Бунтовници

10

Прокарвам ръка по тила си, за да вдигна кичурите, които са залепнали за него. Цялото тяло ме боли, особено краката, които горят от умората на мускулите дори когато не се движа. Не мириша особено хубаво. Имам нужда от душ.

Тръгвам надолу по коридора и влизам в банята. Явно не съм единствената, на която е хрумнало да вземе душ – група жени са се подредили пред умивалниците, половината от тях са голи, а на останалите това изобщо не прави впечатление. Откривам свободен умивалник в ъгъла, пъхам глава под кранчето и оставям студената вода да се стича покрай ушите ми.

– Здравей – поздравява Сюзън. Извръщам глава към нея. Водата се стича по бузата ми и влиза в носа. Тя носи две кърпи – едната бяла, другата сива, и двете оръфани по краищата.

– Здрасти – отговарям.

– Хрумна ми нещо – продължава тя. Обръща се с гръб към мен и разгъва кърпата, която ме скрива от останалите в банята. Отдъхвам си облекчено. Уединение. Поне доколкото това е възможно сега.

Бързо се разсъбличам и грабвам сапуна до умивалника.

– Как си? – пита тя.

– Добре. – Известно ми е, че пита само защото така повеляват законите на кастата. Предпочитам да говори свободно с мен. – А ти как си, Сюзън?

– По-добре. Тереза ми каза, че в едно от убежищата на безкастовите има голяма група бегълци от Аскетите – нарежда тя, докато аз сапунисвам главата си.

– Така ли? – отвръщам. После пак пъхам глава под кранчето, като този път разтривам скалпа с лявата ръка, за да отмия сапуна. – При тях ли искаш да отидеш?

– Да – отвръща Сюзън. – Стига ти да не се нуждаеш от помощта ми.

– Благодаря за предложението, но мисля, че твоята каста има по-голяма нужда от теб – казвам и спирам водата. Ще ми се да не трябваше да се обличам. Прекалено горещо е за джинси. Но все пак вдигам другата кърпа от пода и бързо се подсушавам.

Навличам отново червената риза. Не ми се иска да съм със старите дрехи след банята, но нямам чисти за смяна.

– Сигурно някои от безкастовите жени имат резервен чифт дрехи – казва Сюзън.

– Може да си права. Е, сега е твой ред.

Разгъвам кърпата си и прикривам Сюзън, докато се мие. След малко ръцете започват да ме болят, но щом тя го направи за мен, държа да ѝ върна жеста. Водата облива глезените ми, докато тя си мие косата.

– Никога не съм предполагала, че ще сме заедно в такава ситуация – казвам след малко. – Мием се над умивалник в изоставена сграда, криейки се от Ерудитите.

– Аз си мислех, че ще живеем близо една до друга – отговаря Сюзън. – Че заедно ще ходим на сбирките на общността. И заедно ще изпращаме децата си до автобусната спирка.

Прехапвам долната си устна. Вината това вече да е немислимо, разбира се, е моя. Нали избрах друга каста.

– Извинявай, не исках да засягам тази тема – бързо казва Сюзън. – Само съжалявам, че не съм била по-внимателна. Тогава сигурно щях да забележа какво преживяваш. Такава егоистка съм била.

Изсмивам се кратко.

– Сюзън, в поведението ти няма нищо, за което да се обвиняваш.

– Готова съм – обявява тя. – Ще ми подадеш ли кърпата?

Обръщам се и със затворени очи ѝ протягам кърпата. Тереза влиза в банята, сплитайки косата си на плитка, и Сюзън я моли за чисти дрехи.

Когато излизаме от банята, аз вече съм с джинси и черна тениска, чийто отвор за главата е толкова широк, че оголва раменете ми. Сюзън е облечена с торбести джинси и бяла риза от Прямите. Закопчала я е чак до брадичката. В името на скромността Аскетите са готови да жертват дори собственото си удобство.

Когато се връщам в общото помещение, виждам някои от безкастовите да поемат нанякъде с кофи боя и бояджийски четки. Изпращам ги с поглед, докато вратата се затваря след тях.

– Отиват да напишат послание към хората от другите убежища – казва Евелин зад гърба ми. – Ще го оставят на един от билбордовете. Кодирането е на базата на лична информация – нечий любим цвят, домашния любимец в детството на друг…

Не проумявам защо е решила да ми каже принципа на кодиране на безкастовите, докато не заставам лице в лице с нея. Тогава забелязвам в очите ѝ нещо познато – същият поглед като на Джанийн, когато каза на Тобиас за изобретения от нея серум, чрез който може да го контролира: горделивост.

