Бунтовници

12

– Ще ти задам поредица прости въпроси, за да привикнеш към серума, докато започне да действа – казва Найлс. – И така, как ти е името?

Тобиас седи с отпуснати рамене и сведена глава, сякаш тежестта на тялото му е непосилна. Той се мръщи и извива на стола, докато накрая през стиснати зъби отговаря: „Фор“.

Сигурно няма как да излъжеш под въздействието на серума на истината, но все пак можеш да избереш коя версия на истината да кажеш: Фор е неговото име, но и не е името му.

– Това е прякор – казва Найлс. – Как е истинското ти име?

– Тобиас – отвръща той.

Кристина ме смушква с лакът.

– Знаеше ли това?

Кимвам.

– Как се казват родителите ти, Тобиас?

Тобиас отваря уста да отговори, но после стиска зъби, сякаш да попречи на думите да излязат.

– Това каква връзка има? – пита той.

Прямите около мен започват да мърморят, някои се мръщят. Вдигам въпросително вежди към Кристина.

– Много е трудно да не отговориш веднага на въпроса, когато си под въздействие на серума – казва тя. – Това доказва, че той има изключително силна воля. А също и нещо, което иска да скрие.

– Може досега да не е имало връзка с разпита, Тобиас – отговаря Найлс, – но след като отказваш да отговориш, вече се превръща в проблем. Имената на твоите родители, моля.

Тобиас затваря очи.

– Евелин и Маркъс Итън.

Фамилията е просто допълнително средство за идентификация и се използва единствено с цел да се избегне объркване в официалните документи. Когато сключваме брак, единият от съпрузите трябва да вземе фамилията на другия, или и двамата приемат съвсем нова фамилия. Но ако не се налага да се идентифицираме като семейство или каста, рядко употребяваме фамилното си име.

Фамилното име на Маркъс обаче знаят всички. Разбирам го по врявата, която се надига в залата след думите на Тобиас. Прямите до един го познават като най-влиятелния член на правителството. Някои от тях са чели статията на Джанийн, в която се описва неговата жестокост към собствения му син. Това е една от малкото истини в нейните изявления. А сега вече всички са наясно, че именно Тобиас е неговият син.

Тобиас Итън е влиятелно име.

Найлс изчаква да се въдвори тишина, после продължава.

– Значи, ти си кастов трансфер, така ли?

– Да.

– Преминал си от Аскетите към Безстрашните, нали?

– Да – рязко отвръща Тобиас. – Не е ли очевидно?

Прехапвам устни. Той трябва да се успокои; прекалено явно се издава. Колкото повече се противи да отговаря, толкова по-настоятелно Найлс ще търси отговора.

– Една от целите на този разпит е да се установи твоята лоялност – продължава Найлс, – затова трябва да попитам защо смени кастата си?

Тобиас гледа Найлс и не проговаря. Минават секунди в пълна тишина. Колкото по-дълго се опитва да устои на серума, толкова му е по-трудно: страните му почервеняват, дишането се учестява и става тежко. Като го гледам, гърдите ми се свиват. Някои случки от неговото детство трябва да си останат погребани там, щом той така иска. Прямите постъпват жестоко, като го принуждават да ги признае гласно, и така отнемат свободата му.

– Това е ужасно – обръщам се разпалено към Кристина. – И не е редно.

– Кое по-точно? – отвръща тя. – Това е съвсем прост въпрос.

Поклащам глава.

– Ти нищо не разбираш.

Кристина леко ми се усмихва.

– Теб наистина те е грижа за него.

Цялото ми внимание е погълнато от Тобиас и не ѝ отговарям.

– Пак ще повторя въпроса – обажда се Найлс. – За нас е важно да разберем до каква степен си верен на избраната от теб каста. И така, защо се прехвърли при Безстрашните, Тобиас?

– За да се защитя – отговаря Тобиас. – Прехвърлих се, за да се предпазя.

– От какво искаше да се предпазиш?

– От баща си.

Всички разговори в залата секват и настъпилата тишина е по-потискаща дори от доскорошното осъдително мърморене. Очаквам Найлс да продължи да дълбае, но той не го прави.

– Благодаря за прямотата – казва Найлс. Прямите го повтарят шепнешком. Навсякъде около мен се носи: „Благодаря за прямотата“, произнесено с различна сила и височина. Гневът ми започва да се топи. Тези прошепнати думи сякаш приветстват Тобиас, обгръщат го и го освобождават от най-мрачната му тайна.

