Бунтовници

17

Тобиас ми разказва как е станало всичко при него.

Когато Ерудитите стигнали площадката на стълбището, една от тях не се качила на втория етаж. Вместо това тръгнала към най-високите нива на сградата. Там евакуирала група Безстрашни, верни на кастата – сред които и Тобиас – през пожарния изход, който изменниците от Безстрашните още не били запечатали. Тези верни на кастата Безстрашни се събрали на стълбищната площадка и се разделили на четири групи, които едновременно атакували всички части на стълбището и обградили изменниците на Безстрашните, събрани при асансьорите.

Изменниците не били подготвени за продължителна съпротива. Те очаквали всички, освен Дивергентите, да са припаднали. Затова побягнали.

Жената от Ерудитите, която им помогнала, се казвала Кара. По-голямата сестра на Уил.

+ + +

Със стон оставям ръкавите на якето да се изхлузят от ръцете ми и оглеждам рамото. Под кожата е забит метален диск колкото нокътя на кутрето ми. Около него има цял сноп синкави нишки, сякаш някой е впръскал синя боя в най-тънките вени близо до повърхността на кожата. Мръщя се и се опитвам да извадя диска от рамото си, но ме пронизва остра болка.

Със стиснати зъби пъхам острието на ножа под метала и го избутвам навън. Крещя през зъби, когато болката ме превзема цялата и за миг ми причернява. Въпреки това продължавам да вадя диска, доколкото ми позволяват силите, и накрая той се подава достатъчно от раната, за да го стисна с пръсти. В края на диска има прикачена игла.

Започва да ми се гади, но сграбчвам диска с върховете на пръстите си и дърпам за последно. Този път и иглата излиза от плътта. На дължина е колкото кутрето ми и е изцапана с моята собствена кръв. Не обръщам внимание на червената диря, която се спуска надолу по ръката ми. Вдигам диска и иглата към лампата над умивалника.

Ако съдя по синята боя във вените си и в иглата, явно са ни инжектирали нещо. Но какво? Отрова? Експлозив?

Тръсвам глава. Повечето от нас вече бяха в безсъзнание, така че ако са искали да ни избият, просто трябваше да ни застрелят. Значи, с каквото и да са ни инжектирали, целта им не е била да ни убият.

Някой чука на вратата. Не знам защо му трябва да го прави – все пак се намирам в обществена тоалетна.

– Трис, вътре ли си? – раздава се глухият глас на Юрая.

– Да – провиквам се в отговор.

Сега Юрая изглежда по-добре, отколкото преди час – измил е кръвта от устата и лицето му отчасти е възвърнало цвета си. Внезапно съм поразена от мисълта колко красив е той всъщност – чертите му са симетрични, очите – тъмни и живи, а кожата – бронзово-кафява. Явно открай време е бил красив. Само момчетата, които още от малки са привлекателни, имат такава нахална усмивка.

Юрая е съвсем различен от Тобиас, в чиято усмивка винаги личи известна свенливост, сякаш е изненадан, че някой изобщо си е направил труд да го погледне.

Гърлото ми гори. Оставям иглата и диска на ръба на умивалника.

Юрая мести поглед от мен към иглата, после към кървавата диря, която се спуска от рамото към дланта ми.

– Гадост – казва.

– Не ми обръщай внимание – отвръщам. После грабвам цял куп тоалетна хартия, за да попия кръвта от ръката си. – Как са другите?

– Марлийн ръси шеги, както обикновено. – Усмивката на Юрая става по-широка и на бузите му се появяват трапчинки. – Лин мърмори. Ама, я чакай малко, ти това от ръката си ли го извади? – Той сочи с глава иглата. – Божичко, Трис. Съвсем ли нямаш нервни окончания, или наистина си толкова желязна?

– Мисля, че имам нужда от превръзка.

– Така ли мислиш? – Юрая поклаща глава. – Освен това имаш нужда от лед за лицето. И така, вече всички са в съзнание. Навън е същинска лудница.

