Бунтовници

2

Отварям очи ужасена, вкопчила ръце в завивките. Но се оказва, че не тичам по улиците на града, нито из коридорите на централата на Безстрашните. Лежа в легло в базата на Миротворците, а миризмата на дървени стърготини изпълва въздуха.

Раздвижвам се и изкривявам лице, когато нещо се забива в гърба ми. Посягам отдолу и пръстите ми попадат на пистолета.

За миг отново виждам Уил да стои пред мен, двамата сме насочили пистолети един срещу друг – „Ръката, можех да го прострелям в ръката, защо не го направих, защо?“ – и едва не изкрещявам името му.

После образът изчезва.

Ставам от леглото, вдигам дюшека с една ръка и го подпирам с коляно. После пъхам пистолета отдолу и отново го пускам. Главата ми се избистря в мига, щом оръжието вече не е пред очите ми и не усещам допира му до кожата си.

Сега, когато адреналинът от вчера го няма и приспивателното вече не действа, острата болка в простреляното рамо се усилва. Облечена съм с дрехите от снощи. Крайчецът на хард диска се подава изпод възглавницата, където го пъхнах малко преди да заспя. В него са базата данни на симулацията, която контролира Безстрашните и запис на деянията на Ерудитите. Струва ми се толкова съдбоносно важен, че дори не смея да го докосна. Но въпреки това не мога да го оставя тук. Затова го сграбчвам и го пъхам между скрина и стената. Сигурно е по-добре напълно да го унищожа, но той съдържа единствения запис от смъртта на родителите ми, затова решавам да го скрия.

Някой чука на вратата. Присядам на ръба на леглото и се опитвам да пригладя косата си.

– Влез – казвам.

Вратата се отваря и Тобиас пристъпва с единия крак вътре, вратата разделя тялото му надве. Носи същите джинси от вчера, но сега вместо със старата черна тениска е с тъмночервена, вероятно заета от Миротворците. Този цвят е необичаен за него, твърде наситен. Когато опира глава върху рамката на вратата обаче, забелязвам, че от него синьото на очите му става по-ярко.

– Миротворците се събират след половин час. – Той повдига вежди и добавя с мелодраматичен тон. – За да решат съдбата ни.

Поклащам глава.

– Не съм допускала, че някога съдбата ми ще е в ръцете на група Миротворци.

– Аз също. А, нося ти нещо. – Той отваря капачката на малко шишенце и ми подава капкомер, пълен с прозрачна течност. – Болкоуспокояващо. Взимай по един пълен капкомер на всеки шест часа.

– Благодаря. – Изцеждам лекарството в гърлото си. То има вкус на престоял лимон.

Той пъха пръст в една от гайките на джинсите си и продължава:

– Как си, Беатрис?

– Добре ли чух – току-що ме нарече Беатрис?

– Реших да изпробвам как звучи. – Той се усмихва. – Зле ли беше?

– Става само за специални случаи. Като Изборната церемония или Деня на посвещаването… – Млъквам. За малко да изтърся имената на още няколко празника, но тях само Аскетите ги честват. Предполагам, че Безстрашните си имат свои празници, но не знам кои са те. А и самата мисъл точно в този момент да празнуваме нещо ми се вижда толкова нелепа, че се отказвам да продължа.

– Дадено. – Усмивката му угасва. – Как си, Трис?

На фона на всичко преживяно това е съвсем нормален въпрос. Аз обаче заставам нащрек, притеснена, че някак е успял да надзърне в главата ми. Още не съм му разказала за Уил. Не исках да премълчавам, но не знам какво точно да кажа. Само при мисълта да го произнеса гласно така натежавам, че има опасност да се продъня през дървения под.

– Аз… – Кимам с глава няколко пъти. – Не знам, Фор. Будна съм. Аз… – Продължавам да клатя глава. Той прокарва длан по бузата ми, единият му пръст се намества зад ухото. После навежда глава и ме целува, от което ме обливат горещи вълни. Прегръщам го и оставам така колкото се може по-дълго. Когато ме докосва, празнината, настанила се в гърдите и стомаха ми, се смалява.

Не е необходимо да му разказвам. Вместо това ще се опитам да забравя – той ще ми помогне да забравя.

– Знам какво е – проговаря той. – Съжалявам. Изобщо не трябваше да те питам.

Известно време единственото, което се върти в главата ми, е: „Как изобщо е възможно да знаеш какво е?“. Но нещо в неговото изражение ме подсеща, че той знае какво е да загубиш близък. Загубил е майка си още съвсем малък. Не помня как беше починала, а само, че ходихме на погребението ѝ.