Изглежда, Прямите са водени не от жестокост, а от желанието да разберат, да проумеят. Но това не разсейва страха ми какво ще стане с мен под въздействието на серума на истината.

– Верен ли си на сегашната си каста, Тобиас? – пита Найлс.

– Верен съм на всеки от нея, който не подкрепя атаката срещу Аскетите – отвръща той.

– Щом вече стана дума за това, според мен трябва да се съсредоточим върху случилото се в този ден – казва Найлс. – Какво си спомняш от времето, докато си бил под въздействието на симулацията?

– Отначало не бях под въздействието на симулацията – отговаря Тобиас. – Тя не проработи при мен.

Найлс кратко се изсмива.

– Как така не е проработила?

– Една от характерните черти на Дивергентите е, че тяхното съзнание е устойчиво на симулациите – казва Тобиас. – А аз съм Дивергент. Затова симулацията не проработи при мен.

Вълна от негодувание. Кристина ме сръгва с лакът.

– И ти ли си такава? – прошепва тя близо до ухото ми, за да не я чуят другите. – Затова ли остана будна?

Поглеждам я. През последните няколко месеца се боях от думата „Дивергент“, ужасена, че някой може да разбере каква съм. Но вече няма да мога да го крия. Затова кимвам.

Очите ѝ сякаш всеки момент ще изскочат – толкова големи стават. Трудно ми е да разгадая изражението ѝ. Дали е потрес? Или страх? Или пък страхопочитание?

– Знаеш ли какво означава? – питам.

– Чувала съм за това като малка – отвръща с благоговеен шепот тя.

Определено е страхопочитание.

– Разказваха го като приказка – продължава. – Носеше се слух, че сред нас има хора със свръхестествена сила. Нещо от този род.

– Е, не е приказка и не е чак толкова невероятно – уточнявам. – По-скоро е нещо като симулацията в зоната на страха: оставаш буден, докато си под въздействието ѝ, и можеш да я контролираш. С тази разлика, че с мен е така при всеки вид симулация.

– Но, Трис, това е невъзможно – произнася тя и слага ръка на лакътя ми.

Найлс стои в центъра на залата с вдигнати ръце и се опитва да усмири тълпата, но отвсякъде се носи шушукане, в което се улавят и враждебност, и ужас, и страхопочитание – също като на Кристина. Накрая Найлс скача на крака и се провиква:

– Ако не запазите тишина, ще бъдете приканени да напуснете!

Най-после всички утихват и Найлс сяда.

– Като казваш „устойчив на симулация“, какво имаш предвид? – продължава той.

– Обикновено означава, че оставаме в съзнание по време на симулация – отговаря Тобиас. Изглежда, понася по-леко серума на истината, когато отговаря на фактологични, а не свързани с чувствата му въпроси. Сега изобщо не личи, че е под въздействието на серума, въпреки че отпуснатата стойка и шарещите безцелно очи подсказват друго. – Симулацията по време на атаката обаче беше различна. При нея беше използван друг серум и широкообхватни предаватели. Но изглежда, и широкообхватните предаватели не действат на Дивергентите, защото онази сутрин се събудих с ясно съзнание.

– Спомена, че не си бил под влияние на симулацията отначало. Ще обясниш ли какво означава това?

– Означава, че после ме разкриха и ме отведоха при Джанийн. Тя ми инжектира по-усъвършенствана версия на симулационния серум, разработена специално за Дивергенти. Останах в съзнание по време и на тази симулация, но от това нямаше особена полза.

– Записът от контролната зала на Безстрашните показва, че ти ръководиш симулацията – мрачно казва Найлс. – Как ще обясниш това?

– По време на симулацията очите ти продължават да виждат и да разпознават реалността, но мозъкът вече не обработва подадените сигнали. До някаква степен, разбира се, съзнанието продължава да отчита какво виждаш и къде се намираш. Естеството на този нов вид симулация е, че тя регистрира моята емоционална реакция на различни външни дразнители – продължава Тобиас, притваряйки очи за няколко секунди – и след това променя вида на външния дразнител. Под въздействието на симулацията враговете ми стават приятели, а приятелите – врагове. В контролната зала си мислех, че прекратявам симулацията. А всъщност съм получавал инструкции как да я ръководя.

Кристина кима при всяка негова дума. Започвам да се успокоявам, когато забелязвам, че повечето от събралите се правят същото. Ето каква е ползата от серума на истината, осъзнавам. Така самопризнанията на Тобиас са неопровержими.

– Видяхме запис, който показва какво в края на краищата се случи с теб в контролната зала – казва Найлс, – но той е доста объркващ. Моля да ни го опишеш.