Докосвам челюстта си. Допирът е особено болезнен на мястото, където ме удари пистолетът на Ерик – ще трябва да я намажа с лечебния мехлем, за да не отече.

– Ерик мъртъв ли е? – Не знам на какъв отговор се надявам – да или не?

– Не. Няколко души от Прямите решиха да му окажат медицинска помощ. – Юрая въси вежди срещу умивалника. – Ставало дума за почтено отношение към затворниците. В момента Канг го разпитва на четири очи. Не ни допуска, за да не нарушаваме мирния тон или поне така каза.

Изсумтявам.

– Още никой не е наясно за какво беше цялата тая дандания – продължава той и се обляга на ръба на умивалника до мен. – Защо изобщо налетяха тук, обстреляха ни с това и ни извадиха от строя за известно време? Защо просто не ни избиха?

– Представа нямам – отвръщам. – Единственото смислено нещо беше, че разбраха кои са Дивергенти и кои – не. Но едва ли това е била единствената причина за нападението.

– Не схващам защо изобщо им трябваше да постъпват така с нас. Друго е да искаш послушна армия, както беше при симулационната атака, но сега? Изглежда съвсем безсмислено.

Мръщя се, докато притискам чиста тоалетна хартия към рамото си, за да спра кървенето. Той има право. Джанийн вече си има армия. Тогава защо ѝ трябва да избива Дивергентите точно сега?

– Джанийн не иска да избива всички – казвам бавно. – Дава си сметка, че това е напълно безсмислено. Обществото ще престане да действа без коя да е от кастите, защото всяка обучава своите членове на определен вид дейност. Онова, което тя цели, е контрол.

Поглеждам отражението си в огледалото. Челюстта ми вече е отекла, а по ръцете личат следите от нокти. Гадост.

– Явно планира нова симулация – продължавам. – Същата като преди, но сега иска да е сигурна, че всички са или под неин контрол, или мъртви.

– Но симулацията трае само ограничен период от време – казва Юрая. – От нея няма полза, ако искаш да направиш нещо по-дългосрочно.

– Така е – отговарям. – Не знам. Нищо не схващам. – Вдигам иглата. – Не разбирам и защо е това. Ако е като останалите инжекции, предизвикващи симулация, значи предназначението е само едно. Тогава защо трябваше да ни обстрелват с него само и само да ни повалят в безсъзнание? В това няма никакъв смисъл.

– Идея нямам, Трис, но сега ни чака нещо по-важно – цяла огромна сграда, пълна с паникьосани хора, с които трябва да се справим. Хайде да вървим да те превържем. – Той прави пауза, после продължава. – Ще ми направиш ли една услуга?

– Казвай.

– Не споменавай пред никого, че съм Дивергент. – Той прехапва устни. – Шона ми е приятелка и не искам изведнъж да започне да се страхува от мен.

– Дадено – казвам и се насилвам да се усмихна. – Гроб съм.

+ + +

Оставам будна цяла нощ и вадя иглите от ръцете на хората. След няколко часа вече не се опитвам да бъда внимателна. Просто дърпам с всичка сила.

Разбирам, че името на момчето, което Ерик простреля в главата, е било Боби; че състоянието на Ерик вече е стабилно; че сред стотиците хора в Жестоката борса само осемдесет нямат забити в ръцете игли, седемдесет от тях са Безстрашни, едната от които е Кристина. Цяла нощ си блъскам главата над игли, серуми и симулации, опитвайки да се поставя на мястото на врага.

На сутринта вече не са останали игли, които да вадя, и аз се запътвам към столовата, триейки очи. Джак Канг обяви, че свиква среща на обяд, затова се надявам хубавичко да си подремна, след като се нахраня.

Когато влизам в столовата обаче, заварвам там Кейлъб.

Той се втурва към мен и предпазливо ме взима в прегръдката си. Въздъхвам облекчено. Досега си въобразявах, че съм достатъчно самостоятелна и повече нямам нужда от брат си. Но вече се съмнявам, че такъв момент изобщо някога ще настъпи. Отпускам се за миг на гърдите му и улавям погледа на Тобиас над неговото рамо.