Внезапно го виждам как се е вкопчил в завесите в тяхната дневна, около деветгодишен, целият облечен в сиво, а мрачните му очи са затворени. Този образ бързо избледнява – може да е бил просто плод на въображението ми, а не реален спомен.

Тобиас ме пуска.

– Ще те оставя да се приготвиш.

+ + +

Женската баня е през две врати по коридора. Подът е покрит с тъмнокафяви плочки, а всеки от душовете е отделен от централната част на помещението с дървени стени и полиетиленова завеса. Надпис на стената в дъното гласи: ПОМНИ! ЗА ДА СЪХРАНИМ ПРИРОДНИТЕ РЕСУРСИ, ВОДАТА ОТ ДУШОВЕТЕ ТЕЧЕ САМО ПО ПЕТ МИНУТИ.

Водната струя е студена, затова нямам намерение да се възползвам от допълнителните минути, въпреки че имам право на тях. Измивам се бързо само с лявата ръка, докато дясната виси неподвижно край тялото. Лекарството, което Тобиас ми даде, действа бързо – болката в рамото вече утихва, превръщайки се в тъпо пулсиране.

Когато се връщам след душа, на леглото ме чака чифт чисти дрехи. Някои от тях са в жълто и червено – цветовете на Миротворците, други в сиво, от Аскетите – съчетание, което рядко може да се види. Готова съм да се обзаложа, че дрехите е оставил някой от Аскетите. Те биха се погрижили за такова нещо.

Навличам тъмночервения джинсов панталон – толкова е дълъг, че трябва да навия крачолите три пъти – и сивата риза от Аскетите, която ми е прекалено широка. Ръкавите стигат до върховете на пръстите и аз навивам и тях. Всяко помръдване на лявата ръка предизвиква болка, затова гледам да я движа бавно и за кратко.

Някой чука на вратата.

– Беатрис! – Тихият глас е на Сюзън.

Отварям. Носи поднос с храна, който оставя върху леглото. Опитвам се да открия по лицето ѝ следи от претърпяната загуба – нейният баща, един от лидерите на Аскетите, не оцеля при нападението – но на него е изписана единствено кротка решителност, отличителен белег на предишната ми каста.

– Съжалявам, че дрехите не са ти по мярка – казва тя. – Сигурно ще намерим и по-подходящи, ако Миротворците позволят да останем.

– И така съм си добре – отговарям. – Благодаря ти.

– Чух, че са те простреляли. Искаш ли да ти помогна да се срешиш? Или да си обуеш обувките?

Каня се да ѝ откажа, но наистина имам нужда от помощ.

– Да, благодаря ти.

Сядам на стола пред огледалото и тя застава зад мен – очите ѝ покорно следят заниманието на ръцете, а не собственото отражение. Не вдига поглед дори за секунда, докато прокарва гребена през косата ми. Не задава въпроси за рамото ми, за това как са ме простреляли и какво е станало, след като напуснах скривалището, за да прекратя симулацията. Имам чувството, че ако успея някак да надникна в нея, тя и в самото си сърце ще се окаже истински Аскет.

– Успя ли вече да се срещнеш с Робърт? – питам. Брат ѝ Робърт предпочете Миротворците така, както аз избрах да се присъединя към Безстрашните, значи трябва да е някъде наоколо. Зачудих се дали тяхната среща би приличала по нещо на нашата с Кейлъб.

– Само за кратко, снощи – отговаря тя. – Оставих го да скърби с хората от неговата каста така, както и аз скърбях с моята. Но беше хубаво да се видим отново.

По тона ѝ усещам, че с това темата е приключена.

– Жалко че това се случва точно сега – продължава Сюзън. – Нашите водачи тъкмо щяха да извършат нещо прекрасно.

– Така ли? И какво точно?

– Не знам. – Сюзън се изчервява. – Знаех само, че нещо има да става. Не че съм любопитствала, просто забелязах някои неща.

– Не бих те винила, дори да си любопитствала.

Тя кимва и продължава да ме разресва. Започвам да се питам какво ли са замисляли водачите на Аскетите, сред които е и моят баща. Не ми остава нищо друго, освен да се чудя и да се мая на увереността на Сюзън, че каквото и да са готвели, е било нещо прекрасно. Ще ми се и аз да можех пак да си върна вярата в хората. Ако изобщо съм имала някога такава.

– Безстрашните носят косата си разпусната, нали? – пита тя.

– Понякога – отговарям. – Можеш ли да ме сплетеш на плитка?

Пъргавите ѝ пръсти разделят косата ми на части и я сплитат на плитка, която ме гъделичка по гърба. Гледам втренчено отражението си, докато тя не приключва. Благодаря ѝ, когато всичко е готово, и тя си тръгва с лека усмивка, притваряйки вратата след себе си.