– Някой влиза в контролната зала и аз си мисля, че това е войник на Безстрашните, който иска да ми попречи да унищожа симулацията. Започвам схватка с нея и… – Тобиас се мръщи, опитвайки да се съпротивлява. – После тя се отказва да се бие и аз съм объркан. Щях да съм объркан дори да бях буден. Защо тя се предава? Защо просто не ме убие?

Очите му се местят от лице върху лице в тълпата, докато не откриват моето. Сърцето ми се качва в гърлото, страните ми горят.

– Все още не мога да разбера – тихо продължава той – откъде е знаела, че това ще подейства.

Вече пулсират и върховете на пръстите ми.

– Предполагам, че конфликтът в моите емоции е объркал симулацията – продължава той. – После чух гласа ѝ. Това по някакъв начин ми помогна да преборя симулацията.

Очите ми горят. Досега се опитвах да не мисля за момента, в който смятах, че окончателно съм изгубила Тобиас и че скоро аз самата ще бъда мъртва; мига, когато единственото ми желание бе да усетя ударите на сърцето му. Опитвам се да не мисля за него и сега. Преглъщам сълзите си.

– Най-накрая я познах – разказва Тобиас. – Двамата се върнахме в контролната зала и прекратихме симулацията.

– Как е името на тази личност?

– Трис – отговаря той. – По-точно Беатрис Прайър.

– Познаваше ли я, преди това да се случи?

– Да.

– Как се запозна с нея?

– Отначало бях неин инструктор – казва той. – Сега сме заедно.

– Имам един последен въпрос – приключва Найлс. – Сред Прямите е прието, че преди някой да бъде въведен в нашата общност, той трябва напълно да разголи душата си пред останалите. Предвид бедственото положение, в което се намираме, искаме същото и от теб. И така, Тобиас Итън, за какво най-горчиво се разкайваш?

Оглеждам го от глава до пети: от протритите кецове до дългите пръсти на ръцете и правите вежди.

– Разкайвам се… – Тобиас накланя глава и въздъхва. – Разкайвам се за своя избор.

– Кой избор?

– Безстрашните – отговаря той. – Роден съм Аскет. Имах намерение да напусна Безстрашните и да стана безкастов. Но после срещнах нея и… Почувствах, че може все още да има смисъл от този мой избор.

Нея.

За миг пред мен сякаш седи съвсем непознат човек, приел образа на Тобиас, чийто живот не е толкова праволинеен, както съм си мислела. Искал е да напусне Безстрашните, но е останал заради мен. Никога не ми го е казвал.

– Да отида при Безстрашните, за да се спася от баща си, беше постъпка на страхливец – продължава той. – Съжалявам за това свое малодушие. Мисля, че не съм достоен за моята каста. И винаги ще се разкайвам за това.

Очаквам при тези думи Безстрашните да нададат възмутени викове или да започнат да чупят пейки, превръщайки ги в трески. Способни са и на още по-крайни постъпки. Но те нищо такова не правят. Седят в пълно мълчание с каменни лица и гледат втренчено младия мъж, който не ги предаде, но и никога не се е чувствал напълно един от тях.

Известно време всички седим мълчаливо. Не разбирам откъде най-напред тръгва шепотът – сякаш се появява от нищото, без някой определен човек да е бил първи. Въпреки това отнякъде се дочува: „Благодарим ти за прямотата“ и всички в залата започват да го повтарят.

– Благодарим ти за прямотата – шепнат.

Аз не се присъединявам към тях.

Аз съм единствената причина той да остане в кастата, която е искал да напусне. Не го заслужавам.

Може би той заслужава да научи това.

+ + +

Найлс стои в центъра на залата с игла в ръка. Светлините отгоре я карат да блести. Всички наоколо, Безстрашни и Прями, очакват да се изправя пред тях и да изкажа и майчиното си мляко.

Пак ми минава тази мисъл: „Може пък да устоя на серума“. Не съм сигурна обаче дали си струва да опитвам. Дали не е по-добре да съм начисто с хората, които обичам.

Излизам сковано в центъра на залата, когато Тобиас напуска. Докато се разминаваме, той ме хваща за ръката и стиска пръстите ми. После отминава и оставаме само аз, Найлс и иглата. Избърсвам врата си с антисептичната кърпичка, но когато той посяга с иглата, се дръпвам.