– Добре ли си? – пита Кейлъб, дръпвайки се леко назад. – Челюстта ти…

– Нищо ѝ няма – отвръщам. – Просто е отекла.

– Разбрах, че са открили цяла група Дивергенти и започнали да ги избиват. Слава богу, че теб не са разкрили.

– Напротив, откриха ме. Но убиха само един от нас – казвам. После притискам пръст между веждите, за да разсея напрежението. – Сега вече съм добре. Ти кога пристигна?

– Преди десетина минути. Доведох и Маркъс – добавя. – Като наш единствен официален лидер той прецени, че мястото му в момента е тук – разбрахме за нападението едва преди час. Един от безкастовите видял Безстрашните да щурмуват сградата и новината се разнесе.

– Маркъс е жив?! – възкликвам. Ние наистина не го видяхме да умира при бягството от базата на Миротворците, но бях почти сигурна, че се е случило точно това. Сега не мога да определя какво точно изпитвам. Изглежда, съм разочарована, защото го мразя заради отношението му към Тобиас. Или пък чувствам облекчение, защото последният от водачите на Аскетите все пак е оцелял? Възможно е да са и двете едновременно.

– Двамата с Питър са успели да се измъкнат и са стигнали пеша до града – казва Кейлъб.

Новината, че Питър е още жив, определено не ми носи облекчение.

– Къде е Питър тогава?

– Там, където може и да се очаква – отвръща Кейлъб.

– При Ерудитите – казвам. Поклащам глава. – Ама че…

Дори не мога да се сетя за достатъчно силна дума, с която да го нарека. Явно трябва да си обогатя речника.

Кейлъб изкривява лице за миг, после кимва и ме докосва по рамото.

– Гладна ли си? Искаш ли да ти донеса нещо?

– Да, моля – отговарям. – Ей сега се връщам. Трябва да си кажа няколко думи с Тобиас.

– Дадено. – Кейлъб стиска ръката ми и се отдалечава. Сигурно отива да се нареди на дългата близо километър опашка в столовата.

Известно време двамата с Тобиас стоим на няколко метра разстояние един от друг. После той бавно тръгва към мен.

– Добре ли си? – пита.

– Ще повърна, ако трябва пак да отговарям на този въпрос – отвръщам. – Нали не се разхождам с куршум в главата? Тогава, значи, съм добре.

– Челюстта ти е толкова отекла, все едно си натъпкала цял хляб в бузата си. Освен това току-що наръга Ерик – отговаря намръщено той. – Не ми ли е позволено в такъв случай да попитам как си?

Въздъхвам. Ще трябва да му кажа за Маркъс, но не искам да е пред толкова много хора.

– Да, добре съм.

Ръката му потрепва, сякаш се кани да ме докосне. После явно се отказва. След това обаче променя решението си, прегръща ме с една ръка и ме придърпва към себе си.

Внезапно ми хрумва занапред да оставя другите да рискуват вместо мен и да започна да се държа като егоист, за да бъда с Тобиас, без да му причинявам болка. В момента единственото ми желание е да заровя лице в гърдите му и да забравя всичко друго.

– Съжалявам, че толкова се забавих, докато те намеря – прошепва в косата ми той.

Въздъхвам и го докосвам по гърба само с върховете на пръстите. Готова съм да остана така, докато не припадна от изтощение, но не бива; невъзможно е.

– Трябва да говоря с теб – казвам, като се дръпвам назад. – Дай да отидем на някое по-тихо място.

Той кимва и ние излизаме от столовата. Единият от двамата Безстрашни, които отминаваме, се провиква:

– О, я виж! Това е Тобиас Итън!

Съвсем съм забравила за разпита и за името, което сега е известно на всички Безстрашни.

– Преди малко видях твоето татенце, Итън! – провиква се другият. – Сега какво, ще се покриеш ли?

Тобиас замръзва с изопнато като тетива тяло, сякаш двамата са насочили пистолет в гърдите му, а не му се присмиват.

– Гледай го, май наистина ще се навре в миша дупка! Бъзльо!

