Бунтовници

14

– Какво, по дяволите, правиш тук? – пита някакъв глас.

Седя върху дюшек в един от коридорите. Дойдох тук да свърша нещо, но когато пристигнах, забравих какво е и сега просто седя. Вдигам очи. Лин – запознахме се, когато ме настъпи в асансьора на небостъргача Ханкок. Сега се е надвесила над мен с въпросително вдигнати вежди. Косата ѝ е пораснала – все още е къса, но черепът вече не прозира отдолу.

– Седя си – отговарям. – Защо?

– Защото изглеждаш супер нелепо. – Тя въздъхва. – Хайде, събирай си нещата. Ти си Безстрашна и е време да започнеш да се държиш като такава. Иначе ни подронваш авторитета пред Прямите.

– И как точно го подронвам, ако мога да знам?

– Като се правиш, че не ни познаваш.

– Просто правя услуга на Кристина.

– Кристина – изсумтява Лин. – Тя прилича на болно от любов пале. Хората умират. Така става на война. Рано или късно сама ще го разбере.

– Вярно, хората умират, но не се случва често твой добър приятел да ги избива.

– Все тая – изпъшква нетърпеливо Лин. – Давай!

Не виждам причина да се дърпам. Ставам и тръгвам подир нея през редица коридори. Тя крачи енергично и е трудно да насмогвам на темпото ѝ.

– Къде е страховитото ти гадже? – пита в крачка.

Свивам устни, сякаш току-що съм опитала нещо кисело.

– Не е страховито.

– Да бе. – Тя се хили доволно.

– Не знам къде е.

Лин вдига рамене.

– Е, и на него можеш да му запазиш легло. Дай да забравим тия безстрашно-ерудитски копелета, а? Нека се съберем отново.

Разсмивам се.

– Безстрашно-ерудитски копелета, значи, а?

Тя отваря някаква врата и двете се озоваваме в просторно открито помещение, което ми напомня фоайето на сградата. Както и трябва да се очаква, подът е черен с огромна бяла емблема в центъра, но по-голямата му част е закрита от подредените едно до друго легла. Навсякъде се виждат мъже, жени и деца от Безстрашните; не се мярка нито един Прям.

Лин ме повежда между редиците двуетажни легла в лявата част на помещението. Спира и впива поглед в едно момче върху леглото на втория етаж – той е няколко години по-малък от нас и се опитва да развърже връзките на обувките си.

– Хек – отсича тя, – ще трябва да си намериш друго легло.

– Какво? А, не, тая няма да стане – отговаря той, без дори да вдигне глава. – Няма да се местя пак само защото ти и някоя от глупавите ти приятелки искате да клюкарствате до среднощ.

– Тя не ми е приятелка – скастря го Лин. Едва не се разсмивам. Права е – първото, което направи при запознанството ни, беше да ми скочи върху крака. – Хек, това е Трис. Трис, това е малкият ми брат Хектор.

Щом чува името ми, той вдига рязко глава и ме зяпва с увиснала челюст.

– Приятно ми е да се запознаем – казвам.

– Ти си Дивергент – едва проронва той. – Мама каза да стоя далече от теб, защото може да си опасна.

– Точно така. Тя е един голям страховит Дивергент и само със силата на своята мисъл ще ти изпържи мозъка – казва Лин и почуква между веждите му с показалец. – Не ми казвай, че вярваш на всички тия щуротии за Дивергентите.

Той става аленочервен и грабва няколко свои вещи от купчината до леглото. Чувствам се гузна, че се мести заради мен, докато не го виждам да стоварва нещата си през няколко легла от нас. Явно не се налага да ходи много надалече.

– Можех и аз да отида да спя на онова легло – казвам.

– Знам – ухилва се Лин. – Но той си го заслужава. Нарече Зийк изменник право под носа на Юрая. Не че не е истина, де. Но това не му дава право да се държи като идиот. Мисля, че го е прихванал от Прямите – каквото му е на ума, това му е и на езика. Ей, Мар!

Марлийн подава глава иззад едно легло и оголва всичките си зъби, докато ми се усмихва.

– Ей, Трис, добре дошла! – провиква се тя. – Какво има, Лин?

– Я накарай няколко от по-дребните момичета да се разделят с по някоя дрешка – отговаря Лин. – Ама гледай да не са само ризи. Да има джинси, бельо, а може и чифт обувки.