– Предпочитам сама да го направя – казвам и протягам ръка. Откакто позволих на Ерик да ме инжектира със симулационния серум на атаката след последното изпитание в инициацията, повече няма да дам някой да ме боцка. Макар че не мога да променя съдържанието на спринцовката, поне сама ще стана оръдие за собственото си унищожение.

– Знаеш ли как? – пита Найлс, вдигайки рунтавите си вежди.

– Да.

Найлс ми подава спринцовката. Аз я опирам във вената на врата, забивам иглата и натискам буталото. Почти не усещам убождането. Нивото на адреналина ми е прекалено високо.

Някой ми подава кошче за боклук и аз хвърлям иглата в него. Веднага след това усещам действието на серума. От него кръвта във вените ми се превръща в олово. Едва не припадам, докато вървя към стола – налага се Найлс да ме хване за ръка и да ме отведе до него.

Секунди по-късно главата ми се изпразва. „За какво си мислех преди малко?“ Изглежда, това сега няма никакво значение. Вече нищо няма значение с изключение на стола отпред и мъжа, който седи насреща ми.

– Как е името ти? – пита той.

В мига, в който задава въпроса, отговорът изскача от устата ми.

– Беатрис Прайър.

– Но те знаят като Трис.

– Да.

– Как се казват родителите ти, Трис?

– Андрю и Натали Прайър.

– Ти също си кастов трансфер, нали?

– Да – отговарям, но някаква мисъл се върти в главата ми. „Също?“ Това означава, че има още някой такъв, а в нашия случай това може да е само Тобиас. Мръщя се и се опитвам да си го представя, но се оказва трудно да възстановя чертите му в съзнанието си. Не и невъзможно обаче. Най-после го виждам, после за кратко ми се мярка как той седи на същия стол, където съм аз в момента.

– Ти идваш от Аскетите и си избрала Безстрашните.

– Да – отговарям, но този път това прозвучава по-отсечено. Нямам представа защо става така.

– Защо промени кастата си?

Този път въпросът е по-сложен, но въпреки това знам отговора. На върха на езика ми е да кажа: „Не бях достатъчно добра за Аскет“, но друг отговор идва на неговото място: „Исках да бъда свободна“. И двете са истина. Искам да ги кажа едновременно. Стискам подлакътниците на стола и се опитвам да се сетя къде се намирам и какво правя. Виждам, че съм заобиколена от хора, но не знам защо са тук.

Напрягам се, както обикновено се напрягах, когато знаех отговора на някой въпрос от изпита в училище, но в момента не можех да се сетя. Тогава затварях очи и си представях страницата от учебника, където е написан. Напрягам се в продължение на няколко секунди, но не ми се получава: не мога да се сетя.

– Не бях достатъчно добра за Аскет – казвам гласно – и исках да бъда свободна. Затова избрах Безстрашните.

– Защо не си била достатъчно добра?

– Защото бях себелюбива – отговарям.

– Значи си била себелюбива. Вече не е ли така?

– Разбира се, че и сега съм такава. Според мама всички са себелюбиви – казвам. – Но при Безстрашните станах по-малко егоист. Там срещнах хора, заради които съм готова да се бия. Даже да умра за тях.

Този отговор изненадва и мен самата – защо ли? Стискам устни за миг. Сигурно защото е истина. Щом го казвам тук, значи трябва да е истина.

Тази мисъл е свързващата брънка с мисълта, която се опитвах да уловя. Тук съм, за да се подложа на детектор на лъжата. Всичко, което казвам, е истина. Усещам как капчица пот се стича по врата ми.

Детектор на лъжата. Серум на истината. Трябва непрекъснато да си го напомням. Човек лесно може да се поддаде на откровеността.

– Трис, ще ни разкажеш ли какво се случи в деня на атаката?

– Събудих се – започвам – и видях, че всички останали са под въздействието на симулация. Затова се престорих, че тя действа и на мен, докато не открих Тобиас.

– Какво се случи, след като двамата с Тобиас бяхте разделени?

– Джанийн се опита да ме убие, но мама ме спаси. Тя е родена Безстрашна и знаеше как да си служи с оръжие. – Сега тялото ми натежава още повече, но вече не ми е студено. Усещам как нещо се заражда в гърдите ми, нещо по-лошо от скръбта, по-силно от разкаянието.

Знам какво ще последва. Майка ми загина, а после аз убих Уил – застрелях го – убих го.

– Тя отвлече вниманието на войниците на Безстрашните, за да мога да избягам, и те я убиха – произнасям.

„Някои от тях тръгнаха да ме преследват и аз ги убих.“ В тълпата около мен има Безстрашни, аз убих някои от Безстрашните, трябва да го кажа сега.