Още няколко души наоколо избухват в смях. Сграбчвам ръката на Тобиас и го повличам към асансьорите, преди да е успял да реагира. Има вид, сякаш всеки момент ще забие юмрук в някого. Дори нещо още по-лошо.

– Точно това исках да ти кажа – пристигнал е заедно с Кейлъб – прошепвам. – Двамата с Питър са се измъкнали от базата на Миротворците и…

– Тогава какво още чакаш? – прекъсва ме той, но не остро. Гласът му сякаш е чуждо тяло, което се носи из въздуха между нас.

– Това не е новина, която може да изтърсиш пред толкова народ в столовата – отговарям.

– Вярно – съгласява се той.

Мълчаливо чакаме асансьора. Тобиас хапе устни и гледа с празен поглед напред. Продължава така чак до осемнайсетия етаж, който е съвсем пуст. Тишината ме обгръща и ми вдъхва спокойствие, също като прегръдката на Кейлъб. Отпускам се на ръба на една от пейките в залата за разпити, а Тобиас придърпва стола на Найлс срещу мен.

– Не трябваше ли да са два? – поглежда със свити вежди стола той.

– Аха – отговарям. – Аз, хм… метнах другия през прозореца.

– Странно – казва той. После сяда. – Е, за какво искаш да говорим? Или ставаше дума само за Маркъс?

– Не, не става дума само за него. Ти… добре ли си? – питам предпазливо.

– Нали не се разхождам с куршум в главата? – отвръща той, вперил поглед в ръцете си. – Тогава, значи, съм добре. Дай да приказваме за нещо друго.

– Искам да поговорим за симулациите – казвам. – Но преди това и за нещо друго – майка ти мислеше, че следващият ход на Джанийн ще бъде да погне безкастовите. Очевидно е в грешка, а аз не съм сигурна защо греши. По нищо не личи Прямите да се готвят за битка или пък…

– Ами тогава поразсъждавай над въпроса – казва той. – Обмисли го, както би направил някой Ерудит.

Поглеждам го.

– Какво? – пита. – Ако ти не можеш, тогава за никой от нас няма лъч надежда.

– Добре, тогава – отговарям. – Хм… Сигурно е станало така, защото най-логичната следваща стъпка е атака срещу Безстрашните и Прямите. Понеже… безкастовите са пръснати навсякъде, докато ние живеем в компактна група.

– Точно така – потвърждава той. – Освен това, когато Джанийн нападна Аскетите, тя сложи ръка на цялата им информация. Майка ми каза, че Аскетите са имали данни за броя на Дивергентите сред безкастовите. Това ще рече, че след атаката Джанийн сигурно е открила колко много са Дивергентите сред безкастовите в сравнение с тези сред Прямите. Което ги превръща автоматично във второстепенна цел.

– Ясно. Обясни ми тогава пак за серума – продължавам. – Той се състои от няколко части, нали така?

– От две – отговаря той, кимайки. – Предавател и течност, която предизвиква симулацията. Предавателят пренася информацията от компютъра до мозъка и обратно, а течността настройва мозъка за симулацията.

Поклащам глава в знак на разбиране.

– Предавателят обслужва само една симулация, нали така? Тогава, какво става след нейното приключване?

– Той се разтваря – отговаря Тобиас. – Доколкото знам, Ерудитите още не са успели да разработят предавател, който да издържи повече от една симулация, независимо че симулацията на атаката продължи много по-дълго от която и да е друга симулация досега.

Думите „доколкото знам“ засядат в ума ми. През по-голямата част от съзнателния си живот Джанийн е разработвала серуми. Ако тя продължава да преследва Дивергентите, вероятно все още е обсебена от идеята да открие усъвършенствани версии на тази технология.

– Защо са всички тези въпроси, Трис? – обажда се Тобиас.

– Успя ли добре да разгледаш това? – питам и посочвам превръзката на рамото си.

– Не съвсем – отговаря той. – Двамата с Юрая цяла сутрин мъкнем ранени Ерудити към четвъртия етаж.

