Бунтовници

28

Дори когато вече се унася в сън, той продължава силно да ме стиска в прегръдката си, моят животоспасителен затвор. Аз обаче изчаквам – мисълта за разбиващите се върху паважа тела ме държи будна – докато ръцете му се отпускат и дишането му става равномерно.

Няма да позволя Тобиас да отиде при Ерудитите, когато това отново се случи, когато загине още някой. Няма да позволя.

Измъквам се от прегръдката му. Навличам един от неговите пуловери, за да задържа за по-дълго аромата на тялото му върху себе си. Пъхам крака в обувките. Не взимам никакво оръжие или нещо за спомен.

Застоявам се за кратко край вратата и го поглеждам, заровен наполовина под юргана, умиротворен и силен.

– Обичам те – прошепвам тихо, вкусвайки думите. Оставям вратата да се притвори след мен.

Време е всичко да си дойде на мястото.

Тръгвам към спалното помещение, където навремето спяха послушниците, родени Безстрашни. То изглежда също като помещението, в което спях по време на инициацията: дълго и тясно, с двуетажни легла покрай всяка стена, черна дъска, окачена на една от тях. На светлината на синята лампа в ъгъла виждам, че никой не си е дал труд да изтрие класирането, отбелязано върху нея – името на Юрая все още е на първо място.

Кристина спи на долното легло, под Лин. Не искам да я стряскам, но няма как иначе да я събудя, затова покривам устата ѝ с ръка. Тя трепва и се събужда, очите ѝ са широко ококорени, докато не срещат погледа ми. Слагам пръст на устните си и ѝ давам знак да ме последва.

Стигам края на коридора и завивам зад ъгъла. Той е осветен от изцапана с боя аварийна лампа над един от изходите. Кристина е боса, свила е пръстите на краката си, за да ги предпази от студа.

– Какво има? – пита. – Заминаваш ли някъде?

– Аха, аз… – Налага се да я излъжа, иначе ще се опита да ме спре. – Отивам да видя брат си. Нали помниш, той е при Аскетите.

Тя присвива очи.

– Съжалявам, че те събудих – продължавам, – но искам да направиш нещо за мен. Много е важно.

– Дадено. Трис, държиш се много странно. Сигурна ли си, че не…

– Не съм. Слушай сега – времето на симулационната атака не беше произволно избрано. Причината да се случи точно тогава е, че Аскетите са подготвяли нещо – не знам какво точно, но има връзка с важна информация, която сега е в ръцете на Джанийн…

– Какво? – Тя свива вежди. – Значи не знаеш какво са замисляли? А имаш ли представа каква е тази информация?

– Не. – Сигурно звуча като напълно луда. – Не успях да науча много, защото единствено Маркъс Итън е наясно с пълната картина, но отказа да ме осветли. Просто… това е довело до атаката. Това е причината. И ние трябва да разберем какво е точно.

Не ми идва наум какво повече да кажа. Но Кристина вече кима одобрително.

– Причината Джанийн да ни принуди да нападнем невинни хора – горчиво казва тя. – Точно така. Трябва да я научим.

Съвсем го бях забравила – тя също беше под влияние на симулацията. Колко ли Аскети е убила, докато е била под неин контрол? Как ли се е почувствала, когато е дошла на себе си и е разбрала, че е убиец? Никога не съм я питала за това и нямам намерение да го правя.

– Скоро ще имам нужда от помощта ти. Някой трябва да убеди Маркъс да ни сътрудничи и според мен ти би могла да го направиш.

Тя накланя глава и ме гледа така няколко секунди.

– Трис, не върши глупости.

Насилвам се да се усмихна.

– Защо всички все това ми повтарят?

Тя сграбчва ръката ми.

– Не се шегувам.

– Казах ти, отивам да видя Кейлъб. Връщам се след няколко дни и тогава ще разработим стратегията. Просто ми хрумна, че не е зле и някой друг да знае за това, преди да тръгна. За всеки случай. Ясно?

Тя продължава да държи ръката ми още известно време, после ме пуска.

– Ясно – отвръща.