– Хитро – отвръщам. – Твоя ли беше идеята?

– Всъщност да. – Тя небрежно повдига рамене, но мен няма как да заблуди. Може да е всичко друго, но не и равнодушна към собствените си постижения. – Преди да се присъединя към Аскетите, бях Ерудит.

– О! – отговарям. – Явно не ти е понесъл животът в академичните среди.

Тя обаче не се хваща на въдицата.

– Да, нещо такова. – Прави пауза. – Предполагам, че и баща ти е напуснал по същата причина.

Почти съм обърнала гръб с намерението да приключа разговора, но думите ѝ стискат черепа ми като в менгеме. Поглеждам я втренчено.

– Ти не знаеше ли? – Тя свива вежди. – Съжалявам. Забравила съм, че членовете на кастата рядко обсъждат откъде са дошли.

– Какво? – едва произнасям с пресипнал глас.

– Баща ти е роден Ерудит – продължава тя. – Родителите му са били приятели с родителите на Джанийн Матюс. Той и Джанийн са си играли заедно като деца. Виждах как си разменят книги в училище.

Пред очите ми изплува картината как баща ми, вече зрял мъж, седи до Джанийн, вече зряла жена, и двамата обядват заедно в старата ми училищна столова, а между тях лежи книга. Това ми се вижда толкова нелепо, че аз издавам нещо средно между сумтене и смях. Не може да е истина.

Обаче.

Обаче: той никога не е споменавал семейството си или своето детство.

Обаче: той никога не се е отличавал със смиреното поведение на човек, израснал сред Аскетите.

Обаче: омразата му към Ерудитите беше толкова страстна, че в нея трябва да е имало нещо лично.

– Съжалявам, Беатрис – обажда се Евелин. – Не исках да отварям стари рани.

Свъсвам вежди.

– И въпреки това го направи.

– Какво искаш да кажеш с…

– Виж какво – започвам, понижавайки глас. Поглеждам през рамо дали Тобиас не е някъде наблизо, за да ни чуе. Забелязвам само Кейлъб и Сюзън, които седят в своя ъгъл и си подават един на друг буркан с фъстъчено масло. Тобиас не се вижда. – Не съм глупачка – продължавам. – Много добре разбирам, че се опитваш да го използваш. Затова ще му го кажа, ако вече и сам не се е досетил.

– Мило момиче – отвръща тя. – Аз съм неговото семейство. И това е завинаги. А ти си временно явление.

– Ясно – отговарям. – Майка му го е зарязала, а баща му редовно го е пребивал. Как да не е верен до гроб на такова семейство!

Отдалечавам се с треперещи ръце и сядам на пода до Кейлъб. Сюзън вече е в другия край на помещението и помага на една от безкастовите да почисти. Той ми подава буркана с фъстъчено масло. Спомням си редовете с фъстъци в парниците на Миротворците. Отглеждат ги, защото са богати на протеини и мазнини, от които най-вече се нуждаят безкастовите. Загребвам малко масло с пръсти и го облизвам.

Дали да му кажа какво научих току-що от Евелин? Не бих искала да му внушавам, че той е Ерудит по рождение. Няма да му давам основание да се върне при тях.

Решавам засега да го премълча.

– Трябва да ти кажа нещо – започва Кейлъб.

Кимам мълчаливо, защото още облизвам с език фъстъченото масло от небцето си.

– Сюзън иска да се види с Аскетите – продължава той. – Аз също. Пък и държа да се убедя, че тя е в безопасност. Но не искам да те оставям.

– Всичко с мен ще бъде наред – успокоявам го.

– Защо не дойдеш и ти? – пита той. – Аскетите ще те приемат обратно, сигурен съм.

Аз също – Аскетите не са злопаметни. Но в момента едва се крепя на ръба над бездната на скръбта; върна ли се в кастата на родителите си, тя ще ме погълне.

Поклащам глава.

– Трябва да се добера до централата на Прямите и да разбера какво става – отвръщам. – Ще откача, ако не знам каква точно е ситуацията. – Насилвам се да се усмихна. – Но ти трябва да отидеш със Сюзън. Сега тя изглежда по-добре, но въпреки това има нужда от теб.

– Добре. – Кейлъб кимва. – Но ще се постарая скоро да дойда при теб. Все пак внимавай.