– Дадено – отвръща Марлийн.

Оставям ножа си близо до долното легло.

– Та за какви копелета приказваше? – питам.

– За Дивергентите. За тия със специалните умствени способности. Хайде де! – Тя свива рамене. – Знам, че ти се връзваш на тия приказки, но на мен не ми минават.

– Тогава как ще ми обясниш защо продължавам да контролирам съзнанието си по време на симулация? – казвам. – И че дори мога да ѝ устоя?

– Според мен лидерите си избират произволно някой и променят симулацията заради него.

– И защо го правят?

Тя размахва ръце пред лицето ми.

– За отвличане на вниманието. Умът ти е толкова зает с тия Дивергенти – също като на майка ми впрочем, – че забравяш да следиш какви ги вършат нашите лидери. Просто друг вид промиване на мозъци.

Очите ѝ избягват моите и тя забива носа на обувката си в пода. Чудя се дали си спомня кога за последно промиха нейния мозък – по време на симулационната атака.

Толкова съм била обсебена от онова, което сполетя Аскетите, че съвсем забравих за щетите, понесени от Безстрашните. Стотици от тях са се събудили с окървавени ръце, превърнати в убийци не по своя воля.

Решавам да не споря с нея. Щом иска да вярва в някаква държавна конспирация, няма да я разубеждавам. Ще трябва сама да си разясни всичко.

– Нося дрехи – обявява Марлийн, заставайки до леглото. Държи купчина, която е почти с височината на нейния торс и ми я подава с гордо изражение. – Даже вмених чувство за вина у сестра ти, Лин, защото се опита да скрие една рокля. Затова накрая даде три.

– Ти си имала сестра? – обръщам се към Лин.

– Аха – отвръща тя. – На осемнайсет е. Фор ѝ беше инструктор по време на инициацията.

– Как ѝ е името?

– Шона – отговаря Лин и поглежда към Марлийн. – Казах ѝ, че на никоя от нас скоро няма да потрябва рокля, но както обикновено, това ѝ мина покрай ушите.

Спомням си Шона. Тя беше една от онези, които ме поеха след спускането по стоманеното въже от върха на небостъргача.

– Според мен ще е по-удобно да се бием облечени в рокли – казва Марлийн и потупва брадичка с върховете на пръстите си. – Това осигурява свободно движение на краката. И на кого му пука, че някой може да ти мерне бельото, докато ти му вадиш душата?

Лин мълчи, сякаш схваща колко гениална е идеята, но ѝ е трудно да го признае.

– За чие бельо говорите? – пита Юрая, появявайки се иззад леглото. – Всъщност чието и да е, аз участвам.

Марлийн го ощипва по ръката.

– Тази нощ няколко души отиваме на небостъргача Ханкок – продължава той. – Трябвате ми и трите. Тръгваме в десет.

– Спускане по стоманено въже ли? – пита Лин.

– Не. Наблюдение. Дочухме, че Ерудитите не гасят осветлението си цяла нощ и така още по-лесно ще можем да видим през прозорците с какво се занимават.

– Аз идвам – казвам.

– Аз също – обажда се Лин.

– Какво? О! И аз също – добавя разсеяно Марлийн, без да откъсва поглед от Юрая. – Отивам да донеса храна. Идваш ли с мен?

– Дадено – отговаря той.

Марлийн помахва с ръка, докато се отдалечават. Навремето тя вдигаше високо крака при всяка стъпка и отстрани изглеждаше така, сякаш подскача. Сега походката ѝ е много по-плавна, даже елегантна, но ми липсва детинската веселост, с която винаги съм я свързвала. Питам се какво ли е извършила под въздействието на симулацията.

Лин нацупва устни.

– Какво? – питам.

– Нищо – сопва се тя. После поклаща глава. – Напоследък те двамата само гледат да останат насаме.

– Той иска да се заобиколи с колкото може повече приятели, така ми се струва – казвам. – Заради тази история със Зийк.

– Аха. Това е същински кошмар. Предишния ден е тук, а на следващия… – тя въздъхва. – Колкото и дълго да обучаваш на смелост някого, не можеш да си сигурен такъв ли е, докато не го пробваш в реални условия.

