Бунтовници

11

Наобикалят ни, но не ни слагат белезници, а само ни съпровождат до асансьорите. Колкото и да ги питам защо сме арестувани, никой от тях не отговаря, нито ме поглежда. Накрая се предавам и млъквам, също като Тобиас.

Стигаме трето ниво, където ни отвеждат в малка стая с бял вместо черен мраморен. Няма никакви мебели с изключение на пейка край отсрещната стена. Всяка каста има килии, където затварят нарушителите, но никога досега не съм попадала на такова място.

Вратата се затваря зад нас и ключалката щраква. Отново сме сами.

Тобиас сяда на пейката, челото му е набраздено от бръчки. Аз крача напред-назад пред него. Ако знаеше защо сме тук, щеше да ми каже, затова не питам. Правя пет крачки напред и пет крачки назад, пет крачки напред и пет крачки назад с равномерно темпо, надявайки се това да ми помогне да разсъждавам трезво.

Щом като Ерудитите не контролират Прямите – а Едуард ни каза, че е точно така – тогава защо Прямите ни арестуват? Какво може да сме им сторили?

Щом като Ерудитите не ги контролират, тогава единственото престъпление е да си на тяхна страна. Направила ли съм нещо, което да се тълкува като подкрепа за Ерудитите? Толкова силно забивам зъби в долната си устна, че изкривявам лице. Да, направила съм такова нещо. Застрелях Уил. И още няколко от Безстрашните. Те бяха под въздействието на симулацията, но може би Прямите не го знаят или не приемат това като основателна причина за убийствата.

– Ще се успокоиш ли най-накрая? – обажда се Тобиас. – Изнервяш ме така.

– Точно това е начинът да се успокоя.

Той се навежда напред, опира лакти на коленете и забива поглед между носовете на кецовете си.

– Раната на долната ти устна говори друго.

Сядам край него, свивам колене към гърдите и ги обгръщам с лявата ръка; дясната виси до тялото ми. Той дълго време не проговаря и ръката ми все по-силно и по-силно стиска коленете. Имам чувството, че колкото повече се смалявам, толкова по-защитена съм.

– Понякога се тревожа, че ми нямаш достатъчно доверие – обажда се накрая той.

– Имам ти доверие – казвам. – Естествено че ти имам доверие. Защо мислиш иначе?

– Струва ми се, че има нещо, което премълчаваш. На теб съм казвал неща… – Той поклаща глава. – На никой друг не съм говорил за тях. С теб обаче става нещо, а ти още не си ми казала.

– Много неща се случиха. И сам го знаеш – отвръщам. – Ами ти впрочем? Аз бих могла да кажа същото и за теб.

Той ме докосва по бузата, заравя пръсти в косата ми. И не отговаря на въпроса така, както аз не отговорих на неговия.

– Ако причината за това е единствено смъртта на твоите родители – меко продължава той, – просто ми кажи и аз ще ти повярвам.

Очите му би трябвало да гледат диво, с мрачно предчувствие, като се има предвид къде сме попаднали, но те са все така спокойни и тъмни. Пренасят ме на познати места. Там, където съм в безопасност и по-лесно бих признала, че съм застреляла един от най-добрите си приятели; където няма да ме е страх как ще ме погледне Тобиас, когато разбере какво съм извършила.

Слагам ръка върху неговата.

– Само това е – произнасям немощно.

– Добре, тогава – отвръща той. После допира устни до моите. Стомахът ми се свива на топка от чувството за вина.

Вратата се отваря. Влизат няколко души – двама въоръжени Прями; по-възрастен тъмнокож мъж от Прямите; жена от Безстрашните, която не познавам. И накрая – Джак Канг, представителят на Прямите.

Според стандарта на повечето касти е млад за лидер – само на трийсет и девет. За Безстрашните обаче това не е от значение. Ерик стана един от техните лидери на седемнайсет. Сигурно затова останалите касти не приемат сериозно нашето мнение и решенията ни.

Джак освен това е и красавец – с къса черна коса, високи скули и дръпнати като на Тори очи. Въпреки привлекателния му вид, никой не би казал за него, че е чаровен. Сигурно защото е Прям, а тяхната каста смята чара за измамен. Убедена съм, че направо ще ни каже какво става, без любезни извъртания. А това никак не е малко.

– Казаха ми, че сте изглеждали смутени от ареста – започва той. Гласът му е дълбок, но някак странно слаб, сякаш не би могъл да произведе ехо дори в дъното на празна пещера. – Това ме кара да мисля, че сте или несправедливо обвинени, или много добре се преструвате. Единственото…

– В какво сме обвинени? – прекъсвам го.

– Той е обвинен в престъпления срещу човечеството. Ти си обвинена като негов съучастник.

– Престъпления срещу човечеството ли? – Тобиас май най-накрая се е ядосал. – И какви?

– Гледахме запис на нападението. Ти командваш симулацията на атаката – отговаря Джак.

– Как е възможно да сте гледали записа – нали ние го взехме.