– Не съм ли била винаги внимателна?

– Не. Според мен по-подходящата дума е „безразсъдна“.

Кейлъб леко стисва здравото ми рамо. Аз пак загребвам с върха на пръстите си фъстъчено масло.

Няколко минути по-късно Тобиас се появява откъм мъжката баня, сменил е червената риза от Миротворците с черна тениска, а късата му коса още лъщи мокра. Очите ни се срещат и аз знам, че е време да тръгваме.

+ + +

Централата на Прямите е толкова голяма, че вътре би се побрал целият свят. Или поне на мен ми изглежда така.

Това е просторна бетонна сграда, която се издига над бившето корито на реката. Надписът гласи: СТОК А БОРСА, което навремето е било „Стокова борса“, но повечето хора го четат като Жестока борса, защото Прямите са жестоки, но честни. И изглежда, охотно приемат прякора си.

Не знам какво ме чака, защото никога не съм влизала вътре. Двамата с Тобиас спираме пред вратата и се споглеждаме.

– Давай – казва той.

Не виждам нищо, освен собственото си отражение в огромната стъклена врата. Изглеждам уморена и мръсна. За първи път ми минава през ум, че не сме длъжни да правим каквото и да било. Може просто да се скрием при безкастовите и да оставим другите касти да оправят тая бъркотия. Така ще станем едни от многото, ще сме заедно и в безопасност.

Тобиас все още не ми е казал за разговора с майка си от миналата нощ. Не мисля, че изобщо се кани да го направи. Изглежда толкова решен да проникне в централата на Прямите, че се питам дали не крои нещо тайно от мен.

Не мога да си обясня защо минавам през вратата. Може би смятам, че след като сме стигнали дотук, все пак може да разберем какво става. Но по-вероятната причина е, че знам кое е възможно и кое – не. Аз съм Дивергент, а не просто една от многото. За мен няма такова понятие като „безопасност“ и мислите ми са заети с нещо много по-голямо от това да си играя на семейство с Тобиас. Същото, очевидно, важи и за него.

Фоайето е просторно и добре осветено, с черен мраморен под, който стига чак до асансьорите. В ограден с бял мрамор кръг в центъра е емблемата на Прямите: наклонени везни, символизиращи тежестта на истината пред лъжите. Навсякъде гъмжи от въоръжени Безстрашни.

Жена войник от Безстрашните, чиято ръка виси на превръзка пред гърдите, тръгва към нас с насочено оръжие, чиято цев гледа право в Тобиас.

– Идентифицирайте се – нарежда тя. Млада е, но не достатъчно, за да познава Тобиас.

Останалите се събират зад нея. Някои ни гледат подозрително, други – с любопитство, но в очите на неколцина забелязвам странен блясък. Разпознали са ни. Може би са виждали Тобиас, но откъде ще знаят за мен?

– Фор – отговаря той. После кимва към мен. – А това е Трис. И двамата сме от Безстрашните.

Очите на жената войник от Безстрашните се разширяват, но тя не сваля оръжието.

– Някой ще дойде ли насам? – казва високо тя. Неколцина от Безстрашните пристъпват напред, но го правят предпазливо, сякаш сме опасни.

– Проблем ли има? – пита Тобиас.

– Въоръжен ли си?

– Разбира се, че съм въоръжен. Аз съм Безстрашен в края на краищата!

– Сложи ръце на тила! – Произнася го яростно, сякаш очаква да окажем съпротива. Поглеждам Тобиас. Защо всички се държат така, сякаш очакват да ги нападнем?

– Влязохме през главния вход – казвам бавно и отчетливо. – Мислите ли, че щяхме да го направим, ако идвахме с лоши намерения?

Тобиас не ме поглежда, само сключва пръсти на тила. След секунда и аз правя същото. Войниците на Безстрашните се скупчват около нас. Един от тях проверява крачолите на Тобиас, докато друг измъква затъкнатия в колана му пистолет. Трети, кръглолико момче с розови бузи, ме поглежда гузно.

– Имам нож в задния джоб – казвам. – Но само смей да ме докоснеш, и ще те накарам да съжаляваш за това.

Той мънка някакво извинение. Пръстите му предпазливо хващат дръжката на ножа, така че да не ме докоснат.

– Какво става тук? – пита Тобиас.

Жената войник се споглежда с останалите.

– Съжалявам – казва, – но ми е наредено да ви арестуваме още с пристигането.