Опирам глава на стената.

– Да не си въобразява, че може да те спаси? – Питър изпръхтява презрително. – Това определено прилича на родено от мозъка на Дървен.

– Едва ли – отговарям. Ако Тобиас наистина искаше да ме спаси, той първо щеше да обмисли всичко. Щеше да доведе и други. Нямаше да влети в централата на Ерудитите съвсем сам.

Сълзи пълнят очите ми и аз не се опитвам да ги преглътна. Продължавам да гледам напред, докато накрая всичко се слива пред погледа ми. Само преди няколко дни за нищо на света не бих се разплакала пред Питър, но вече не ми пука. Той е най-незначителният от моите врагове.

– Мисля, че е дошъл да умре заедно с мен – казвам и притискам устата си с ръка, за да заглуша риданието. Ако се насиля да дишам, мога да овладея и сълзите. Нито ми трябва, нито искам да умира заедно с мен. Единственото ми желание е той да бъде в безопасност. „Ама че идиот“, мисля си, но това не идва от сърцето ми.

– Ама че глупост – възкликва Питър. – И е напълно безсмислено. Той е само на осемнайсет и лесно ще си намери друго гадже, когато умреш. Трябва да е голям глупак, щом не го знае.

Сълзите рукват по бузите ми, отначало парят, после стават студени. Затварям очи.

– Ако наистина така мислиш – потискам поредното ридание, – тогава глупакът си ти.

– Е, както и да е.

Подметките му изскърцват, когато ми обръща гръб. Кани се да си тръгва.

– Чакай! – Поглеждам към размазания силует, неспособна да различа лицето. – Какво ще му правят? Същото като на мен ли?

– Представа нямам.

– Не можеш ли да разбереш? – Разочаровано изтривам бузите си с длани. – Не можеш ли поне да научиш дали е добре?

– И защо да го правя? – отвръща той. – Защо ми е изобщо да ти правя услуга?

След миг чувам как вратата се затваря след него.

[3] Ключова зона на мозъка, която се намира точно зад челото. Тя участва в процеса на социалното взаимодействие, във взимането на решения, определя много черти от характера и има отношение към разбирането на другите. – Б.пр.