Погледите ни се срещат. Никога преди не съм обръщала внимание колко е странен цветът на очите ѝ – златистокафяв. А сега, когато косата ѝ е пораснала и голият череп не е първото, което ми се набива на очи, вече забелязвам финия нос и пълните устни. Тя е поразителна, без изобщо да се напъва да е такава. За миг изпитвам завист, после ми хрумва, че тя може би мрази да е красива и затова си бръсне главата.

– Ти си смела – казва тя. – И няма нужда аз да ти го казвам, защото вече го знаеш. Но все пак държа да си наясно, че го оценявам.

Лин ми прави комплимент, но въпреки това имам чувството, че ме е шамаросала.

После добавя:

– И гледай сега да не оплескаш нещо.

+ + +

Няколко часа по-късно, след като съм обядвала и съм подремнала, седя на края на леглото и сменям превръзката на раната в рамото. Свалям тениската, но оставям потника – наоколо има много Безстрашни, които се събират на групички между леглата и се смеят на техните си шеги. Тъкмо съм приключила с нанасянето на лечебния мехлем, когато дочувам писклив смях. Юрая тича по пътеката между леглата, метнал Марлийн през рамо. Тя ми помахва със зачервено лице, докато минават покрай мен.

Лин, която седи на съседното легло, сумти:

– Направо не мога да проумея как той може да флиртува след всичко, което ни се случва.

– Да не очакваш само да крачи намръщено напред-назад? – казвам и посягам назад да притисна превръзката по-добре. – Може би не е зле да вземеш пример от него.

– Гледай само кой го казва – отвръща тя. – Ти си тази, която постоянно се муси. Трябва да почнем да ти викаме Беатрис Прайър, Кралицата на трагедията.

Ставам и я ощипвам по ръката – по-силно, отколкото ако се шегувам, и по-слабо, отколкото ако съм ядосана.

– Я да млъкваш!

Без дори да ме погледне, тя ме блъсва с рамо в леглото.

– Не приемам заповеди от Дървени.

Забелязвам леката извивка на устните ѝ и също потискам усмивката си.

– Готова ли си да тръгваме? – пита Лин.

– Къде отивате – намесва се Тобиас и се мушка между своето легло и моето, за да застане на пътеката. Устата ми пресъхва. Не съм говорила с него през целия ден и сега не знам какво да очаквам. Дали ще ни е неловко един с друг, или всичко ще си е по старому?

– На върха на небостъргача Ханкок, за да шпионираме Ерудитите – отговаря Лин. – Идваш ли?

Тобиас ме поглежда.

– Не. Трябва да се погрижа за някои неща тук. А вие внимавайте.

Кимвам. Знам защо не иска да дойде – опитва се да избягва високите места всеки път, когато е възможно. Той хваща ръката ми и я задържа за секунда в своята. Цялата се напрягам – не ме е докосвал, откакто се скарахме. После ме пуска.

– Ще се видим по-късно – промърморва. – Не върши глупости.

– Благодаря за доверието – отговарям намръщено.

– Не исках да кажа това – бърза да се поправи той. – Имах предвид да не позволяваш някой друг да върши глупости. Те ще те послушат.

След това се навежда към мен, сякаш се кани да ме целуне; после, изглежда, размисля, защото се дръпва назад, прехапал устни. Това е дребен жест, но пак прилича на пренебрежение. Избягвайки погледа му, хуквам след Лин.

Двете с нея вървим по коридора към асансьорите. Някои от Безстрашните са започнали да бележат стените с цветни квадрати. За тях централата на Прямите е като лабиринт – искат да се ориентират в него. Самата аз мога да стигна само до някои основни места: спалното помещение, столовата, фоайето, залата за разпити.

– Защо всички напуснаха централата на Безстрашните? – питам. – Нали изменниците също не останаха там?

– Не, те са в централата на Ерудитите. Напуснахме, защото в централата на Безстрашните има най-много охранителни камери в целия град – обяснява Лин. – Предполагаме, че Ерудитите вече имат достъп до тях. Ще ни отнеме цяла вечност, докато ги открием всичките, затова просто решихме да се махнем.

– Хитро.

– Е, понякога и ние имаме мигове на просветление.

Лин натиска бутона за първия етаж. Забивам поглед в отраженията ни върху вратата. Тя е по-висока от мен, но само с няколко сантиметра. Макар широката риза и торбестият панталон да прикриват нейната фигура, пак се вижда, че извивките на тялото ѝ са съвсем женствени.

