Бунтовници

40

Спалното помещение на Ерудитите е едно от най-големите в лагера на Миротворците. В него има общо дванайсет легла: осем от тях са събрани край стената в дъното и по две са залепени едно в друго до другите две стени. По средата има огромно празно пространство, заето от голяма маса, покрита с инструменти, метални стърготини, зъбни колела, стари части от компютър и жици.

Двете с Кристина тъкмо сме изложили плана си, който сега, под втренчените погледи на десетина Ерудити, изглежда доста по-глупав.

– Планът ви е тотален провал – отсича Кристина. Тя е първата, която взима думата.

– Точно затова дойдохме при вас – казвам. – За да ни кажете как да го поправим.

– Първо, да прехвърлите на диск толкова важна база данни, за каквато става дума, е пълен абсурд – започва тя. – Дисковете или се чупят, или попадат в ръцете на неправилния човек, както изобщо става с всички физически тела. Предлагам да използвате мрежата.

– Да… какво?

Тя поглежда бегло останалите Ерудити. Един от тях – млад мъж с очила и шоколадова кожа – се обажда:

– Хайде, кажи им. Вече няма смисъл да го пазим в тайна.

Кара отново обръща поглед към мен.

– Много от компютрите в лагера на Ерудитите са свързани с компютрите на другите касти. Затова Джанийн толкова лесно контролираше симулацията от компютъра на Безстрашните, вместо от този на Ерудитите.

– Какво? – обажда се Кристина. – Искаш да кажеш, че когато ти хрумне, можеш да бръкнеш в базата данни на компютъра на всяка от кастите?!

– Не можеш да „бръкнеш“ в базата данни – уточнява младият мъж. – Това е против всяка логика.

– Това е просто метафора – намръщено отвръща Кристина. – Ясно?

– Метафора в смисъл просто на обикновен израз? – уточнява той, също намръщен. – Или пък метафора като определена категория на речта?

– Фернандо – прекъсва го Кара, – концентрирай се върху основния въпрос.

Той кимва.

– Нека просто приемем факта, че компютърната мрежа така или иначе съществува – продължава Кара. – Това може да е спорно от гледна точка на етиката, но съм убедена, че в момента работи в наша полза. Както компютрите имат достъп до информацията на останалите касти, така биха могли и да изпратят определена информация до всички тях. Ако ние разпратим информацията, която искате да съхраните, до всички касти, нейното унищожение ще стане невъзможно.

– Като казваш „ние“ – прекъсвам я, – да не би да имаш предвид, че…

– Ние би трябвало да дойдем с вас – довършва тя. – Е, не всички, разбира се, но някои от нас задължително. Иначе как ще се ориентирате в централата на Ерудитите?

– Нали си даваш сметка, че тези, които дойдат с нас, може да бъдат убити – намесва се Кристина. После се усмихва. – Не може през цялото време да се криете зад гърба ни, защото има опасност да си счупите очилата.

Кара сваля очилата си и ги пречупва на две.

– Ние вече изложихме живота си на риск, като дезертирахме от нашата каста – казва тя. – И ще рискуваме отново, за да спасим кастата от самата нея.

– Освен това имаме полезни инструменти – надига се тъничък гласец зад Кара. Иззад лакътя ѝ се подава малко момиче, на не повече от десет – единадесет години. Черната ѝ коса е къса като моята, но е бухнала като ореол около главата.

Двете с Кристина се споглеждаме.

– Какви точно инструменти? – питам.

– Това са само прототипи – уточнява Фернандо, – затова не ги съдете твърде критично.

– Критиката не е по нашата част – казва Кристина.

– Тогава как усъвършенствате нещата? – обажда се малкото момиче.

– Всъщност не го правим – с въздишка отвръща Кристина. – Затова те все повече се влошават.

– Ентропия – кимва момиченцето.

– Какво?!

– Ентропия – изчуруликва малката. – Това е теория, според която температурата на цялата материя във Вселената постепенно се изравнява. Известна е и като „топлинна смърт“.