– Продължих да бягам – произнасям гласно – и… – „И Уил тръгна след мен. Тогава го убих.“ Не, не. Усещам как по косата ми се стича пот.

– Открих баща си и брат си – продължавам, гласът ми е напрегнат. – Направихме план как да унищожим симулацията.

Ръбът на подлакътника се забива в дланта ми. Премълчах част от истината. Това определено може да се брои за измама.

Устоях на серума. И в този кратък миг аз победих.

Сега би трябвало да тържествувам. Вместо това тежестта на стореното се стоварва отгоре ми с нова сила.

– Проникнахме в лагера на Безстрашните и двамата с баща ми тръгнахме към контролната зала. Той отблъсна атаката на войниците на Безстрашните с цената на живота си – казвам. – Успях да стигна контролната зала и Тобиас беше там.

– Тобиас каза, че отначало си го нападнала, но после си се отказала. Защо го направи?

– Защото осъзнах, че единият от нас трябва да убие другия – отговарям, – а не исках да го убивам.

– И тогава се предаде?

– Не! – отвръщам рязко. Поклащам глава. – Не, не точно. Спомних си нещо, което направих в зоната на страха по време на инициацията си при Безстрашните… При тази симулация една жена ми заповяда да застрелям семейството си, но вместо това аз се оставих тя да ме застреля. Тогава това проработи. Затова си помислих… – Пощипвам върха на носа си. Главата започва да ме боли, губя контрол и мислите ми постепенно се превръщат в думи. – Тогава бях ужасена, но си мислех единствено за това, че в този ход има нещо; в него има някаква сила. И тъй като не можех да го убия, трябваше да избера другото.

Преглъщам сълзите си.

– Значи, никога не си била под въздействието на симулация?

– Не. – Притискам очите си с длани и изтривам сълзите, за да не се стекат по бузите ми и всички да ги видят. – Не – повтарям. – Аз съм Дивергент.

– Нека изясним нещо – казва Найлс. – Правилно ли разбрах, че Ерудитите едва не са те убили… след което сте се добрали до лагера на Безстрашните… и сте унищожили симулацията.

– Да – отговарям.

– Мисля, че от името на всички тук мога да заявя – казва той, – че ти си заслужила мястото си сред Безстрашните.

От лявата страна на залата се надигат викове и аз виждам как в мрачното помещение започват да се мяркат вдигнати юмруци. Моята каста ме приветства.

Но те грешат. Аз не съм смела. Не съм смела. Аз застрелях Уил и не смея да си го призная. Не мога да призная дори, че…

– Беатрис Прайър – заговаря отново Найлс, – за какво най-горчиво се разкайваш?

За какво се разкайвам ли? Не се разкайвам нито за това, че отидох при Безстрашните, нито че напуснах Аскетите. Не съжалявам дори, че застрелях охраната пред контролната зала, защото беше жизненоважно да вляза вътре.

– Разкайвам се...

Вече не гледам Найлс в очите, а рея поглед из залата и се спирам на лицето на Тобиас, когато го откривам сред множеството. То е безизразно, устата е свита в тънка права линия, а погледът е празен. Ръцете му са кръстосани на гърдите и той така силно е впил пръсти в тях, че кокалчетата му са побелели. До него стои Кристина. Нещо притиска гърдите ми и не мога да дишам.

Трябва да им кажа. Трябва да призная истината.

– Уил – казвам. Прозвучава по-скоро като въздишка, сякаш изтръгната право от стомаха. Край, вече няма връщане назад.

– Застрелях Уил – продължавам, – докато той беше под въздействието на симулацията. Убих го. Той също се канеше да ме убие, но аз го изпреварих. Убих мой приятел.

Уил, с дълбоката бръчка между веждите и зелените като листа на целина очи, който можеше да цитира по памет манифеста на Безстрашните. Болката в стомаха ми става толкова силна, че едва се удържам да не простена. Споменът за него ми причинява болка. Тя пронизва всяка моя частица.

Но има и нещо друго, нещо още по-лошо, за което не съм си давала сметка досега. Аз бях готова да се жертвам, вместо да убия Тобиас, но подобно нещо изобщо не ми хрумна, когато ставаше дума за Уил. Решението да убия Уил беше взето за части от секундата.

Чувствам се разголена. Не съм си давала сметка, че съм носела тази тайна като броня и сега, когато вече я няма, всички ме виждат такава, каквато съм в действителност.

– Благодарим ти за прямотата – казват те.

Но Кристина и Тобиас не проронват и дума.