Продължавам да се взирам в огледалото, но не себе си виждам в него. Все още усещам пръстите ѝ да докосват тила ми, също както ме докосваха пръстите на мама в последната сутрин, която прекарахме заедно. Очите ми се пълнят със сълзи. Люлея се напред-назад на стола, опитвайки се да прогоня този спомен от мислите си. Боя се, че ако сега ревна, няма да спра, докато не се сбръчкам като стафида.

На скрина забелязвам комплект пособия за шиене. В него има ножици и два цвята конци – червени и жълти.

Чувствам се спокойна, докато разплитам плитката и я разресвам отново. Разделям косата си надве и се уверявам, че пада равно и е добре пригладена. После я отрязвам до линията на челюстта.

Как бих могла да изглеждам по същия начин, когато нея вече я няма и всичко се е променило? Невъзможно.

Гледам, доколкото мога, да режа по права линия, използвайки челюстта си за ориентир. Най-трудно е отзад, където не виждам хубаво, затова правя всичко опипом, стараейки се да стане добре. По пода около мен в полукръг се сипят светлоруси кичури.

Напускам стаята, без да погледна отражението си.

+ + +

Когато малко по-късно Тобиас и Кейлъб пристигат да ме вземат, ме гледат, сякаш съм непозната.

– Отрязала си косата си – казва Кейлъб и веждите му скачат нагоре. Много ерудитско от негова страна да се вкопчи във фактите, когато е под стрес. Косата му е сплескана от страната, на която е спал, а очите му са кървясали.

– Аха – отговарям. – Доста е… горещо за дълга коса.

– Така си е.

Тръгваме заедно по коридора. Дъските скърцат под краката ни. Липсва ми кънтящият звук от моите стъпки из тунелите в лагера на Безстрашните. Липсва ми прохладният въздух в подземията. Но най-много ми липсват страховете от последните седмици, които са нищо в сравнение със страховете сега.

Излизаме от сградата. Въздухът навън ме затиска, сякаш е възглавница, с която ме душат. Лъха на зеленина като от листо, което си стрил между пръстите.

– Всички ли знаят, че си син на Маркъс? – пита Кейлъб. – Поне от Аскетите, искам да кажа.

– Не, доколкото ми е известно – отговаря Тобиас и хвърля бегъл поглед към Кейлъб. – И ще съм ти благодарен, ако не го споменаваш.

– Няма нужда да го споменавам. Всеки, който има очи, може сам да го види. – Кейлъб го поглежда начумерено. – На колко години си, между другото?

– Осемнайсет.

– И мислиш, че не си прекалено възрастен за моята малка сестричка?

Тобиас се изсмива късо.

– Тя не ти е твоята малка.

– Престанете. И двамата – скастрям ги. Пред нас върви тълпа облечени в жълто хора и се насочва към широка ниска постройка, направена изцяло от стъкло. Отразените в нея слънчеви лъчи бодат очите ми като игли. Засланям лицето си с ръка и продължавам да крача напред.

Вратите на сградата са широко отворени. Покрай стените на овалната оранжерия, в коритата на канали и малки басейни никнат растения и дървета. Десетките вентилатори из помещението само раздвижват горещия въздух и аз вече се потя. Но забравям за жегата, когато тълпата отпред оредява и зървам останалата част от помещението.

В центъра се извисява огромно дърво. Клоните се простират сред влажния въздух в парника, а коренището се надига над земята, образувайки гъста плетеница. Забелязвам, че между корените има не пръст, а вода и метални пръчки, които ги удържат на място. Не би трябвало да съм изненадана – животът на Миротворците е посветен на осъществяването на селскостопански подвизи като този тук, подкрепени от технологиите на Ерудитите.

Сред корените стои Йохана Рейес със спусната над обезобразената половина от лицето си коса. От часовете по история на кастите знам, че Миротворците нямат официален лидер – те гласуват по всеки въпрос и почти винаги постигат пълно единодушие. Приличат по-скоро на множество части от един-единствен разум, а Йохана е техният говорител.

Миротворците седят на пода, повечето с кръстосани или сплетени на възел крака, които далечно ми напомнят корените на дърво. Аскетите са разположени в стегнати редици от лявата ми страна. В продължение на няколко секунди обхождам с поглед насъбралите се, преди да си дам сметка какво търся: моите родители.

Преглъщам мъчително и се опитвам да забравя. Тобиас леко ме докосва по гърба и ме побутва към дъното на помещението, зад Аскетите. Преди да седнем, опира устни до ухото ми и прошепва:

– Косата ти ми харесва така.

Успявам да му се усмихна леко и когато сядаме, се облягам на него, опряла плътно ръка до неговата.