Тръгвам към изхода. Успявам да се овладея, докато не изляза през вратата, после усещам как сълзите ми рукват.

Това ми е последният разговор с нея, а той беше изтъкан от лъжи.

+ + +

Щом излизам навън, вдигам качулката на якето. В края на улицата се оглеждам за признаци на живот. Няма такива.

Студеният въздух щипе, когато го вдишвам и се връща през устата ми под формата на облак пара. Зимата скоро ще настъпи. Чудя се дали Ерудитите и Безстрашните тогава все още ще са в бойна готовност, дебнейки удобен момент да се избият едни други. Доволна съм, че няма да се налага да присъствам на това.

Никога не би ми хрумнала подобна мисъл, преди да избера Безстрашните. Ако не друго, тогава поне бях сигурна, че ще живея дълго. Сега вече в нищо не съм сигурна, освен в едно – че отивам там, накъдето съм тръгнала, по свое желание.

Вървя в сенките на сградите, надявайки се шумът от стъпките ми да не привлече нечие внимание. В този район не свети нито една лампа, но луната е достатъчно ярка и мога да се придвижвам без проблем.

Минавам под железопътния надлез. Релсите се тресат от приближаването на влак. Трябва да вървя по-бързо, ако искам да стигна там, преди някой да е забелязал отсъствието ми. Заобикалям дълбока пукнатина в настилката на улицата и се прехвърлям над паднал стълб на улична лампа.

Когато тръгнах, не знаех колко дълго ще трябва да вървя. Не след дълго тялото ми се разгорещява от бързия ход, от усилието непрекъснато да се озъртам през рамо и да избягвам пречките по пътя. Ускорявам ход, като вече почти тичам.

Скоро стигам квартал, който ми е познат. Улиците тук са по-добре поддържани, пометени, а дупките се броят на пръсти. Далече напред забелязвам светлините на централата на Ерудитите, светлина, която нарушава законите за съхраняване на енергията. Не знам какво ще правя, когато стигна там. Ще настоявам да се срещна с Джанийн? Или просто ще стоя, докато някой не ме забележи?

Върховете на пръстите ми се плъзват по витрината на сградата зад мен. Не ми остава още много. По тялото ми преминава трепет, защото вече съм съвсем близо, и това затруднява движението ми. Дишането също става проблем. Вече не се опитвам да бъда тиха и оставям въздуха със свистене да излиза от гърдите ми. Какво ли ще правят с мен, когато стигна? Какви ли планове имат за мен, преди да стана съвсем безполезна за тях и да ме убият? Сигурна съм, че накрая ще ме убият. Съсредоточавам се в придвижването напред, в преместването на единия крак пред другия дори когато те вече отказват да издържат тежестта на тялото.

Накрая се изправям пред централата на Ерудитите.

Вътре тълпи от облечени в сини ризи хора седят около масите, пишат нещо на клавиатурите на компютрите, привеждат се над разтворени книги или си предават един на друг листове хартия. Някои от тях са свестни хора, които не си дават сметка за стореното от тяхната каста, но ако сега централата се срине над главите им и ги затрупа всичките, едва ли ще почувствам милост.

Това е последният момент, в който все още мога да се откажа. Студеният въздух щипе бузите и ръцете ми, докато се колебая. Мога да се откажа. Мога да потърся убежище в лагера на Безстрашните. И да се моля с надеждата никой повече да не пострада заради моята себичност.

Невъзможно е да се откажа, защото вината и бремето за живота на Уил, за живота на родителите ми, а вече и за живота на Марлийн биха строшили костите ми, биха направили дишането невъзможно.

Бавно поемам към сградата и отварям вратите на централния вход.

Това е единственото спасение срещу задушаването.

+ + +

Секунда, след като съм стъпила на покрития с дървен паркет под и съм застанала пред гигантския портрет на Джанийн Матюс, окачен на отсрещната стена, никой не ме забелязва – даже двамата охранители, изменници от Безстрашните, които сноват пред входа. Упътвам се към рецепцията, където седи мъж на средна възраст с плешивина на темето и се рови в купчина хартия. Поставям ръце на плота пред него.