– Елия, това е грубо опростяване – скастря я Кара.

В отговор Елия ѝ се изплезва. Не успявам да се овладея и избухвам в смях. Досега не съм виждала някой от Ерудитите да се плези. Но и не съм си общувала кой знае колко с малки Ерудити. Само с Джанийн и нейните подчинени. Включително брат ми.

Фернандо прикляква край едно от леглата и измъква кутия изпод него. Ровичка вътре известно време и накрая вади малък кръгъл диск. Изработен е от матов метал, какъвто често виждах в централата на Ерудитите, но никъде другаде. Той ми го подава върху отворената си длан. Щом посягам да го взема обаче, го дръпва обратно.

– Внимателно! – казва. – Това го донесох от централата, не сме го изобретили тук. Ти беше ли там, когато нападнаха Прямите?

– Да – отговарям. – Точно там.

– Помниш ли как се пръснаха стъклата?

– И ти ли си бил там? – питам, присвивайки очи.

– Не, но те записаха всичко и после ни го показаха в централата на Ерудитите – отвръща. – Както казах, изглеждаше така, сякаш стъклата се чупят от изстрелите, но това не е истина. Един от войниците на Безстрашните запрати един от тези близо до витрините. То излъчва сигнал, който слухът не улавя, но именно той пръска стъклата.

– Ясно – казвам. – А ние как можем да използваме това?

– Сигурно си забелязала, че хората се паникьосват, когато всички прозорци изведнъж изпопадат – отговаря той с лека усмивка. – Особено в централата на Ерудитите, където има много стъкла.

– Ясно – казвам.

– Още какви джаджи имате? – пита Кристина.

– На Миротворците това особено ще се хареса – включва се и Кара. – Къде е то? А, ето го!

И тя вади черна пластмасова кутийка, толкова малка, че се побира в шепата ѝ. Отгоре има две метални пластинки, които приличат на зъби. Тя щраква превключвателя в долната част и между зъбците се появява тънък син лъч.

– Искаш ли да го демонстрираш, Фернандо? – пита Кара.

– Шегуваш ли се? – отговаря облещен той. – Повече никога няма да го направя. Ти ставаш опасна, когато се докопаш до това нещо.

Кара се ухилва насреща му и обяснява:

– Ако сега те докосна с този шоков апарат, това ще бъде изключително болезнено за теб и ще те извади от строя за известно време. Вчера Фернандо сам го изпита на гърба си. Направен е специално за Миротворците, за да могат да се защитават, без да се налага да убиват.

– Това е… – свивам вежди – вашата гледна точка.

– Е, задачата на технологиите е да подобрят живота – отвръща тя. – Независимо дали ви се вярва, или не, имаме технологии, проектирани специално за всяка от кастите.

Какво ми беше казала мама в симулацията? „Боя се, че всичко онова, което баща ти избълва срещу Ерудитите, е било в твоя вреда.“ Ами ако е права, макар и само като част от симулацията? Баща ми винаги ме е учил да приемам Ерудитите по строго определен начин. Никога не ми е казвал, че те не съдят хората според това, в което вярват, а проектират различни неща за тях именно според убежденията им. Никога не ми е казвал, че могат да бъдат забавни, нито че са способни да критикуват собствената си каста.

Кара се втурва към Фернандо с шоковия апарат и се залива от смях, когато той панически отскача назад.

Баща ми никога не ми е казвал, че една от Ерудитите ще ми предложи помощ, дори ако съм убила брат ѝ.

+ + +

Атаката е насрочена за ранния следобед, когато още не е паднал здрач, за да се видят ясно сините ленти, които отличават изменниците на Безстрашните. Щом уточняваме плана, поемаме през овощната градина към сечището, където държат камионите. Когато излизам на открито, виждам Йохана Рейес, кацнала в каросерията на един от камионите, а ключовете му се люлеят на пръста ѝ.