Отлепвам единия ъгъл на превръзката и откривам раната – за късмет, тя вече не кърви – както и участъка с инжектирана синя боя, който, изглежда, няма намерение да избледнява. После бъркам в джоба си и вадя иглата, която се беше забила в ръката ми.

– Атаката не целеше да ни избият, а да ни обстрелят с това – казвам.

Той опипва оцветената кожа около раната. Забелязвам нещо, което досега не съм осъзнавала, защото постепенно се е случвало пред очите ми – той вече не изглежда като по време на инициацията. Оставил си е тридневна брада, а косата му е по-дълга от обикновено и достатъчно гъста, за да установя, че е кестенява, а не черна.

Тобиас взима иглата и я отделя от металния диск, към който е прикрепена.

– Дискът най-вероятно е кух и тук е било онова синьо нещо, което се е впръскало в тялото ти. Какво стана, когато те простреляха?

– Хвърлиха цилиндрите, които ни обгазиха, и всички изпаднаха в безсъзнание. Газът не подейства единствено на нас двамата с Юрая и останалите Дивергенти.

Тобиас не изглежда особено изненадан. Присвивам очи.

– Ти знаеше ли, че Юрая е Дивергент?

Той свива рамене.

– Разбира се. Нали съм наблюдавал и неговата симулация.

– И въпреки това не ми каза?

– Това е поверителна информация – отговаря той. – Опасна информация.

Усещам как ме обзема гняв – колко ли още неща крие от мен? – и се опитвам да го овладея. Разбира се, не би могъл да ми каже, че Юрая е Дивергент. Зачитал е правото на Юрая на лична тайна. Има логика.

Прокашлям се.

– Нали си даваш сметка, че си спасил живота ни – казвам. – Ерик постоянно се опитваше да ни надуши.

– Дай да не водим сметка кой чий живот е спасил. – Той задържа погледа си върху мен за няколко секунди.

– И така – продължавам, за да наруша надвисналата тишина, – като разбрахме, че всички останали са в безсъзнание, Юрая тръгна по стълбите да предупреди хората горе, а аз се качих на втория етаж да видя какво става там. При Ерик постоянно водеха Дивергенти с асансьорите и той се опитваше да прецени кои от нас да отведе със себе си. Каза, че имал право да вземе само двама. Не знам защо изобщо му трябваше да взима някой от нас.

– Странно – замислено казва Тобиас.

– Хрумва ли ти нещо по въпроса?

– Допускам, че с иглите са ви инжектирали предавател – започва той, – а газът е бил аерозолен вариант на течността, която настройва мозъка. Но защо, тогава… – Между веждите му се появява дълбока бръчка. – Аха! Тя е приспала всички, за да разбере кои са Дивергентите.

– Според теб само заради това ли са ни вкарали предавателите?

Той поклаща глава и погледът му среща моя. Синьото на очите му е толкова тъмно и така близко, сякаш мога цялата да потъна в него. За миг ми се приисква наистина да го направя, за да се отърва от това място и всичко, което се случва тук.

– Мисля, че и сама вече си се досетила – казва той. – Просто имаш нужда да те опровергая. Но аз не мога да го направя.

– Открили са дълготраен предавател – казвам.

Той кимва.

– И сега всички сме свързани в множествена симулация – добавям. – Или поне толкова, колкото сме нужни на Джанийн, предполагам.

Той отново кимва.

Докато произнасям следващите думи, дъхът излиза пресекливо от устата ми.

– Това вече е наистина зле, Тобиас.

+ + +

В коридора пред залата за разпити той спира и се подпира на стената.

– Значи, ти си нападнала Ерик – казва. – Това по време на нахлуването ли стана? Или когато вече бяхте пред асансьорите?

– Пред асансьорите – отговарям.

– Едно не разбирам – продължава той. – Атаката те е заварила долу. Можеше просто да избягаш. Но вместо това решаваш да отидеш там, където има най-много въоръжени Безстрашни. Бас ловя, че дори не си носела пистолет.

Свивам устни.

– Така ли беше? – настоява той.