– Извинете – казвам.

– Момент – отвръща той, без дори да ме погледне.

– Не става.

Това вече го кара да вдигне очи, очилата му са килнати на носа и той мръщи вежди, сякаш ей сега ще ме нахока. Каквото и да се е канел да избълва срещу мен обаче, то явно засяда в гърлото му. Зяпва ме с отворена уста, а погледът му прескача от лицето ми към черната тениска, с която съм облечена.

В сравнение с ужаса, който преживявам, изражението му е даже забавно. Усмихвам се леко и се опитвам да потуля треперещите си ръце.

– Вярвам, че Джанийн Матюс ще иска да ме види – казвам. – Затова ще съм ви благодарна, ако се свържете с нея.

Той дава знак на изменниците от Безстрашните край вратата, но това вече не е необходимо. Охраната най-после ме е забелязала. Към мен се спускат войници на Безстрашните от всички страни на фоайето и ме обкръжават, но все още не ме докосват, нито казват нещо. Оглеждам лицата им, опитвайки се да си придам колкото се може по-спокоен вид.

– Дивергент? – пита най-накрая един от тях, докато мъжът на рецепцията вдига слушалката на интеркома в сградата.

Свивам ръцете си в юмруци – не мога да спра треперенето им. Кимвам.

Погледът ми отскача към Безстрашния, който в момента излиза от асансьора в лявата част на помещението и аз губя контрол върху мускулите на лицето си. Питър приближава към нас.

В главата ми едновременно пробягват хиляди варианти как да реагирам: от това да се хвърля към гърлото му до престорен плач, нещо като шега. Не мога да реша какво точно да направя, затова продължавам да стоя неподвижно и само го наблюдавам. Джанийн трябва да е знаела, че ще дойда, и сигурно нарочно е избрала Питър да ме отведе при нея, няма как да е другояче.

– Наредено ми е да те отведа горе – казва Питър.

Иска ми се да му се озъбя, или да кажа нещо с безгрижен вид, но единственото, което успява да излезе от свитото ми гърло, е някакво одобрително хриптене. Питър поема към асансьорите и аз тръгвам след него.

Преминаваме през поредица лъскави коридори. Въпреки че изкачваме стълбището на няколко етажа, все още имам чувството, че съм побита в земята.

Очаквам да ме заведат право при Джанийн, но не го правят. Спират в къс коридор с редица метални врати от двете страни. Питър набира кода за отваряне на една от тях и изменниците на Безстрашните плътно ме наобикалят, застанали рамо до рамо – образуват тесен тунел, през който да вляза в стаята.

Тя е малка, може би шест на шест крачки. Подът, стените и таванът са покрити с еднакви осветителни панели, сега загасени, каквито имаше и в стаята за теста за определяне на наклонностите. Във всеки ъгъл е монтирана малка черна камера.

Най-накрая се предавам пред чувството за паника.

Местя поглед от камера на камера в ъглите и се боря с крясъка, който набъбва в стомаха, гърдите и гърлото ми; крясък, който напира във всяка частица на тялото ми. Отново усещам как вината и скръбта забиват нокти във вътрешностите ми, воювайки за надмощие над мен, но ужасът е по-силен и от двете. Вдишвам, но не изпускам въздуха. Навремето баща ми казваше, че така може да се отървеш от хълцането. Тогава го попитах дали може да се умре, като задържаш дъха си. „Не – отвърна той. – Инстинктът на твоето тяло ще надделее и ще те принуди да дишаш.“

Жалко наистина. Можех да го използвам като изход от ситуацията. От тази мисъл ме напушва смях. След това пак се надига писъкът.

Свивам се надве, така че да мога да притисна лице в коленете си. Трябва да съставя план. Ако имам план, няма да ме е страх толкова.

В главата ми обаче не се оформя никакъв план. Няма къде да бягаш, щом веднъж си влязъл в централата на Ерудитите. Няма как да се измъкнеш от Джанийн. Няма спасение от онова, което извърших.