– Какво? – мръщи се тя.

– Защо си бръснеш главата?

– Заради инициацията – отговаря. – Харесвам Безстрашните, но по време на инициацията момчетата не гледат на нас, момичетата, като на истинска конкуренция. На мен лично ми писна и реших, че ако не приличам на момиче, те няма да ме приемат така.

– А според мен би могла да използваш това, че те подценяват, в своя полза.

– Да бе, и какво после – да припадам при всяка опасност? – Лин подбелва очи. – Нали не си мислиш, че съм без капчица достойнство?

– Според мен грешката на Безстрашните е, че отказват да хитруват – казвам. – Не е задължително всеки път да демонстрираш колко си силен.

– Май отсега трябва да носиш синьо – отвръща тя, – щом си решила да се правиш на Ерудит. Освен това си същата като мен, само дето не си бръснеш главата.

Измъквам се от асансьора, преди да съм казала нещо, за което ще съжалявам. Лин лесно прощава и лесно се пали като всички Безстрашни. Същата като мен, но без бързото опрощаване.

Както обикновено, неколцина Безстрашни с пушки кръстосват напред-назад пред парадния вход и се оглеждат за неканени гости. Точно пред тях стои група по-млади Безстрашни, сред които са Юрая, Марлийн, сестрата на Лин – Шона. С тях е и Лорън, която обучаваше родените Безстрашни по време на инициацията, така както Фор беше инструктор на трансферите от други касти. Ухото ѝ проблясва, когато движи глава – има пиърсинги от горе до долу.

Лин спира рязко и аз я настъпвам по петите. Тя изругава.

– Каква си чаровница – обръща се с усмивка към нея Шона. Двете не си приличат особено с изключение на цвета на косата – кестенява, но на Шона стига до линията на челюстта, също като моята.

– Това е единствената ми цел в живота – да съм чаровница – отговаря Лин.

Шона прехвърля ръка през раменете на Лин. Странно е да видя Лин със сестра ѝ; изобщо да видя Лин с някой неин близък човек. Шона ми хвърля бегъл поглед и усмивката ѝ бавно се стопява. Има уморен вид.

– Здрасти – изричам, защото няма какво друго да кажа.

– Здравей – отвръща тя.

– О, божичко! Мама е успяла и теб да те настрои, нали? – Лин покрива лицето си с длан. – Шона…

– Лин, дръж си езика зад зъбите – срязва я Шона, но не откъсва поглед от мен. Изглежда напрегната, сякаш очаква всеки момент да я нападна. Да я атакувам с моите специални умствени способности.

– Ей, Трис, познаваш ли Лорън – намесва се Юрая и ме спасява от неловкото положение.

– Познаваме се – казва Лорън, още преди да успея да отговоря. Гласът ѝ е рязък и ясен, сякаш му прави забележка, но явно просто така си говори. – Тя мина през моята зона на страха при упражненията по време на инициацията. Май ще излезе, че ме познава по-добре, отколкото би ми се искало.

– Така ли? Аз пък си мислех, че трансферите би трябвало да минават през зоната на страха на Фор – казва Юрая.

– И как си представяш той да позволи такова нещо? – изсумтява Лорън.

Вътре в мен се разлива нежност и топлина. Той позволи на мен да мина през неговата зона на страха.

Над рамото на Лорън се мярва нещо синьо и аз надничам, за да видя по-добре.

Тогава затрещяват изстрелите.

Стъклената врата се разлетява на парчета. На тротоара отпред стоят войници на Безстрашните със сини ленти на ръкава. В ръцете си държат пушки, каквито не съм виждала преди – над дулата им излизат тънки сини лъчи.

– Изменници! – крещи някой.

Безстрашните като по команда вадят оръжието. Аз нямам пистолет, затова прикляквам зад веригата останали верни на кастата Безстрашни отпред. Под обувките ми хрущи стъкло. Вадя ножа от задния си джоб.

Навсякъде около мен хора падат на земята. Съратниците ми по каста. Най-близките ми приятели. Всички са повалени – или са вече мъртви, или издъхват – докато наоколо оглушително свистят куршуми.

Замръзвам на място. Един от сините лъчи е насочен право в гърдите ми. Мятам се настрани, за да избегна огневата линия, но явно не съм действала достатъчно бързо.

Изстрел. Падам.