– Какво те кара да мислиш, че не съм имала пистолет? – питам свъсено.

– След симулационната атака не можеш дори да пипнеш пистолет – отговаря той. – Сигурно е заради случилото се с Уил, но…

– Това няма нищо общо.

– Наистина ли? – вдига въпросително вежди той.

– Тогава постъпих така, както трябваше.

– Права си. Но въпреки това сега би трябвало да се чувстваш съсипана – казва той и се отделя от стената, за да застане лице в лице с мен. Коридорите на Прямите са широки, достатъчно широки, за да поддържам необходимото разстояние между нас. – Трябваше да останеш при Миротворците. Трябва да стоиш колкото се може по-далече от всичко това.

– Не, не трябваше – отвръщам. – Защо си мислиш, че ти е ясно кое е най-добро за мен? Даже представа нямаш. Аз щях да полудея при Миротворците. Сега… най-накрая пак се чувствам нормално.

– Много странно, защото всъщност се държиш като психопат – срязва ме той. – Постъпката ти вчера изобщо не беше смела. Тя е нещо дори отвъд глупостта. Истинско самоубийство. Не те ли е грижа за собствения ти живот?

– Естествено че ме е грижа – заеквам. – Просто се опитвах да бъда полезна!

В продължение на няколко секунди той само ме гледа втренчено.

– Ти не си обикновен член на Безстрашните – казва накрая с нисък глас. – Но ако искаш да заприличаш на тях, без причина да се хвърляш с главата надолу в опасни и безсмислени операции и да отмъщаваш на врага с риск за живота си, тогава давай. Мислех, че си много повече от това, но изглежда, съм бил в грешка!

Свивам ръце в юмруци и стискам челюсти.

– Не бива да обиждаш Безстрашните – казвам. – Те са те приели като свой, когато не е имало къде да отидеш. Поверили са ти отговорна работа. При тях си срещнал всичките си приятели.

Облягам се на стената със забит в пода поглед. Мраморните плочи навсякъде в Жестоката борса са в черно и бяло; тук просто са подредени в шахматен ред. Ако разфокусирам погледа си, виждам точно онова, в което не вярват Прямите – сиво. Изглежда, и ние двамата с Тобиас не вярваме в него. Определено.

Тялото ми натежава и скелетът едва понася бремето му. Сякаш всеки момент ще се продъня през пода.

– Трис.

Продължавам да гледам втренчено в краката си.

– Трис.

Накрая вдигам очи към него.

– Не искам да те загубя.

Оставаме така още няколко минути. Не казвам гласно за какво си мисля, но той може би има право. Някаква част от мен наистина иска да изчезне и прави всичко възможно да се присъедини към родителите ми и към Уил, за да не усеща повече болката по тях. Част от мен иска да разбере какво има отвъд.

+ + +

– Значи, ти си неин брат? – пита Лин. – Е, вече е ясно на кого са се паднали по-добрите гени.

Разсмивам се, като виждам изражението на Кейлъб – устните му се свиват нацупено и той ококорва очи.

– Кога трябва да се връщате? – питам и го сръгвам с лакът.

Забивам зъби в сандвича, който Кейлъб ми е донесъл след дълго чакане на огромната опашка в столовата. Притеснено ми е, когато той е наблизо, защото в негово присъствие горчивите спомени от живота ми със семейството се смесват с горчивите спомени от живота ми при Безстрашните. Какво ли ще си помисли той за новите ми приятели, за сегашната ми каста? Какво ли ще си помислят хората от моята каста за него?

– Скоро – отвръща Кейлъб. – Не бих искал никой да се тревожи.

– Не знаех, че Сюзън се е прекръстила на „Никой“ – подмятам със закачливо повдигната вежда.

– Ха-ха – отвръща той и ми се изплезва.

Закачките между брат и сестра може и да са нормални при другите, но не и за нас. Аскетите не одобряват нищо, което би могло да притесни другия, включително подигравки и закачки.