Зад нея има малък конвой превозни средства, натъпкани с Миротворци. Оказва се, че не са само Миротворци, защото сред тях различавам Аскети със строги прически и стиснати устни. Робърт, по-големият брат на Сюзън, също е тук.

Йохана скача на земята. В каросерията, където е стояла допреди малко, се виждат купчина щайги с надписи ЯБЪЛКИ, БРАШНО и ЦАРЕВИЦА. Добре че трябва да настаним отзад само двама души.

– Здравей, Йохана – поздравява Маркъс.

– Дано нямаш нищо против, ако те придружим до града, Маркъс – казва тя.

– Разбира се, че не – отвръща той. – Ти води.

Йохана подава ключовете на Маркъс и се качва в кабината на един от другите камиони. Кристина се насочва към кабината на пикапа на Маркъс, а ние с Фернандо тръгваме към каросерията.

– Не искаш ли да седиш отпред? – провиква се Кристина. – И това ми било Безстрашен…

– Ще седна в тая част на пикапа, където има най-малка вероятност да повърна – казвам.

– Повръщането е част от живота.

Ще ми се да я попитам колко често самата тя има намерение да повръща, когато пикапът поеме на път. Отначало съм се вкопчила с две ръце в страничните прегради на каросерията, но когато след няколко минути свиквам с друсането и завоите, се пускам. Останалите камиони се точат след нас, само този на Йохана е най-отпред и показва пътя.

Спокойна съм, докато не стигаме оградата. Очаквам отново да се натъкнем на охраната от снощи и тя да се опита да ни спре, но портата е изоставена и зее широко разтворена. В гърдите ми се надига трепет, който плъзва по ръцете. Около новите запознанства и обмислянето на плана съвсем съм забравила, че предстои да се хвърля в битка, в която може да загубя живота си. И то точно когато започнах да го ценя.

Конвоят намалява ход, докато минаваме през портата, сякаш очаква всеки момент отнякъде да изскочи охраната и да ни спре. Но наоколо цари тишина, нарушавана единствено от дзидзикането на цикадите в далечните дървета и бръмченето на двигателите.

– Как мислиш, дали вече са започнали? – обръщам се към Фернандо.

– Може би. А може би не – отвръща той. – Джанийн разполага с много информатори. Нищо чудно да са я предупредили, че нещо се готви, и тя да е привикала всички сили на Безстрашните в централата на Ерудитите.

Кимвам, но всъщност си мисля за Кейлъб. Той е един от тези информатори. Питам се откъде идва непоклатимото му убеждение, че светът отвъд оградата трябва да остане тайна за нас, че да предаде всички, които сигурно е обичал, и то заради Джанийн, която не държи на никого.

– Срещал ли си някога човек на име Кейлъб? – питам.

– Кейлъб – повтаря Фернандо. – Да, имаше един Кейлъб в моя клас по време на инициацията. Блестящ, но и… как беше разговорната дума за това? А, да – подмазвач. – Той се подхилва. – Имаше известна разлика между послушниците. Едните приемаха за чиста монета всяка дума на Джанийн, а другите – не. Както е ясно, аз бях от вторите. А Кейлъб – от първите. Защо питаш?

– Срещнах го, докато ме държаха затворена там – отговарям и дори в моите уши гласът ми звучи някак чуждо. – Затова ми е любопитно.

– Не бих го съдил прекалено строго – продължава Фернандо. – Джанийн може да бъде много убедителна пред хора, които не са по природа подозрителни. Аз обаче съм такъв.

Поглеждам над лявото му рамо към силуета на града, който става все по-ясен, колкото повече наближаваме. Взирам се да различа двата пилона върху Цитаделата и когато ги забелязвам, се чувствам едновременно и по-добре, и по-зле – по-добре, защото тази сграда ми е толкова близка; по-зле, защото щом виждам стълбовете, значи наближаваме.

– Да, и аз съм такава – казвам.