Бунтовници

13

Ставам от стола. Вече не съм така замаяна, както се чувствах само преди миг. Въздействието на серума отслабва. Насъбралото се множество се люшва и аз започвам да се оглеждам за вратата. Обикновено при такива обстоятелства не бягам, но сега искам да се скрия.

Всички с изключение на Кристина тръгват да излизат от залата. Тя стои на мястото, където я оставих. Ръцете ѝ, доскоро свити в юмруци, започват да се отпускат. Погледът ѝ среща моя, но тя не ме вижда. Очите ѝ плуват в сълзи, но тя не плаче.

– Кристина – проговарям, но единствената дума, която ми идва наум сега – съжалявам – би прозвучала по-скоро като обида, отколкото като извинение. Казваш „съжалявам“, когато ръгнеш неволно някого с лакът или когато го прекъснеш. Сега аз изпитвам нещо много повече от съжаление. – Той имаше пистолет – продължавам. – И щеше да ме застреля. Намираше се под въздействието на симулацията.

– Ти си го убила – отвръща тя. Думите ѝ са много по-тежки от обикновените думи, сякаш са се налели с олово, преди да излязат от устата. Тя ме поглежда така, сякаш за миг не е успяла да ме познае, после ми обръща гръб.

Едно момиче със същия цвят на кожата и с нейния ръст я хваща за ръка – по-малката сестра на Кристина. Видях я в Деня за свиждане – имам чувството, че беше преди хиляда години. Остатъците от серума на истината замъгляват погледа ми и двете сякаш плуват пред мен, но това може да е и от сълзите, които пълнят очите ми.

– Добре ли си? – пита Юрая, който изниква от навалицата и ме докосва по рамото. Не съм го виждала след симулационната атака, но не събирам сили да го поздравя.

– Да.

– Ей – той стиска рамото ми. – Направила си каквото е трябвало, ясно? Спасила си ни от робството на Ерудитите. Тя рано или късно ще осъзнае това. Когато скръбта ѝ намалее.

Нямам сили дори да кимна. Юрая ми се усмихва и отминава. Неколцина от Безстрашните минават съвсем близо до мен и подметнатите пътьом думи звучат благодарствено, приветствено, утешително. Други ме заобикалят отдалече, гледайки с подозрително присвити очи.

Облечените в черно фигури се сливат в общо петно пред погледа ми. Аз съм празна отвътре. Всичко е изцедено от мен.

Тобиас застава редом. Замирам в очакване на думите му.

– Взех обратно оръжието ни – казва той и ми подава ножа.

Пъхам го в задния си джоб, без да поглеждам Тобиас в очите.

– Утре може да поговорим за това – казва той. Тихо. Тихият глас е знак за надвиснала опасност, когато става дума за Тобиас.

– Добре.

Той обгръща с ръка раменете ми. Моята се увива около кръста му и аз го придърпвам към себе си.

Притискам се плътно в него, докато крачим към асансьора.

+ + +

Тобиас някак успява да намери две походни легла в дъното на коридора. Лягаме, събрали глава до глава, и мълчим.

Когато съм сигурна, че вече е заспал, се измъквам изпод одеялото и тръгвам по коридора. Минавам покрай десетина потънали в сън Безстрашни. Откривам вратата, която води към стълбището.

Започвам да изкачвам стълба по стълба, докато мускулите ми не пламват от болка и дробовете ми не започват да се борят за всяка глътка въздух. Изпитвам облекчение за първи път от дни насам.

Може и да съм добра в тичането по равен терен, но изкачването на стълби е друго нещо. Когато стигам дванайсетия етаж, масажирам подколянното сухожилие, за да премине спазъмът, и се опитвам да възстановя запасите от въздух в дробовете си. Усмихвам се доволно на парещата болка в краката и гърдите. Използвам тази болка, за да облекча другата. Изглежда доста откачено.

Когато стигам осемнайсетия етаж, краката ми сякаш са се втечнили. Тръгвам с олюляване към залата, където ме разпитваха. Сега тя е празна, но амфитеатрално наредените пейки са още тук, както и столът, на който седях. Луната сияе иззад облачен ореол.

Слагам ръка върху облегалката на стола. Той е съвсем прост: дървен и леко скърца. Не е ли странно, че толкова обикновен предмет може да се превърне в оръдие на моето решение да разруша една от най-важните връзки в живота си и да навредя сериозно на друга.

Не стига ли това, че убих Уил, защото не успях достатъчно бързо да намеря друго решение, за да го избегна? А сега трябва да живея не само с моята собствена присъда, но и с присъдата на всички останали. И да приема факта, че вече нищо – дори самата аз – няма да е като преди.