Йохана вдига двете си ръце и свежда глава. Още преди да съм си поела дъх, разговорите в залата утихват. Миротворците около мен седят в пълно мълчание, някои са със затворени очи, устните на други нашепват думи, които не долавям, трети са вперили поглед някъде далече напред.

Секундите се точат мъчително. Когато най-накрая Йохана вдига глава, аз вече съм на предела на търпението.

– Днес пред нас стои неотложен въпрос – започва тя. – Той е: как ние – хора, посветили се на мира – да се държим в тези размирни времена?

Всеки от Миротворците в залата се обръща към своя съсед и започва да говори.

– Как изобщо могат да докарат нещо до край по този начин? – казвам, когато времето за разговори свършва.

– Тях не ги е грижа за ефективността – отвръща Тобиас. – Интересува ги единствено съгласието. Наблюдавай.

На няколко крачки от нас две жени в жълти рокли се надигат от местата си и се присъединяват към трима мъже. Един млад мъж се извръща така, че техният малък кръг да образува по-голям със съседната група. Навсякъде из помещението малките групички започват да се разрастват и разширяват, а гласовете намаляват все повече и повече, докато накрая не остават да звучат само три-четири. Долавям само откъслечни думи от онова, което казват: мир – Безстрашни – Ерудити – скривалище – участие…

– Много странно – обаждам се.

– Според мен е красиво – отвръща той.

Поглеждам го.

– Какво? – засмива се леко той. – Всеки от тях има равен глас в управлението, всеки от тях носи еднаква отговорност с останалите. Това ги прави грижовни, това ги прави сърдечни. Мисля, че е красиво.

– Според мен пък е напълно несъстоятелно – казвам. – Това може да работи при Миротворците, но какво се случва, когато не всички искат да свирят на банджо и да отглеждат семена? Какво става, ако някой извърши ужасно престъпление и проблемът не може да се реши само с приказки?

Той свива рамене.

– Предполагам, че скоро ще разберем.

Най-накрая по един човек от всяка голяма група се надига и тръгва към Йохана, проправяйки си предпазливо път през дебелите корени на голямото дърво. Очаквам да се обърнат към всички нас, но вместо това говорителите образуват кръг заедно с Йохана и продължават тихо обсъждането. Започва да ме обзема чувството, че никога няма да разбера какво си приказват.

– Май няма да ни позволят да спорим с тях, а? – казвам.

– Съмнявам се – отвръща той.

Което напълно ме разбива.

Когато всеки от тях си е казал думичките, те отново сядат и оставят единствено Йохана да стои права в центъра на помещението. Тя се извръща към нас и скръства ръце на гърдите. Къде ще отидем, когато ни наредят да напуснем? Обратно в града ли, където никой не е в безопасност?

– Откакто се помним, нашата каста е в близки отношения с Ерудитите. Нуждаем се едни от други, за да оцелеем и винаги сме си помагали – започва Йохана. – Но в миналото сме имали здрави връзки и с Аскетите и не намираме за редно да отблъснем приятелска ръка, която от толкова време е протегната към нас.

Гласът ѝ е сладък като мед и така се точи – бавно и предпазливо. Отривам потта от челото си с опакото на ръката.

– Смятаме, че единственият начин да запазим отношенията си и с двете касти е като останем безпристрастни наблюдатели и спазваме неутралитет – продължава тя. – Вашето присъствие тук обаче усложнява нещата.

„Ето, започва се“, мисля си.

– Стигнахме до заключението, че при създалите се обстоятелства базата на Миротворците трябва да се превърне в убежище за членовете на всички касти – обявява Йохана. – Първо, на наша територия се забраняват оръжия от всякакъв род. Второ, в случай че възникне сериозен сблъсък – словесен или физически – всички замесени ще бъдат помолени да напуснат. Трето, конфликтът между кастите не бива да се обсъжда дори на четири очи на територията на нашата база. И четвърто, всеки, който пребивава тук, трябва да допринася с труда си за благоденствието на общността. Ще докладваме за нашето решение на Ерудитите, Прямите и Безстрашните възможно най-скоро.

Погледът ѝ се премества от Тобиас и се задържа върху мен.

– Може да останете, при единственото условие да се подчинявате на нашите правила – продължава. – Това е решението ни.

Сещам се за пистолета, който съм скрила под дюшека, за напрежението между мен и Питър, между Тобиас и Маркъс и устата ми пресъхва. Не съм чак толкова добра, че да избегна евентуални сблъсъци.

– Едва ли ще се задържим дълго тук – прошепвам нечуто към Тобиас.

Само преди миг той все още леко се усмихваше. Сега ъгълчетата на устата му са извити в горчива гънка.

– Да, едва ли.