Давам си сметка колко сме предпазливи един с друг сега, когато отношенията ни са вече различни – заради живота в новите касти и смъртта на родителите ни. Всеки път, когато го погледна, си давам сметка, че той е единственият ми жив роднина. Затова отчаяно искам да го задържа близо до себе си, да намаля пропастта помежду ни.

– И Сюзън ли е дезертирала от Ерудитите? – пита Лин и нанизва на вилицата си шушулка зелен боб. Юрая и Тобиас още се редят на опашката за обяд, застанали зад десетина от Прямите, чието внимание е прекалено ангажирано с някакъв спор, за да мислят за храна.

– Не, тя е наш съсед още от дете. Аскет е – казвам.

– И ти си се забъркал с нея? – обръща се Лин към Кейлъб. – Не мислиш ли, че е доста глупаво? Когато всичко свърши, вие двамата ще се окажете в различни касти, ще живеете далече един от друг…

– Лин – прекъсва я Марлийн, като я хваща за рамото. – Затвори си устата, моля!

Вниманието ми е привлечено от нещо синьо в другия край на помещението. Кара току-що е влязла. Оставям сандвича си, апетитът ми вече се е изпарил. Свеждам глава. Тя тръгва към най-отдалечения край на столовата, където около няколко маси са насядали бежанци от Ерудитите. Повечето от тях са заменили сините дрехи с черно-бели, но все още носят очила. Опитвам да се съсредоточа върху разговора с Кейлъб, но и той е вперил поглед в Ерудитите.

– Не мога да се върна обратно при Ерудитите, също като тях – казва той. – Когато всичко свърши, аз няма да имам своя каста.

За първи път забелязвам как се натъжава, когато говори за Ерудитите. Досега не съм си давала сметка колко трудно е било за него решението да напусне кастата.

– Може да отидеш и да седнеш с тях – казвам, посочвайки с глава бежанците от Ерудитите.

– Не ги познавам. – Той вдига рамене. – Не помниш ли, че бях при тях само месец?

Юрая намръщен стоварва подноса с храна върху масата.

– На опашката чух да говорят за разпита на Ерик. Изглежда, той нищо не знае за плановете на Джанийн.

– Какво?! – Лин изпуска вилицата в чинията. – Как е възможно?

Юрая свива рамене и сяда.

– Не съм изненадан – обажда се Кейлъб.

Всички го зяпват.

– Какво толкова казах? – изчервява се той. – Щеше да е глупаво да довери плановете си на един-единствен човек. Много по-разумно е да разкриеш само малка част на всеки от хората, с които работиш. И ако някой от тях те предаде, загубите ще са незначителни.

– Аха – вметва Юрая.

Лин вдига вилицата и продължава да се храни.

– Дочух, че Прямите приготвят сладолед – обажда се Марлийн и се обръща да огледа опашката. – Един вид компенсация – гадно е, че ни атакуваха, но поне да хапнем десерт.

– Е, това вече ми оправи настроението – сухо подмята Лин.

– Едва ли ще е толкова добър като тортата на Безстрашните – скръбно добавя Марлийн. Въздъхва и кичур от сиво-кафявата ѝ коса пада пред очите.

– Ние правим страхотна торта – обръщам се към Кейлъб.

– Ние пък имаме газирани напитки – отговаря той.

– А имате ли тераса, която гледа над подземна река? – включва се Марлийн и чупи вежди. – Или пък стая, където се изправяш срещу всичките си кошмари наведнъж?

– Не – отговаря Кейлъб. – И ако трябва да съм съвсем честен, много се радвам, че е така.

– Пъз-льо – пропява Марлийн.

– Ама как така кошмари наведнъж? – повтаря Кейлъб със светнал поглед. – Как действа това? Искам да кажа, компютър ли произвежда кошмарите, или те са плод на мозъчната дейност?

– Боже! – Лин оборва глава върху ръцете си. – Пак се започва.

Марлийн се впуска в описание на симулациите, а аз се оставям гласовете им да ме носят и опразвам главата си, докато довършвам сандвича. После, въпреки тропането на приборите и жуженето на стотици разговори около мен, полагам глава на масата и заспивам.