Бунтовници

41

Когато стигаме града, всички разговори в камиона са секнали, заменени от стиснати устни и пребледнели лица. Маркъс криволичи по паважа между дупки с човешки размер и отломки от разрушени сгради. Пътят става малко по-равен, когато излизаме от територията на безкастовите и стигаме по-чистите квартали на града.

Тогава чувам изстрели. Отдалече звучат като пукане.

За миг губя ориентация и пред очите ми са отново лидерите на Аскетите, коленичили на тротоара, и Безстрашните с празни погледи и пистолети в ръце; виждам единствено майка ми, която се обръща, за да посрещне куршумите, и Уил, който се свлича на земята. Хапя стиснатите си юмруци, за да не се разплача, а болката ме връща към реалността.

Мама ми заръча да бъда храбра. Но ако знаеше, че нейната смърт толкова ще ме изплаши, дали би се пожертвала с такава готовност?

Маркъс се откъсва от конвоя и завива по Медисън Авеню. Когато стигаме на две преки от Мичиган Авеню, където се води сражението, той отбива в малка уличка и гаси двигателя.

Фернандо пръв изскача от каросерията и ми подава ръка.

– Хайде, Бунтовник! – подканя ме с намигване.

– Какво? – възкликвам, докато се прехвърлям през преградата на каросерията.

Той отваря чантата, върху която е седял по пътя. Претъпкана е със сини дрехи. Започва да рови из тях и да мята от време на време по нещо на двете ни с Кристина. На мен се пада яркосиня тениска и сини джинси.

– Бунтовник – повтаря той. – Съществително. Човек, който се противопоставя на установената власт, но не е непременно воюващ.

– Непременно ли трябва да квалифицираш всичко? – обажда се Кара, прокарвайки ръце през русата си коса без блясък, за да оправи непокорните кичури. – Ние просто вършим нещо и по някакво стечение на обстоятелствата сме в група. Няма нужда непременно да лепиш етикети.

– Харесва ми да квалифицирам нещата – отвръща Фернандо и повдига тъмните си вежди.

Поглеждам към Фернандо. Последния път, когато проникнах в централата на една от кастите, бях с пистолет в ръка и оставих трупове след себе си. Ще ми се този път да стане различно. Имам нужда този път да бъде различно.

– Това ми харесва – казвам. – Бунтовник. Идеално.

– Ето, виждаш ли? – обръща се към Кара Фернандо. – Не съм единственият.

– Поздравления – кисело отвръща тя.

Забивам поглед в моите дрехи на Ерудит, докато останалите се преобличат.

– Не е сега моментът да спазваш благоприличие, Дървената – подмята с остър поглед Кристина.

Знам, че е права, затова събличам червената си риза и я заменям със синята. После хвърлям поглед към Маркъс и Фернандо, за да се убедя, че не гледат към мен, и сменям и панталона. Оказва се, че четири пъти трябва да подгъна крачолите, а когато стягам колана, джинсите бухват отгоре като надут хартиен плик.

– Тя „дървена“ ли те нарече току-що? – пита Фернандо.

– Да – отвръщам. – Аз дойдох при Безстрашните от кастата на Аскетите.

– Аха. – Той свива вежди. – Това е доста решителна промяна. Такъв поврат в характера между поколенията генетично е почти невъзможен в наши дни.

– Понякога характерът няма нищо общо с избора на каста – казвам, мислейки за майка си. Тя е напуснала Безстрашните не защото е била неподходяща за тази каста, а защото при Аскетите е било по-безопасно за един Дивергент. Пък и Тобиас – той е дошъл при Безстрашните, за да избяга от баща си. – Има много други решаващи фактори.

Като да избягаш от човека, когото си направил свой съюзник. Усещам пристъп на вина.

– Продължавай в същия дух и никой няма да се досети, че не си Ерудит – поощрява ме Фернандо.

Прокарвам гребена през косата си, после я прибирам зад ушите.

– Не, ето така – казва Кара. После вдига един паднал пред лицето ми кичур и го защипва със сребърна шнола, както правят момичетата на Ерудитите.

Кристина вади пистолетите, които сме взели със себе си и ме поглежда.

– Искаш ли единия? – пита. – Или предпочиташ шоковия апарат?

Забивам поглед в пистолета, който държи. Ако не приема дори шоковия апарат, ще бъда напълно беззащитна пред онези, които с радост биха ме застреляли. Взема ли го обаче, показвам слабост пред Фернандо, Кара и Маркъс.

– Знаеш ли какво би казал Уил? – продължава Кристина.

– Какво? – питам и гласът ми секва.

– Щеше да те посъветва да го преодолееш – казва тя. – Да престанеш да се държиш като глупачка и да вземеш проклетия пистолет.

Уил наистина не понасяше глупавото поведение. Кристина сигурно е права; тя го познаваше по-добре от мен.

Освен това тя, която също като мен загуби скъп човек в онзи ден, успя да ми прости – нещо, което ми се виждаше невъзможно. Това щеше да е непосилно за мен, ако бях на нейното място. Тогава защо ми е толкова трудно да простя на самата себе си?

Слагам ръка върху пистолета, който ми подава Кристина. Металът е още топъл от допира на дланта ѝ. Усещам споменът как го застрелях да превзема мислите ми и се опитвам да го потисна. Той обаче не позволява да бъде заглушен. Оставям пистолета.

– Шоковият апарат е идеално решение – казва Кара, отупвайки невидими косъмчета от ръкава на ризата си. – Мен ако питаш, Безстрашните и без това са прекалено пристрастени към пистолетите.