Прямите възхваляват истината, но никога не казват каква е нейната цена.

Ръбът на стола се врязва в дланите ми. Стиснала съм го много по-силно, отколкото си давам сметка. Гледам втренчено стола известно време, после го вдигам, опирайки седалката върху здравото си рамо. Оглеждам се за преносима стълба или стълбище, по което да се изкача. Но виждам само наредените амфитеатрално пейки, извисяващи се високо над пода.

Изкачвам се до най-горната редица и вдигам стола над главата си. Той едва докосва перваза на една от прозоречните ниши. Подскачам и го мятам, а той се плъзва по перваза. Рамото ми гори – наистина не трябва да използвам тази ръка – но сега друго занимава мислите ми.

Скачам отново, вкопчвам се в перваза и се издърпвам нагоре с треперещи ръце. Прехвърлям първо единия крак, после и цялото тяло. Когато най-после съм върху перваза, лежа известно време неподвижно, вдишвам дълбоко въздух и издишвам на няколко пъти.

Изправям се под арка, която някога е била прозорец, и зарейвам поглед над града. Коритото на мъртвата река се вие между сградите и постепенно се губи в далечината. Мостът с олющена червена боя се извисява над тинята. Оттатък също има сгради, повечето необитаеми. Чак не е за вярване колко много хора са живели навремето в града.

За миг си позволявам да се потопя отново в спомена за разпита. Безизразният вид на Тобиас; неговият гняв, потиснат само за да не загубя ума и дума. Празният поглед на Кристина. Шепотът „Благодарим за твоята прямота“. Лесно им е да го кажат, щом като стореното от мен не ги засяга лично.

Сграбчвам стола и го запращам в празното пространство. Това движение е съпроводено от слаб вик, който прераства в рев, преминал в писък. Стоя на перваза на Жестоката борса и крещя, докато столът лети към земята. Крещя, докато гърлото ми не пламва.

После столът се стоварва на земята и се пръсва на парчета като крехък човешки скелет. Сядам на перваза, подпирам се на рамката на прозореца и затварям очи.

Мисля за Ал.

Колко ли време е стоял край парапета, преди да се преметне през него и да се хвърли в Ямата на Безстрашните.

Изглежда, дълго е бил там, съставяйки наум списък с всички ужасни постъпки, които е извършил – едната е, че едва не ме уби – и още един: за сторените от него добри, героични, смели дела. А после е решил, че е прекалено уморен. Уморен не само от живота, но и от самото съществуване. От това да бъде Ал.

Отварям очи и се вглеждам в останките от стола, които едва се виждат върху паважа някъде долу. За първи път имам чувството, че разбирам Ал. Уморена съм от това да бъда Трис. Извърших не малко лоши неща. Не мога да поправя стореното и то вече е част мен. А дали не и единственото от моята същност?

Навеждам се напред в празното пространство, уловила рамката на прозореца само с една ръка. Още няколко сантиметра и тежестта на тялото ми ще ме повлече надолу. Тогава вече няма да има връщане назад.

Но аз не мога да го направя. Родителите ми пожертваха живота си от любов към мен. Ще бъде черна неблагодарност към тяхната саможертва, ако сложа край на живота си без основателна причина, колкото и злини да съм сторила.

– Нека вината те научи как да постъпиш следващия път – щеше да каже баща ми.

– Обичам те. Каквото и да става – щеше да каже майка.

Част от мен би искала напълно да ги изличи от съзнанието ми, за да не скърбя повече за тях. Но другата се бои от това в какво ще се превърна без тях.

Погледът ми се замъглява от сълзи. Спускам се обратно в залата за разпити.

+ + +

Чак призори се връщам на походното си легло, когато и Тобиас вече е буден. Обръща ми гръб и поема към асансьорите, а аз тръгвам след него, защото знам, че това е желанието му. В асансьора заставаме рамо до рамо. Ушите ми бучат.

Асансьорът се спуска до втория етаж и аз започвам да се треса. Треперенето започва от дланите, но се простира нагоре към раменете и гърдите, докато тръпките не плъзват по цялото тяло и аз няма как да ги овладея. Стоим между вратите на асансьорите, изправени върху поредната емблема на Прямите с наклонените везни. Същата емблема, която е татуирана и в центъра на гърба му.

Той дълго не ме поглежда. Стои с кръстосани върху гърдите ръце и сведена глава, докато накрая аз вече не мога да го понеса и всеки момент ще се разкрещя. Искам да наруша мълчанието, но не знам какво точно да кажа. Не върви да се извинявам, защото казах самата истина и сега не мога да я подменя с някоя лъжа. Не мога да се оправдавам.

– Не ми каза – проговаря той. – Защо?