– Взели сте само едно от копията. Всички данни от централата на Безстрашните по време на атаката са разпратени до компютрите в целия град – уточнява Джак. – Всички ние видяхме, че ти контролираш симулацията, а нея едва не я преби до смърт, преди тя да се предаде. Последва малко неочаквано любовно помирение и заедно отмъкнахте хард диска. Една от възможните причини е, че до този момент симулацията вече беше приключила и не си искал да сложим ръка на нея.

Едва не избухвам в смях. Това е единственият подвиг в живота ми, най-важното нещо, което съм направила досега, а те мислят, че съм работила за Ерудитите.

– Симулацията не беше приключила – намесвам се. – Ние я прекратихме, а вие…

Джак вдига ръка.

– В момента не се интересувам от вашето мнение. Истината ще излезе наяве, когато и двамата бъдете подложени на серума на истината и разпитани.

Кристина веднъж ми разказа за серума на истината. Каза, че най-трудната част от инициацията при Прямите е да те инжектират със серума на истината и да отговаряш на много лични въпроси пред цялата каста. Не е нужно да навлизам в най-дълбоките и потайни кътчета на душата си, за да съм наясно, че сега най-малко имам нужда от серум на истината в кръвта.

– Серум на истината ли? – тръсвам глава. – Не, това няма да стане.

– Има ли нещо, което искате да скриете? – учудено пита Джак и повдига вежди.

Иска ми се да му кажа, че всеки, у когото е останало поне зрънце достойнство, би желал да запази някои неща само за себе си, но нямам намерение да предизвиквам неговото подозрение. Затова поклащам глава.

– Добре, тогава. – Той поглежда часовника си. – Сега е точно дванайсет на обед. Разпитът ще започне в седем. Не си правете труда да се подготвяте за него. Невъзможно е да премълчите каквото и да било, когато сте под въздействието на серума на истината.

Той се обръща на пети и излиза от стаята.

– Колко приятен човек – казва след него Тобиас.

+ + +

В ранния следобед група въоръжени от Безстрашните ме ескортират до банята. Стоя дълго там, докато ръцете ми не почервеняват под кранчето с гореща вода, и гледам втренчено отражението си. Когато все още бях от Аскетите и не ми позволяваха да се оглеждам, си мислех, че човек може да се промени много за три месеца. Този път обаче са били достатъчни само няколко дни.

Изглеждам по-възрастна. Може да е заради късата коса. Или защото всичко, което се случи, е отбелязано върху лицето ми. Винаги съм чакала с нетърпение мига, когато вече няма да изглеждам като дете. Но сега усещам само буца в гърлото. Вече не съм дъщерята, която родителите ми знаят. Те не биха ме разпознали, ако ме видят сега.

Обръщам гръб на огледалото и бутам силно с длани вратата към коридора.

Когато Безстрашните ме връщат обратно в килията, опирам гръб на вратата. Тобиас изглежда като в деня, когато го видях за първи път – черна тениска, къса коса, непреклонно изражение. Видът му ме изпълва с нервна възбуда. Припомням си как само за няколко секунди стиснах ръката му пред залата за тренировки, как седяхме един до друг на скалите край бездната и ме пронизва болезнен копнеж по онова, което би могло да бъде.

– Гладна ли си? – пита той. После ми подава сандвич от подноса до него.

Взимам го и сядам. Остава ни единствено да чакаме. Това и правим. Ядем, докато храната не свършва. Седим, докато не се схващаме в тази поза. После лягаме един до друг на пода, опрели рамене, и се втренчваме в една и съща точка върху белия таван.

– Какво се боиш да кажеш? – пита той.

– Каквото и да е. Всичко. Не искам да разкривам нищо.

Той кима. Затварям очи и се правя на заспала. В стаята няма часовник и не мога да отброявам минутите, които остават до разпита. Тук времето може и да е спряло, но аз усещам как ме притиска с наближаването на седмия час, направо ме залепва в плочите на пода.

Времето сигурно нямаше да ми тежи толкова, ако не изпитвах вина – вината, че знам истината, а съм я натикала толкова дълбоко, та никой да не я види, даже Тобиас. Може би не трябва да се страхувам от самопризнанието, защото то ще свали товара от плещите ми.

Най-накрая, изглежда, съм заспала, защото рязко се събуждам от шума на отворена врата. Вътре нахлуват няколко от Безстрашните и един ме извиква по име, докато двамата с Тобиас се изправяме на крака. Кристина си проправя път между тях и ме прегръща. Пръстите ѝ се забиват в раната на рамото ми и аз изкрещявам.

– Простреляха ме – казвам. – В рамото. Оу!

– Божичко! – Тя ме пуска бързо. – Извинявай, Трис.

Тя не изглежда като Кристина, която помня. Косата ѝ сега е по-къса, като на момче, а кожата е сивкава вместо шоколадовокафява. Усмихва ми се, но усмивката не стига до очите, които гледат уморено. Опитвам се да отвърна на усмивката ѝ, но съм прекалено нервна. Кристина ще присъства на разпита. Ще чуе какво сторих на Уил. И никога няма да ми прости.

Освен ако не превъзмогна серума и не премълча истината – стига да е възможно.

Но това ли искам в действителност? Дали ще е по-добре да я запазя само за себе си и това да ме трови цял живот?