Фернандо ми подава шоковия апарат. Ще ми се някак да покажа на Кара колко съм ѝ благодарна, но тя не гледа към мен.

– Как да скрия това нещо? – питам.

– Изобщо не си прави труда – отвръща Фернандо.

– Добре.

– Най-добре да тръгваме – намесва се Маркъс.

Сърцето ми бие толкова отчетливо, сякаш отброява секундите, но иначе цялото ми тяло е безчувствено. Едва усещам земята под себе си. Никога досега не съм била толкова изплашена. Като знам какво преживях по време на симулациите и какво направих, докато траеше симулационната атака, това е напълно нелогично.

Или пък точно обратното. Каквото и да са искали да разкрият Аскетите преди нападението, то е било достатъчно важно, за да накара Джанийн да прибегне до крайни и смразяващи действия, за да ги спре. А сега на мен ми предстои да довърша тяхното дело, делото, заради което беше избита половината от старата ми каста. И залогът е моят живот.

Двете с Кристина тръгваме напред. Тичаме по чистите и равни тротоари на Медисън Авеню, минаваме покрай „Стейт“ и продължаваме към Мичиган Авеню.

Преди пресечката при централата на Ерудитите внезапно се заковавам на място.

Точно пред нас, разредени на две крачки един от друг, стоят четири редици хора, повечето облечени в черно и бяло, насочили заредени пистолети. Примигвам и те се превръщат в контролирани от симулацията Безстрашни, плъзнали из сектора на Аскетите по време на симулационната атака. „Овладей се! Овладей се, овладей се, овладей се…“ Отново примигвам и срещу мен пак са Прямите, макар че някои са облечени целите в черно и приличат повече на Безстрашни. Ако не внимавам, ще загубя представа къде и по кое време се намирам.

– Божичко – простенва Кристина. – Сестра ми, моите родители… Ами ако те…

Тя ме поглежда и аз разбирам за какво си мисли, защото вече съм го преживявала. Къде са нашите? Трябва да ги открия. Но ако и нейните родители са като тези контролирани от симулацията и въоръжени Прями, тя с нищо не би могла да им помогне.

Питам се дали и Лин не стои в такава редица, но на някоя друга улица.

– Какво ще правим?! – изохква Фернандо.

Пристъпвам към Прямите. Може би не са програмирани за стрелба. Вглеждам се в безизразните като стъкло очи на жена с бяла блуза и черни панталони. Изглежда така, сякаш се прибира от работа. Правя още една крачка.

Изстрел. Инстинктивно се хвърлям по очи на земята и прикривам главата си с ръце, после пълзя назад, докато не опирам обувките на Фернандо. Той ми помага да се изправя.

– Какво ще кажеш да не правиш повече така, а? – пита.

Навеждам се напред – не много – и надничам в пряката между сградата до нас и централата на Ерудитите. Там също стоят Прями. Няма да се изненадам, ако плътен конвой от Прями охранява целия периметър около централата на Ерудитите.

– Има ли друг път към централата на Ерудитите? – питам.

– Поне аз не знам за такъв – обажда се Кара. – Освен ако не искаш да минеш по покривите.

И се засмива, докато го казва, сякаш е някаква шега. Поглеждам я с вдигнати вежди.

– Я чакай – сепва се тя. – Нали не мислиш за…

– Покрива ли? – казвам. – Не. За прозорците.

Тръгвам наляво, като внимавам да не доближа и на сантиметър до Прямите. Сградата отляво гледа към централата на Ерудитите. Трябва да има поне няколко прозореца, обърнати в тази посока.

Кара мърмори нещо под нос за откачените изпълнения на Безстрашните и хуква след мен, а Фернандо, Маркъс и Кристина я следват. Опитвам се да отворя аварийния изход на сградата, но се оказва заключен.

Кристина пристъпва напред и нарежда: „Пази се!“. После насочва пистолета към патрона на бравата. Прикривам лицето си с ръце и тя стреля. Чува се оглушителен трясък, последван от силен екот – неизбежен ефект от стрелба в толкова тясно пространство. Ключалката е разбита.

Отварям вратата и влизам. Посреща ме дълъг коридор, покрит с плочи. От двете му страни има врати, някои са отворени, други – не. Когато надничам през отворените врати, виждам вътре редици стари чинове и черни дъски като в централата на Безстрашните. Въздухът мирише на мухъл, сякаш страниците на книга от библиотеката са поляти с препарат за почистване.

– Това навремето е било търговска палата, но ерудитите я превърнаха в училище за следизборна квалификация – пояснява Фернандо. – След основния ремонт в централата на Ерудитите преди десетина години обаче – нали се сещаш, когато всички сгради отвъд парка Милениум бяха свързани една с друга – тук вече не преподават. Всичко е много старо и не подлежи на обновяване.

– Благодаря за урока по история – обажда се Кристина.

Щом стигам края на коридора, влизам в една от класните стаи, за да се ориентирам къде се намирам. Виждам гърба на централата на Ерудитите, но там няма прозорци на нивото на улицата.

Точно пред прозореца, толкова близо, че мога да го пипна, ако протегна ръка, стои момиченце от Прямите, стиснало пушка, която е дълга колкото ръчичката му. Стои така неподвижно, че се чудя дали изобщо диша.

Протягам врат, за да видя прозорците на по-горните етажи. Бившата училищна сграда над главата ми има много прозорци, но в отсрещната централа на Ерудитите е само един, на нивото на третия етаж.

– Добри новини – казвам. – Открих начин как да минем оттатък.