– Защото не знаех… – Тръскам глава. – Защото не знаех как точно да ти го кажа.

Той свъсва вежди.

– Много е лесно, Трис…

– Да бе – кимвам. – Толкова е лесно. Трябваше просто да дойда при теб и да кажа: „А, между другото, застрелях Уил и сега се задушавам от чувство за вина, но все пак дай да закусим“. Така ли? Така ли?! – Вече ми идва много и не мога да се сдържам. Очите ми плуват в сълзи и аз крещя: – Защо ти не опиташ да убиеш един от най-добрите си приятели, а после да се справяш с последиците?

Покривам с длани лицето си. Не искам пак да ме вижда как ридая. Той ме докосва по рамото.

– Трис – казва, този път нежно. – Съжалявам. Не трябваше да се правя, че всичко ми е ясно. Просто исках… – Известно време се бори със себе си. – Ще ми се да ми вярваш достатъчно, за да споделяш с мен такива неща.

„Вярвам ти“, иска ми се да му кажа. Но това не е истина – не вярвам, че би могъл да ме обича след ужасните неща, които извърших. Не вярвам, че изобщо някой може да ме обича от тук нататък, но това не е негов проблем. Мой е.

– Искам да кажа – продължава той, – че не трябваше от Кейлъб да научавам как едва не си се удавила в някакъв резервоар. Това не ти ли се вижда малко странно?

Казва го точно когато се каня да се извиня.

Рязко избърсвам бузите си с длани и го поглеждам втренчено.

– На мен пък други неща ми се виждат странни – казвам и се опитвам гласът ми да не издаде истинските чувства. – Като например да разбереш, че майката на гаджето ти е жива, едва след като се изправиш очи в очи с нея. Или случайно да научиш за плановете му да изостави кастата, които изобщо не е споделил с теб. Ето това на мен ми се вижда странно.

Той сваля ръка от рамото ми.

– Не се прави, че това е само мой проблем – казвам. – Ако аз не ти вярвам, ти също не ми вярваш.

– Мислех си, че рано или късно ще стигнем дотук – бавно произнася той. – Трябва ли на секундата да ти казвам всичко?

Толкова съм разочарована, че онемявам за миг. По бузите ми се разлива червенина.

– За бога, Фор! – сопвам се. – Значи ти не си длъжен да ми казваш всичко още на секундата, но аз непременно трябва да го правя?! Не схващаш ли колко е глупаво това?

– Първо на първо, не използвай това име като насочено срещу мен оръжие – започва той, сочейки ме с пръст. – Второ, не съм заговорничил с безкастовите да напусна Безстрашните, просто обмислях тази възможност. Ако бях взел решение, ти щеше да научиш. И трето, щеше да е по-различно, ако някога си имала намерение да ми кажеш за Уил, но е очевидно, че изобщо не си се канела да го направиш.

– Аз ти казах за Уил – натъртвам. – Не го разбра заради серума на истината, а от мен. Защото аз реших така.

– Какви ги говориш?!

– Въпреки серума, аз продължавах да контролирам съзнанието си. Затова можех и да излъжа. Не беше проблем да го премълча дори тогава. Но не го направих, защото реших, че заслужаваш да знаеш истината.

– Избра чудесен начин да ми го кажеш – свъсва вежди той. – Пред близо сто души! Много лично и поверително, няма що!

– Гледай ти, значи, не е достатъчно, че ти казах, ами е трябвало да избера и подходящата обстановка! – повишавам тон. – Може би следващия път трябва да сваря чай и да се убедя, че осветлението е подходящо.

Тобиас издава раздразнено ръмжене, обръща ми гръб и прави няколко крачки. Когато отново се обръща към мен, по бузите му са избили червени петна. Не си спомням преди да съм го виждала с променен цвят на лицето.

– Понякога никак не е лесно човек да е с теб, Трис – произнася тихо. После поглежда встрани.

Иска ми се да го уверя, че знам колко е трудно човек да бъде с мен и че не бих оцеляла без него през последната седмица. Вместо това обаче само го гледам втренчено, а сърцето думка в ушите ми.

Не мога да му кажа, че имам нужда от него. Не мога да си позволя да разчитам на него. По-точно и двамата не можем да разчитаме един на друг, защото кой знае колко дълго ще оцелеем в тази война.

– Съжалявам – казвам и гневът ми отминава. – Трябваше да бъда откровена с теб.

– Само това ли? Само това ли имаш да ми кажеш? – Той свива вежди.

– Какво друго искаш?

Той само поклаща глава.

– Нищо, Трис. Нищо.

Гледам го как се отдалечава. Усещам как вътре в мен зейва някаква пукнатина, която толкова бързо се разраства, че скоро ще ме разцепи на две.