– Добре ли си? Разбрах, че си тук, и поисках да се включа в конвоя – казва тя, докато напускаме килията. – Знам, че не си го направила. Ти не си предател.

– Добре съм – отвръщам. – И ти благодаря. А ти как си?

– О, аз… – Гласът ѝ се пречупва и тя хапе устни. – Някой каза ли ти… Сигурно не точно сега е времето, но…

– Защо? Какво е станало?

– Ами… Уил загина по време на атаката – отговаря тя.

Поглежда ме разтревожено и сякаш очаква нещо от мен. Какво ли?

О! Аз не съм изненадана от вестта за смъртта на Уил. Мога да изобразя престорена покруса, но едва ли ще го направя убедително. По-добре да призная, че вече знам. Но как да го направя и в същото време да премълча останалото?

Внезапно ми прилошава. Наистина ли обмислям как по-умело да излъжа приятелката си?

– Разбрах – казвам. – Видях го на мониторите, докато бях в контролната зала. Съжалявам, Кристина.

– О! – Тя кимва. – Ами… радвам се, че вече знаеш. Не ми се искаше да ти го съобщавам в коридора.

Кратък смях. Бегла усмивка. Никой от тях вече не е същият като преди.

Влизаме в асансьора. Усещам втренчения поглед на Тобиас върху себе си – той знае, че не съм видяла Уил на мониторите и едва сега научава, че Уил е мъртъв. Гледам право пред себе си и се преструвам, че погледът му не ме изгаря.

– Не се притеснявай от серума на истината – успокоява ме Кристина. – Всичко ще мине лесно. Докато ти действа, почти не си даваш сметка какво става. Чак като се съвземеш, разбираш какво си казал. Като дете ме подложиха на тая процедура. Това е нещо обичайно при Прямите.

Другите Безстрашни в асансьора само се споглеждат. При нормални обстоятелства някой сигурно щеше да я скастри, че коментира предишната си каста, но това не са нормални обстоятелства. Едва ли друг път в живота си Кристина би конвоирала към мястото за публичен разпит най-добрата си приятелка, обвинена в предателство.

– Всички останали добре ли са? – питам. – Юрая, Лин, Марлийн?

– Всички са тук – отговаря тя. – С изключение на брата на Юрая, Зийк, който е с другите Безстрашни.

– Какво?! – Зийк, който отговаряше за безопасността ми, когато се спусках по стоманеното въже от върха на небостъргача, е станал изменник?!

Асансьорът спира на последния етаж и другите слизат.

– И аз така се почувствах – казва тя. – Никой не разбра как е станало.

Тя ме хваща за ръка и ме повежда към вратата. Вървим по коридор, облицован с черен мрамор – никак не е трудно да се загубиш в централата на Прямите, защото тук всичко изглежда по един и същи начин. Завиваме по друг коридор и преминаваме през поредица двойни врати.

Отвън Стоковата борса е квадратен блок с тясна издигната централна част. Отвътре тази издигната част представлява висока колкото три етажа зала с празни дупки в стените вместо прозорци. Виждам над себе си потъмняващото беззвездно небе.

Тук мраморният под е бял с черна емблема на Прямите в центъра, а стените са осветени от редица жълти мъждиви лампи, които карат цялото помещение да сияе. Всеки глас отеква в него.

Повечето Прями и останалите от Безстрашните вече са се събрали. Някои седят по наредените амфитеатрално край стените на залата пейки, но те не стигат за всички и останалите са се струпали около емблемата на Прямите. В средата ѝ, между наклонените блюда на везните, има два празни стола.

Тобиас хваща ръката ми. Аз преплитам пръсти с неговите.

Охраната от Безстрашни ни води към центъра на залата, където ни посрещат с мърморене, в най-добрия случай, или с присмех и подигравки – в най-лошия. Забелязвам Джак Канг на първия ред от пейки.

Напред излиза възрастен тъмнокож мъж с черна кутия в ръце.

– Името ми е Найлс – казва той. – Аз ще ви разпитвам. Ти… – той посочва Тобиас. – Ти ще бъдеш първи. Ако обичаш, пристъпи напред…

Тобиас стисва ръката ми, преди да я пусне, и аз оставам с Кристина в края на емблемата на Прямите. Въздухът в залата е топъл – влажен летен въздух по залез – но на мен ми е студено.

Найлс отваря черната кутия. В нея има две игли – една за мен и една за Тобиас. Той вади антисептична кърпичка от джоба си и я подава на Тобиас. Безстрашните не си усложняват живота с подобен род неща.

– Инжекцията ще бъде направена във врата ти – казва Найлс.

Единственото, което усещам, докато Тобиас бърше врата си с антисептичната кърпичка, е полъхът на вятъра. Найлс пристъпва и забива иглата във врата му, вкарвайки мътната синкава течност във вените. Последният, когото видях да инжектира нещо на Тобиас, беше Джанийн. Тя изпробва върху него своето изобретение на симулация, която действала даже на Дивергентите – или поне самата тя смяташе, че е така. Тогава си мислех, че съм го изгубила завинаги.

Потръпвам.